Стивън Кинг
Томичукалата (16)

2

Библиотеката обаче не беше единствената обществена дейност на Рут. Всяка есен тя събираше волни пожертвувания за Дружеството за борба с раковите заболявания, като в продължение на седем години събраните от нея суми неизменно бяха най-големите в категорията на подобните на Хейвън градчета в щата Мейн. Тайната на успеха й бе съвсем проста: Рут не пропускаше никого. Тя разговаряше любезно и безстрашно с всякакви свъсени и полуграмотни обитатели на покрайнините, които често изглеждаха по-страшни от озъбените си кучета, дето се разхождаха в задните им дворове сред боклуци и останки от стари автомобили и селскостопански инвентар. Така или иначе, в повечето случаи винаги й даваха по нещо. Вероятно голяма част от онези окаяни самотници просто са го правели от изненада, че някой изобщо се е сетил за тях.

При тези посещения веднъж я ухапа куче. Случката беше интересна. Самото куче не бе кой знае колко голямо, но имаше много зъби.

МОРАН, пишеше на пощенската кутия. В къщата освен кучето май други нямаше. То дотича с ръмжене някъде изотзад, докато Рут чукаше по небоядисаната врата на верандата. Тя протегна ръка да го погали, но песът на господин Моран я захапа, после отстъпи и от вълнение направи локва на пода. Рут тръгна надолу по стълбите, като в движение извади от чантичката си носна кърпичка и я омота около кървящата си китка. Кучето се хвърли след нея и отново я ухапа, този път по крака. Тя го ритна и то отстъпи, но докато куцукаше към колата си, песът я настигна и пак впи зъби в глезена й. Сега раната беше наистина сериозна, защото кучето на Моран успя да откъсне немалко парче месо от левия глезен на Рут (която него ден носеше пола, но след това преживяване вече винаги гледаше да е с панталон, когато ходеше да събира волни пожертвувания за Дружеството за борба с раковите заболявания), после се оттегли в центъра на обраслата с бурени морава пред къщата, където седна и заръмжа, а от провисналия му език се стичаше кръвта на Рут. Само че вместо да се вмъкне в колата и да си тръгне, тя отиде отзад и отвори багажника, като внимаваше да не прави резки движения, за да не би кучето отново да се нахвърли върху нея. Оттам извади старата пушка ремингтън, която я имаше още от шестнайсет годишна възраст и с един изстрел застреля кучето, което пак се канеше да скочи към нея. После вдигна трупа му и го положи върху разгърнати страници от стар вестник в багажника на колата, запали и го откара в кабинета на д-р Дагет — ветеринарният лекар на Огъста, който се грижеше за Питър, кучето на Боби, но впоследствие продаде клиентелата си и се премести във Флорида.

— Дано не е бясно, че тогава ще я загазя — спокойно рече Рут на ветеринаря.

А той стоеше и се взираше в кучето, между чиито помръкнали очи се виждаше отверстието от куршума, отнесъл голяма част от задната черепна кост, после извърна очи към Рут Маккосланд, която макар и с обилно кървящ глезен се държеше любезно и непринудено, както винаги.

— Бихте ли хвърлили един поглед на кучето, доктор Дагет? — продължи тя. — Знам, че почти не съм оставила нещо за оглеждане, но все пак.

Напълно изуменият ветеринар побърза да я осведоми, че трябва веднага да иде на преглед при специалист, който да промие раната и да направи няколко шева, но Рут отвърна, че и той самият спокойно може да направи промивката, а що се отнася до „кърпежа“, както тя го нарече, за него имало време. Щяла да се отбие в болницата на Дери, но първо искала да се обади по телефона. Рут го помоли да извърши оглед на кучето, докато тя телефонира и попита дали може да използва телефона от кабинета, за да не притеснява останалите клиенти, тъй като на влизане някаква жена беше изпищяла при вида на кръвта от глезена на Рут и на убитото куче, чието вкочанясващо се тяло тя носеше увито в парцаливо одеяло. Дагет й каза, че може да говори колкото си иска и Рут веднага се зае с телефона (като не забрави да уреди с телефонистката за чия сметка са обажданията: първото тя го прехвърли на сметката на търсения абонат, а второто — на домашния си телефон, защото се съмняваше, че господин Моран би приел разговорът да е за негова сметка). В момента Ралф се намираше в дома на Монстър Дуган, където работеха върху фотографии по едно дело за убийство, което скоро щеше да влезе в съда. Нито жената на Монстър, нито самият Ралф усетиха нещо нередно в гласа на Рут: той дори по-късно отбеляза, че от нея би излязло голям криминален престъпник. По телефона тя му каза, че малко ще закъснее, защото нещо я е забавило при събирането на волните пожертвувания, така че ако Ралф се прибере преди нея, да си стопли печеното и да си приготви любимата гарнитура от замразените зеленчуци, които са в камерата на хладилника. Там имало поне пет-шест пакета, да си избере нещо. А за десерт да извади от кутията за хляб кейка с кафе. Докато говореше с Ралф, Дагет се бе заел да й промива раната и Рут леко пребледня от болка. Ралф я запита какво точно я е забавило, но тя отвърна, че ще му каже като се видят вкъщи, а той каза, че с нетърпение очаква да го чуе и добави, че я обича. Рут му отговори, че и от нейна страна положението било абсолютно същото и затвори. После, докато Дагет приключваше с раната зад коляното й (ръката той бе промил по време на разговора й с Ралф) и премина към по-сериозното ухапване на глезена (Рут буквално усещаше как оголената й плът се дърпа и свива от докосването на спирта), тя позвъни на Моран и го осведоми, че кучето му я е ухапало три пъти, третият път сериозно, затова тя го била застреляла, но оставила в пощенската му кутия визитната картичка на Дружеството за борба с раковите заболявания, така че ще му бъде благодарна, ако той направи своето дарение за тази благородна кауза. Отсреща настъпи кратко мълчание, после господин Моран заговори. Не след дълго той вече крещеше, а накрая дори виеше от ярост. Господин Моран така се разяри, че в забележителните вулгарни изрази, с които си послужи, се открояваха не само обикновени поетични нотки, но и епична възвишеност, подобна на Омировата. През целия си по-нататъшен живот той никога повече нямаше да може да постигне такова красноречие, колкото и да опитваше и каквото и да правеше, затова често си спомняше с някаква носталгична тъга за сегашния паметен разговор с Рут. Тази жена безспорно съумя да изкара наяве най-доброто от него. Господин Моран й каза, че ще я осъди и ще й прибере всичките пари, дори и в извънградските й сметки, ако има такива. Съдът просто нямало как да й се размине, защото Моран редовно играел карти с най-добрите адвокати в околността, така че много скоро щяла да установи, че куршумът, с който е убила доброто му старо куче, ще се окаже най-скъпото нещо, дето тя изобщо някога е притежавала. После добави, че след като приключи с нея, тя вероятно ще прокълне майка си, задето навремето е кандисала да разтвори крака за баща й. След това господин Моран поясни, че след като майка й е била достатъчно глупава да го направи, дори и това не обяснявало всичко, понеже съдейки от гласа на Рут, той определено можел да заяви, че всъщност най-важното, което не й достигало, било просто изтекло от несъмнено недораслата пишка на баща й и се изгубило между неизброимите тлъсти гънки на онези безформени парчета сланина, които майка й гръмко наричала бедра. По-нататък господин Моран я посъветва да не бърза да се смята за говняната кралица на Хълма на фъшкиите, защото много скоро щяла със сигурност да установи, че не е нищо друго освен незначително лайно, пометено от струята на Великия кенеф на живота, а тъкмо в този случай именно ръката на господин Моран щяла да дръпне водата на това великолепно изобретение и той нямал никакво намерение да се отказва от тази приятна възможност. Господин Моран спомена още много неща все в тоя дух. Той не само говореше, а изнасяше проповед. В този ден дори проповедникът Колсън не би могъл да се извиси до нивото на Моран. Рут търпеливо го изчака да замлъкне поне за малко и заговори учтиво и любезно, без да дава да се разбере, че глезенът й направо изгаря от болка като в пещ. Тя осведоми господин Моран, че макар и законът да не е особено ясен по този въпрос, обикновено в случаите на ухапвания от куче делото се печели от пострадалия, независимо, че може да е неканен посетител, а за съда най-важния въпрос е дали собственикът на кучето наистина е взел всички необходими мерки за…

— Какво искаш да кажеш, да ти еба майката? — изрева господин Моран.

