Софи Кинсела
Пожелай ми слънчогледи (8)

Седма глава

Това е карма!

Сигурно съм била невероятно благородна в предишния си живот. Сигурно съм спасявала деца от горящи сгради или съм се загрижила за прокажени, или съм създала колелото, или нещо подобно.

Седя до красивия си съпруг в мерцедеса му кабриолет и пътуваме по Имбанкмънт.

По-точно казано, пълзим. Той шофира с не повече от трийсет километра в час. Много е внимателен към мен, все повтаря, че разбира колко ми е трудно да се кача отново в автомобил и ако почувствам напрежение, да му кажа на секундата. Мога честно да призная, че се чувствам великолепно. Не помня никаква катастрофа. Все едно че се е случила на някой друг, а докато ти разказват, ти кимаш с много съчувствие и повтаряш: „Боже, та това е наистина ужасно!“, въпреки че много отдавна си престанала да слушаш.

Непрекъснато се гледам и не мога да повярвам на очите си. Обута съм в съдрани дънки, два номера по-малки, отколкото носех преди. Топът е от „Миу Миу“, едно от имената, които познавам от рекламите в списанията. Ерик ми донесе дрехи, за да си избера, и те всичките са толкова готини, до една маркови, че отначало дори не смеех да ги докосна, камо ли да облека някоя.

На задната седалка са букетите и подаръците, които получих в болницата, включително и огромна кошница тропически плодове от „Мокети Делър“. Има и писмо от някоя си Клер, която щяла да ми изпрати протокола от последното съвещание на борда, за да мога да го прочета на спокойствие, щом се почувствам по-добре. Накрая се е подписала: „Клер Ейбрамс, асистентка на Лекси Смарт“.

Асистентка на Лекси Смарт. Значи си имам асистентка. Освен това съм в борда на директорите. Представяте ли си!

Раните и синините зарастват и избледняват. Косата ми е измита и лъскава, а зъбите ми са съвършени като на актриса. Не мога да се въздържа и се усмихвам пред всяка блестяща повърхност, покрай която минем. Просто не мога да спра да се усмихвам, и това е!

Може би в предишния си живот съм била Жана д’Арк и съм търпяла ужасни мъчения. Може да съм била някоя от нещастните пътнички на „Титаник“. Точно така. Паднала съм в леденото море и не съм извадила късмета на Кейт Уинслет, а това сега ми е наградата. Така е, хора, никой не получава подобен съвършен живот без причина. Чудеса не се случват.

— Добре ли си, мила? — Ерик задържа ръката си върху моята за няколко секунди. Вятърът е разрошил къдравата му коса, скъпите му очила блестят на слънцето. Прилича на мъжа от рекламите на „Мерцедес“, заради когото хората искат да си купят подобен автомобил.

— Да — грейвам в отговор аз. — Супер!

Аз съм Пепеляшка. Не, аз съм дори по-голяма късметлийка от Пепеляшка, защото тя получи само принца, нали? Аз съм Пепеляшка с великолепни зъби и невероятна работа.

Ерик дава ляв мигач.

— Пристигнахме…

Той влиза в огромен вход с колони, подминаваме портиер в стъклена кабина, паркира и изключва мотора.

— Ела да разгледаш дома си.

 

 

Нали знаете, че някои мечтани неща, които очаквате с огромно нетърпение, се оказват адски скапани, когато най-сетне ги получите. Например спестявате безкрайно дълго, за да отидете в някой скъпарски ресторант, а сервитьорите се оказват дръпнати, масата ви е прекалено малка, а пудингът има вкус на полуфабрикат.

Само че с новия ми дом се оказва точно обратното. Много по-красив е, отколкото очаквах. Докато обикалям, започвам да се слисвам. Огромен е! Светъл е! Гледа към реката. Има суперско кремаво канапе във формата на буквата „Г“ и най-хитрият бар с гранитен плот. Душът е в отделно помещение, което е мраморно и побира поне пет човека.

— Спомни ли си нещо? — Ерик ме наблюдава напрегнат. — Не изскочи ли нещо?

— Не, но тук е истински разкош.

Сигурно сме организирали готини партита. Представям си Фи, Каролин и Дебс облегнати на бара, надигаме чашки текила, от уредбата дъни музика. Спирам до канапето и прокарвам ръка по плюшената тапицерия. Толкова е чиста и поддържана, че няма да посмея да седна. Може би ще трябва да левитирам над канапето. Може да се отрази добре на седалищните ми мускули.

— Страшно канапе! — поглеждам Ерик. — Сигурно е струвало куп пари.

— Десет хиляди лири — кима той.

Мама му стара! Отдръпвам бързо ръка. Как е възможно едно нищо и никакво канапе да струва толкова много! С какво е напълнено, да не би с хайвер? Отдръпвам се и благодаря на господ, че не седнах на него. Казвам си, че не бива нито да пия червено вино, докато седя на него, нито да ям пица, нито дори да се приближавам до неприлично скъпото канапе.

— Много ми харесва… ъъъ… вграденото осветление — соча вълнообразната метална структура.

— Това е радиатор — усмихва се Ерик.

— А, така ли? — питам смутено. — Мислех, че това е радиатор. — Посочвам старомоден радиатор, боядисан в черно, монтиран на отсрещната стена.

— Това е произведение на изкуството — поправя ме Ерик. — На Хектор Джеймс-Джон е. „Падение и дезинтеграция“.

Приближавам се, накланям глава и си придавам интелигентно изражение или поне така си мисля.

„Падение и дезинтеграция“. Черен радиатор. Нямах никаква представа.

— Много е… структурно — осмелявам се да кажа след кратко мълчание.

— Извадихме страхотен късмет, че се сдобихме с това произведение — кима към него Ерик. — На всеки осем месеца инвестираме значителни суми в абстрактно и символично изкуство. Еднообемните пространства търпят подобни произведения. А пък портфолиото е много важно. — Той свива рамене, сякаш това обяснява всичко.

