Стивън Кинг
Томичукалата (22)

1

— Надявам се, че полетът ви хареса — каза стюардесата, застанала до изхода, на четирийсетина годишната жена, която напускаше самолета на „Делта“ след полет 230, заедно с потока останали пътници, пропътували целия път до Бангор, 230-тата крайна точка.

Сестрата на Боби Андерсън, Ан, която бе само на четирийсет, но се смяташе за петдесет годишна, а и изглеждаше на толкова (Боби би казала — в някой от редките моменти, когато си пийваше, — че сестричката Ан разсъждаваше като петдесетгодишна още на тринайсет), спря и фиксира стюардесата с поглед, способен да спре часовник.

— Добре, ще ти отговоря, мила — заяви тя. — Заврях. Подмишниците ми вонят, защото самолетът закъсня с излитането си от Ла Гарбидж и се забави още повече при напускането на Логан. Имаше въздушни възглавници, а аз мразя да летя. Левачката, която изпратихте отзад в класата за добитъка, ме заля цялата с нечия поръчка и по ръката ми засъхна тънка коричка от портокалов сок. Гащите ми са се заврели в цепнатината на задника ми и това градче прилича на пъпка върху кура на Нова Англия. Още някакви въпроси?

— Не — успя да произнесе стюардесата. Очите й бяха станали стъклени и тя се чувстваше, като че ли току-що бе изкарала три бързи рунда с Бум-Бум Манчини в ден, когато Манчини е сърдит на целия свят. Ан Андерсън често оказваше такова въздействие на хората.

— Толкова по-добре за теб, скъпа — Ан измарширува покрай момичето и слезе по стълбичката, размахала в едната си ръка голяма, крещящо пурпурна ръчна чанта. Стюардесата така и не успя да й пожелае приятно прекарване в Бангор. Тя реши, че и без това щеше да е безполезно. Дамата имаше вид на човек, който никъде не си прекарва времето приятно. Вървеше изправена, но приличаше на жена, която го прави въпреки някаква скрита болка — като малката русалка, която продължавала да върви, макар с всяка стъпка да й се струвало, че в краката й се забиват ножове.

„Само“, помисли си стюардесата, „ако на това маце някога му се случи да се сблъска с Истинската любов, искрено се надявам, той да е запознат с методите за чифтосване на домашните паяци“.

2

Служителката на „Ейвис“ каза на Ан, че не разполага с коли под наем, щом Ан не е направила предварителна резервация, сега се е оказала без късмет, така че, съжалява. В Мейн бе лято и колите под наем бяха на мода.

Това беше грешка от страна на служителката. И то голяма.

Ан мрачно се усмихна, мислено си плю на ръцете и се хвана за работа. Подобни ситуации бяха чудесно поле за изява на сестричката Ан, която се бе грижила за баща си до окаяната му смърт на първи август, преди осем дни. Не бе позволила да го откарат в болница, предпочитайки сама да го мие, да му лекува раните от залежаването, да му сменя зацапаните гащи и да му дава лекарствата посред нощ. Разбира се, до последния удар го докара тя, като непрестанно му вадеше душата да продадат къщата на улица „Лейтън“ (той не искаше; Ан бе категорична, че трябва да го направи; последният чудовищен удар, поразил го след три по-малки на двегодишни интервали, настъпи три дни след като къщата беше обявена за продан), но тя не би признала това повече, отколкото би признала факта, че макар да посещаваше „Сейнт Барт“ в Ютика от най-ранно детство и да бе една от водещите мирянки в тази хубава църква, Ан смяташе, че идеята за Бога е пълна лъжа. Още преди да навърши осемнайсет, беше превила майка си според своята воля, а сега бе унищожила баща си и бе гледала как пръстта барабани по ковчега му. Никоя недорасла служителка на „Ейвис“ не можеше да излезе насреща на Сестричката. Трябваха й точно десет минути, за да я разнищи, а после отхвърли предложението да вземе специалната кола, която „Ейвис“ държаха в резерва за изключително важни — наистина изключително важни — знаменитости, минаващи през Бангор и продължи натиска си, като долавяше усилващия се страх на младата служителка подобно на гладен хищник, надушил кръв. Двайсет минути след предложението за специалната кола Ан ведро потегли от международно летище Бангор зад волана на един кътлас сюприйм, запазен за бизнесмен, който трябваше да кацне в шест и петнайсет. Тогава служителката вече нямаше да е на смяна — а освен това тя бе толкова разстроена от непоколебимото настъпление на Ан, че нямаше да трепне дори ако колата бе заплюта за президента на Съединените американски щати. Момичето разтреперано отиде във вътрешната стаичка, затвори вратата, заключи я, постави един стол под бравата и изпуши цигарата с марихуана, която единия от механиците й беше дал. След това избухна в сълзи.

Ан Андерсън оказваше подобно въздействие върху много хора.

3

Когато служителката вече беше изядена, наближаваше три часа. Ан можеше да подкара направо към Хейвън — картата, която бе взела от бюрото на „Ейвис“ показваше, че разстоянието е по-малко от осемдесет километра, — но тя искаше да е съвсем свежа за сблъсъка си с Робърта.

На X-овидното кръстовище на Хамънд и улица „Юниън“ имаше регулировчик — светофарът не работеше, което Ан реши, че е типично за това пикливо малко градче — и тя спря на средата, за да го попита за пътя до най-добрия хотел или мотел в града. Полицаят възнамеряваше да я укори, че задръства движението като спира да му задава въпроси, но в този момент погледът в очите й — топлият поглед на човек с добре разпален в съзнанието огън, който може да лумне всеки миг — го накара да реши, че може би ще е по-лесно просто да й покаже пътя и да се отърве от нея. Тази жена приличаше на кучето, което полицаят помнеше от детството си, кучето, смятало за чудесно забавление да къса дъната на панталонките на децата, тръгнали към училище. Разправия от този род в ден, когато температурите и на въздуха, и на язвата му бяха твърде високи, щеше да му дойде в повече. Той я упъти към хотел „Градски изглед“ на шосе 7 и с радост изгледа как задният й край се отдалечава от него.

4

Хотел „Градски изглед“ беше пълен.

Това не представляваше проблем за сестричката Ан.

Тя се снабди със стая с две легла, после принуди измъчения управител да й даде друга, защото климатичната инсталация в първата вдигала шум, а цветът на телевизора бил толкова лош, че всички актьори имали вид, сякаш току-що са се нагълтали с лайна и всеки момент ще измрат.

