Николай Теллалов
10⁻⁹ (17) (Нано)

5.

Природен парк, регион Европа, Панфедерация

12 септември 2071, събота — година XXXI от Пробива

 

— Стазираха ни по едно и също време.

— Нещо друго, повече информация? — поинтересува се филип.

Атанас се намръщи.

— Само толкова засега мога да ви кажа.

Филип извинително вдигна вежди и разпери длани настрани.

— Нямаме никакви сведения за лицето Добромир Сантов — безизразно каза Лидия. — Освен че наистина сте били подложени на принудителна стаза по едно и също време. Тук, в тази вила.

Кремен с удивление се озърна към колежката си.

— Ти знаеш нещо — вкопчи се с поглед в нея Атанас, свивайки конвулсивно юмруци.

Главата й бе наведена почти виновно.

— Нямам право да разкривам маркирана по определен начин информация от Архивите. Което е равносилно на това да не знам. — Тя вдигна очи към Атанас. — Не забравяйте, че не съм човек все пак.

Настръхналият Атанас остана свит като от студ или като преди скок още малко, сетне се отпусна. Лудите пламъчета в очите му угаснаха.

— Извинявай. Жалко.

Възцари се кухо мълчание. Атанас намери сили пръв да го наруши, като се въздържа да изръси плитка шега с пластмасова усмивка на уста. Вместо това помоли с малко уморен тон:

— Филипе, ти спомена, че страната ни отдавна не е просто европейска провинция, а федерална единица в рамките на по-голяма държава. Кажи нещо за това. Без да е много пространно, почвам да не мога да се концентрирам.

— Ако искаш да си починеш, ще дойдем утре — предложи адвокатът.

— За последно, на изпроводяк. То се и свечерява вече… само няколко думи за това как изглежда политическата карта на света.

Филип облегна лакът на коляното си и вдигна китка до нивото на очите си, обърна я с длан нагоре. Над дланта се появи кълбо колкото едра ябълка, стегната от мрежичка меридиани и паралели.

— Служебен смартуер, нанолазери в кожата — поясни произхода на холограмата той. — Може да се купи като личен нимплант, но специално на мен не ми трябва.

Кълбото се превърна в планетата Земя, гледана от космоса — възхитително синьо бижу с петната на континентите и бели паяжинки и завъртулки на облаците. Сенчестата страна искреше от карфичени светлинки. Естествено, сянката не се дължеше на истинското залязващо слънце, просто така бе изписана холограмата. Тя стана на глобус с бледосини океани и разноцветни кръпки — държави.

Не бяха останали много такива.

Панфедерация. Евразийски блок, противно на наименованието плъзнал цвета си по севера на Африка. Южно сдружение. Екстериториални зони. Гранични бариери.

— Повечето от границите са непроницаеми, Бариерите са вдигнати практически до космическото пространство. Непроницаеми за хора и управляеми наномашини. Не пускат и животни, срещу което непрекъснато протестират еколози специалисти и доброволци природозащитници. Само въздух, влага, светлина — за да не ги съборят Активните щитове като фактор, пречещ на глобалната атмосферна циркулация и застрашаващ екологичното равновесие. Зад тези Бариери има области, в които изобщо не знаем какво става в действителност. Блокът се състои от Руската федерация, Китай и Халифата. И понеже споменах пак за АЩ, държа да подчертая, че тъкмо управниците на Блока упорито не вярват, че активната защита е „ничия“ и независима. Панфедерацията е унитарно обединение на регионите Европа, Северна Америка, Австралия, части от Африка…

Разделен свят, помисли си Атанас. Настроението му се разваляше. Ето в какъв свят възкръснах — планета с непроницаеми чак до над стратосферата гранични линии.

Как се ходи в чужбина тогава? Ами търговията?

Попита.

— Търговията в условията на новия световен ред не е материална, а информационна, Бариерите не са пречка за нея.

— И няма ли поне… туристи?

— От основните супердържавни формации само ние имаме свободен допуск на туристи и ограничен прием на емигранти. В Блока пък се влиза единствено с херметични смартмобили, бронирани като нанополигон и с едностранно прозрачни стени. Наричат ги круизъри, често са многоместни, за да са по-малко на брой, поне други съображения на властите в Блока за такива мерки не са ми известни. Официално те се аргументират, че Панфедерацията използва туристите, за да засява територията на Блока с шпионски смартуер.

— Прави ли го?