— Разбира се! — кимам. — Мисля, че тази работа с портфолиото… този аспект е… абсолютно… — Прочиствам гърлото си и се обръщам.

Млъквай, Лекси. Не разбираш абсолютно нищо от съвременно изкуство, от портфолио, нямаш никаква представа какво е да си богата и ако изръсиш още нещо, ще се издадеш.

Загърбвам произведението радиатор и се съсредоточавам върху огромния екран, заел почти цялата отсрещна стена. В другия край на стаята има още един телевизор, сложен до голямата маса, и още един в спалнята. Очевидно Ерик обича да гледа телевизия.

— Коя предпочиташ? — Забелязал е, че ги гледам. — Пробвай този. — Той посяга към дистанционно и го насочва към екрана. В следващия миг пред мен пламва огън.

— Иха! — зяпвам стреснато.

— Или тази? — Появяват се пъстри тропически риби, които се промъкват сред морски водорасли. — Най-новата технология за дома — заявява гордо той. — Хем е изкуство, хем е забавление, хем е начин на комуникация. Можеш да пращаш имейли, да слушаш музика, да четеш книги… Имам хиляда тома литература в системата. Можеш дори да си имаш виртуален домашен любимец.

— Домашен любимец ли? — продължавам да гледам екрана, неспособна да откъсна очи.

— Всички си имаме — усмихва се Ерик. — Ето го моя. Титан. — Той щраква с дистанционното и на екрана се появява чудовищен раиран паяк, който обикаля из стъклен аквариум.

— Господи! — отстъпвам бързо назад и усещам как започва да ми се гади. Открай време мразя паяци, а този е огромен. Виждат се дори космите по противните му крака. Дори лицето му се вижда. — Може ли… би ли го изключил?

— Какво ти става? — чуди се Ерик. — Показах ти Титан, когато дойде тук за пръв път. Каза, че бил истинско бонбонче.

Супер! На първата ни среща съм казала, че харесвам паяка, за да се направя на любезна… и сега няма да мога да се отърва от него.

— Знаеш ли… — започвам, като се старая да не поглеждам към Титан. — Сигурно катастрофата ми е създала фобия към паяци. — Опитвам се да говоря компетентно, все едно че съм чула това твърдение от някой лекар.

— Възможно е. — Ерик леко се е намръщил, сякаш се кани да изтъкне някой пропуск в теорията ми. Може и да успее.

— Аз имам ли си домашен любимец? — питам бързо, за да го разсея. — Какъв е моят домашен любимец?

— Виж. — Той щраква с дистанционното. — Това е Артър. — Малко пухкаво бяло котенце се появява на екрана и аз писвам очарована.

— Толкова е сладко! — Наблюдавам го как си играе с кълбо прежда, побутва го с лапа и се търкаля. — А ще стане ли голяма котка?

— Не — усмихва се Ерик. — Ще си остане коте завинаги. През целия ти живот, ако искаш. Живеят по сто хиляди години.

— Ясно — кимам след малко. Шантава работа. Виртуално коте, което живее сто хиляди години.

Телефонът на Ерик изпиуква и той веднага го отваря, след това щраква отново с дистанционното и на екрана се появяват рибите.

— Мила, шофьорът ми е долу. Нали ти казах, че трябва да отскоча за малко до офиса. Розали е тръгнала насам, за да ти прави компания, докато ме няма. Дотогава, ако нещо те притеснява, просто ми звънни или пък ми пусни имейл през системата. — Подава ми правоъгълна бяла джаджа с екран. — Това е дистанционното. С него можеш да задействаш и отоплението, и вентилацията, и светлината, и вратите, и щорите… всичко тук е интелигентно. Предполагам, че няма да имаш нужда от него. Всичко е програмирано.

— Имаме къща, която се управлява с дистанционно? — избухвам в смях.

— Така е при еднообемните пространства! — Той отново прави познатия ми жест и аз кимам и се опитвам да не издам колко съм слисана.

Наблюдавам го как си облича сакото.

— А аз откъде познавам Розали?

— Тя е съпруга на партньора ми Клайв. С нея се разбирате чудесно.

— А тя излиза ли с мен и другите момичета от офиса? С Фи, Каролин? Заедно ли излизаме?

— С кого? — Гледа ме недоумяващо Ерик. Да не би да е от мъжете, които нямат представа от социалния живот на съпругата си?

— Няма значение — бързам да отвърна. — Всичко ще разбера.

— Джана също ще дойде по-късно. Икономката ни. Ако имаш някакъв проблем, питай нея. — Той се приближава до мен, поколебава се, след това ме хваща за ръката. Кожата му е гладка, безупречно поддържана дори когато поглеждам отблизо и усещам чудесния му афтършейв с аромат на сандалово дърво.

— Благодаря, Ерик. — Поставям другата си длан върху неговата и я стисвам. — Много ти благодаря.

— Добре дошла отново, мила — изрича той с дрезгав глас. След това отдръпва ръка и се насочва към вратата.

Оставам сама. Сама съм в семейния си дом. Оглеждам огромното пространство, масичката за кафе във формата на куб, кожените столове, книгите, посветени на изкуството… и забелязвам, че няма нищо, което да напомня за мен. Няма шарени саксии, нито пък разноцветни светлини, нито купчини книжки с меки корици.

Нищо. По всяка вероятност двамата с Ерик сме искали да започнем на чисто, затова сме избрали обзавеждането заедно. Сигурно сме получили какви ли не страхотни подаръци за сватбата. Сините вази на плочата над камината сигурно са стрували малко състояние.