Ан си разопакова багажа, мастурбира до мрачен и безрадостен оргазъм, използвайки вибратор почти с размерите на някой от мутиралите моркови от градината на Боби (единственият вид оргазъм, който бе изпитвала, бе от типа мрачен и безрадостен; тя никога не беше лягала с мъж и нямаше намерение да го прави тепърва), взе душ, подремна и отиде на вечеря. Прегледа менюто със задълбочаващо се смръщване, след което оголи зъби в злобна усмивка към сервитьора, дошъл да й вземе поръчката.

— Донеси ми връзка зеленчуци. Сурови, листати зеленчуци.

— Мадам желае сал…

— Мадам желае връзка сурови, листати зеленчуци. Пет пари не давам как им викаш. Само първо ги измий, за да се махне буболечата пикня. И веднага ми дай едно сомбреро.

— Да, мадам — облиза устни сервитьорът. Хората ги гледаха. Няколко души се усмихваха… но онези, които надзърнаха в очите на Ан Андерсън, веднага престанаха. Келнерът тръгна да се отдалечава и тя го повика обратно с висок, равен и нетърпящ възражения глас.

— В сомбрерото — заяви тя, — трябва да има кахлуа и сметана. Сметана. Ако ми донесеш сомбреро с мляко в него, приятелче, ще ти се наложи да използваш гадорията за шампоан.

Адамовата ябълка на сервитьора заподскача нагоре-надолу като маймуна по пръчка. Той направи опит да си сложи аристократичната, съжалителна усмивка, която е най-доброто келнерско оръжие срещу грубите клиенти. За негова чест трябва да се каже, че се справи много добре в началото — после устните на Ан се изкривиха в ухилване, което смрази усмивката му. В нейното изражение нямаше и капка добронамереност. То навяваше само мисъл за убийство.

— Не се шегувам, приятелче — изрече тихо сестричката Ан.

Сервитьорът й повярва.

5

Тя се прибра в стаята си към седем и половина. Съблече се, сложи си един халат и седна да погледа навън от прозореца на четвъртия етаж. Въпреки името си хотел „Градски изглед“ се намираше всъщност далече от покрайнините на Бангор. Гледката навън, която съзерцаваше Ан — като се изключи осветлението на малкия паркинг, — представляваше почти ненарушена тъмнина. Това бе точно видът гледка, който тя обичаше.

В чантичката си носеше капсули амфетамин. Извади една, отвори я, изсипа белия прашец върху огледалцето на пудриерата си, прокара линия с един от разумно късите си нокти и смръкна половината прах. Сърцето й моментално заподскача като заек в тесния й гръден кош. По бледото й лице плъзна руменина. Тя остави другата половина за сутринта. Бе започнала да използва жълтите капсули по този начин скоро след първия удар на баща си. Сега откри, че не може да заспи без да си смръкне от това чудо, което беше диаметралната противоположност на успокоително. Когато бе малко момиченце — много малко момиченце — майка й веднъж бе викнала, напълно вбесена: „Ти си толкова опака, че противоречиш и на природата“.

Ан предполагаше, че това е било вярно тогава, както бе вярно и сега… макар че майка й сега никога не би посмяла да каже такова нещо, разбира се.

Тя погледна към телефона и извърна очи. Самият му вид я караше да мисли за Боби и за начина, по който бе отказала да дойде на татковото погребение — не с думи, а по един страхлив начин, който беше характерен за нея — просто отказа да отговори на все по-напористите усилия на Ан да влезе във връзка с нея. Беше й звънила два пъти през първите двайсет и четири часа след удара на дъртия негодник, когато бе станало ясно, че няма да прескочи трапа. И двата пъти никой не вдигна телефона.

Обади се още веднъж след като баща им умря — този път в един часа и четири минути през нощта на втори август. Някакъв пияница бе вдигнал телефона.

— Бих искала да говоря с Робърта Андерсън, моля — каза Ан, застанала вдървено до обществения телефон във фоайето на Военната болница в Ютика. Майка й седеше наблизо на един пластмасов стол, заобиколена от безкрайните сестри и братя, с безкрайните им ирландско-картофени физиономии, които ревяха без прекъсване. — Веднага.

— С Боби ли? — попита гласът на пияницата в другия край. — Стария шеф ли искаш или Новия и Подобрен шеф?

— Спести ми тия глупости, Гардънър. Баща й…

— Не можеш сега да говориш с Боби — прекъсна я пияницата… Гардънър, всъщност, тя вече разпозна гласа. Ан затвори очи. Имаше само едно нещо сред свързаните с разговор по телефона лоши маниери, което да мразеше повече от това да я прекъсват. — Тя е навън в бараката с Даласката полиция. Всички те стават дори още по-Нови и „по“-Подобрени.

— Кажи й, че сестра й Ан…

Щрак!

Обзелата я ярост стегна гърлото й в железни клещи. Тя отдалечи от себе си слушалката и я погледна, както някоя жена би погледнала току-що ухапалата я змия. Ноктите й бяха побелели от стискане.

От свързаните с разговор по телефона лоши маниери най-много мразеше да й затварят.

6

Ан веднага бе избрала номера отново, но този път, след дълга пауза, телефонът започна да издава странни звуци като от сирена в ухото й. Тя затвори и отиде при ревящата си майка и нейните опяващи роднини.

— Свърза ли се с нея, сестричке? — попита майката Ан.

— Да.

— И тя какво каза? — Очите й молеха Ан за добри новини. — Ще се върне ли вкъщи за погребението?

— Не пое ангажимент за едното или за другото — заяви Ан и изведнъж целият й яд към Робърта, Робърта, която бе имала нахалството да й се изплъзне, изскочи навън — но не като оплакване. Ан никога не мирясваше, „нито“ пък се оплакваше. Акулоподобната усмивка се появи на лицето й. Мърморещите роднини се умълчаха и неспокойно я погледнаха. Две от възрастните дами стиснаха молитвените си броеници. — Всъщност тя каза, че смъртта на дъртото копеле я радва. После се разсмя. И затвори.

За миг настъпи слисана тишина. След това Пола Андерсън притисна длани към ушите си и запищя.

7

Ан не изпитваше никакво съмнение — поне в началото, — че Боби ще бъде на погребението. „Ан“ бе решила, че тя трябва да е там, значи щеше да бъде. Ан винаги получаваше, каквото искаше; това правеше света приятен за нея, както и трябваше да бъде. Когато Робърта дойдеше, щеше да се сблъска с лъжата, казана от Ан — вероятно не чрез майка им, която щеше да е твърде патетично радостна, че я вижда, за да спомене това (а вероятно дори и за да си го спомни), но със сигурност чрез някой от опяващите чичовци. Боби щеше да отрече, така че вероятно опяващия чичо щеше да остави работата така — освен ако не се случеше да е страшно пиян, което не бе рядко явление при братята на майка им, — пък и всички щяха да запомнят изявлението на Боби, а не, че го е отрекла.