— Опитвам се да ви обясня, че по принцип в съда едва ли ще ви разберат като им кажете, че кучето ви е било отвързано и затова е ухапало посетителката, отбила се да помоли за волни пожертвувания за благотворителна организация като Дружеството за борба с раковите заболявания. С други думи искам да ви накарам да проумеете, че като нищо ще ви осъдят да ми заплатите щетите. Стана ли ви ясно сега?

Отсреща настъпи мълчание. Музата на господин Моран го бе напуснала завинаги.

Рут направи малка пауза, за да се пребори с обзелата я моментна слабост, след като доктор Дагет бе промил и превързал раната, после продължи:

— Ако ме дадете под съд, господин Моран, как смятате, не би ли могъл адвокатът ми да намери още някой, който да свидетелства, че кучето ви е нападало и други хора?

Мълчание.

— А може би ще намери и двама, а?

Отново мълчание.

— Ако не и повече…

— Да ти го начукам в устата, путко смотана! — внезапно изригна Моран.

— Е — рече Рут, — не мога да кажа, че разговорът с вас ми беше приятен, но във всеки случай си направих някои изводи. Човек понякога си мисли, че е видял дъното на хорската глупост, но след подобно общуване за сетен път се уверява, че такова дъно просто няма. Боя се, че не мога да говоря повече с вас. Днес смятах да посетя още шест къщи, но се налага да го отложа за друг път, защото трябва да отида в болницата в Дери да ми зашият глезена.

— Да пукнеш дано! — каза Моран.

— Разбирам. Бих ви помолила обаче наистина да се опитате да дадете своя принос за Дружеството за борба с раковите заболявания. Това е ужасна болест и трябва да я спрем на всяка цена. Дори и такива сприхави, вулгарни, идиотски и заченати погрешка създания като вас могат да ни помогнат с някаква скромна сума.

В крайна сметка господин Моран не подаде жалба в съда. А седмица по-късно Рут получи от него пощенски плик с емблемата на Дружеството за борба с раковите заболявания, само че на плика нямаше марка — умишлено, според нея, за да го доставят с наложен платеж. Вътре имаше малка бележка и банкнота от един долар с голямо кафяво петно върху нея. ЕТО С КАКВО СИ ИЗБЪРСАХ ГЪЗА ДНЕС, КУЧКО ТАКАВА!, триумфиращо пишеше на бележката. Почеркът беше едър и необработен, като на първолак с проблеми в моторната памет. Рут внимателно хвана банкнотата за единия ъгъл и я пусна при прането. После я извади, съвсем чиста (сред многото неща, за които господин Моран очевидно нямаше никаква представа, беше и това, че лайната се изпират) и я изглади с ютията. Сега вече банкнотата беше не само чиста, но изглеждаше като нова: все едно че днес е излязла от банката. След това Рут я прибра в брезентовата служебна чанта, където държеше всички волни пожертвувания, а в бележника си записа старателно името и дарената сума: „Б. Моран — 1.00 долар“.

3

Библиотеката в Хейвън. Дружеството за борба с раковите заболявания. Организацията на малките градове в Нова Англия. С всички тези неща Рут се занимаваше на обществени начала, а освен тях развиваше и активна дейност в методистката църква. Много рядко на благотворителните църковни обеди нямаше нещо приготвено от Рут Маккосланд: я тавичка с печено на фурна, я козунак или друго. Освен това тя участваше и в училищното настоятелство, както и в комисията по учебниците.

Хората й се чудеха как се справя с всичко, а като я питаха, Рут само се усмихваше и отвръщаше, че щастието е в това да не оставаш без работа. При цялата й заетост човек би си рекъл, че тя едва ли има време за някое хоби, но всъщност хобито й бяха не едно, а две неща. Рут обичаше да чете (особено удоволствие й доставяха уестърните на Боби Андерсън; тя ги имаше всичките, и то с автограф) и събираше кукли.

Всеки психиатър веднага би свързал куклите на Рут с несбъднатата й мечта да си има деца. Макар че не си падаше по психиатрите, тя вероятно с готовност би се съгласила с подобно становище, поне до известна степен. „Не ме интересува причината. Знам само, че куклите ме правят щастлива“, би отвърнала Рут, ако някой я запознаеше с възгледите на психиатрията по този въпрос. „Според мен щастието е тъкмо“ „обратното на тъгата, отчаянието и омразата, затова не е необходимо всеки път да му правим анализ, откъде точно идва.“

През първите години след като се преместиха в Хейвън двамата с Ралф работеха в един и същи кабинет на горния етаж на къщата, която бе достатъчно голяма, за да може всеки да си има отделен кабинет, но те предпочитаха да прекарват вечерите заедно. Всъщност просторният им кабинет беше направен от две стаи, а Ралф само бе избил преградната стена, така че полученото помещение се оказа по-голямо и от всекидневната на долния етаж. Там те поставиха колекцията на Ралф от монети и кибритени кутии, като отделиха цяла стена само за книгите му (неговата любима тематика беше военната история, романи въобще не четеше), после добавиха и едно старо бюро за Рут, което тя лично бе пребоядисала.

По-нататък Ралф измайстори още нещо за нея, което и двамата нарекоха „класната стая“.

Горе-долу две години преди да се появи главоболието му, Ралф забеляза, че Рут вече няма къде да подрежда куклите си (в момента тя дори бе поставила цял ред от тях на бюрото си, и те често падаха, когато пишеше на машина). Кукли седяха и върху табуретката в ъгъла или провисваха небрежно миниатюрните си крачета от первазите на прозорците, но въпреки всичко на гостите обикновено им се налагаше да държат в скута си поне по три-четири от тях, ако искаха да седнат на някой стол. А при Рут идваха много хора, защото тя се явяваше и нотариус, така че при нея почти непрекъснато имаше някой посетител, било да му заверят договор за продажба, било за франкиране на кредит или друго.

Затова един ден малко преди Коледа Ралф седна и скова за куклите й десетина мънички пейки, подобни на църковните. Рут направо се влюби в тях, понеже те й напомняха за началното училище в Кросман Корнър, и веднага побърза да ги подреди в редици и да намери места на куклите. Оттогава на това място му викаха класната стая.

На следващата Коледа — последната за Ралф, макар че тогава още се чувстваше добре и туморът в мозъка му, който щеше да го убие, не бе по-голям от микроскопична драскулка — той й подари други четири пейки, заедно с три нови кукли и малка черна дъска в същия мащаб. По такъв начин илюзията за класна стая стана пълна.

А на черната дъска пишеше:

Скъпа учителко, обичам те — ТАЕН ОБОЖАТЕЛ.

Възрастните направо примираха при вида на класната стая на Рут. Повечето от децата също и тя винаги с удоволствие наблюдаваше как разни момченца и момиченца си играят с куклите й, макар някои от тях да бяха доста скъпи, а по-старите екземпляри можеха лесно да се счупят. Имаше и родители, които дори почваха да нервничат, когато разберяха, че децата им държат китайска кукла от началото на века или куклата, принадлежала някога на дъщеричката на съдията от Върховния съд Джон Маршал. В това отношение Рут проявяваше деликатност и щом забележеше, че удоволствието на детенцето от куклите й прави майка му наистина неспокойна, тя веднага изваждаше Барби и Кен, които пазеше за такива случаи. Децата се заиграваха и с тях, ама го правеха някак вяло, сякаш добре разбираха, че истински хубавите кукли кой знае защо са им отнети. Ако обаче Рут усещаше, че майката на детето не му позволява да играе с куклите само понеже й се струва, че не е редно малки деца да пипат играчките на голяма жена, тя бързаше да обясни, че няма нищо против.

— А не те ли е страх, че ще ги изпотрошат? — запита я веднъж Мейбъл Нойс.

Антикварното магазинче на Мейбъл беше пълно с всевъзможни табелки от типа на ПРЕКРАСНО КАТО ГО ПОГЛЕДНЕШ, ПЪК НА ПИПАНЕ ВЪЛШЕБНО. НО АКО ВЗЕМЕШ ДА ГО СЧУПИШ, ВЕДНАГА ТРЯБВА ДА ГО КУПИШ и тя добре знаеше, че куклата на щерката на Джон Маршал струва поне шестстотин долара, защото веднъж показа снимката й на търговец на стари кукли от Бостън, който я оцени на четиристотин, а Мейбъл добави още двеста, за да получи реалната цена. Тук беше и куклата на Ана Рузвелт, плюс оригинална хаитянска обредна фигура, плюс Бог знае още какво… И всички те седяха рамо до рамо с най-обикновени вехтории като Парцалените Ан и Анди.