Прекрачвам до огромните прозорци и надничам към улицата. Не се чува нито шум, нито нищо. Наблюдавам как някакъв мъж качва пакет в едно такси, а една жена едва успява да удържи вързаното на каишка куче. Вадя телефона, за да напиша есемес на Фи. Трябва да обсъдя с нея всичко, от което съм заобиколена. Ще й звънна по-късно, двете ще се свием на канапето и тя ще ми разкаже за живота ми, най-вече за Ерик. Нямам търпение да се видя с нея.

 

 

„Здрасти! Вкъщи съм — звънни! Нямам търпение да се чуем!!!“

Изпращам същия есемес и на Каролин, и на Дебс. След това оставям телефона и се завъртам на лъскавия дървен под. Докато бях с Ерик, се опитвах да се държа небрежно, но сега съм сама и се оставям на възторга. Не съм и предполагала, че мога да живея на подобно място. Абсолютно никога.

В мен напира смях. Това е истинска лудост. Аз. В какъв апартамент съм само!

Завъртам се отново, след това отново, разперила ръце, се смея като луда. Аз, Лекси Смарт, живей в този ултрамодерен апартамент, в който за всичко има дистанционно управление.

Грешка. Вече съм Лекси Гардинър.

При тази мисъл кикотът напира отново. Та аз дори не знаех името си, когато се събудих. Ами ако беше Говедарова? Какво ли щях да кажа тогава? „Извинявай, Ерик, струваш ми се много приятен човек, но няма начин да…“

Прас! Звукът от счупено стъкло прекъсва мислите ми. Преставам да се въртя, обзета от ужас. Без да искам, съм закачила с ръка стъклен леопард, готов за скок, поставен на една от полиците. Сега е на пода, пръснат на хиляди парченца.

Счупила съм украшение, а съм в апартамента от нищо и никакви три минути.

По дяволите!

Навеждам се и докосвам едно от по-големите парчета, което се оказва опашката. Различни по големина остри късчета се търкалят по пода. Няма начин да го залепя.

Започвам да се паникьосвам. Какво ще правя? Ами ако се окаже, че и това струва десет бона в лири също като канапето? Ами ако е нещо, което е наследство на Ерик? Къде ми беше умът, та се въртях така?

Внимателно вдигам първото парче, след това посягам към следващото. Ще трябва да смета ситните парченца, а след това…

Електронен звук ме стряска и аз вдигам рязко глава. Огромният екран е станал син и се е появило съобщение с големи букви: „Здрасти, Лекси — как си?“

По дяволите! Той ме вижда. Той ме наблюдава. Това е Биг Брадър!

Обзета от неподправен ужас, скачам и завирам двете парчета под една от възглавниците на канапето.

— Здрасти — обръщам се към синия екран, а сърцето ми всеки момент ще изхвръкне.

— Не исках да го направя, стана съвсем случайно…

Следва мълчание. Екранът не трепва, не реагира по никакъв начин.

— Ерик? — пробвам отново. Отговор няма.

Добре… Може пък да не ме вижда. Сигурно ми е пратил съобщението от колата. Предпазливо пристъпвам към екрана и забелязвам малка клавиатура и компактна сребърна мишка отстрани. Натискам „Отговор“ и бавно пиша: „Супер, благодаря.“

Така е добре. Ще намеря начин да оправя леопарда… или да го подменя с нещо друго.

Не. Я стига! Не мога да започна брака си, като пазя тайна от съпруга си. Трябва да съм смела.

„Случайно счупих леопарда — пиша аз. — Много съжалявам. Надявам се има начин да го подменя.“

Натискам „Изпращане“ и чакам отговор, като си повтарям, че не трябва да се притеснявам. Все още не съм сигурна дали съм съсипала нещо ценно. Може да е мой и Ерик да го мрази открай време. Как да разбера?

Откъде да знам?

Отпускам се на един стол, потисната от мисълта, че не знам почти нищо за живота си. Ако знаех, че ще получа амнезия, щях да си напиша някоя и друга бележка. Щях да си помогна малко. Внимавай със стъкления леопард, защото струва цяло състояние. PS. Много обичаш паяци.

Екранът прописква отново. Поемам си дълбоко дъх и вдигам поглед.

„Разбира се, че ще го подменим! Не се притеснявай!“

Залива ме облекчение. Значи всичко е наред.

„Благодаря! — пиша с усмивка. — Обещавам да не чупя нищо повече!“

Не мога да повярвам, че се паникьосах така. Не мога да повярвам, че наврях парчетата под възглавницата. Все едно съм петгодишно хлапе. Та аз съм си у дома. Омъжена жена съм. Трябва да започна да се държа като зрял човек. Все още доволно ухилена, вдигам възглавницата, за да извадя парчетата… И застивам на място.

По дяволите!

Проклетото стъкло е съдрало проклетото кремаво канапе. Сигурно съм го закачила, докато пъхах счупеното отдолу. Меката дамаска е грозно съдрана.

Как можа да се случи тъкмо с канапето за десет хиляди лири?

Автоматично поглеждам към екрана, а след това бързо извръщам очи, обзета от нов страх. Не мога да призная на Ерик, че съм съсипала и канапето. Просто не мога.

Добре. Сега просто ще… ще… Няма да си признавам днес. Ще изчакам по-подходящ момент. Силно притеснена, подреждам възглавниците, така че скъсаното да не се вижда. Готово. Като ново е. Никой няма да рови под възглавниците, нали така?

Грабвам парчетата от счупения леопард и се отправям към кухнята, пълна със сиви лъскави шкафове и дори успявам да открия коша за боклук. Браво! Не съм чак толкова безпомощна.

Из апартамента се разнася звън и аз вдигам поглед, обзета от нетърпеливо очакване. Това сигурно е Розали, новата ми най-добра приятелка. Нямам търпение да се запозная с нея.

 

 

Розали се оказва дори още по-кльощава, отколкото изглеждаше на дивидито. Облечена е в черен спортен панталон седем осми, розов кашмирен пуловер с шпиц деколте, а на русата й коса са вдигнати огромни слънчеви очила на „Шанел“. Щом отварям вратата, тя надава писък и изпуска плика от „Джо Малоун“.