Това беше добре. Чудесно, всъщност. Ала не бе достатъчно. Време беше — отдавна — Робърта да се върне вкъщи. Не само за погребението; завинаги.

Ан щеше да се погрижи за това. Оставете тази работа на Сестричката.

8

Тази нощ в хотел „Градски изглед“ сънят не дойде лесно за Ан. Донякъде заради чуждото легло; донякъде заради глухия шум от работещи из съседните стаи телевизори и усещането, че е заобиколена от други хора — просто още една пчела, опитваща се да заспи в безименната си килийка в кошера, където килийките бяха квадратни вместо шестоъгълни; донякъде заради съзнанието, че утрешният ден щеше да бъде изключително натоварен; и най-вече, обаче, заради нестихващата й мрачна ярост, задето е била измамена. Това бе нещото, което мразеше повече от всичко друго — то превръщаше такива неприятности, като затварянето на телефона, в пълна дреболия. Боби я бе измамила. До този момент я бе измамила окончателно и завършено, принуждавайки я да предприеме това глупаво пътуване, когато според синоптиците върху Нова Англия се беше стоварила най-лошата гореща вълна от 1974 година насам.

Един час след като излъга за Боби пред майка си и опяващите лели и чичовци, тя направи нов опит да се обади, този път от собственика на погребалното бюро (майка й отдавна се бе замъкнала вкъщи, където Ан предполагаше, че ще заседне с тъпата си сестра Бети и двете ще смучат от онова гнусно кларе, по което си падаха, оплаквайки мъртвеца, докато се натряскат). Отсреща се чуваше пак само този звук като от сирена. Ан се обади на телефонистката и съобщи за повреда по линията.

— Искам да проверите, да установите повредата и да я отстраните — нареди Ан. — В семейството има смъртен случай и трябва колкото е възможно по-скоро да вляза във връзка със сестра си.

— Да, мадам. Ако ми оставите номера, откъдето се обаждате…

— Обаждам се от погребалното бюро — тръсна Ан. — Смятам да избера ковчег за баща си, след което да си легна. Ще позвъня пак на сутринта. Просто се постарай тогава да имам сигурна връзка, мила.

Тя затвори и се обърна към погребалния агент.

— Боров ковчег — рече тя. — Най-евтиния, който имате.

— Но, госпожице Андерсън, сигурен съм, че ще искате да си помислите за…

— Не желая да мисля за нищо — излая Ан. Вече усещаше предупредителното пулсиране, което сигнализираше за настъпването на един от редовните й пристъпи на мигрена. — Просто ми продайте най-евтиния боров ковчег, с който разполагате, за да мога да се разкарам оттук. Мирише на смърт.

— Но… — Погребалният агент беше вече напълно сащисан. — Не искате ли да погледнете…

— Ще го видя, когато той е вътре — отсече Ан и измъкна чековата си книжка от чантата. — Колко?

9

На другата сутрин телефонът на Боби работеше, но никой не го вдигна. Това продължи през целия ден. Ан се ядосваше все повече и повече. Около четири следобед, когато бдението в съседната стая протичаше с пълна сила, тя се обади в справочната служба на Мейн и заяви на телефонистката, че иска номера на полицейския участък в Хейвън.

— Ами… вижте, там няма точно полицейски участък, но разполагам с номера на хейвънския констабъл. Това устройва…

— Да. Дайте ми го.

Телефонистката й го даде. Ан се обади. Телефонът звъня… звъня… звъня. Сигналът беше съвсем същия като онзи, който се чуваше, когато звънеше в къщата, където безхарактерната й сестра се криеше от около тринайсетина години. Човек можеше почти да повярва, че звъни на същото място.

Тя всъщност си поигра малко с тази идея, преди да я отхвърли. Но да отдели на подобна параноична мисъл дори миг от времето си беше много нетипично за нея и това я ядоса още повече. Сигналите си приличаха, защото в онова градче всички апарати ги продаваше и обслужваше една и съща забутана дърводелска телефонна компания, това бе всичко.

— Свърза ли се с нея? — попита боязливо Пола, като се приближи до вратата.

— Не. Тя не отговаря, градският констабъл не отговаря, мисля, че целият скапан град е отишъл по дяволите. Господи! — Ан отметна кичур коса от потното си чело.

— Може би, ако се обадиш на някой от приятелите й…

— Какви приятели? Онова пиянде, с което се е забъркала ли?

— Сестричке! Ти не знаеш…

— Знам кой вдигна телефона единствения път, когато успях да се свържа — отвърна мрачно Ан. — След като съм живяла в това семейство, лесно мога да позная кога един мъж е пиян само по гласа му.

Майка й не каза нищо; тя се задоволи просълзена и разтреперана да замълчи, опипваща с една ръка колана на черната си рокля и Ан точно такава я искаше.

— Не, той е там и двамата много добре знаят, че се опитвам да се свържа с тях и защо. Но те ще съжаляват, задето се ебават с мен.

— Сестричке, така ми се иска да не използваш такива изра…

— Млъквай! — кресна Ан и естествено майка й го направи.

Ан отново вдигна слушалката. Този път, като позвъни в справочната служба, поиска номера на хейвънския кмет. Те не разполагаха и с него. Имало нещо като градски управител, каквото и да означаваше това шибано понятие.

Докато телефонистката проверяваше данните в компютъра си, звучаха приглушени звуци като от миши нокти по стъкло. Майка й бе избягала. От другата стая се носеха театрални шумни хлипания и вайкания по ирландски маниер. Също като ракетите V-2, помисли си Ан, ирландското оплакване се захранваше с течно гориво, като и в двата случая горивото бе еднакво. Ан затвори очи. Главата й бучеше. Тя изскърца със зъби — в устата й се появи горчив, метален вкус. Ан затвори очи и си представи колко хубаво, колко чудесно би било да извърши една малка операцийка върху лицето на Боби със собствените си нокти.

— Още ли си там, мила — попита тя без да си отваря очите, — или изведнъж реши да прескочиш до тоалетната?

— Да, намерих…

— Дай ми го.

Телефонистката я нямаше. Някакъв робот изрецитира номера в странен, маршов ритъм. Ан го набра. Беше убедена, че няма да получи отговор, но телефонът бе вдигнат незабавно.

— Градска управа. Аз съм Нют Берингър.

— Е, радвам се да намеря някого. Името ми е Ан Андерсън. Обаждам се от Ютика, Ню Йорк. Опитах да се свържа с вашия констабъл, но очевидно той е отишъл за риба.

