Софи Кинсела
Пожелай ми слънчогледи (4)

Трета глава

Направиха ми чаша приятен силен чай. Чаят лекува амнезията, нали?

Я престани! Не ставай саркастична! Благодарна съм им, че ми донесоха чай. Поне е нещо познато. Поне е нещо истинско.

Докато доктор Хармън обяснява за неврологичните изследвания и сканирането на мозъка, успявам да запазя самообладание. Кимам спокойно, сякаш искам да кажа: „Няма проблем. Всичко разбирам.“ Въпреки това не ми е никак спокойно. Истината непрекъснато ми напомня за себе си, докато накрая ми прилошава.

Когато най-сетне пейджърът му изпиуква, усещам огромно облекчение. Писна ми от толкова приказки. Вече не следя какво ми говори. Отпивам глътка чай и се отпускам на възглавниците.

Добре, взимам си обратно думите за чая. Това е най-вкусното нещо, което съм опитвала от доста време насам.

Смяната на Морийн е свършила и русата сестра — Никол, остана при мен да драска нещо по картона.

— Как се чувстваш?

— Странно, ама много странно. — Опитвам се да се усмихна.

— Нищо чудно. — Тя се усмихва състрадателно. — Просто се успокой. Не се напрягай. Има много неща, с които трябва да свикнеш.

Наблюдавам я как поглежда часовника си и записва времето.

— Когато хората имат амнезия — продължавам аз, — спомените им връщат ли се?

— Обикновено се връщат — тя кима уверено.

Затварям очи и се опитвам да си припомня миналото. Чакам нещо да се появи, за да го сграбча отчаяно.

Само че нищо не изплува. Оставам си потънала в черното нищо.

— Разкажи ми за 2007 година. — Отварям очи. — Кой е министър-председател? Кой е президент на Америка?

— Тони Блеър — отвръща Никол. — И президент е Буш.

— А, същите, значи. — Започвам да се чудя какво да попитам. — Разрешиха ли въпроса с глобалното затопляне? Намериха ли лек за СПИН?

Никол свива рамене.

— Още не са.

Човек би предположил, че са се случили повече неща за три години. Очаквах светът да е мръднал напред. 2007 година май не ме впечатлява особено.

— Искаш ли да ти донеса някое списание? — пита Никол. — После ще ти донеса закуска. — Тя излиза, а когато се връща, ми носи брой на „Хелоу!“. Преглеждам заглавията на корицата и изпадам в шок.

— „Дженифър Анистън и новият мъж в живота й“ — чета на глас. — Какъв е този нов мъж? Защо й е нов мъж?

— А, да. — Никол проследява незаинтересовано погледа ми. — Тя нали се раздели с Брад Пит.

— Дженифър и Брад са се разделили? — възкликвам аз. — Не е възможно! Как са могли?

— Той се свали с Анджелина Джоли. Имат дъщеря.

— Не може да бъде! Джен и Брад бяха съвършената двойка! Изглеждаха толкова добре, сватбата им беше чудесна и всичко останало…

— Вече се разведоха. — Никол свива рамене, сякаш това е нищо работа.

Не мога да го преживея. Дженифър и Брад са се развели. Светът е съвсем различен.

— Вече всички свикнаха — обяснява Никол спокойно. — Ще ти донеса закуската. Каква предпочиташ? Типично английска, континентална или плодове? Може би и трите?

— Континентална, ако обичаш. Много ти благодаря. — Отварям списанието, след това го затварям. — Чакай малко. Плодове ли каза? Да не би здравната каса да е забогатяла?

— Тук не сме към здравната каса. — Тя се усмихва. — Ти си в частното крило.

— Частно ли? Не мога да си позволя да платя такива разходи.

— Ще ти долея чай. — Тя грабва елегантния порцеланов чайник и започва да налива.

— Стоп! — възкликвам паникьосана. Не мога да пия повече чай. Сигурно струва по петдесет кинта на чаша.

— Нещо не е наред ли? — пита изненаданата Никол.

— Не мога да си позволя всичко това — обяснявам засрамено. — Много се извинявам, не знам защо съм в тази хубава стая. Би трябвало да съм в обикновена. Веднага ще се преместя…

— Всичко се покрива от частната ти здравна застраховка — обяснява още по-изненадано тя. — Не се притеснявай.

— Така ли? — Напълно шашната съм. — Добре.

Значи имам частна здравна застраховка.