— Господи, Лекси! Нещастното ти лице!

— Всичко е наред — уверявам я аз. — Да ме беше видяла преди седмица. Челото ми беше невъзможно.

— Горкичката! Какъв кошмар! — Тя вдига плика, след това ме целува и по двете бузи. — Трябваше да дойда по-рано, само че нямаш представа колко време ми се наложи да чакам в СПА центъра.

— Влизай. — Соча към кухнята. — Искаш ли чаша кафе?

— Миличка… — Тя ми се струва напълно объркана. — Аз не пия кафе. Доктор Андре ми забрани. Много добре знаеш.

— Добре. — Замълчавам за миг. — Виж… просто не помня. Имам амнезия.

Розали ме зяпва, очевидно слисана от новината. Тя не знае ли? Ерик не й ли е казал?

— Не помня какво се е случило през последните три години — продължавам аз. — Ударила съм си главата и тези спомени са изличени.

— Господи! — Розали притиска ръка към устата си. — Ерик все разправяше разни работи за амнезия, че нямало да ме познаеш. Мислех, че се шегува.

Докато гледам изуменото й лице, ме напушва смях.

— Изобщо не се е шегувал. За мен ти си… напълно непознато.

— Непозната ли? — Тя май се обиди.

— Ерик също ми е непознат — бързам да уточня. — Събудих се и не знаех кой е. Все още не съм си спомнила.

Следва кратко мълчание, докато Розали очевидно се опитва да приеме информацията. Ококорила се е, сумти и хапе устни.

— Господи — въздиша най-сетне тя. — Кошмар.

— Не познавам и апартамента. — Разпервам ръце. — Не познавам собствения си дом. Не знам какъв е бил животът ми. Ако ми помогнеш… ако ми кажеш някои неща…

— Разбира се! Хайде да седнем… — Тя ме повежда към кухнята. Оставя плика от „Джо Малоун“ на плота и сяда до масата за закуска, а аз следвам примера й и се питам дали аз съм избрала металната маса, или е бил Ерик, или двамата заедно сме се спрели на нея.

Вдигам поглед и забелязвам, че Розали ме наблюдава внимателно. Тя веднага се усмихва, но виждам, че е шашната.

— Знам — обаждам се аз. — Много е странно.

— Това така ли ще остане?

— Паметта ми може да се върне, но никой не знае кога. И дали изобщо ще стане и дали ще си припомня всичко.

— Като изключим това, ти добре ли си?

— Да, само че едната ми ръка е по-бавна. — Вдигам лявата си ръка, за да й покажа. — Трябва да правя някакви психарски упражнения. — Свивам ръка, както ми показа физиотерапевтът, а Розали ме наблюдава с неприкрит ужас.

— Кошмар — въздиша тя.

— Основният проблем е… не помня нищичко от живота си от 2004 година насам. Всичко е една голяма черна дупка. Лекарите казват, че ако говоря с приятели и си създам ясна картина, тогава може би ще предизвикам спомените и те ще се върнат.

— Разбира се — кима Розали. — Чакай да ти разкажа. Откъде да започна? — Тя се навежда нетърпеливо напред.

— Ами… — замислям се за момент. — Как се запознахме с теб?

— Преди около две години и половина — кима Розали. — Беше на един коктейл и Ерик каза: „Това е Лекси.“ Аз отговорих: „Здрасти!“ Така се запознахме. — Тя грейва.

— Ясно. — Свивам притеснено рамене. — Наистина не помня.

— Бяхме у Труди Суонсън. Сещаш ли се, била е стюардеса и се запознала с Ейдриън при полета за Ню Йорк. Всички разправят, че го бройнала в мига, в който зърнала черната му кредитна карта „Амекс“… — Тя замълчава, сякаш за пръв път съзнава колко важна информация знае. — Значи не помниш клюките, така ли?

— Ами… не.

— Господи. — Розали рязко изпуска сдържания въздух. — Да знаеш колко много имам да ти разказвам. Откъде да започна? Вземи мен. — Тя вади химикалка и започва да пише. — И съпруга ми Клайв, и противната му бивша, Давина. Чакай само да ти разкажа за нея. Следват Джена…

— Излизаме ли с другите ми приятелки? — прекъсвам я аз. — С Фи и Каролин? Ами с Дебс? Ти познаваш ли ги?

— Каролин ли? Каролин казваш. — Розали потраква с химикалката по зъбите си и се мръщи. — Да не би да говориш за очарователната французойка от фитнеса?

— Не, говоря за Каролин от службата. И Фи. Сигурно съм ги говорила за тях. Трябва да съм ти говорила. С Фи сме приятелки от… излизаме заедно всеки петък…

Розали ме гледа недоумяващо.

— Миличка, честно казано никога не си ги споменавала. Доколкото знам, ти никога не излизаш с колегите си.

— Чакай малко. Това е традиция. Обикаляме клубовете, контим се и пием коктейли…

Розали избухва в смях.

— Лекси, никога не съм те виждала да близваш коктейл! Вие двамата с Ерик пиете само бяло вино.

Вино ли? Невъзможно! За какво вино става въпрос?

— Изглеждаш ми объркана — започва да се притеснява Розали. — Да не би да те заливам с прекалено много информация? Забрави клюките. — Тя отмества листа, на който виждам, че е написала дълъг списък с имена, срещу които е надраскала „мръсница“ или „сладурана“. — Какво ти се прави?

— Какво правим, когато сме заедно?

— Точно така! — Розали се замисля за няколко секунди, а след това погледът й просветва. — Отиваме на фитнес.

— На фитнес ли? — повтарям аз и се опитвам да се престоря на радостна. — Точно така. Значи ходим често на фитнес, така ли?

— Сладурче, това е голямата ти страст. Тичаш през ден по час в шест сутрин.