Гласът на Берингър звучеше равно.

— Той е жена, госпожице Андерсън. Тя почина неочаквано миналия месец. Мястото още не е попълнено. И вероятно ще остане така до следващото събиране на градския съвет.

Това успя да спре Ан само за миг. Тя се съсредоточи върху нещо, което я интересуваше повече.

— Госпожице Андерсън? Как разбрахте, че съм госпожица, Берингър?

Отговорът прозвуча без колебание. Берингър каза:

— Вие не сте ли сестрата на Боби? Ако сте, в случай че бяхте омъжена, името ви нямаше да е Андерсън, нали?

— Значи познавате Боби?

— Всички в Хейвън познават Боби, госпожице Андерсън. Тя е нашата местна знаменитост. Истински се гордеем с нея.

Това се вряза в мозъка на Ан като острие от стъкло. Нашата местна знаменитост. О, мили, нещастни боже!

— Добре се справяте, Шерлок. Аз правих опити да се свържа с нея по това, което минава за телефони там в скапаната ви област, за да й кажа, че баща й почина вчера и ще бъде погребан утре.

Очакваше някакво традиционно съболезнование от този безлик служител — в края на краищата той познаваше Боби, — но не последва такова.

— Имаше някакъв проблем с телефоните в нейния край — бе всичко, което каза Берингър.

Ан отново изгуби самообладание за миг („съвсем“ за миг, тя никога не губеше самообладание за дълго). Разговорът не вървеше, както бе очаквала. Отговорите на този мъж бяха някак странни, прекалено резервирани дори за един янки. Тя се опита да си го представи и не можа. Имаше нещо много особено в гласа му.

— Бихте ли я накарали да ми се обади? Майка й си изплака очите в другата стая, скоро съвсем ще рухне и ако Робърта не стигне навреме за погребението, мисля, че наистина ще рухне.

— Ами, вижте, аз не мога да я накарам да ви се обади, госпожице Андерсън, нали? — отвърна й Берингър с вбесяваща, провлечена мудност. — Тя е зряла жена. Но със сигурност ще предам съобщението.

— Все пак по-добре да ви дам номера — изрече през стиснатите си зъби Ан. — Имам предвид, че ние още сме си тук, в същата стара бърлога, ала тя се обажда толкова рядко, че може да е забравила номера. Той е…

— Не е необходимо — прекъсна я Берингър. — Ако тя не го помни или не си го е записала никъде, винаги има и справочна служба, нали? Предполагам, че така сте намерили и този номер.

Ан мразеше телефоните, защото те пропускаха само частица от пълното, безжалостно въздействие на личността й. И си мислеше, че никога не ги е мразела толкова много, колкото в този миг.

— Слушайте! — извика тя. — Вие май не разбирате…

— Смятам, че разбирам — отряза я Берингър. Това беше второто прекъсване, а още не бяха говорили и три минути. — Ще тръгвам, за да не си пропусна обяда. Благодаря, че се обадихте, госпожице Андерсън.

— Слушайте…

Преди да успее да завърши, той направи онова, което мразеше най-много.

Ан затвори с мисълта, че с радост би стояла и наблюдавала как глутница диви кучета изяжда жив мръсника, с когото току-що бе говорила.

Тя яростно заскърца със зъби.

10

Боби не й се обади този следобед. Нито привечер, когато ракетите V-2 на оплакването достигнаха пияносферата. Нито по-късно вечерта, когато излязоха в орбита. Нито в два след полунощ, когато последните оплаквачи се запрепъваха слепешката към колите си, с които щяха да бъдат заплаха за другите шофьори по пътя си до вкъщи.

По-голямата част от нощта Ан лежа будна и опъната като бастун в леглото си, готова да избухне като бомба в куфарче и ту скърцаше със зъби, ту забиваше нокти в дланите си, докато правеше планове за отмъщение.

Ти ще се върнеш, Боби, о, да, ще се върнеш. И тогава…

Когато все още не се бе обадила и на другия ден, Ан отложи погребението, въпреки слабите протести на майка си, че е неприлично. Най-накрая Ан се извъртя към нея и изръмжа:

— Аз казвам кое е прилично и кое — не. Прилично е онази малка курва да е тук, а тя не си направи труда дори да звънне по телефона. Сега ме остави на мира!

Майка й се изниза от стаята.

Тази вечер първо опита номера на Боби, а после и градската управа. На първия продължаваше да звучи подобният на сирена сигнал. На втория получи записано съобщение. Тя търпеливо изчака края му и каза:

— Пак е сестрата на Боби, господин Берингър, която от все сърце се надява да се заразите със сифилис и да не ви дадат правилна диагноза, докато не ви опада носа и топките ви не почернеят.

После отново се обади в справочната служба и поиска три номера в Хейвън — на Нют Берингър, на някой Смит (Който и да е Смит, скъпа, в Хейвън те всичките са роднини) и на някой Браун (номерът, който получи в отговор на последното си искане беше, по прищявката на азбучния ред, на Брайънт). И на трите номера се чуваше същият вой като от сирена.

„По дяволите!“ извика Ан и запрати телефона към стената.

На горния етаж майка й се сви в леглото си с надеждата Боби да не се върне вкъщи… поне, докато Ан се намираше в това настроение.

11

Тя отложи погребението и церемонията с още един ден.

Роднините започнаха да роптаят, но Ан без усилия се справи с „тях“. Погребалният агент я погледна веднъж и реши, че старият ирландец може да си изгние в боровия ковчег, ала той няма да се бърка в това. Ан, която прекара целия ден на телефона, би го поздравила за мъдрото решение. Яростта й устремно преминаваше всички предишни граници. Сега „всички“ телефони в Хейвън изглежда бяха излезли от строя.

Не можеше повече да отлага погребението и тя го знаеше. Боби бе спечелила тази битка; добре, нека бъде така. Но не и войната. О, не. Ако си го въобразяваше, значи кучката имаше още много да учи… и то по най-болезнен начин.

Ан купи самолетните билети ядосана, ала с пълна увереност — един от щата Ню Йорк до Бангор… и два за връщане.

12

Щеше да отпътува за Бангор още на другия ден — за тогава й беше и билетът, — но идиотската й майка падна по задните стълби и си счупи таза. Шон О’Кейси веднъж бе казал, че да живееш с ирландци, е все едно да участваш в парад на глупаците и, о, колко беше прав. Писъците на майка й доведоха Ан от задния двор, където тя лежеше на един шезлонг и се печеше на слънце, докато си преговаряше стратегията за задържането на Боби в Ютика, докараше ли я веднъж тук. Майка й се бе проснала в основата на тясното стълбище, извита в ужасяващ ъгъл и първата мисъл на Ан беше, че с радост би оставила глупавата дърта кучка там, докато анестетичното действие на кларета не преминеше. Прясната вдовица миришеше като винарска изба.