— Ни най-малко — отвърна Рут. Просто двете с Мейбъл имаха коренно противоположно отношение към вещите. — Щом Бог е решил, че някоя от тези кукли трябва да се строши, Той може или да я строши сам, или да възложи задачата на дете. Но засега децата не са строшили нищо. Е, вярно, че две-три глави малко са се килнали на една страна, пък и Джо Пел направи нещо на изтеглящия пръстен върху гърба на госпожа Бизли, та сега тя само мънка неразбрано, ала това са единствените по-сериозни щети. Нищо друго.

— Да ме прощаваш, ама продължавам да мисля, че поемаш твърде големи рискове с тези чупливи и безценни неща — рече Мейбъл и изсумтя. — Понякога ми се струва, че през целия си живот съм научила една-едничка истина: децата трошат всичко, което им попадне.

— Тогава сигурно съм имала късмет. Но досега те винаги са се държали много внимателно. Защото ги обичат, предполагам. — Рут направи малка пауза и се понамръщи. — Поне повечето от тях — поправи се тя след това.

Фактът, че не всички деца имаха желание да си играят с „дечицата в класната стая“, а някои дори сякаш се страхуваха от тях, беше нещо, което я озадачаваше и наскърбяваше. Малката Едуина Търлоу, например, която избухна в пронизителен плач, когато майка й я взе за ръка и почти насила я отведе при куклите, седнали на своите мънички пейки и вперили съсредоточени погледи в черната дъска. Самата госпожа Търлоу смяташе куклите на Рут за чудесни малки създания, прелестни и сладки като шоколад смехоранчета и още куп такива изтъркани сравнения, с които искаше да каже колко й харесват и как изобщо не може да разбере защо дъщеря й се бои от тях. Според нея Едуина просто се стеснявала. Рут обаче бе забелязала уплашения блясък в очите на момиченцето, само дето не успя да разубеди майка му (за която мислеше, че е рядко тъпа и упорита жена) да не дърпа насила детето към куклите.

Норма Търлоу повлече малката Едуина към класната стая и тя така се разпищя, че накара Ралф да дотича от избата, където плетеше тръстикови столове. После я успокояваха поне двайсет минути и дори се наложи да я заведат на долния етаж, далеч от куклите. Норма Търлоу щеше да потъне в земята от срам и всеки път, когато хвърляше бесен поглед към Едуина, детето отново избухваше в истерични ридания.

По-късно същата вечер Рут се върна в кабинета и тъжно изгледа своята класна стая, пълна с притихнали ученици (сред които имаше и такива баби и дядовци като госпожа Бизли и Стария Худ, който като го обърнеха наопаки и малко променяха облеклото му, се превръщаше в Големия лош вълк). Питаше се как е възможно така да изплашат малката Едуина. Самото дете така и не можа да даде някакво смислено обяснение: колкото и нежно да го питаха, то просто изпадаше в нови пристъпи на ужас.

— Разстроихте момиченцето — тихо рече Рут на куклите си. — Какво й направихте?

А те само я гледаха със своите стъклени, пришити като копчета очи.

— Хили Браун също се дърпаше от тях, когато майка му дойде да й завериш онзи договор за продажба, помниш ли? — обади се Ралф зад гърба й.

Рут трепна, извърна се и му се усмихна.

— Вярно — отвърна тя. — Хили също реагира странно.

А имаше и други подобни случаи, не много, но достатъчно, за да я карат да се притеснява.

— Хайде, деца. Предавайте се — подкани ги Ралф и постави ръка на кръста на Рут. — Кой от вас уплаши бедното дете?

Куклите го гледаха мълчаливо.

Изведнъж обаче, в продължение на някакъв неуловим миг, Рут усети тръпка на ужас, която пробяга от стомаха й нагоре по гръбначния стълб и почти осезаемо раздвижи прешлените й, подобно на кокален ксилофон, после изчезна…

— Не се притеснявай, Рути — каза Ралф и се наведе към нея.

От аромата на тялото му, както винаги, й се зави свят. Той я прегърна и я целуна, притисна я здраво към себе си и тя усети желанието му.

— Недей — задъха се Рут и се поотдръпна. — Не пред децата.

— Ами пред събраните съчинения на Хенри Стийл Комагър може ли? — засмя се Ралф и я сграбчи в обятията си.

— Идеално — прошепна тя и след секунда осъзна, че роклята й вече е наполовина… не, не — три четвърти, не — четири пети смъкната.

Любиха се трескаво, с огромно удоволствие и от двете страни. От всички страни. Моментната хладна тръпка бе забравена напълно.

За нея обаче тя си спомни още същата година през нощта на 19 юли. Нарисуваният Христос бе започнал да говори на Бека Полсън на 7 юли. А на 19 юли куклите заговориха на Рут Маккосланд.

4

Жителите на Хейвън се изненадаха много приятно, когато две години след смъртта на Ралф Маккосланд през 1972 г. вдовицата му се кандидатира за констабъл. Втората кандидатура беше на един младок на име Мъмфри. Повечето го смятаха за глуповат, но това не зависело от него, понеже живеел отскоро в градчето и още не знаел да се държи както трябва. За постоянните посетители на „Хейвън Лънч“ Мъмфри просто заслужаваше да бъде по-скоро съжаляван, отколкото презиран. Той щеше да се кандидатира от листата на демократите, като основният момент в неговата предизборна платформа беше това, че служебните задължения на констабъла включват разправии и задържане на пияници, хулигани и нередовни шофьори, дори понякога се налага арестуването на опасни престъпници, от което следва, че за такава длъжност жителите на Хейвън едва ли ще изберат жена, независимо от юридическото й образование, нали така?

Само че сметките му излязоха криви. Подадените гласове бяха 407 за госпожа Маккосланд и 9 за Мъмфри. Сред тези девет гласа вероятно се намираха и гласовете на жена му, брат му, двайсет и три годишния му син и на самия Мъмфри. Значи оставаха още пет неясно чии бюлетини, за които никой никога не си призна, но в себе си Рут бе убедена, че там някъде в южния край на градчето господин Моран сигурно бе успял да събере четирима приятели и да ги убеди да гласуват срещу нея. Три седмици след изборите Мъмфри и жена му напуснаха Хейвън. Синът му обаче, сравнително приятен момък на име Джон, предпочете да остане, макар че и след четиринайсетте години, прекарани в Хейвън, на него все още му викаха „оня новия“ като например „оня новия, Мъмфри де, дойде тази сутрин да се подстриже — същият, дето баща му се кандидатира срещу Рут и загуби съкрушително, нали се сещате?“ Оттогава насетне никой повече не дръзна да се противопоставя на Рут.

Жителите на Хейвън съвсем основателно бяха приели кандидатурата на Рут като публично оповестяване, че периодът й на траур е приключен. В този смисъл едно от нещата (само едно от многото), които завалията Мъмфри така и не разбра, беше, че с почти единодушния вот срещу него градчето Хейвън сякаш казваше: „Привет, Рут! Добре дошла отново при нас!“

Смъртта на Ралф дойде толкова неочаквано и така я съсипа, че едва не погуби онази част от нейната същност, която се раздаваше на другите. А според Рут именно тази част някак омекотяваше и допълваше характера й, където иначе преобладаваха нотки на желязна логика и хладна интелигентност, дори неумолимост — нещо, от което тя тайно се срамуваше, но знаеше, че е така.

В един момент обаче тя усети, че ако позволи на състрадателността си да се затрие, това би означавало втора смърт за Ралф, затова Рут се завърна при хората в Хейвън. Дойде да им служи отново.