— Шест сутринта ли? Аз, да тичам?

Аз никога не тичам. Освен че е досадно, е и тъпо, защото циците ти се подмятат. Веднъж тичах километър и половина, ей така, за кеф, заедно с Фи и Каролин, и за малко да умра. Поне бях по-добра от Фи, която се отказа две минути след като започна и вървя до края с цигара в ръка, а след това се скара с организаторите и й беше забранено повече да участва в благотворителни събития, организирани в помощ на борбата с рака.

— Не се притеснявай, днес ще правим нещо спокойно, за почивка — решава Розали. — Ще отидем на масаж или на час по стреч. Грабвай екипа, тръгваме.

— Добре — колебая се. — Малко се притеснявам… просто не знам къде ми стои екипът. Гардеробите в спалнята са пълни с дрехи на Ерик. Не мога да намеря къде са моите.

Розали остава с отворена уста.

— Не знаеш къде са ти дрехите? — В огромните й сини очи бликват сълзи и тя започва да си вее с ръка. — Много се извинявам — хълца тя. — Едва сега си давам сметка колко ужасно се чувстваш. Да забравиш целия си гардероб! — Тя си поема дълбоко дъх, стяга се и стиска ръката ми. — Ела с мен, сладурче. Ще ти покажа.

Всичко е ясно. Не съм могла да открия дрехите си, защото не са били в гардероб, а в цяла стая, зад врата, маскирана като огледало. А им е отделена цяла стая, защото са невероятно много.

Докато оглеждам рафтовете с дрехи, направо ми прималява. Никога през живота си не съм виждала толкова много дрехи, не и извън магазин. Колосани бели ризи, черни панталони с ръбове, костюми в бежово и кремаво. Вечерни тоалети от дантела и органза. За чорапите има отделно чекмедже. Грижливо сгънатите бикини са с етикет на „Ла Перла“. Всичко, което погледна, ми се струва чисто ново и безупречно. Няма износени дънки, няма размъкнати анцузи, няма удобни стари пижами.

Преглеждам саката и ако не бяха различните копчета, щях да реша, че са еднакви. Не мога да повярвам, че харча толкова пари за дрехи и те всички са в разни нюанси на бежовото.

— Какво ще кажеш? — Розали ме наблюдава с блеснали очи.

— Невероятно!

— Ан има страхотен усет — кима компетентно тя. — Ан е личната ти стилистка. Тя ти избира дрехите.

— Имам човек, който ми избира дрехите, така ли?

— Само за основните неща всеки сезон… — Розали вади тъмносиня рокля с тънки презрамки и дискретни къдри по края. — Погледни, това е роклята, с която беше облечена, когато се запознахме. Спомням си, че си казах: „Значи това е момичето, по което е хлътнал Ерик.“ Всички на партито говореха само за теб! Лекси, държа да ти кажа, че когато вие двамата се оженихте, много момичета бяха адски нещастни… — Тя посяга към дълга черна официална рокля. — Това беше роклята ти за моята вечер на загадките и убийствата. — Тя я налага на мен. — Беше с кожена наметка и перли… помниш ли?

— Май не.

— Ами тази на „Катрин Уокър“? Не може да не я помниш. Ами „Роланд Море“?… — Розали продължава да вади рокля след рокля, ала за мен до една са непознати. Накрая вади специален калъф за дрехи и ахва: — Сватбената ти рокля! — Бавно, с истинско страхопочитание тя дръпва ципа и изважда бялата копринена рокля, която вече съм виждала на дивидито. — Не ми казвай, че не я помниш.

Оглеждам роклята и се опитвам да наложа на спомените си да се върнат… но така и не се получава нищо.

— Господи! — Розали притиска ръка към устата си. — Двамата с Ерик трябва да подновите брачните си клетви! Аз ще организирам всичко! Ще бъде в японски стил. Ти ще си в кимоно…

— Може би — прекъсвам я аз. — Още е много рано. Ще си помисля.

— Хм. — Личи си, че Розали е разочарована, докато прибира сватбената ми рокля. След малко лицето й светва. — Пробвай обувките. Не може да не си спомниш обувките.

Хуква към другия край на стаята и отваря някакъв шкаф. Напълно слисана съм. Никога през живота си не съм виждала толкова много обувки. Всички са подредени в спретнати редички, повечето са с високи токове. Как е възможно да съм се обзавела с обувки с високи токове?

— Направо невероятно! — обръщам се към Розали. — Че аз дори не мога да ходя на висок ток. Един господ знае защо съм ги купила.

— Можеш, и още как — кокори се Розали. — Разбира се, че можеш.

— Не мога — клатя глава. — Открай време не мога да ходя на токове. Падам, кривя си глезените, пристъпвам като патица…

— Сладурче, че ти буквално живееш на токове. Беше с тези последния път, когато обядвахме заедно. — Тя вади чифт черни лачени обувки с дванайсет сантиметров ток. Дори не бих ги погледнала, ако тръгна да си купувам обувки.

Подметките са изтъркани. Етикетът отвътре е обезцветен. Някой ги и носил здравата. Да не би да съм аз?

— Обуй ги! — настоява Розали.

Внимателно изхлузвам мокасините и пъхвам стъпало в острата обувка. В същия момент се килвам на една страна и се хващам за Розали.

— Виждаш ли, дори не мога да пазя равновесие.

— Можеш, Лекси — заявява тя. — Нали съм те виждала.

— Не мога — опитвам се да ги сваля, но Розали ме стисва за ръката.

— Недей! Не се отказвай, сладурче. Това са твоите обувки. Трябва да отключиш спомена!

Опитвам се да пристъпя отново, но глезенът ми се огъва като пластмасов.

— Няма смисъл — въздишам разочаровано. — Просто не са за мен.

— Напротив. Пробвай отново! Открий центъра на тежестта! — Розали говори така, сякаш сме на тренировка за Олимпийските игри. — Ще се справиш, Лекси.