— Добре.

Частна застраховка, значи. Естествено. Вече съм на двайсет и осем. Разумен човек съм.

На цели двайсет и осем години съм.

Чак сега се опомням, сякаш истината ме е зашлевила през лицето. Аз съм различен човек. Вече не съм аз.

Всъщност аз съм си аз, но съм двайсет и осем годишна аз. Не знам каква, по дяволите, съм точно. Поглеждам внимателно двайсет и осем годишната си ръка, сякаш тя ще ми подскаже нещо. Очевидно човек, който може да си позволи здравна застраховка, обикновено има хубав маникюр и…

Чакай малко! Бавно обръщам глава към скъпата чанта на „Луи Вюитон“.

Не, това е напълно невъзможно. Тази чанта за куп пари, достойна за филмова звезда, не може да е…

— Никол? — преглъщам и се опитвам да говоря спокойно. — Сигурна ли си, че тази чанта… че е моя?

— Би трябвало — кима Никол. — Веднага ще проверя. — Тя отваря чантата, вади портфейл, който е очевидно комплект с чантата и показва платинена кредитна карта Амекс, на която пише „Лекси Смарт“.

Мозъкът ми дава на късо, докато наблюдавам грапавите букви. Имам платинена кредитна карта. Чантата е моя.

— Ама тези чанти… те струват купища пари — едва произнасям думите.

— Знам — избухва в смях Никол. — Успокой се. Твоя е!

Нежно докосвам дръжката, сякаш се страхувам. Не мога да повярвам, че е моя. А откъде, интересно, съм я взела? Да не би да изкарвам купища пари?

— Наистина ли съм катастрофирала? — Вдигам поглед, обзета от желание незабавно да разбера всичко за себе си. — Наистина ли съм шофирала? При това мерцедес?

— Очевидно. — Тя поглежда изуменото ми лице. — През 2004 година нямаше ли мерцедес?

— Ти шегуваш ли се? Дори нямам книжка.

Кога съм се научила да шофирам? Кога съм започнала да си купувам скъпи маркови чанти, мерцедеси и господ знае какво още.

— Погледни в чантата — предлага Никол. — Може нещата вътре да ти напомнят нещо.

— Добре. Чудесна идея. — Сърцето ми трепва, когато отварям чантата. Мирис на кожа, смесен с непознат парфюм, лъха отвътре. Бръквам и първото, което вадя, е позлатена пудриера на „Есте Лаудер“. Веднага я отварям, за да се погледна.

— На няколко места лицето ти е порязано, Лекси — бърза да ме уведоми Никол. — Не се плаши, няма да останат белези.

Срещам собствените си очи в огледалото и усещам облекчение. Все още съм си аз, въпреки че над очите ми е надвиснала превръзка. Помествам огледалото и опитвам да се видя по-добре. Мръщя се на превръзката на главата. Накланям огледалцето и виждам устните си, които ми се струват неестествено пълни и розови, сякаш снощи съм се целувала с някого и…

Господи!

Това не са моите зъби. Тези са бели, лъскави. Тази уста е на непозната.

— Добре ли си? — прекъсва ме Никол. — Лекси?

— Искам нормално огледало, ако е възможно — успявам да промълвя. — Трябва да се видя. Имаш ли голямо огледало?

— Има в банята. — Тя пристъпва към мен. — Няма да е зле да се пораздвижиш. Ще ти помогна.

Подпирам се на металната рамка. Краката едва ме държат, но успявам да се довлека до банята.

— Слушай — започва тя, преди да затвори вратата. — Имаш няколко наранявания и синини. Да не се стреснеш. Готова ли си?

— Да, готова съм. Само да се видя. — Поемам си дълбоко дъх и се стягам. Тя затваря вратата и отзад виждам огромно огледало.

Това аз ли съм?

Не мога да говоря. Краката ми омекват. Стискам стойката за кърпи и се опитвам да се овладея.

— Знам, че нараняванията изглеждат зле. — Силната ръка на Никол ме придържа. — Повярвай ми, това са повърхностни рани.

Изобщо не гледах раните. Не гледах и превръзката на челото. Важното е онова, което е отдолу.

— Това не… — посочвам отражението си. — Аз не изглеждах така.

Затварям очи и се опитвам да си представя старата аз, за да се уверя, че не полудявам. Щръкнала непокорна къдрава коса в избелял цвят, сини очи, малко по-пълна, отколкото ми се иска. Приятно лице, но нищо особено. Черна очна линия и ярко розово червило „Теско“. Това е Лекси Смарт.