А в малките градчета, дори и само един-единствен такъв човек като нея, бе в състояние да промени баланса на тъй нареченото от някои любители на мъглявата терминология „качество на живота“, защото може да се превърне в нещо като сърце на градчето. Всъщност Рут бе на път да стане точно това, още когато съпругът й се помина. И сега, две години по-късно — след период, който тя сравняваше с мрачен престой в ада — Рут отново преоткриваше себе си, досущ като човек, попаднал на отдавна забравена и захвърлена на тавана вещ: я стари карнавални очила, я дървен люлеещ се стол в учудващо запазено състояние. С една дума, тя измъкна на дневна светлина забутаното късче от себе си, огледа го и се увери, че е непокътнато, после го почисти и го върна обратно в живота си. Кандидатурата за констабъл беше едва първата й стъпка. Рут не можеше да обясни защо, но й се струваше, че така хем ще помене Ралф, хем пак ще се заеме с обичайните си занимания, без да изневерява на себе си. Допускаше, че новата й работа ще е досадна и неприятна, но от друга страна същото беше и когато събираше волни пожертвувания за Дружеството за борба с раковите заболявания или участваше в заседанията на комисията по избор на подходящи учебници за началните класове. Да, ама досадно и неприятно изобщо не означава неблагодарно — нещо, което мнозина не осъзнават или нарочно не признават. Плюс това, рече си Рут, ако работата наистина не й допадне, нищо не я насилваше да се кандидатира за втори мандат. В крайна сметка желанието й бе да служи на хората, а не да се принася в жертва. Щом нещо не й се понравеше, просто щеше да остави на Мъмфри или някой като него да си опита късмета следващия път.

Само че Рут скоро установи, че новата работа й харесва. Освен всичко останало, тя й позволи да постави точка на някои неприятни истории, пред които предшественикът й Джон Харли дълго време си бе затварял очите.

Дел Кълъм, например. Кълъмови живееха в Хейвън открай време и Делбърт — навъсен тип, който работеше като механик към бензиностанцията „Шел“ на Елт Баркър — вероятно не бе първият от рода си, който спеше със своите собствени дъщери. Изобщо този род изобилстваше от кръвосмешения: Рут бе чувала, че в Пайнланд живеят поне двама умствено недоразвити представители на фамилията Кълъм (а според хорската мълва, единият от тях се бил родил с патешки ципи между пръстите на ръцете и краката си).

Кръвосмешението е една от онези древни провинциални традиции, за които поетите романтици рядко пишат. Вероятно именно традиционният аспект на това явление бе и причината, поради която Джон Харли така и не направи сериозен опит да преустанови подобни извращения. Само че при Рут такива гротескни традиции просто не вървяха. Затова един ден тя се вдигна и отиде в дома на Дел Кълъм, откъдето малко по-късно се разнесоха крясъци и викове, които стигнаха чак до Албиън Търлоу, а той живееше на половин километър от мястото и бе глух с едното ухо. След крясъците някой включи верижен трион, после се чу изстрел и писък. Воят на триона млъкна внезапно и Албиън, който вече бе изтичал на пътя и се взираше към къщата на Кълъм, засенчил с длан очите си, чу отчаяните вопли на момичетата (Делбърт изглежда бе прокълнат да има само момичета, шест на брой, а и те също бяха прокълнати с такъв баща).

След това, докато разказваше случилото се на зяпналата го постоянна компания в „Хейвън Лънч“, старият Албиън добави, че мислел да изтича в къщата си и да позвъни в полицията, но изведнъж се сетил, че констабълът е вече там и най-вероятно изстрелът е бил даден именно с полицейския пистолет.

Така че Албиън си останал край пътя в очакване на ново развитие. Горе-долу пет минути след спирането на триона, по шосето към града минала колата на Рут Маккосланд, а още пет минути по-късно профучала и камионетката на Дел Кълъм, до когото седяла и силно пребледнялата му жена. Отзад в каросерията се търкаляли дюшеци, кашони с дрехи и кухненски съдове. Делбърт и Маги Кълъм никога вече не се веснаха отново в Хейвън. Трите им момичета, които бяха над осемнайсет годишна възраст отидоха на работа в Дери и Бангор, а по-малките три ги изпратиха в общежитие. Цял Хейвън се радваше, че най-после фамилията Кълъм е разбита. Всички гледаха на нея като на някакъв грозд отровни гъби, израсли, там накрая на Ридж Роуд, в покрайнините на градчето. Хората дълго се чудеха какво точно е направила Рут, за да ги прогони, но след това тя никога не засегна тази тема.

Пък и Кълъмови съвсем не бяха единствените, които слабичката и неособено висока Рут Маккосланд с течение на годините или пропъди от градчето, или тикна в затвора. Да си спомним за онези хипита наркомани, дето се настаниха на около два километра източно от фермата на стария Франк Гарик. Тайфата на тези жалки отрепки се задържа на това място не повече от месец и после мъничкото краче на Рут им би един шут и те изчезнаха, както бяха дошли. Според хорската мълва племенницата на Франк, която пишеше разни книги, вероятно от време на време също пушеше марихуана (изобщо за писателите кой знае защо винаги се смята, че непременно са или наркомани и алкохолици, или любители на екзотични сексуални пози), само че тя поне не се занимаваше с продажби на наркотични субстанции, за разлика от онези мърляви хипита.

След това Рут се зае с Джоргенсънови, дето живееха накрая на Милър Бог Роуд. Преди време Бени Джоргенсън почина от удар, а три години по-късно жена му Айва се омъжи повторно и стана Айва Хейни. Не след дълго на седем годишния й син и петгодишната й дъщеря започнаха да се случват какви ли не битови злополуки. Веднъж момчето падна във ваната, а момичето си изгори ръката на печката. Друг път момчето се хлъзна на пода в кухнята и си строши ръката, пък сестра му настъпи някакво гребло, полузаровено под шумата в градината, и дръжката му я удари по главата. Като капак на всичко момчето се препъна по стълбището към мазето, докато отивало за подпалки и си пукна черепа. Известно време никой не знаеше дали изобщо ще оживее. Късмет, какво да се прави.

Но един ден Рут реши, че на такъв късмет трябва да се сложи край.

Тя се метна на стария си додж и подкара към къщата, където намери Елмър Хейни седнал на верандата да си пие бирата и да си чопли носа, докато прелистваше списанието „Авантюри“. Рут си поговори с него и му намекна, че очевидно той е причината за злополуките в дома на Айва и за всички неприятности на дечицата й Бети и Ричард Джоргенсън. Според нея някои втори бащи имали навика да се държат отвратително със заварените си деца, затова за тях щяло да е най-добре, ако Елмър Хейни си събере нещата и напусне града. Час по-скоро. Още тази седмица.

— Пет пари не давам за приказките ти — невъзмутимо отвърна Елмър Хейни. — Имай предвид, че в момента се намираш в моята къща, така че изчезвай, преди да съм взел някоя цепеница, кучко проклета!

— Не е зле първо да помислиш малко — усмихна му се Рут.

По същото време отвън до пощенската кутия бил паркирал Джо Полсън, който чул цялата разправия, защото имал добър слух, пък и Елмър Хейни хич не си давал зор да говори тихо. Така, както той по-късно разказа случката в „Хейвън Лънч“, Джо просто си седял и сортирал пощата, а онези двамата спорели и му пречели да си подреди писмата, затова му се наложило да изслуша целия разговор.

— Интересно как разбра, че тя му се усмихнала? — попита го Елт Баркър.

— Усетих го в гласа й — отвърна Джо.

Още същия ден Рут посети управлението на щатската полиция в Дери и се срещна с Буч Монстър Дуган. Двуметровият гигант Монстър беше най-едрото ченге в цяла Нова Англия. А що се отнася до вдовицата на приятеля му Ралф, за нея той не би се спрял пред нищо, дори и пред убийство.

Два дни по-късно Монстър и Рут заедно посетиха къщата на Хейни. Това бе почивният ден на Монстър, затова той носеше цивилни дрехи. Айва Хейни беше на работа, Бети — на училище, а Ричард продължаваше да е в болницата. Елмър Хейни естествено се правеше на безработен, седеше си както винаги на верандата с бира в ръка и четеше последния брой на „Страстни приказки“. Рут и Монстър Дуган прекараха с него не повече от час, през което време на Елмър Хейни му се случиха невероятни битови инциденти. Онези, които същата нощ го забелязаха да напуска града, твърдяха, че имал вид, сякаш са го прекарали през сортировачка за картофи, а по-късно единствено старият Джон Харли се осмели да попита какво е станало.