В този гневен, тревожен момент Ан разбра, че всичките й планове трябваше да бъдат променени и си помисли, че майка им може да е направила това нарочно — напила се е за смелост и не е паднала, а е „скочила“ от стълбата. Защо? За да я задържи далеч от Боби, разбира се.

„Но няма да успееш“, помисли си тя, отивайки към телефона. „Няма. Когато аз искам нещо, когато съм «решила» нещо, то става. Ще отида в Хейвън и ще оставя широка следа там. Ще върна Боби тук, а те дълго ще има да ме помнят. Особено онзи нагъл простак, който ми затвори телефона.“

Тя вдигна слушалката и избра Бърза помощ — номерът беше в паметта на апарата още от първия удар на баща й — с бързо, ядосано чукване на показалеца. Отново скърцаше със зъби.

13

И така, настъпи девети август, преди най-после да успее да се измъкне. Междувременно Боби не се обади и Ан не направи повече опити да се свърже с нея, със селяндура градски управител или с впиянчения ебач на Боби в Троя. Той очевидно се бе пренесъл при нея, за да я мушка по-редовно. Хубаво. Остави ги и двамата с приспано внимание. Това напълно я устройваше.

Сега Ан беше тук, в бангорския хотел „Градски изглед“, не можеше да заспи… и скърцаше със зъби.

Винаги бе скърцала със зъби. Понякога го правеше толкова шумно, че майка й се будеше нощем… а понякога дори и баща й, който спеше като талпа. Майка й бе споменала това пред семейния лекар, когато Ан беше на три годинки. Този човек, един много възрастен господин от горния край на щата Ню Йорк, с когото Док Уоруик би се разбирал чудесно, се бе изненадал. Той размисли за момент и заяви:

— Смятам, че сигурно си го въобразявате, госпожо Андерсън.

— Ако е така, то трябва да е заразно — отвърна Пола. — Съпругът ми също я чу.

Те погледнаха към Ан, която строеше клатушкаща се кула от кубчета, едно върху друго. Работеше с мрачна съсредоточеност, без никакъв намек за усмивка. Като постави шестото кубче, кулата се срути… и когато Ан започна да я строи отново и двамата чуха зловещия, скелетен звук от скърцането на бебешките й зъбки.

— Прави го и докато „спи“, така ли? — попита докторът.

Пола Андерсън кимна.

— Е, вероятно ще премине — заключи лекарят. — Безвредно е.

Но, разбира се, това не премина и не беше безвредно. То представляваше бруксизъм, несъзнателно скърцане със зъби, болест, която подобно на сърдечните пристъпи, ударите и язвите, често измъчва вманиачените, властни хора. Първият от падналите млечни зъби на Ан беше видимо изтъркан. Родителите й го изкоментираха… а после забравиха. Дотогава характерът на Ан бе започнал да се изявява по по-ярки и стряскащи начини. На шест и половина тя вече властваше в семейство Андерсън някак трудно обяснимо, но ефикасно. И всички бяха започнали да свикват с тънкото, доста страховито скърцане от зъбите й през нощта.

Семейният зъболекар бе забелязал, че проблемът не отзвучава, а се влошава, по времето, когато Ан стана на девет, ала не започнаха да го лекуват, докато тя не навърши петнайсет и не взе да й причинява истинска болка. Дотогава си бе изтрила зъбите до оголване на живите нерви. Зъболекарят я снабди с гумени шини за уста, направени по мярка за нея, а после й даде и акрилови. Ан си слагаше тези пособия, които се наричат „нощни стражи“, всяка нощ преди лягане. На осемнайсет облякоха повечето й горни и долни кътници с изцяло метални коронки. Семейство Андерсън не можеше да си позволи това, но Ан настояваше. Те бяха допуснали проблемът да стигне дотам, а тя нямаше намерение да позволи на стиснатото си татенце да й обърне гръб като стане на двайсет и една и да заяви: „Вече си голяма, Ан; проблемът си е «твой». Щом искаш коронки, «ти» ще си платиш сметката.“

Тя бе искала злато, ала това наистина надхвърляше възможностите им.

Няколко години след това редките усмивки на Ан имаха бляскав, механизиран вид, който бе извънредно сепващ. Хората често направо отскачаха ужасено от нейната усмивка. Тя започна да изпитва мрачно удоволствие от тази реакция и, когато видя злодея Челюсти в един от по-късните филми за Джеймс Бонд, се смя, докато помисли, че устните й ще се разчекнат — този необичаен изблик на весело настроение я остави замаяна и едва ли не болна. Но, когато онзи огромен мъжага за първи път оголи стоманените си зъби в акулоподобна усмивка, Ан бе разбрала точно защо хората отскачат от нея и почти й се прииска да не бе слагала накрая порцеланово покритие върху метала. Да, помисли си тя, може би все пак е по-добре човек да не се показва толкова открито — май да си носиш истинския характер забоден върху ръкава е не по-мъдро от това, да си сложиш сърцето там. Вероятно не е необходимо да „изглеждаш“, като че ли си способна да си проправиш път с гризане през издялана от дъбови дъски врата, за да получиш онова, което искаш, след като си знаеш, че „можеш“ да го направиш.

Като се оставеше настрана бруксизма, Ан имаше и много дупки, както през детството, така и в зряла възраст, въпреки пълната с флуор вода на Ютика и нейният собствен строг режим на добра устна хигиена (тя често си търкаше зъбите, докато си разкървавеше венците). Това също се дължеше по-скоро на характера й, отколкото на нейната физиология. Маниакалността и стремежа за доминиране поразяват както най-нежните части на човешкото тяло — стомаха и жизненоважните органи, — така и най-твърдите, зъбите. Ан имаше хронично суха уста. Езикът й беше почти бял. Зъбите й бяха сухи малки островчета. Без постоянния приток на слюнка, който да отмива остатъците от храна, дупките започнаха да се появяват бързо. До тази нощ, когато Ан неспокойно се мяташе насън в Бангор, в устата й имаше не по-малко от триста грама сребърна амалгама за пломби — от време на време минаването й включваше детекторите за метал по летищата.

