„Не само съвкупността на фактите погубва моя клиент, господа съдебни заседатели — заяви той, — не, моя клиент го погубва истински само един факт: трупът на стареца-баща! Да беше просто убийство, и вие, при нищожността, при недоказаността, при фантастичността на фактите, ако се разгледа всеки от тях поотделно, а не в съвкупност, бихте отхвърлили обвинението, най-малкото бихте се поколебали да погубите съдбата на един човек само от предубеждение към него, което, уви, така е заслужил! Но това не е просто убийство, а отцеубийство! Това импонира, и то до такава степен, че дори самата нищожност и недоказуемост на обвиняващите факти става вече не така нищожна и не така недоказуема, и това е така дори за най-непредубедения ум. Е, как да се оправдае такъв подсъдим? Ами ако той е убил и остане ненаказан — ето какво чувствува всеки в сърцето си, почти неволно, инстинктивно. Да, страшно нещо е да се пролее бащина кръв — кръвта на оня, който ме е родил, кръвта на оня, който ме е обичал, кръвта на оня, който не е жалил живота си за мене, който е боледувал от детските ми години с моите болести, който е страдал целия си живот за моето щастие и е живял само с моите радости, с моите успехи! О, да убиеш такъв баща — та това е невъзможно и да се помисли! Господа съдебни заседатели, що е баща, истински баща, каква е тази велика дума, каква страшно велика идея има в това наименование? Ние току-що посочихме отчасти какво е и какво трябва да бъде истинският баща. Ала в настоящото дело, което сега така занимава всички ни, от което ни болят душите, в настоящото дело бащата, покойният Фьодор Павлович Карамазов, съвсем не е отговарял на това понятие за баща, което току-що ни подсказа нашето сърце. Това е беда. Да, наистина има бащи, които са цяла беда. Нека разгледаме прочее тази беда по-отблизо — та не бива да се страхуваме от нищо, господа съдебни заседатели, поради важността на предстоящото решение. Ние дори особено не трябва да се страхуваме сега и, така да се каже, да отпъждаме тази или онази идея като децата или плашливите жени според чудесния израз на високоталантливия обвинител. Но в своята разпалена реч уважаемият мой противник (и противник още преди да съм произнесъл първата си дума), моят противник няколко пъти се провикна: «Не, аз няма да остави никого да защищава подсъдимия, аз няма да отстъпя защитата му на защитника, пристигнал от Петербург, аз съм обвинител, аз съм и защитник!» Ето какво заяви той няколко пъти, обаче забрави да спомене, че щом страшният подсъдим цели двадесет и три години е бил толкова благодарен само за една кесийка лешници, получени от единствения човек, който го е пожалил като дете в бащината му къща, тогава обратно, такъв човек не може да не помни тези двадесет и три години как е тичал бос при баща си «в задния двор, без обущенца и с панталонки с една презрамка» според израза на човеколюбивия доктор Херценщубе. О, господа съдебни заседатели, защо да разглеждаме отблизо тази «беда», да повтаряме онова, което вече всички знаят! Какво е намерил моят клиент, като е дошъл тук, при баща си? И защо, защо да се представя моят клиент за безчувствен, егоист, чудовище? Той е невъздържан, той е див и буен и ето сега ние го съдим за това, но кой е виновен за неговата съдба, кой е виновен, че при добрите си склонности, при благородното си чувствително сърце той е получил такова нелепо възпитание? Учил ли го е някой на ум и разум, просветен ли е той в науките, обичал ли го е някой поне малко в детството му? Моят клиент е раснал с благословията Божия, тоест като див звяр. Той може би е жадувал да види баща си след дългогодишната раздяла, той може би хиляди пъти преди това, спомняйки си като насън детинството си, е отпъждал отвратителните призраци, които е сънувал като дете, и с цялата си душа е жадувал да оправдае и да прегърне баща си! И какво? Посрещнат е само с цинични подигравки, с мнителност и извъртания за спорните пари; чува само приказки и житейски правила, от които му се обръща сърцето, катадневно на «чашка коняк», и най-после гледа как баща му отнема от него, от сина си, с неговите, синовните пари, любовницата му — о, господа съдебни заседатели, това е отвратително и жестоко! И същият този старец се оплаква на всички от непочтителността и жестокостта на сина си, черни го в обществото, вреди му, клевети го, изкупува неговите разписки за дългове, за да го натика в затвора! Господа съдебни заседатели, тези души, тези наглед жестокосърдечни, буйни и невъздържани хора като моя клиент биват най-често с извънредно нежни сърца, само че не го проявяват. Не се смейте, не се смейте на моята мисъл! Талантливият обвинител се смееше преди малко безжалостно на моя клиент, като излагаше, че обичал Шилер, обичал «красотата и величието». На негово място, на мястото на обвинителя, аз не бих се смял на това! Да, тези сърца — о, оставете ме да защитя тези сърца, толкова рядко и толкова