След това отново отварям очи. Наблюдава ме различно момиче. Косата ми е разбъркана след катастрофата, но е лъскава, в непознат нюанс на кестенявото, права, без нито една къдрица. Пръстите на краката ми са съвършено розови, ноктите — лакирани.

Краката ми са загорели, значително по-слаби отпреди. И много по-мускулести.

— Какво се е променило? — Никол внимателно оглежда отражението ми.

— Всичко — успявам да изрека аз. — Толкова съм… стегната.

— Стегната — смее се тя.

— Косата ми, краката, зъбите… — Не мога да откъсна поглед от безупречно белите зъби. Сигурно съм дала цяло състояние.

— Много са хубави! — кима тя любезно.

— Не, не, не — клатя енергично глава. — Ти не разбираш. Аз имам най-отвратителните зъби, които можеш да си представиш. Дори ми казват Зъбатка.

— Май вече никой не ти казва така. — Никол извива вежди, без да крие, че се забавлява.

— Освен това съм свалила много килограми и… лицето ми е различно. Не съм сигурна как точно… — Отново се оглеждам и се опитвам да си обясня как е станало. Веждите ми са тънки, поддържани… устните ми изглеждат по-пълни… Вглеждам се подозрително. Да не би да съм направила нещо? Да не се окаже, че някой е резнал и клъцнал нещо тук и там.

Отдръпвам се от огледалото и усещам, че ми се вие свят.

— Спокойно — предупреждава ме Никол и забързва след мен. — Преживяла си шок. Може би трябва да забавиш крачката…

Без да й обръщам внимание, посягам към чантата на „Луи Вюитон“ и започвам да вадя всичко отвътре, като оглеждам внимателно предметите, сякаш в тях се крие кодирано съобщение. Господи, погледнете само! Ключодържател от „Тифани“, слънчеви очила от „Прада“, гланц за устни от „Ланком“, не от „Теско“.

Има и малък бледозелен дневник на „Смитсън“. Поколебавам се за момент, след това го отварям. Стряскам се, когато забелязвам, че почеркът е мой. „Лекси Смарт, 2007“ е записано на корицата. Сигурно аз съм написала тези думи. Сигурно аз съм надраскала птичето в ъгъла. Нямам никакъв спомен кога и как е станало.

Имам чувството, че шпионирам себе си и започвам да прелиствам страниците. На всяка има записани срещи: „Обяд 12.30“. „На чаша П.“ „Среща с Гил — картини.“

Всичко е написано с инициали и съкращения. Нищо не успявам да разбера. Отварям в края и отвътре изпадат визитни картички. Посягам към една, поглеждам името и застивам на място.

Визитката е от компанията, в която работя, „Мокети Делър“, макар логото да е различно. А името е изписано с антрацитно черни букви:

„Лекси Смарт, 27“

Директор „Подови покрития“

Имам чувството, че пропадам някъде надълбоко.

— Лекси? — Никол ме наблюдава угрижена. — Цялата пребледня.

— Погледни — подавам й картичката и се опитвам да се овладея. — Тук пише „Директор“. А визитката е моя. Значи съм шеф на цял отдел. Как е възможно да съм шеф? — Гласът ми звучи по-остро, отколкото ми се иска. — Че аз работя в тази компания не повече от година. Дори не ми дадоха премия!

С разтреперани ръце връщам визитките между страниците на дневника и отново бръквам в чантата. Трябва да си намеря телефона. Трябва да се обадя на приятелите си, на семейството, на човек, който знае какво става…

Ето го.

Чисто нов модел е. Не съм виждала такъв досега, но се оказва лесен. Няма нищо на гласовата поща, но съм получила есемес. Гледам внимателно малкия екран.

„Закъснявам, ще се обадя, щом мога.

Е.“

Кой е „Е“? Опитвам се да си спомня, но не се сещам за нито един човек, чието име да започва с „Е“. Някой нов колега може би? Отварям старите есемеси и първият също е от „Е“.

„Не става.

Е.“

Да не би „Е“ да е новата ми най-добра приятелка?

Ще прегледам есемесите по-късно. Сега трябва да поговоря с човек, който ме познава, който може да ми каже какво съм правила през последните три години… Набирам номера на Фи, чакам и нервно барабаня с нокти, но тя не се обажда.