— Че защо? Какво има там принципно по-различно, освен обществения им режим, от нещата тук? Просто се опитват да се самоизолират. А там нарушенията, за които все говориш, са неизмеримо повече.

Атанас премълча.

— Държавата в отделните страни на Евразийското съглашение не е приела положението, че ролята й е да бъде водач към едно бъдеще, в което функциите й ще станат излишни поради естествени причини. Управляващите там не искат да изпускат властта, стремят се да съхранят едно статукво, което им е изгодно. Естествено такова поведение от тяхна гледна точка изобщо не е ирационално, напротив. Ние пък според тях се правим на нещо, което не сме, а в действителност кроим планове за поглъщането им…

Атанас въздъхна.

— Значи няма да имам късмета да ида да видя с очите си Ермитажа в Петербург и Кремъла в Москва. Нито Китайската стена. Самарканд. Пирамидите. Все неща, за които нямах време… преди.

— Защо не? Но от борда на круизър — ще те возят като чумав по строго регламентирани маршрути. Аз съм ходил — Кремъл наистина е красив, и то не само Московския, но и Рязанския, Ярославския, Владимирския… има още над двеста обекта за посещение. И Великата стена също дават да я видиш. Но Самарканд… — Филип провери върху глобуса. — Самарканд е на територията на Халифата, а те не допускат неверници. Приемат само хора, готови да се приобщят към исляма в този му вид, който се практикува там… и да не се върнат повече. Затова вече почти няма панфедерални граждани от мюсюлманско вероизповедание, желаещи да идат на хадж там. Нямаме сведения какво става с бившите ни граждани, както и малко е известно за положението в Халифата изобщо. Сред оскъдните известни факти е и нещо тъжно — египетските пирамиди ги няма вече. Унищожени са като творения на шейтана, сатаната. И това се знае, защото теократите от Халифата ни позволиха да го видим, демонстрираха го.

Атанас си спомни за варварското разрушаване на гигантските скулптури на Буда от фанатици в Афганистан — беше по времето на неговата „календарна“, както я наричат вече, младост.

— Нима от космоса нищо не се вижда? Няма ли сателити, космически станции?

— Хоризонталните аерозолни нанозавеси пречат.

— Аха…

— Има спътници и няколко станции, разбира се…

— Няколко? — слиса се Атанас. — Очаквах да са милиони. Космически градове, селца и дори отделни орбитални чифлици и имения. Та даже и извънземни колонии! Филип! Няма ли такива неща?!

— Може и да са… милиони. Но не са около Земята. Няма данни и за поселения на Марс и Луната… може да е ефект от нанокамуфлажни завеси, разбира се…

— Момче, мънкаш! Панфедерацията не праща ли заселници в космоса?!

— Това е… постигнато е обществено съгласие, че колонизацията на космоса е… следващ, по-отдалечен във времето етап от Прехода… — смотолеви адвокатът. — Блокът, естествено, също губи контрол при всеки опит да основе колония и затова се отказаха. Сдружението се самовъзпира, вероятно самите редови граждани се страхуват да излизат в безвъздушното пространство. Така че, освен отделни малобройни емигранти, все по-често самотници, по-рядко на групи…

Атанас го гледаше с широко отворени очи, потресен и възмутен. Имаше вид на човек, който всеки миг ще избухне — минимум в проклятия, ако не нещо повече. Но не би. Лудешките отблясъци отново угаснаха в зениците му. Той пак се сви на пейката, кръстосал ръце и вече наистина в унило настроение.

— Можех да се досетя — каза глухо, ограничавайки се само с този коментар. — А какво е „нанополигон“? Не ми е познат терминът.

— Официално се именува „Клоуз Асемблер Лаб“, затворена асемблерна лаборатория. Това е…

— Знам го, знам. Благодаря. „Нанополигон“ е доста сполучливо казано. И последното, сега се сетих… аз имам ли някаква сметка от тези… уникредити?

— Имаш, естествено. А ако, тоест КОГАТО спечелим иска за компенсация, ще се сдобиеш с още повече.

— О… благодаря. Ще стана богат! — пошегува се вяло.

— Тъкмо ще ни платиш добър хонорар — отвърна му в тон Филип.

— Не ви ли плаща държавата? — учуди се Атанас.

Адвокатът-настойник го погледна с мек укор.

— Не сме държавни служители, нито „социално заети“. Държавата ни начислява суми само за общественополезните ни ангажименти. Останалото е предприемачество, услуга. Не сме социализъм! Панфедерацията се придържа към философията и доктрината на свободния пазар, съобразени с новите условия.