Ситня предпазливо до другия край на стаята и стисвам за опора едно перде.

— Никога няма да се науча — оплаквам се аз.

— Разбира се, че ще се научиш. Просто не мисли за тях. Съсредоточи се над нещо друго. Сетих се! Да изпеем някоя песен! Земя на надежда и величие… Хайде, Лекси, пей!

Запявам, макар и с неудоволствие. Дано Ерик да не е монтирал скрита камера.

— Сега върви! — Розали ме побутва леко. — Хайде!

— Земя на надежда и величие… — Опитвам се да се съсредоточа над песента. Пристъпвам напред. След това правя нова крачка, а след нея и още една.

Господи! Успях! Вървя на висок ток!

— Видя ли — ликува Розали. — Нали ти казах! Ти си родена за високи токове.

Стигам до другия край на стаята, завъртам се и се връщам обратно, а по лицето ми се разлива победоносна усмивка. Чувствам се като манекенка.

— Успях! Лесно е!

— Ура! — Розали вдига ръка, за да перне дланта ми. Отваря чекмедже, вади спортния ми екип и го натъпква в малък сак. — Хайде, да вървим!

 

 

Отиваме до фитнес центъра с колата на Розали. Оказва се, че тя кара огромен „Рейндж Роувър“. Регистрационният номер РОЗ 1, а на задната седалка са нахвърляни пликове от маркови магазини.

— Кажи с какво се занимаваш — питам, докато тя шофира по разделителната линия между две платна.

— Работя най-вече като доброволка — кима доволно Розали.

— Иха! — Засрамвам се, защото тя никак не ми прилича на жена, която се занимава с доброволен труд в полза на благотворителни организации, което показва колко съм предубедена. — И къде?

— Планирам различни събития.

— Към някоя определена благотворителна организация ли?

— Не, най-вече за приятели. Нали се сещаш? Някои имат нужда от помощ при аранжировката на цветята, при избора на поканите… всичко необходимо… — Розали се усмихва замечтано на шофьора на камион. — Моля те, господин Шофьор, пусни ме да се престроя… благодаря ти! — Тя кривва в съседната лента и му праща въздушна целувка.

— От време на време помагам и в компанията — добавя тя. — Ерик е невероятно сладурче, винаги ме моли за помощ, когато организират някой обяд, нали се сещаш. По дяволите, ремонтират пътя! — Тя навива волана в обратната посока, а маневрата й предизвиква какофония от гневни клаксони, затова тя усилва радиото.

— Значи харесваш Ерик? — опитвам се да задам въпроса небрежно, макар че нямам търпение да разбера какво е мнението й за него.

— Той е съвършеният съпруг. Просто съвършен! — Тя набива спирачки пред пешеходна пътека. — Докато моят е истинско чудовище.

— Сериозно? — ахвам аз.

— Не забравяй, че и аз съм чудовище. — Розали се врътва към мен и сините й очи издават, че е много сериозна. — Толкова сме непостоянни. Ту не можем да се търпим, ту сме луди един за друг. Пристигнахме! — Тя завива в един паркинг, без да се съобразява с останалите шофьори, спира до порше и изключва двигателя.

— Ти не се притеснявай — успокоява ме Розали, докато ме побутва напред. — Знам, че ще ти бъде безкрайно трудно, затова аз ще обясня каквото трябва… Здрасти! — Тя нахлува на рецепцията с кожени столове и воден кът.

— Здравейте, дами! — лицето на рецепционистката грейва, когато ме вижда.

— Лекси! Горкичката! Чухме за катастрофата. Добре ли си?

— Добре съм, благодаря — усмихвам се неуверено. — Много благодаря за цветята…

— Горката Лекси има амнезия — заявява гръмко Розали. — Не помни фитнеса. Не помни абсолютно нищо. — Тя се оглежда, сякаш за да подчертае думите си. — Не помни нито вратата, нито… растението… — Тя насочва пръст към саксията с папрат.

— Мили боже!

— Знам — Розали кима сериозно. — За нея това е истински кошмар. — Обръща се към мен: — Спомни ли си нещо, Лекси?

— Не съвсем.

Всички на рецепцията са ме зяпнали. Чувствам се като почетен член на клуба на откачените циркаджии.

— Хайде! — Розали ме дръпва за ръката. — Да се преоблечем. Може да си спомниш нещо, щом започнеш тренировката.

Съблекалните са най-просторните, които някога съм виждала, съчетание от дърво и мозаечни плочи, от скрити високоговорители се носи тиха музика. Пъхвам се в една от кабинките и навличам клин. След това слагам трико.

Трикото е прашка, забелязвам ужасена аз. Дебелият ми задник ще лъсне и край! Не мога да облека това чудо.

Лошото е, че не си нося нищо друго. Навличам го с неудоволствие, след това се измъквам от кабинката, покрила очите си с ръце. Сигурно съм страшна гледка. Броя до пет, след това се насилвам да погледна.

Всъщност съвсем не изглеждам зле. Слаба съм, висока съм, просто съм различна. За опит вдигам ръка и се очертава бицепс, който досега не съм предполагала, че съществува. Зяпвам мускула изумена.

— Готова ли си? — Розали отново се лепва за мен, този път в клин и късо горнище. — Насам… — Побутва ме към просторно помещение, където добре поддържани жени са се наредили на постелки за йога.

— Много се извиняваме за закъснението — провиква се тя и оглежда присъстващите, — само че Лекси има амнезия. Не помни нищо. Не помни и вас.

Имам чувството, че Розали се забавлява царски.

— Здравейте! — Махам притеснено с ръка.

— Чухме за катастрофата, Лекси. — Треньорката се приближава с усмивка. Тя е слаба жена с късо подстригана руса коса. — Днес не се претоварвай. Прави само асаните, които ти допадат. Започваме от седнало положение…

— Добре, благодаря.