През последните две години бе започнала да губи зъби, въпреки фанатичните й усилия да ги запази: два горни вдясно, три долни вляво. И в двата случая потърси най-скъпото налично зъболекарско обслужване — наложи й се да ходи до Ню Йорк, за да й поставят мостовете. Хирургът махна гнилите корени, оголи венеца до самата кост и присади мънички титанови винтчета. После заши отново венците и ги изчака да заздравеят — някои хора не понасят имплантация на метал в костта, но Ан Андерсън нямаше никакви проблеми с възприемането на винтчетата — като остави малките титанови стълбчета да стърчат от плътта. Мостовете бяха закрепени върху металните котви, след като венецът около тях зарасна.

Тя не носеше чак толкова много метал в главата си, колкото Гард (пластинката на Гард винаги включваше детекторите за метал по летищата), ала също имаше доста.

Така Ан спа без да знае, че е член на един изключително затворен клуб: на хората, които можеха да влязат в Хейвън при сегашното му състояние с реален шанс да оцелеят.

14

Тя тръгна с колата си под наем към Хейвън в осем на другата сутрин. Направи един погрешен завой, но въпреки това стигна до разделителната линия на общините Троя-Хейвън около девет и половина.

Ан се бе събудила нервна като начинаеща танцьорка преди първото си представление. Но някъде през последните двайсет-трийсет километра от граничната линия на Хейвън — земите около нея бяха почти съвсем пусти, сънено зрели в непомръдващия горещ летен въздух — приятното чувство на очакване и усещането за готовност в наострените й нерви се стопиха. Започна да я боли глава. Отначало беше само леко туптене, ала то бързо прерасна в познатото бучене на нейната мигрена.

Тя прекоси граничната линия на Хейвън.

Когато достигна самия град, Ан се владееше единствено със силата на волята си. Главоболието идваше и си отиваше на вълни, от които й прилошаваше. Веднъж й се стори, че чува изблик на ужасно изопачена музика, идваща сякаш от устата й, но навярно се дължеше на въображението й, нещо, предизвикано от главоболието. Тя смътно забелязваше хората по улиците на малкото селище, ала не и начина, по който се обръщаха да я изгледат… а после се споглеждаха.

Чуваше как някъде откъм гората бучат машини — звукът беше далечен и като в сън.

Кътласът започна да подскача по пустия път. Образът пред очите й се раздвои, потрепери колебливо пак стана нормален, после отново започна да се раздвоява и трепери.

От ъгълчетата на устата й се процеди кръв, но тя не забеляза.

Беше се вкопчила здраво в една-единствена мисъл: „Това е пътят, шосе 9, и името й трябва да е написано върху пощенската кутия. Това е пътят, шосе 9, и името й трябва да е написано върху пощенската кутия. Това е пътят…“.

Слава богу, пътят беше празен. Хейвън спеше под сутрешното слънце. Деветдесет процента от извънградското движение вече минаваше от другаде и това бе добре дошло за Ан, чиято кола се движеше в налудничав зигзаг, като ту десните гуми вдигаха прах от единия банкет, ту левите заораваха в другия. Тя събори един знак, без изобщо да разбере.

Младият Ашли Рувъл я видя да идва, дръпна си колелото на прилично разстояние от пътя и застина сред северното пасбище на Джъстин Хърд, докато тя отмине.

(някаква жена идва, някаква жена и не мога да я чуя, чувам само болката й)

Стотина гласа му отговориха успокоително.

(знаем, Ашли, знаем, всичко е наред… тихо… шшт)

Ашли се ухили и показа розовите си, по бебешки гладки венци.

15

Стомахът й се разбунтува.

Успя някак да спре и да изключи двигателя преди закуската й да се надигне и да изскочи, само миг след като отвори опипом шофьорската врата. За момент тя просто остана увиснала там, провесила ръце през отворения прозорец на открехнатата врата, наведена непохватно навън и запазила само искрица от съзнанието си и то с решимостта да не я пуска да си отиде. Най-после смогна да се изправи и с дръпване да затвори вратата.

Помисли си мъгляво и объркано, че това трябва да се дължи на закуската — беше свикнала с главоболията, но почти никога не повръщаше. На закуската в ресторанта на онзи бълхарник, който минаваше за най-добрия хотел на Бангор. Мръсниците я бяха отровили.

Може и да умирам… о, Господи, да, наистина се чувствам като че ли умирам. Ама ако не умра, ще ги съдя оттук до стъпалата на Върховния съд на Съединените щати. Ако оживея, ще ги накарам да им се иска майките им никога да не са срещали бащите им.

Може би от ободрителните качества на тази мисъл Ан събра достатъчно сили, за да подкара отново колата. Тя запълзя напред с петдесет, оглеждайки се за пощенска кутия с надпис АНДЕРСЪН. Хрумна й ужасна идея. Ами ако Боби е замазала с боя името си върху пощенската кутия? Не беше толкова щуро, като се замислиш наистина върху това. Тя може да подозира, че Сестричката ще се появи, а безхарактерната малка глупачка винаги се бе страхувала от нея. Ан не беше във форма да спира във всяка ферма по пътя и да разпитва за Боби (не че щеше да има много полза от съседите селяндури на Боби, като съдеше от разговора си по телефона с онова магаре), а…

Ето я: Р. АНДЕРСЪН. И зад нея имота, който бе виждала само веднъж на снимки. Мястото на чичо Франк. Фермата на стария Гарик. На алеята беше паркиран син пикап. Мястото си бе наред, но в „светлината“ имаше нещо гнило. Тя осъзна ясно това за първи път, щом се приближи до алеята. Вместо да изпита триумфа, очакван от този миг — триумфа на хищник, който най-накрая е настигнал своята плячка — Ан усети смущение, несигурност и, макар че дори не го осъзнаваше в действителност, тъй като бе толкова необичайно за нея, първото слабо погъделичкване на страха.

Светлината.

Светлината не беше както трябва.

Това откритие бързо повлече след себе си и други. Вратът й бе схванат. Подмишниците на роклята й бяха мокри от пот. И…

Тя плъзна ръка към слабините си. Усещаше някаква лека мокрота там, която вече засъхваше и сега долови слаб мирис на амоняк в колата. Той се носеше от известно време насам, ала съзнанието й го бе пренебрегвало.

Напикала съм се. Напикала съм се и съм стояла толкова дълго в тази проклета кола, че почти съм изсъхнала…

(и светлината, Ан)

Светлината не беше както трябва. Това беше светлина при залез.

