Николай Теллалов
10⁻⁹ (1) (Нано)

1.

ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

МЯСТО: Вилна зона на около 45 км от столицата на малък европейски регион

Поточето тихо плиска, възбудено ромоли, радва се — ти си идваш пак! Шушнат и дърветата, надвесили корони над пътеката, превръщайки я в зелен тунел — здравей отново! Шумят сухо окапалите листа под краката, разгъва се като вълшебно килимче познатата пътека — завърна се, завърна се!… И зад завоя чака старата къщурка, тръпне, въздиша — стопанинът си идва!…

… Какви глупости. Ручеят просто си бълбука по камъните, дърветата просто издават шум с листата си, разклатени от сойката, погледнала надолу с едно око и отлетяла. Ако не е тя, вятърът ще разлюлее клона. И нито пътеката примира от радост, нито къщата „чака“. Тя просто си е там, просто я има. Както и всичко останало наоколо — просто го има и толкоз.

Мен обаче скоро няма да ме има. Затова идвам тук — като престарял звяр, да се свра в старата си бърлога, сякаш криейки се от смъртта. Тя обаче има навика да наднича навсякъде и никога нищо не пропуска. Затова е глупаво да търся скривалище от нея. И не търся. Друго ми трябва — убежище от света, откъсване от шума и радостта, от грозотата и кънтящата тишина на самотата, толкова осезаема, когато си сред хората. За да ми е по-лесно да приема напускането на живота. Колкото и мъчен, горчив и противен да е често той, предстоящата раздяла все още всява унизителен страх. А не бива.

Разумните същества трябва да си тръгват с достойнство, когато часът им наближи.

Пък и не е точно страх това, а притеснение, срам от старостта. И може би едно леко съжаление за неизпитаните неща, за пропуснатите неща, за недовършените неща.

Търся тук примирение и смирение с неотвратимото. Уединението помага да се постигне подобно състояние на духа. Защото и без това само дух е останал, плътта се предава все по-неудържимо.

Дошъл съм, за да си отида.