— Направо няма да повярваш — засмя се Рут. — Докато се опитвахме да го убедим, че заварените му деца ще живеят далеч по-добре, ако той напусне града, Елмър Хейни внезапно реши да вземе душ. Представяш ли си, както си говорехме! И взе, че падна във ваната, а после се хлъзна на линолеума и си изгори ръката на печката! След това му се прииска да излезе на чист въздух, ама навън настъпи едно гребло, досущ като онова, което бе настъпила малката Бети Джоргенсън преди два месеца. Всичко това изглежда му дойде твърде много, затова той предпочете да си събере багажа и да изчезне начаса. Не го укорявам, бедничкия. Сигурно и за него е по-добре да живее някъде другаде.

5

Именно Рут бе човекът, който най-пълно олицетворяваше идеята за сърцето и душата на Хейвън и може би това бе причината тя да бъде една от първите, усетили промяната в него.

Цялата работа започна с главоболие и лоши сънища.

А главоболието се появи през месец юли. Имаше дни, когато то беше толкова слабо, че Рут почти не го забелязваше, но друг път, без никакво предупреждение, то изведнъж прерастваше в плътна пулсираща болка точно зад челото й. Главата я боля с особена сила вечерта на 4 юли и Рут дори се принуди да позвъни на Кристина Маккийн, с която възнамеряваше да отиде до Бангор, за да гледат фойерверките, и да й се извини, че няма да може да я придружи.

Тя си легна още по светло, но успя да заспи дълго след като навън вече се бе мръкнало. Смяташе, че безсънието й се дължи на жегата и високата влажност на въздуха и вероятно тази нощ тя изобщо не е единствената в цяла Нова Англия, дето не може да заспи. Да не говорим, че тая година имаше много такива нощи. Просто лятото бе незапомнено горещо и задушно.

Рут спа и сънува фойерверки.

Само че те не бяха бели, червени или искрящо оранжеви, а изглеждаха някак убито и потискащо зелени. Избухваха по небето подобно на гигантски риби звезди, ала вместо да се разтварят навън, ракетите преливаха една в друга и се превръщаха в огромни грозни рани.

В съня си Рут се огледа и видя познати лица на хора, с които бе живяла цял живот. Тук бяха семействата на Харли, Креншо и Браун, както и на Дюплиси, Андерсън и Кларъндън. Всички те стояха и се взираха в небето, а по лицата им пробягваха блатно зеленикави отблясъци. Бяха се натрупали навсякъде: пред пощата и дрогерията, пред закусвалнята и антикварното магазинче, пред „Нордърн Нашънъл Банк“. Хора имаше и пред училището и бензиностанцията. В очите им гореше зелен огън, те зяпаха с глуповато отворени уста.

Зъбите им обаче ги нямаше.

Джъстин Хърд се извърна към нея и се ухили. Устните му се дръпнаха назад и оголиха беззъбите розови венци. На гротескното осветление в съня на Рут й се стори, че слюнката, която се стичаше по тях, прилича на сополи.

— Така е по-добре — изфъфли Джъстин, а тя си рече: „Трябва да се махат и то веднага! Иначе ще ги сполети участта на Ралф!“.

Джъстин вече пристъпваше към нея и Рут видя с нарастващ ужас как лицето му се сгърчва и променя като придобива бързо бузестите и подшити очертания на Лъмпкин, нейната кукла бостанско плашило. Тя се огледа като обезумяла и установи, че всички наоколо са се превърнали в кукли. Наблизо стоеше Мейбъл Нойс и я гледаше с предишните си пресметливи и хищни очи, само че устните й бяха свити в сърцевидната форма на порцеланова кукла.

— Томичукалата — профъфли Мейбъл със странно звънлив глас, от който Рут се сепна и се събуди, ококорена в тъмното.

Главоболието й поне засега бе изчезнало. Кой знае как тя изведнъж се оказа напълно разсънена, а в главата й упорито се въртеше мисълта: „Рут, непременно трябва да се махнеш още сега. Веднага! Няма време дори да опаковаш, просто навлечи някакви дрехи, мятай се в колата и ИЗЧЕЗВАЙ!“.

Само че тя не направи нищо.

Просто си легна отново и след дълги опити заспа.

6

Когато пристигна съобщението, че домът на Полсънови гори, доброволната противопожарна служба на Хейвън реагира както си му е редът, само дето никой не си даде зор да бърза. Рут беше на мястото цели десет минути, преди да се появи първият помпиер. А когато най-сетне пристигна и самият Дик Алисън, тя мислеше да му откъсне главата, но някак си още от самото начало знаеше, че и двамата Полсънови са мъртви… Дик Алисън също го знаеше, затова и не бързаше, само че от това Рут не се чувстваше по-добре. Тъкмо обратното.

Притесняваше я именно това предварително знание. На какво ли се дължеше?

Рут не знаеше.

Невъзможно й бе дори да приеме самия факт на неговото съществуване. В деня на пожара в дома на Джо Полсън тя установи, че вече цяла седмица знае за неща, за които просто не бе имало откъде да научи. А и всичко това й идваше толкова естествено! Без никакви тържествени фанфари и тромпети. Предварителното й знание сякаш бе станало част от нея — дори част от „всички“ в Хейвън, — нещо като туптенето на сърцето й. Рут вече не си мислеше за него, точно както не си мислеше и за отекващия меко в ушите й сърдечен ритъм.

А би трябвало да си помисли. Защото това нещо променяше Хейвън и промените не бяха никак хубави.

7

Няколко дни преди изчезването на Дейвид Браун, Рут внезапно и с огромно изумление забеляза, че жителите на градчето са я изолирали. Вярно, никой не я заплюваше, докато сутрин отиваше пеша до кабинета си в кметството, нито пък я замеряха с камъни, пък и тя все още усещаше голяма част от старото добро отношение в мислите на хората, но едновременно с това знаеше, че всички се обръщат след нея и я гледат как се отдалечава по улицата. Тя се стараеше да върви с гордо вдигната глава и спокойно лице, въпреки че отвътре черепът й пулсираше като от болен зъб и от много нощи насам все не можеше да заспи, а се мяташе неспокойно в леглото, докато най-сетне не изпаднеше в някакъв унес, изпъстрен с неясни сънища, от чиито хватки всеки път трябваше да се изтръгва с нокти и зъби.

Просто я наблюдаваха… Наблюдаваха я и чакаха…

Какво ли чакаха?

Това обаче Рут го знаеше: чакаха я „да стане“.

8

През седмицата между пожара в дома на Полсънови и второто МАГИЧЕСКО ГАЛАПРЕДСТАВЛЕНИЕ на Хили с Рут започнаха да се случват странни неща.

Писмата й, например. Но това беше само едно на ръка.

Пощенската й кутия се пълнеше както преди със сметки, рекламни брошури и каталози, но без писма. Не пристигаха абсолютно никакви писма. Рут изчака три дни и след това се отби в пощата. Зад тезгяха беше само Нанси Вос. Стоеше права и я гледаше безизразно, докато Рут говореше. Дотолкова безизразно, че след като тя млъкна, вече й се струваше, че направо усеща физически тежестта на погледа й, все едно че на лицето й са поставени два малки прашни и черни камъка.

В настъпилата тишина някъде отзад се чуваше тихо бръмчене и скърцане като от крачета на паяци. Рут нямаше никаква представа какво

(устройство за сортиране на пощата)

може да е това, ама звуците никак не й харесаха. Не й харесваше и тази жена, защото беше спала с Джо Полсън и мразеше Ребека, пък и…

Навън беше горещо, но тук вътре направо не можеше да се диша. Рут усещаше как тялото й вече плува в пот.

— Трябва да попълниш жалба — каза Нанси Вос бавно и провлачено, като побутна към нея бяло картонче и мрачно се усмихна. — Заповядай, Рут. Това е формулярът.

Рут забеляза, че зъбите й ги няма.

А отзад продължаваше да се чува: скръц-скръц, скръц-скръц, скръц-скръц.

Рут започна да попълва формуляра. Под мишниците на роклята й се очертаваха тъмни потни петна. Навън слънцето здравата напичаше паркинга на пощата. Беше поне трийсет и осем градуса на сянка, без никакъв полъх на вятъра и тя знаеше, че асфалтът така се е размекнал, че човек би могъл да си откърти парченце и да го сдъвче като дъвка…

„Изложете проблема“, пишеше на формуляра.

„Полудявам“, помисли си Рут. „Това е моят проблем. А на всичкото отгоре ми е дошъл първият мензис от три години насам“.

С ясен и четлив почерк тя написа, че от една седмица не е получила нито едно писмо и желае да се проучат причините за това положение.

Скръц-скръц, скръц-скръц.