— Свободният пазар предполага и свободни производители — намръщи се Атанас. — А как може да има такива, след като, доколкото мога да се досетя, репликаторите и асемблерите са изключителен държавен монопол?

— Монопол е силно казано, но… да, при по-опростено обяснение би могло да се нарече монопол. Обаче този монопол се осъществява чрез лицензирани компании, сдружения, фирми, частни лица, регистрирали се като предприемачи.

— Кой ги лицензира?

— Държавна комисия по лицензи. С одобрението на когнитариатите или поне при условие, че няма възражение от страна на форумите за търсене на факти относно някоя конкретна активна икономическа единица.

— Ясно. — Атанас губеше интерес. Наистина почваше да усеща умора. Умора на ниво съзнание, не телесна. Адвокатът обаче се бе увлякъл отново.

— Предприемачите декларират дейността си при регистрация и вземат под аренда определени видове нанопродукти, ограничени за употреба от частни лица. Често тези нанопродукти са авторска собственост на големи компании, но законите не им позволяват без одобрение на държавата и когнитариатите да раздават асемблери наляво-надясно…

— Ясно, ясно…

Филип се усети и млъкна.

Паузата се проточи. Вън от терасата сенките се сгъстяваха, здрачът настъпваше. Виждаше се опашката на гъвкавия смартмобил, той мъждукаше като огромна сънена светулка, която не е решила дали й се свети, или не. Заблещукаха първите звезди.

— Става късно — несмело разчупи леда на мълчанието Филип Кремен.

— Можете да останете да спите тук… — сепна се Атанас, но навярно не прозвуча убедително, защото младият мъж насреща се изправяше.

— Предпочитам да се прибирам у дома — усмихна се извинително той. — А ти… трябва да помислиш какво ще правиш отсега нататък.

— Ще помисля, въпреки че вече имам идея какво искам. — Атанас внимателно подбираше думите си. — Нека само се поогледам — няколко дни. И като ми се избистри напълно в главата… А как да се свържа с вас?

— В домашното ти дистанционно ги има кодовете ни за връзка. — Филип протегна ръка и Атанас я стисна. — Не ме изпращай. Смартмобилът е на пет-шест крачки от прага, можеш да гледаш оттук как излитам. Специално за теб ще излетя красиво!

— А аз откъде да се снабдя с такова чудо, ако ми потрябва?

— Опция „Гараж“ пак от същото дистанционно. Десетки типови модели. Има и възможност да си го проектираш сам, с помощта на автоматичен експерт-конструктор…

— Ще ми стигнат ли уникредитите?

— О, разбира се!… Лидия?

— Ти тръгвай, не ме чакай. Ще покажа на клиента ни как се ползва опцията „Гараж“. Ти си й свикнал отдавна, но Атанас ще се обърка. Тъкмо и ще ми остане време да поразтребя като истинска домакиня, докато смартмобилът за мен се асемблира.

— Добре. До утре в кантората тогава! Лека нощ, Атанасе.

— Утре не е ли неделя? — машинално реагира Атанас.

— Не сме се преработили през седмицата — сви рамене Филип, като хвърли бърз поглед към колежката си. — До скоро!

— Чао.

Водното конче с адвоката наистина излетя красиво. Атанас му помаха и го проследи как мъждука като истинска огромна светулка. Машина, толкова гъвкава и сложна, че повече приличаше на живо същество. Както всички машини в този нов свят от новата епоха. Като Лидия…

Къде е границата живо — неживо? Машина — организъм? Разум и… машинен разум?

Няма граница. Има зона на здрач между ясно дефинираните категории. По-гъст от здрача в двора…

На масата грейна свещ, разпръсна тъмнината. Светеше много по-ярко от нормалните свещи. Разбира се — нали всичко тук е „смарт“…

Атанас разсеяно слушаше и гледаше използването на дистанционното и боравенето със синтезатора на превозни средства. После мълком наблюдаваше как попечителката му прибира масата, докато в двора се самосгъваше оригамито на избраното от адвокатката-андроид бръмбаровидно превозно средство.

— Готова съм — изправи се накрая тя.

Той кимна.

— И бръмбарът ми е готов.

Атанас кимна пак.

— Довиждане.

— Ъхъ.

Последва я да я изпрати. В хола горяха свещи и кротко пламтеше камината. Прекосиха помещението, без да си продумат.

Тя се обърна на прага.

— Искаш ли да остана?

Отвърна й честно:

— Не знам.

— Тогава ще остана — реши тя.