— Опитваме се да предизвикаме спомените й да се върнат — продължава да бърбори Розали. — Затова ви моля да се държите естествено.

Останалите махат с ръце, а аз се стоварвам на най-близката постелка. Физическите упражнения никога не са били силната ми страна. Просто ще правя като другите, доколкото мога. Протягам крака, навеждам се и се опитвам да ги достигна ръце, макар да знам, че е невъзможно…

Леле боже! Докосвам пръстите на краката си. Всъщност… Мога да допра коленете си с чело. Какво ми става?

В пълно недоумение правя следващото движение и се оказва, че мога да направя и него! Леле, че съм гъвкава! Тялото ми заема всяка поза с лекота, помня всичко отлично, макар да си мисля, че е невъзможно.

— И сега за онези, които имат желание — обяснява инструкторката, — поза танцьор…

Предпазливо започвам да тегля глезен и той ме слуша! Успявам да го вдигна над главата си! Имам желание да се развикам: „Вижте ме всички!“

— Не се претоварвай, Лекси! — притеснява се инструкторката. — Забави темпото. Тази седмица няма да правим шпагати.

Не може да бъде! Да не би да иска да ми каже, че мога да правя и шпагат!

 

 

По-късно, докато съм в съблекалнята, не мога да си намеря място от възторг. Заставам пред огледалото, суша си косата и наблюдавам как придобива вече познатия ми кестеняв оттенък.

— Направо не мога да повярвам — доверявам на Розали. — Винаги съм била пълна нула.

— Сладурче, на теб ти идва отвътре! — Розали се маже с тоалетно мляко за тяло. — Ти си най-добрата от цялата група.

Изключвам сешоара, прокарвам пръсти през сухата си коса и оглеждам отражението си. Поне за милионен път погледът ми се задържа на блестящите бели зъби и на плътните розови устни. Устата ми изобщо не беше такава през 2004 година. Сигурна съм.

— Розали — шепна аз. — Може ли да ти задам един… личен въпрос?

— Разбира се — шепне в отговор тя.

— Аз някога правила ли съм си нещо? Нещо на лицето? Като например инжекция с ботокс? Или… — продължавам още по-тихо и не мога да повярвам, че питам. — Някоя операцийка?

— Сладурче! — поглежда ме ужасена Розали. — Шшш! — Тя поставя пръст на устните си.

— Ама…

— Шшш! Разбира се, че не сме си правили нищо! Всичко по нас е сто процента естествено — намига ми тя.

Това намигане какво трябва да означава?

— Розали, трябва да ми кажеш дали съм си правила нещо… — млъквам, разсеяна от отражението си в огледалото. Без дори да забележа, съвсем автоматично вадех фиби от купата пред мен и си оправях косата на автопилот. За около трийсет секунди бях направила съвършен кок. Как, по дяволите, стана?

Докато оглеждам ръцете си, усещам как в мен се надига истерия. Какво друго умея да правя? Да разглобявам бомби може би? Да убия човек с един удар на ръката?

— Какво става? — пита Розали и проследява погледа ми.

— Току-що си вдигнах косата. Виж. Направо невероятно. Никога преди не съм я правила по-добре.

— Напротив — тя не може да повярва, — че нали я правиш така всеки ден.

— Просто не помня. Все едно че някоя супер жена е обладала тялото ми. Мога да ходя на токове, да вдигам косата си, мога да правя шпагат… Това са все умения на супер жена. Това не съм аз.

— Сладурче, ти си, разбира се. — Розали стиска ръката ми. — Свиквай!

 

 

Обядваме в заведение за диетични храни и си приказваме с две момичета, които очевидно ме познават, а след това Розали ме откарва вкъщи. Докато сме в асансьора, неочаквано ме наляга умора.

— Кажи сега — ухилва се Розали, когато влизаме у нас. — Искаш ли да погледнеш дрехите си още веднъж? Какво ще кажеш за банските костюми?

— Трябва да ти призная, че се чувствам като пребита — обяснявам притеснено. — Имаш ли нещо против да си почина малко?

— Не, разбира се. — Тя ме гали по ръката. — Ще те чакам тук, за да съм сигурна, че всичко е наред…

— Стига де — усмихвам се аз. — Няма проблем, нали Ерик ще се прибере скоро. Много ти благодаря, Розали. Толкова си мила.

— Мило момиче. — Тя ме прегръща и посяга към чантата си. — Ще ти се обадя. Да се пазиш! — Тъкмо прекрачва прага, когато ми хрумва нещо.

— Розали! — викам я аз. — Какво да сготвя на Ерик за вечеря?

Тя се обръща и ме поглежда напълно объркана. Предполагам, че просто не е очаквала подобен въпрос.

— Знаеш ли какво обича? — Усмихвам се смутено.

— Сладурче… — Розали мига слисана. — Сладурче, ти не приготвяш вечерята. Това е задължение на Джана, икономката. Сигурно в момента е на пазар, след малко ще се върне, ще сготви, ще ви оправи леглото…

— Да, разбира се! — Кимам, сякаш всичко това е в реда на нещата.

Леле боже! Това е съвършено нов живот. Че аз не съм имала и чистачка, камо ли икономка, която поддържа целия дом.

— Тогава ще полегна — заявявам аз. — Чао.

Розали ми праща въздушна целувка и хлопва вратата, а аз отивам в спалнята, която е в кремаво в съчетание с тъмно дърво, а леглото е невероятно голямо. Нали Ерик настоя да се настаня в спалнята. Колко е благороден! Стаята за гости също е огромна, към нея има дори джакузи, така че той няма защо да се оплаква.

Изритвам високите обувки, пъхвам се под завивката и веднага усещам как ме обзема спокойствие. Това е най-удобното легло, в което някога съм спала. Намествам се и се наслаждавам на гладките чаршафи и меките възглавници. Страхотно! Затварям очи, за да подремна. Не повече от десетина минути.