— Какъв е този шум? — попита Рут, без да вдига глава. Беше я страх.

— Машинка за сортиране на пощата — провлачи Нанси. — Аз я измислих. — Тя направи пауза и после добави: — Но ти знаеш за нея, нали, Рут?

— Откъде мога да знам, ако ти не ми кажеш? — рече Рут и с огромно усилие на волята си наложи гласът й да звучи нормално.

Перодръжката, с която пишеше, трепна и остави мастилено петно върху формуляра. Голяма работа: Рут вече знаеше, че писмата й не идват, понеже Нанси Вос ги изхвърля. Това също бе част от предварителните й познания. Само че тя успя да запази самообладание и лицето й си остана ведро и спокойно. Гледаше Нанси Вос право в очите, макар и да се боеше от тежестта на черния й прашен поглед.

„Хайде, говори!“ подканяха я очите на Рут. „Не ме е никак страх от такива като тебе. Говори… И ако си мислиш, че ще побягна като мишка, жестоко се лъжеш.“

Нанси не издържа и сведе очи, после й обърна гръб.

— Викни ме като свършиш с формуляра — рече тя. — И без това съм затрупана с толкова работа, че се чудя откъде да почна. След смъртта на Джо тук стана лудница. Вероятно затова

(МАХАЙ СЕ ОТ ГРАДА КУЧКО МАХАЙ СЕ ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ ТЕ ПУСКАМЕ)

писмата ви не идват навреме, госпожо Маккосланд.

— Нима? — каза Рут.

Вече й бяха необходими нечовешки усилия, за да запази гласа си в рамките на естествената интонация. Последната мисъл на Нанси се бе стоварила върху нея като конски ритник, със силата и яркостта на светкавица. Рут погледна формуляра на жалбата и забеляза

(тумор)

как върху него се разстила огромно черно петно. Тя го смачка и го захвърли.

Нанси мълчеше. Сигурно се преструваше, че не е чула нищо, ама това не беше вярно.

Скръц-скръц, скръц-скръц.

Зад гърба й някой отвори входната врата на пощата. Рут се извърна и видя, че в помещението е влязла Боби Андерсън.

— Привет, Боби — поздрави я тя.

— Здравей, Рут.

(така е тя е права махай се докато можеш Рут почти никой от нас не ти мисли злото)

— Пишеш ли някоя нова книга, Боби?

Рут едва сподавяше треперенето на гласа си. Да ти се счуват чужди мисли не е никак хубаво, защото човек веднага почва да си въобразява, че сигурно е полудял, но да чуеш такова нещо не от кой да е, а от Боби Андерсън,

(махай се докато можеш)

която беше изключително свестен човек…

„Нищо не съм чула“, рече си Рут и сграбчи идеята с някаква отпаднала отчаяност. „Нещо съм се объркала, това е всичко.“

Боби отключи пощенската си кутия и измъкна наръч писма, после погледна Рут и се усмихна, а тя забеляза, че един от кътниците й на долната челюст вляво го няма. От другата страна на горната челюст също й липсваше зъб.

— Тръгвай си, Рут — тихо й каза тя. — Просто се качвай в колата и заминавай. Не съм ли права?

Рут обаче внезапно се стегна, независимо от страха и пулсиращата болка в главата си.

— Няма — отвърна тя. — Това тук е моят град. Така че ако знаеш какво става в него, кажи и на останалите си другари да не ме насилват, защото имам приятели извън Хейвън, които ще ме изслушат, колкото и невероятно да им прозвучат думите ми. Ако не заради мене, ще го сторят в името на покойния ми съпруг, ясно ли е? А ти би трябвало да се срамуваш от себе си, понеже Хейвън е и твой град също! Или поне беше доскоро, във всеки случай.

На Рут за миг й се стори, че Боби се смути и сконфузи, ала тя побърза да се засмее нехайно и някак по момичешки лъчезарно, само дето в полубеззъбата й усмивка имаше нещо, което уплаши Рут повече от всичко останало. В нея вече нямаше нищо човешко, по-скоро приличаше за зяпнала пъстърва. На вид Боби си беше Боби, пък и мислите й си бяха нейните, но в усмивката нямаше и следа от нея.

— Както искаш, Рут — рече тя. — Знаеш, че всички в Хейвън те обичат. Според мен след седмица-две, най-много три, ще престанеш да се съпротивляваш… А аз само исках да ти предложа избор, нищо друго. Щом си решила да останеш, твоя си работа. Скоро ще се оправиш, не се притеснявай.

9

На връщане Рут се отби в търговския център „Кудър“ да си купи дамски превръзки. Нямаше никакви: нито превръзки, нито тампони, нито памук, нито хигиенни кърпички. Нищичко.

А наблизо висеше някаква набързо написана на ръка бележка:

САНИТАРНИ МАТЕРИАЛИ ЩЕ ИМА УТРЕ. СЪЖАЛЯВАМЕ ЗА НЕУДОБСТВОТО.

10

На 15 юли, в петък, започнаха проблемите със служебния й телефон.

Отначало сутринта в слушалката се чуваше някакво силно бръмчене и Рут трябваше да крещи, за да могат да я чуят, а по обяд към шума се добави и пращене. От два следобед нататък телефонът й стана абсолютно неизползваем.

Като се върна след работа вкъщи, Рут пък установи, че домашният й телефон изобщо не е шумен. При него просто нямаше никакъв сигнал, затова тя отиде у съседите, за да се обади оттам на телефонни повреди. Уенди Фанин месеше хляб в кухнята си, а до нея миксерът забъркваше второто парче тесто.

С някакво вяло учудване Рут забеляза, че въпросният миксер не е включен в контакта на стената, а кабелът му води към нещо като електронна игра с махнат капак, откъдето се излъчваше силна мека светлина.

— Няма проблеми, телефонирай, докъдето искаш — рече й Уенди. — Знаеш

(махай се Рут махай се от Хейвън)

къде е телефонът, нали?

— Да — отвърна Рут и тръгна към хола, после спря. — Отбих се в „Кудър“ да си купя дамски превръзки, но нямаше никакви, представяш ли си?

— Знам — усмихна се Уенди и оголи три празни места от зъби, а допреди седмица всички си бяха на мястото. — Именно аз купих последния пакет. Но скоро всичко ще се оправи. Ще „станем“ малко повече и няма да имаме нужда от такива неща.

— Нима? — попита Рут.

— Естествено — рече Уенди и отново се зае с тестото.

Телефонът на Уенди Фанин беше в пълна изправност, но това ни най-малко не изненада Рут. Дежурното момиче от повредите й каза, че веднага ще изпратят човек. Рут й благодари, а на излизане благодари и на Уенди.

— Няма защо, Рут — усмихна й се тя. — Нали знаеш, че всички в Хейвън те обичат?

Въпреки жегата Рут потръпна от думите й.

Не след дълго пристигнаха телефонните техници и почоплиха нещо в цокъла на стената, после направиха проба. Апаратът работеше идеално и те си заминаха, ала час по-късно линията отново отказа.

Същата вечер на улицата в главата й зашумоляха разни мисли, леки като листа, раздвижени от полъх на октомврийски вятър.

(Рут, наша Рут, цял Хейвън те обича)

(но се махай или се променяй)

(ако останеш, никой няма да ти стори нищо)

(затова или се махай, или оставай, ама не се бъркай)

(остави ни на мира Рут, не ни закачай)

(остави ни на мира да „станем“, остави ни да „станем“)

Тя вървеше бавно, а главата й пулсираше от чужди гласове.

Мина покрай „Хейвън Лънч“ и надзърна вътре. Бийч Джърниган, готвачът на аламинути, я видя и й махна с ръка. Рут също му махна, после забеляза как устните на Бийч се раздвижиха и съвсем ясно оформиха думите „Ето я“. Неколцина от седящите на бара извиха глави към нея и махнаха с ръце за поздрав. В усмивките им се виждаха празни дупки от зъби. Рут отмина и остави след себе си търговския център „Кудър“ и методистката църква. Право пред нея бе сградата на кметството със своята четвъртита тухлена часовникова кула. В лятната вечер стрелките показваха 7:15 и в цял Хейвън мъжете си отваряха студени бири и настройваха транзисторите си на спортното предаване с водещ Джо Костилиони. По-надолу Рут видя Боби Тремейн и Стефани Колсън, които вървяха бавно ръка за ръка към шосе 9. Двамата бяха гаджета от четири години и беше цяло чудо как Стефани още не е забременяла, мимоходом отбеляза Рут.