О, не… сега е девет и половина сут…

Но светлината беше като при залез. Не можеше да се отрече. Чувстваше се по-добре след повръщането, да… и изведнъж разбра защо. Тя през цялото време го е знаела, всъщност, и само е чакала момента да го забележи, като петната пот под ръкавите на роклята й или онази слаба миризма на засъхваща урина. Чувстваше се по-добре, защото времето от затварянето на вратата и действителното повторно подкарване на колата беше не секунди или минути, а часове — бе прекарала целия този жестоко горещ летен ден във фурната на колата. Бе лежала в подобен на смърт унес и ако, когато спря колата, бе използвала климатичната инсталация на кътласа, с всички прозорци вдигнати догоре, досега щеше да се е изпекла като коледна пуйка. Но синусите й бяха почти толкова лоши като зъбите й и консервираният въздух, произвеждан от автомобилните климатични инсталации, ги дразнеше. Този физиологичен проблем, осъзна тя изведнъж, загледана в старата ферма с разширени, налети с кръв очи, вероятно й бе спасил живота. Ан бе карала с широко отворени четири прозореца. Иначе…

Това я отведе до друга мисъл. Бе прекарала деня в подобен на смърт унес, паркирала край пътя, и никой не бе спрял да види какво й е. Никой да не мине по главен път като шосе 9 през всички тези часове от девет и половина насам, беше нещо, което тя просто не можеше да приеме. Дори в тази затънтена провинция. А когато в дълбоката провинция видят, че си в беда, те не натискат просто газта до тенекията и не отпрашват напред, както нюйоркчани подминават бедните пияници.

Що за град е това, между другото?

И пак онова необичайно погъделичкване и усещане за гореща киселина в стомаха.

Този път разпозна чувството като страх, докопа го и му изви врата. По-късно можеше да се покаже брат му и тя пак щеше да го убие, както и всичките им роднини, които се появяха.

Ан вкара колата в двора.

16

Ан бе срещала Джим Гардънър два пъти преди, но тя никога не забравяше някое лице. Въпреки това сега едва позна Великия поет, макар да си помисли, че би могла да го подуши от четирийсет метра, ако вятърът духа към нея дори в средно ветровит ден. Той седеше на верандата, облечен с парцалива фланелка и дънки и в едната си ръка държеше отворена бутилка уиски. По лицето му бе набола три или четиридневна четина, в по-голямата си част — сива. Очите му бяха кървясали. Макар че Ан не знаеше това — а и без това нямаше да я е грижа — Гардънър се намираше в същото състояние, повече или по-малко, през последните два дни. Всичките му благородни решения бяха отишли зад борда, откакто намери косми от кучето по роклята на Боби.

Той наблюдаваше как колата влезе в двора (като пропусна пощенската кутия само със сантиметри) с непроницаема пиянска липса на интерес. Изгледа как жената излиза, олюлява се и за миг се подпира на отворената врата.

„Охо“, помисли си Гардънър, „това е птица, това е самолет, това е суперкучка. По-бърза от експресно писмо на омразата, способна да прескочи свити от страх членове на семейството без засилване“.

Ан с блъсване затвори вратата на колата. Тя застина там за момент, хвърляйки дълга сянка и Гардънър долови странна прилика с нещо познато. Изглеждаше като Рон Къмингс, когато се натряскаше и не можеше да реши дали ще успее да пресече стаята.

Ан тръгна да пресича двора, като провлачи за опора ръка по пикапа на Боби. Щом го отмина, веднага се протегна към перилата на верандата. Тя погледна нагоре и на косата светлина в седем часа, Гардънър си помисли, че тази жена изглежда хем възрастна, хем без възраст. Освен това имаше зъл вид — излъчваше неприязън със силен примес на злоба, която едновременно струеше навън от нея и я разяждаше отвътре.

Той вдигна уискито, отпи и насочи гърлото на бутилката към нея.

— Здрасти, Сестричке. Добре дошла в Хейвън. След като казах всичко това, сега настоявам да се махнеш, колкото можеш по-бързо.

17

Тя изкачи някак първите две стъпала, после се спъна и падна на едно коляно. Гардънър протегна ръка. Ан я пренебрегна.

— Къде е Боби?

— Не изглеждаш особено добре — прецени Гард. — Хейвън има подобно въздействие върху хората напоследък.

— Нищо ми няма — отсече Ан и достигна най-после верандата. Надвеси се над него, задъхана. — Къде е тя?

Гардънър махна с глава по посока на къщата. През единия от отворените прозорци се носеше постоянен шум от вода.

— Къпе се. Цял ден работихме в гората и беше иж… „из“-вънредно горещо. Боби вярва, че душът сваля мръсотията. — Гардънър пак вдигна бутилката. — Аз вярвам в простото дезинфектиране. По-бързо и по-приятно.

— Миришеш като умряло прасе — отбеляза Ан и тръгна покрай него към къщата.

— Макар че моето обоняние несъмнено не е така остро като твоето, скъпа моя, ти също имаш деликатна, но доловима миризма — каза Гард. — Как наричат французите този специфичен парфюм? Eau de Пиш?

Тя се извърна към него, поразена и объркана. Хората — поне хората в Ютика — не й говореха по този начин. Никога. Но те, разбира се, я познаваха. Великия поет без съмнение съдеше за нея въз основа на вместилището за семето му: местната знаменитост на Хейвън. А и беше пиян.

— Е — рече Гардънър, доволен и все пак малко неспокоен под пушещия й поглед, — ти беше тази, която повдигна въпроса за ароматите.

— Така е — бавно произнесе Ан.

— Може би трябва да започнем отначало — предложи той с пиянско кавалерство.

— Какво да започнем отначало? Ти си Великия поет. Ти си пияницата, който простреля жена си. Аз нямам какво да ти кажа. Дошла съм за Боби.

Добро попадение, това за жена му. Тя видя как физиономията му се смръзна и ръката му стисна гърлото на бутилката. Той застина на място, сякаш поне временно бе забравил къде се намира. Ан му се усмихна сладко. Остроумието за Eau de Пиш бе свършило работа, ала макар да й бе лошо, тя сметна, че продължава да води по точки.

Вътре душът спря. И — сигурно беше само подозрение — Гардънър имаше силното усещане, че Боби слуша.

— Винаги си обичала да оперираш без упойка. Предполагам, че никога не съм преживявал нещо повече от хирургия за изследвания преди, а?

— Може би.

— И защо сега? След толкова години, защо трябваше да избереш точно този момент?

— Не е твоя работа.

— Боби е моя работа.

Бяха застанали с лице един към друг. Тя го пронизваше с поглед. Очакваше той да отмести очи. Гард не го направи. Изведнъж й хрумна, че ако тръгне към къщата без дума повече, той може да се опита да я спре. Не че щеше да има някаква полза, но май щеше да е по-просто да отговори на въпроса му. Какво значение имаше?

— Дошла съм да я отведа вкъщи.

Отново мълчание.

Няма никакви щурци.

— Позволи ми да ти дам един съвет, сестро Ан.

— Спести ми го. Не взимам бонбони от непознати, нито съвети от пияници.