Когато се събуждам, цари сумрак и пред стаята се чува потракване на съдове.

— Мила? — долита глас отвън. — Будна ли си?

— Да. — Опитвам се да стана и потривам очи. — Да… здрасти.

Вратата се отваря и влиза Ерик. Носи поднос и плик.

— Спиш от часове. Нося ти вечеря. — Тръгва към леглото и оставя подноса и се пресяга към нощната лампа. — Нося ти китайска супа с пиле.

— Много обичам китайските супи! — възкликвам очарована аз. — Благодаря!

Ерик се усмихва и ми подава лъжицата.

— Розали ми каза, че днес сте ходили във фитнеса.

— Да, беше страхотно! — Гребвам лъжица супа и тя се оказва великолепна. Господи, колко гладна съм била. — Ерик, би ли ми подал малко хляб? — Вдигам глава. — Така ще мога да си топна.

— Хляб ли? — Ерик се мръщи и очевидно не може да повярва. — Мила, в тази къща не държим хляб. И двамата сме на диета и не ядем въглехидрати.

А, да. Забравих за тази работа с въглехидратите.

— Добре! — Усмихвам се и гребвам нова лъжица супа. Няма проблем. Ще ям без въглехидрати.

— Това ми напомня, че ти нося едно малко подаръче — усмихва се той. — Всъщност подаръците са два. Първият…

Той бръква в плика и вади книга, листата й са свързани с халки. Подава ми я с огромно удоволствие. На корицата виждам наша снимка от сватбата, а отдолу е написано: „Ерик и Лекси Гардинър: Брачно ръководство“.

— Помниш ли, когато лекарят ни предложи да записваме подробности от съвместния ни живот? — пита гордо Ерик. — Направих тази книжка специално за теб. Ако имаш някакви въпроси за брака ни и живота ни, отговорът би трябвало да е вътре.

Отварям на първа страница и там пише:

„Ерик и Лекси

По-добър брак за по-добър свят“

— Имаме си мото, така ли? — питам малко объркана.

— Преди малко ми хрумна — свива скромно рамене той. — Какво ще кажеш?

— Супер! — Разгръщам книгата. На някои от страниците има заглавия, на други — снимки, дори начертани на ръка диаграми. Има глави, посветени на ваканции и празници, на семейството, на прането, на уикендите…

— Подредих всичко по азбучен ред — обяснява Ерик. — И съм направил индекс. Би трябвало да е съвсем просто.

Отварям на индекса и преглеждам разсеяно написаното: „Домати — стр. 5, 23 Прашки — вж. Барбекю Език — стр. 24“

Език ли? Веднага отварям на стр. 24.

— Недей да започваш веднага. — Ерик се протяга и внимателно затваря книгата. — Трябва да похапнеш и да поспиш.

Остава да проверя какво е включено в „Език“ по-късно, когато него го няма.

Дояждам супата и се облягам назад с доволна въздишка.

— Много ти благодаря, Ерик. Беше чудесна.

— Няма защо, мила. — Ерик поема подноса и го оставя на нощното шкафче. В този момент забелязва обувките ми. — Лекси! — Усмихва се. — Обувките се прибират в гардеробната.

— А, така ли? — хлъцвам аз. — Извинявай.

— Няма проблем. Имаш да учиш много. — Приближава се до леглото и бръква в джоба. — А сега втория ми подарък. — Вади малка кожена кутийка за бижута.

Надниквам вътре и не мога да повярвам. Съпругът ми прави подарък в красива кутийка за бижута. Също като във филмите.

— Искам да имаш нещо, което си спомняш, че съм ти го подарил — заявява той с доволна усмивка и кима към кутийката. — Отвори я.

Вдигам капачето и пред погледа ми заблестява диамант на златна верижка.

— Харесва ли ти?

— Невероятен е… наистина! — заеквам аз. — Изключителен е. Много ти благодаря!

Ерик протяга ръка и ме гали по косата.

— Радвам се, че си отново у дома, Лекси.

— И на мен ми е много приятно, че съм си отново вкъщи — отвръщам искрено.

Почти искрено. Все още не мога да кажа със сигурност, че съм си у дома. По-скоро ми прилича на петзвезден хотел, което е още по-добре. Вадя диаманта и го поглеждам със страхопочитание. Междувременно Ерик си играе разсеяно с кичур от косата ми, а по лицето му се е изписала нежност.

— Ерик — прошепвам срамежливо. — Когато двамата с теб се запознахме, какво откри в мен? Защо се влюби в мен?

Замечтана усмивка плъзва по лицето му.

— Просто се влюбих в теб, Лекси — заявява той, — защото си енергична. Готова си да се хвърлиш напред. Също като мен си ненаситна за успехи. Хората ни наричат алчни и безчувствени, но ние не сме такива. Просто сме готови да премажем конкуренцията.

— Точно така — отвръщам след кратко мълчание.

Честно казано, никога не съм се възприемала като чак толкова напориста. Но пък през 2007 година може би съм точно такава.

— Влюбих се в красивите ти устни. — Ерик докосва нежно горната ми устна. — И в дългите ти крака. И в начина, по който носиш куфарчето.

Той ме нарече красива.

Слушам го като омагьосана. Иска ми се да ми говори вечно. Никой досега не ми е говорил по този начин.

— Сега ще те оставя. — Той ме целува по челото и вдига подноса. — Ще се видим утре сутринта.

— Добре — прошепвам аз. — Лека нощ, Ерик. И… благодаря ти.

Той затваря вратата и аз оставам сама с колието, брачния наръчник и обзелата ме еуфория. Имам съпруг мечта. Не, той е много повече от съпруг мечта. Донесе ми пилешка супа, подари ми диамант и се е влюбил в начина, по който нося куфарчето с документи.

Сигурно в предишния си живот съм била Ганди.