На пръв поглед това си беше най-обикновена юлска вечер, нормална като всяка друга.

Само че нищо не бе нормално.

От библиотеката излязоха Хили Браун и Барни Апългейт, а зад тях като опашка на хвърчило се мъкнеше Дейвид, малкото братче на Хили. Тя ги запита какви книги са си взели и момчетата й ги показаха с удоволствие. Само в очите на мъничкия Дейвид Браун Рут видя несигурния проблясък на същата паника, която измъчваше и нея. И именно фактът, че тя усети страха му и не направи нищо, бе основната причина, която я накара да вземе толкова присърце изчезването му два дни по-късно. Някой друг вероятно би се оправдал с думите: „Имам си достатъчно свои проблеми, че да се занимавам и с Дейвид Браун“. Само че Рут не бе жена, която би потърсила утеха в подобни оправдания. Тя съвсем ясно беше доловила тихия ужас на момченцето и примирението му, че нищо не може да спре хода на събитията, че те просто са предопределени и отсега нататък всичко ще се развива от зле на още по-зле. Така се бе и оказало: фокус-мокус и Дейвид изчезна. Затова също като дядо му и Рут се нагърби със своя дял от вината.

Като стигна кметството, тя се върна и пое към дома си. Стараеше се по лицето й да не личи съсипващото я главоболие и душевния смут, в който бе изпаднала. Чуждите мисли в главата й се въртяха, шумоляха и танцуваха.

(обичаме те, Рут)

(можем да чакаме колкото искаме)

(ш-ш-шт ш-ш-шт, заспивай)

(точно така, заспивай и сънувай)

(сънувай неща и начини)

(начини да „станеш“, начини да „станеш“, начини)

Рут се прибра вкъщи, заключи вратата, качи се на горния етаж и притисна лице във възглавницата.

Сънувай начини да „станеш“.

Господи, как й се искаше да знае какво точно значи това.

Ако тръгваш — тръгвай, ако оставаш трябва да се промениш.

Длъжна беше да знае, защото каквото и да значеше и независимо дали го искаше или не, то й се случваше. Колкото и да му се съпротивляваше, тя също „ставаше“.

(да, Рут, да)

(спи… сънувай… мисли… „ставай“)

(да, Рут, да)

Тези мисли, шушнещи и далечни, я съпровождаха чак докато заспа, после се проточиха и изчезнаха в мрака. Легнала направо с дрехите си напряко на огромното легло, Рут потъна в дълбок сън.

Събуди се схваната, но с бистър и освежен ум. От главоболието й нямаше и следа. Срамният и някак унизително ненадеен мензис, появил се след три годишна пауза, когато тя мислеше, че окончателно си е отишъл, също беше престанал. За първи път от две седмици насам Рут се чувстваше съвсем наред. Възнамеряваше да вземе дълъг студен душ и после да разнищи цялата история докрай. Искаше да разбере дали да дири външна помощ и как точно да подходи, за да не я сметнат за луда. Беше се стремила цял живот да изгражда репутация на разумна и аргументирана личност, така че именно сега бе моментът да види, доколко ще повярват на думите й.

Рут започна да смъква изпомачканата от съня рокля, но пръстите й внезапно замръзнаха върху копчетата.

Езикът й неволно бе попаднал на празно място сред зъбите на долната челюст, дори нещо там леко я наболяваше. Тя бързо плъзна поглед по завивките на леглото и не след дълго откри падналия през нощта зъб. От този миг нищо вече не изглеждаше чак толкова просто, абсолютно нищичко.

Главоболието отново я връхлетя.

11

Юлските горещини в Хейвън нямаше да бъдат нищо в сравнение с предстоящия августовски зной, когато в продължение на цяла седмица температурите всеки Божи ден щяха да надхвърлят четирийсет и пет градуса, но засега и тази непрестанна задушна жега, особено в периода 12–19 юли, бе додеяла на всички в градчето.

Улиците направо трептяха от мараня, а прашните листа на дърветата висяха безсилни и отпуснати. От време на време застоялият въздух се огласяше от различни звуци, като особено се набиваше шумът от старата камионетка на Боби Андерсън, която сега бе преобразувана в земекопна машина, чийто рев изпълваше Хейвън почти непрекъснато през тези осем особено жарки дни от шест-седем километра разстояние. Всички знаеха, че там, в старата ферма на Франк Гарик, става нещо важно — важно за цялото градче, — ала никой не го споменаваше гласно, както се мълчеше и за факта, че от това бе полудял най-близкият съсед на Боби — Джъстин Хърд. Той майстореше разни неща, което бе част от неговото „ставане“, но понеже съвсем загуби разсъдъка си, някои от тях можеха да се окажат доста опасни. Имаше например едно устройство за генериране на хармонични вълни в земната кора, които бяха в състояние да предизвикат толкова мощно земетресение, че половината от източната част на щата като нищо щеше да хлътне в Атлантическия океан.

Това нещо Джъстин го бе направил, за да прогони от леговищата им проклетите диви зайци и мармоти, които му изпояждаха лехите с марули. „Този път здравата ще ги разтърся тези мръсни малки копеленца“, мислеше си той.

Един ден обаче Бийч Джърниган отиде на фермата му, тъкмо когато Джъстин брануваше на другия край на полето (всъщност той разораваше дванайсет акра с пшеница и едновременно с това, плувнал в пот и дръпнал устни назад в някаква неизменна маниакална гримаса, се притесняваше за трите си лехи марули), и тайно задигна устройството му, което бе сглобено от разни непотребни чаркове от стереокасетофони и усилватели. Когато Джъстин на връщане установеше кражбата, той вероятно щеше да реши, че това е дело на мръсните зайци и мармоти, и щеше да седне да го сглобява отново, но Бийч или някой друг по-късно пак щяха да го откраднат. А при малко късмет следващия път Джъстин би могъл да реши да направи нещо друго, не толкова опасно.

Всеки ден слънцето изгряваше на небето с цвят на блед порцелан и после сякаш увисваше от покрива на света. Бездомните песове се събираха на рехавата сянка под надвисналата стряха отзад на „Хейвън Лънч“ и се излежаваха с провесени езици, без дори да ги е грижа за бълхите. Улиците пустееха, само от време на време профучаваше по някоя кола на път към Дери или Бангор, но и те не бяха много, понеже по платената магистрала им излизаше по-бързо.

Всички преминаващи през градчето обаче неизменно установяваха необяснимо и рязко подобряване на качеството на радиоприемането. По шосе 9 например един шофьор на камион, на когото магистралата I-95 бе омръзнала и той реши да заобиколи през Хейвън, макар и да си удължаваше пътя с около час, с огромна изненада разбра, че рокпрограмата, която слушаше, идва чак от Чикаго. Двама старци пък, поели към Бар Харбър, попаднаха на станция с класическа музика от Флорида. Но цялото това странно и кристалночисто радиоприемане бързо заглъхваше след напускане на очертанията на Хейвън.

Измежду транзитно преминаващите имаше и такива, които изпитваха доста неприятни странични ефекти: предимно главоболие и гадене, понякога дори силно гадене. Според тях това се дължало на развалената от жегата храна в крайпътните заведения.

Едно малко момченце от Квебек, тръгнало с родителите си за Олд Орчард Бийч, загуби четири млечни зъба и то само за десет минути, докато комбито на баща му прекосяваше Хейвън. А майка му заяви на цветист френски, че никога не била виждала подобно нещо. После обясни на детето, че докато са спали в мотела е дошла добрата фея, взела му е зъбите (от които само един се е клател) и в замяна му е оставила монета от един долар.