— Здравейте, това е телефонът на Фиона Роупър, моля оставете съобщение.

— Здрасти, Фи — започвам след сигнала. — Аз съм, Лекси! Знам, че ще ти се стори странно, но претърпях катастрофа. В болница съм и се питах… Трябва да поговорим. Много е важно. Би ли ми звъннала? Чао.

Затварям телефона и Никол вдига неодобрително ръка.

— Забранено е да използваш мобилен тук — обяснява тя. — Би ли звъняла по стационарния. Ще помоля да ти донесат.

— Добре — кимам аз. — Благодаря. — Тъкмо се каня да прегледам старите есемеси, когато някой чука на вратата и влиза друга сестра, понесла два плика.

— Нося ви дрехите… — Тя оставя пликовете на леглото. Посягам и вадя черни дънки. Ахвам. Какво е това? В талията са прекалено тесни, малки са, почти като клин. Как ще пъхна ботушите отдолу?

— „Севън фор Ол Менкайнд“! — възкликва Никол и извива вежди. — Много са хубави.

Севън какво?

— Много ми се иска и аз да си купя такива. — Тя поглежда крачола с обожание. — Струват по двеста кинта, нали?

Двеста лири за дънки?

— Ето и бижутата — добавя другата сестра и ми подава прозрачен найлонов плик. — Трябваше да ги свалим, заради скенера.

Все още изумена от дънките, аз поемам плика. Никога не съм била от хората, които носят бижута, освен ако не броите пластмасовите обеци и часовника „Суоч“. Чувствам се като дете, на което са дали коледен чорап. Бръквам в пликчето и вадя златни накити. Скъпа гривна и колие от същата плетка, плюс часовник.

— Я! Много са красиви. — Прокарвам пръсти по гривната, след това бръквам отново и вадя висящи обеци. На закопчалката се е закачил пръстен и аз внимателно го изваждам.

Всички дружно ахваме. Някой прошепва: „Господи!“.

Държа огромен лъскав диамант. Точно като онези, които си подаряват по филмите. Виждала съм такива само на плюшени възглавници в магазините. Когато най-сетне откъсвам поглед, и двете сестри са като вцепенени.

— Я виж ти! — възкликва неочаквано Никол. — Протегни ръка, Лекси… — Тя обръща пликчето и нещо изпада от единия ъгъл. Следва тишина и върху дланта ми пада златна халка.

Ушите ми пищят, докато гледам халката.

— Значи си омъжена! — заявява весело Никол.

Не може да бъде. Няма начин. Щях да знам, ако бях омъжена. Щях да усетя нещо, нищо че имам амнезия. Обръщам халката с разтреперани пръсти и усещам как ме заливат ту горещи, ти студени вълни.

— Да, така е — кима втората сестра. — Омъжена си. Не помниш ли, миличка?

Клатя нещастно глава.

— Не помниш ли сватбата си? — кокори се Никол. — Нищо ли не помниш за съпруга си?

— Не — отвръщам, обзета от ужас. — Нали не съм се омъжила за Скапаняка Дейв?

— Не знам! — Никол се киска и притиска устата си с длан. — Извинявай, но ми се стори толкова потресена. Знаеш ли как се казва? — Тя поглежда другата сестра, която клати глава.

— Съжалявам, от съседното отделение съм, но знам, че има съпруг.

— Вижте, пръстенът е гравиран! — възкликва Никол и го грабва от ръката ми. — „А. С. и Е. Г., 3 юни 2005“. Скоро ще станат две години. — Тя ми го връща. — Твой ли е?

Дишам бързо. Истина е. Гравирано е върху златна халка.

— Аз съм А. С. — отвръщам най-сетне. — „А“ от Алексия. Само че нямам никаква представа кой е Е. Г.

Значи ето кой е „Е“ от есемеса, сещам се аз. Сигурно той ми е пращал есемеси. Съпругът ми.

— Май чаша студена вода ще ми дойде добре… Лошо ми е. — С клатушкане се отправям към банята, наплисквам лицето си с вода и се навеждам към познатото си непознато отражение. Имам чувството, че ще припадна. Да не би някой да си прави грозна шега с мен? Да не би да имам халюцинации?

На двайсет и осем съм, имам съвършени бели зъби, чанта от „Луи Вюитон“ и визитка, на която пише „Директор“. Дори съм се сдобила със съпруг.

Как, по дяволите, е станало всичко това?