— Направи точно това, което ти казах, когато излезе от колата. Махни се. Сега. Просто си иди. Тук мястото не е добро за пребиваване точно в този момент.

Имаше нещо в очите му, нещо отчаяно искрено, което отново събуди по-раншното й потръпване и онова неканено смущение. Бяха я оставили цял ден в колата й край пътя, изпаднала в безсъзнание. Що за хора бяха това?

После всяка частица от нейната същност се разбунтува и отхвърли тези дребни съмнения. Щом тя искаше нещо, щом бе решила нещо да стане, то „ставаше“. Така беше досега и така щеше да бъде винаги, алилуя. Амин.

— Добре, приятелче — рече Ан. — Ти ми даде твоя съвет, сега аз ще ти дам моя. Влизам в тази барака и след около две минути здравата ще се разхвърчат лайна. Предлагам ти да се поразходиш, ако не искаш да бъдеш опръскан. Седни на някоя скала някъде и наблюдавай как слънцето се спуска надолу и се наливай, или измисляй стихчета, или каквото там правите, вие, Великите поети, когато наблюдавате залеза на слънцето. Но гледай да стоиш далеч от това, което ще става в къщата. То си е между Боби и мен. Ако се изпречиш на пътя ми, ще те изкормя.

— В Хейвън е по-вероятно теб да те изкормят, отколкото ти да изкормиш някого.

— Е, това е нещо, което смятам сама да проверя, макар и да не съм от Мисури — каза Ан и тръгна към вратата.

— Ан… Сестричке… Боби не е същата. Тя…

— Иди да се разходиш, дребно човече — прекъсна го Ан и влезе в къщата.

18

Прозорците бяха отворени, но по някаква причина транспарантите бяха пуснати. От време на време се прокрадваше слаб полъх, който леко ги всмукваше навън. Когато това ставаше, те започваха да наподобяват платната на попаднал в безветрие кораб, които се опитват да го задвижат и не успяват. Ан подуши и сбърчи нос. Пфу! Къщата миришеше като маймунска клетка. От Великия поет това можеше да се очаква, ама сестра й бе по-добре възпитана. Стаята представляваше истинска кочина.

— Здравей, Сестричке.

Тя се обърна. За миг Боби беше само сянка и Ан почувства как сърцето й се качва в гърлото, защото имаше нещо странно в този силует, нещо съвсем не както трябва…

После видя белия проблясък на хавлията върху сестра й, чу падащите капки вода и разбра, че Боби току-що е излязла изпод душа. Тя просто беше гола. Добре. Но удоволствието й не беше толкова голямо, колкото би трябвало. Продължаваше да се чувства неспокойна и да долавя нещо „не както трябва“ в силуета на прага.

Тук мястото не е добро за пребиваване точно в този момент.

— Татко почина — започна тя, като напрягаше очи да вижда по-добре. При цялото й напрягане Боби си оставаше само мъглява фигура в рамката на вратата, която свързваше всекидневната с — предполагаше — банята.

— Знам. Нют Берингър се обади и ми каза.

Имаше нещо в гласа й. Нещо по-различно дори от смътната неприличност на силуета й. И тогава проумя какво. Осъзнаването на този факт беше подъл удар и усили страха й. Тя не звучеше уплашено. За първи път през живота си Боби не се плашеше от нея.

— Погребахме го без теб. И част от майка ти умря, когато ти не дойде, Боби.

Ан зачака Боби да се защити. Получи само мълчание.

За бога, излез където мога да те виждам, малка страхливка такава!

Ан… Боби не е същата…

— Преди четири дни тя падна по стълбите и си счупи таза.

— Така ли? — попита с безразличие Боби.

— Ти се прибираш вкъщи с мен, Боби. — Намерението й беше да демонстрира сила и слабоватата пискливост на гласа й я ужаси.

— Твоите зъби са ти позволили да влезеш — рече Боби. — Разбира се! Трябваше да се сетя!

— Боби, излез някъде, където ще мога да те виждам!

— Сигурна ли си, че искаш? — Гласът й бе станал странно, дразнещо закачлив. — Чудя се дали е така.

— Престани да се ебаваш с мен, Боби! — изкрещя Ан дрезгаво.

— Охо, чуйте я! — възкликна Боби. — Никога не съм мислила, че ще чуя подобно нещо от „теб“, Ан. След всичките години, през които ти се ебаваше с мен… и „всички“ ни. Е, добре. Щом настояваш. Щом настояваш, всичко е наред. Съвсем наред.

Ан не искаше да види. Изведнъж не искаше нищо друго, освен да побегне и да продължи да бяга, докато се отдалечи достатъчно от това изпълнено със сенки място и от този град, където те оставят да стоиш припаднал цял ден край пътя. Но беше твърде късно. Тя мярна замъгленото движение на ръката на по-малката си сестра и светлината бликна в същия момент, в който хавлията се свлече на земята.

Душът бе отмил грима. Целите глава и врат на Боби бяха прозрачни и желеподобни. Гърдите й се бяха издули напред и изглежда преливаха в една обща, без зърна, изпъкналост от плът. Ан смътно виждаше вътре в корема на Боби, пълен с органи, които изобщо не приличаха на човешки — из тях циркулираше някаква течност, ала тя бе зелена на цвят.

Зад челото на Боби се забелязваше туптящата торба на мозъка й.

Боби се усмихна беззъбо.

— Добре дошла в Хейвън, Ан — каза тя.

Ан усети, че отстъпва назад като в лепкав сън. Опитваше се да изпищи, но й липсваше въздух.

По слабините на Боби имаше гротескен кичур пипала, подобни на водорасли, които помахваха откъм влагалището й… или поне от мястото, където се бе намирало то. Ан нямаше представа дали все още беше там или не, а и не я интересуваше. Подводният пейзаж, който бе заменил слабините й, беше достатъчен. Той… както и начина, по който пипалата сякаш се насочваха към нея… „посягаха“ към нея.

Гола, Боби започна да се приближава. Ан се опита да отстъпи и се спъна в някаква табуретка.

— Не — прошепна тя и се опита да изпълзи встрани. — Не… Боби… недей…

— Радвам се, че си тук — заяви Боби, все още усмихната. — Не разчитах на теб… изобщо… но мисля, че ще ти намерим някаква работа. Все още има, както се казва, вакантни места.

— Боби… — това бе последният шепнещ вопъл, който успя да издаде, а после усети как пипалата лекичко започват да шарят по тялото й. Ан подскочи, направи опит да се измъкне… и те се вкопчиха в китките й. Тазът на Боби се изхвърли напред с движение, което беше като неприлична пародия на сношение.