Някакъв математик от Масачузетския технически институт, отиващ на двудневна конференция по цифрови кодове, изведнъж осъзна, че е на ръба на съвършено нова теория и философия на математиката. Лицето на горкия човек посивя и по тялото му изби студена пот, докато пред очите му със страховита яснота се разгръщаше концепцията за това как да се докаже, че всяко четно число над две е сума от две прости числа, а после същата теория да се приложи за разделяне на ъгъла на три равни части и дори…

Той спря, измъкна се от колата и повърна в канавката. След това се изправи с треперещи от слабост колене, но бе толкова развълнуван, че изобщо не забеляза изпадналия от устата му зъб. Ръцете му го сърбяха да докопа отнякъде парче тебешир и да изпълни въображаемата черна дъска със синуси и косинуси, а прегрелият му мозък се измъчваше от видения на Нобеловата награда. Постоя още малко, после се метна в колата и отново подкара към Ороно. Старата му таратайка субару изнемогваше под непосилната за нея скорост от над сто километра в час. Само че като стигна Хампдън над мечтите за величие вече се бе надвесил облак, а в Ороно от тях остана единствено неясен блясък и той си рече, че вероятно е прекарал някакъв топлинен шок, от който реално не беше нищо друго освен повръщането, чиято миризма още се усещаше по дрехите му. Но целия първи ден от конференцията математикът прекара някак бледен и замислен, без да разговаря с почти никого. Очевидно скърбеше за мимолетното видение.

Същата тази сутрин се разпадна и Мейбъл Нойс, както се туткаше в сутерена на антикварното си магазинче. Да се каже, че е загинала при злополука или поради собствена непредпазливост не би било коректно, защото и двете неща не описваха добре какво точно й се случи. Мейбъл нито се простреля в челото, докато чистеше старинен пистолет, нито си напъха пръста в електрическия контакт, а просто се разложи на молекули и изчезна. Всичко стана бързо и спретнато: за миг проблесна синкава светлина и от нея не остана нищо, освен парче димяща презрамка от сутиен и някакво апаратче на вид като уред за лъскане на сребърни прибори. Това бе и истинското му предназначение. Според Мейбъл така се опростяваше едно много неприятно и досадно занимание и тя дори се чудеше как досега не се е сетила да изнамери такава машинка, след като никъде не се продаваха, а устройството им беше толкова елементарно, че кой знае как онези дребосъци в Корея още не бяха започнали да заливат пазара с тях. И без това корейците произвеждаха какви ли не дивотии, да не говорим за другите жълтурчета — японците, дето май напоследък така се бяха надули, че просто явно не им се занимаваше с дреболии като тази. От известно време насам Мейбъл непрекъснато откриваше нови неща, които би могла да измайстори от залежалите битови уреди в магазинчето си. Страхотни неща. Тя по цял ден се ровеше в каталозите си и за свое изумление откриваше за колко много изделия все още никой не се е досетил и какви блестящи възможности за забогатяване се очертаваха пред нея. Само че сега изглежда нещо бе объркала в опроводяването на уреда за лъскане на сребърни прибори, защото стана късо съединение и Мейбъл се разпадна и изчезна в зоната на здрача за по-малко от 0.0006 наносекунди.

В интерес на истината тази загуба не натъжи почти никого в Хейвън.

Градчето лежеше като бездиханно в юлската омара, а от гората зад фермата на Гарик долиташе равномерното бучене на машините, с които Боби и Гардънър продължаваха да копаят.

Всички останали сякаш бяха потънали в тежка дрямка.

12

Рут обаче не спеше, а си мислеше за шума, дето идваше откъм къщата на Боби Андерсън (вътре в себе си тя вече не наричаше това място фермата на стария Гарик), както и за самата Боби Андерсън.

От известно време насам в Хейвън съществуваше нещо като единен център на познанието или колективен мисловен процес, споделян от цялото население на градчето. Само преди месец Рут би назовала подобна идея лудост, ала сега тя бе неоспорим факт. Знанието присъстваше и се проявяваше също като онези шушнещи гласове в главата й.

И част от него й казваше, че цялата работа е тръгнала от Боби.

Макар и неумишлено, тя бе поставила началото на всичко. А сега двамата с приятеля й (за Рут той беше абсолютно непроницаем, познаваше го просто, защото го бе виждала да седи вечер заедно с Боби на верандата й) работеха неуморно по четиринайсет часа на ден, с което още повече влошаваха положението. Всъщност Рут не смяташе, че приятелят на Боби наистина разбира какво върши. Според нея той някак си съумяваше да стои извън колективната мрежа.

Интересно как така влошаваха положението?

Рут не знаеше. Дори нямаше никаква представа с какво точно се занимават. Достъпът до това бе блокиран не само за нея, а и за всички в Хейвън. По-нататък щяха да разберат, но нямаше да го научат, а просто щяха да „станат“, точно както по едно и също време бе дошла и секнала едновременната менструация на всички жени между осем и шейсет годишна възраст в градчето. Рут само знаеше, че цялата работа е свързана с разкопките на онова място. Един следобед тя задряма и й се присъни, че Боби и приятелят й от Троя разкопават някакъв гигантски сребърен цилиндър с диаметър около седемдесет метра. С отстраняването на пръстта се виждаше, че от центъра му, като зърно на гръд, се подава друг, значително по-малък цилиндър, върху който са изписани знаците „плюс-минус“. След малко Рут се събуди и разбра, че е сънувала огромна алкална батерия, заровена между камънаците в земята зад къщата на Боби. Батерия, по-голяма и от мандрата на Франк Спрус.

От една страна Рут съзнаваше, че каквото и да разкопаваха Боби и приятелят й в гората, то не би могло да бъде никаква батерия, но от друга — тя бе абсолютно убедена, че става дума „тъкмо“ за това. Явно Боби бе попаднала на някакъв изключително мощен енергиен източник, който буквално я приковаваше към себе си. Ето каква беше силата, която едновременно наелектризираше и сковаваше целия град. Силата, която ставаше все по-осезаема и непреодолима.

Умът й прошепна: „Не се занимавай с това. Да става каквото ще. Обичаха те, Рут, поне то е вярно. Гласовете им звучат в главата ти като шумолене на есенни листа, но ветрецът ги завихря в циклон; чуваш ги и макар понякога да са смътни и неясни, знаеш, че не лъжат. Повярвай им, когато ти казват, че са те обичали и още те обичат. Но ако се забъркаш в това, което става, ще те убият, Рут. Тебе, а не приятеля на Боби, който в известен смисъл е недосегаем, понеже не му се счуват гласове и не «става», освен когато е пиян. Точно това казва и гласът на Боби: «Гард става пиян». А с останалите внимавай, Рут. Не им се бъркай, защото ще те убият… Нежно, с любов. Затова стой настрана. Нека правят, каквото искат“.

Да, но в такъв случай градът й щеше да бъде унищожен. Не променен, както ставаше с името му, и не унизен, както навремето го бе унижил оня сладкодумен проповедник, а „унищожен“. И Рут също щеше да погине с него, понеже тайнствената сила вече я разяждаше. Усещаше го в себе си.

В такъв случай какво ще правиш?

Засега нищо. Нещата биха могли и сами да се оправят. В момента по-важно беше дали няма как да предпази собствените си мисли от външно влияние.

Рут започна да експериментира със скоропоговорки: „Чичковите червенотиквеничковчета. Крал Карл и кралица Клара крали кларинети. Шише се суши на шосе“. След няколко опита тя установи, че може с лекота да задържа непрекъснато една от тях в дъното на съзнанието си. После отскочи до търговския център и си купи малко прясна царевица и кайма за вечеря, а на излизане размени няколко любезни думи с касиерката Мадж Тилетс и с Дейв Рътлидж, който си седеше на обичайното място до входа на магазина и както винаги плетеше без да бърза стол от тръстика с възлестите си и сковани от артрита ръце. Само дето старият Дейв напоследък изобщо не изглеждаше толкова възрастен, колкото бяха свикнали да го виждат. Ни най-малко.

И двамата я изгледаха някак предпазливо и тревожно, дори смаяно.

Чуват ме, ама не много добре… Заглушавам ги! Ура!

Рут не знаеше доколко успешно се справя, пък и не биваше да се осланя напълно на своя ход, но той все пак действаше. Това обаче не означаваше, че те не могат да четат мислите й, особено ако няколко души се свържеха в мрежа и вкупом атакуваха нейния мозък, а тя допускаше тъкмо такава възможност. Но най-важното беше, че е постигнала нещо: че в доскоро празния й колчан вече имаше една стрела.

Същата съботна вечер Рут реши да изчака до вторник на обяд, което правеше още около шейсет часа. Ако положението се влошаваше все така, щеше да отиде в щатската полиция в Дери при някой от старите приятели на покойния й съпруг — Монстър Дуган например — и да разкаже какви неща стават на шейсет километра от тях по шосе 9.

Планът не беше от най-добрите, но друг нямаше.

После Рут Маккосланд заспа.

Присъниха й се заровени в земята батерии.