несправедливо разбирани! — тези сърца твърде често жадуват нежното, прекрасното и справедливото и именно сякаш като контраст на себе си, на собственото си буйство, на собствената си жестокост — жадуват го несъзнателно и именно го жадуват. Страстни и жестоки отвън, те са способни до болка да обикнат например една жена и непременно с духовна и висша любов. И пак не ми се смейте: именно така става най-често при тези натури! Те само не могат да скрият своята страстност, понякога твърде груба — ето това поразява, ето това се забелязва, а вътре в човека не се вижда. Напротив, всичките техни страсти се насищат бързо, но пред едно благородно, прекрасно същество този наглед груб и жесток човек дири обнова, търси възможност да се поправи, да стане по-добър, да стане велик и честен — «велик и красив», колкото и да са осмени тези думи! Одеве казах, че няма да си позволя да засегна романа на моя клиент с госпожа Верховцева. Обаче една дума може да се каже: ние слушахме одеве не показание, а само вик на една екзалтирана и отмъщаваща жена и не тя, о, не тя има право да укорява в изневяра, защото тя самата изневери! Да имаше поне що-годе време да се опомни, тя нямаше да свидетелствува така! О, не й вярвайте, не, моят клиент не е «изверг», както тя го нарече! Разпнатият човеколюбец, като се е готвил за своя кръст, е казал: «Аз есмь пастир добри^[1], и душу мою полагаю за овцы, та ни една да не погине…» Да не погубим и ние човешка душа! Аз питах сега: що е баща и се провикнах, че това е велика дума, скъпоценно наименование. Но към думите, господа съдебни заседатели, трябва да имаме честно отношение и аз си позволявам да нарека нещата със собствените им думи, с истинските им имена: такъв баща като убития старец Карамазов не може и не е достоен да се нарича баща. Любов към баща, който не я е заслужил, е нелепост, е невъзможност. Не може да се създаде любов от нищо, от нищото само Бог твори. «Бащи, не дразнете децата си»^[2] — пише апостолът с пламтящото си от любов сърце. Не казвам сега тези свети думи заради моя клиент, а ги припомням за всички бащи. Кой ми е дал тази власт да уча бащите? Никой. Но като човек и гражданин се провиквам: «vivos voco!»^[3] Ние не сме за дълго на земята, ние вършим много грозни неща и говорим много грозни думи. Затова нека всички дебнем сгодните минути на нашето съвместно общуване, за да си кажем и добра дума. Така и аз: дордето съм на това място, използвам моята минута. Не току-тъй тази трибуна ни е дарена свише — от нея ни чува цяла Русия. Не говоря само за тукашните бащи, а възкликвам към всички бащи: «Бащи, не огорчавайте чедата си!» Да, нека изпълним най-напред ние Христовия завет и чак тогава да си позволим да изискваме и от нашите деца! Инак ние не сме бащи, а врагове на децата си, а те не са наши деца, а врагове и ние самите сме ги направили свои врагове! «С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери» — това вече не го казвам аз, това го предписва Евангелието: да мерите с мярката, с която и на вас се мери. Че как да се обвиняват децата, ако те ни мерят с нашата мярка? Наскоро във Финландия една девойка, слугиня, била заподозряна, че тайно родила дете. Почнали да я следят и в таванската стая на къщата, в един ъгъл зад тухлите, намерили сандъка й, за който никой не знаел, отворили го и извадили от него трупчето на новороденото и убито от нея детенце. В същия сандък намерили два скелета на родени по-преди от нея дечица и пак убити от нея в минутата на раждането, нещо, което тя си признала. Господа съдебни заседатели, това ли е майка на своите деца? Да, тя ги е родила, но майка ли им е тя? Ще се осмели ли някой от нас да произнесе над нея свещеното име майка? Да бъдем смели, господа съдебни заседатели, да бъдем дори дръзки, ние дори сме задължени да бъдем такива в настоящия миг и да не се страхуваме от някои думи и идеи, подобно на московските търговки, които се страхуват от «метала» и «жупела»^[4]. Не, да докажем, напротив, че прогресът от последните години е досегнал и нашето развитие и да кажем направо: онзи, който ни е родил, не е още баща, а баща е, който ни е родил и е заслужил. О, разбира се, има и друго значение, друго тълкуване на думата баща, което изисква, щото баща ми, макар и изверг, макар и злодей към своите деца, да си остава все пак мой баща само защото ме е родил. Но това значение вече е, така да се каже, мистично, което не разбирам с ум, а мога да приема само на доверие или по-право на вяра, като много други неща, които не разбирам, но в които религията ми повелява да вярвам. Но в такъв случай това нека си остане извън областта на действителния живот. А в областта на действителния живот, който не само има своите права, но и налага велики задължения — в тази област ние, ако искаме да бъдем хуманни, християни, ако щете, трябва и сме длъжни да прокарваме убеждения само оправдани от разсъдъка и опита, прекарани през горнилото на анализа, с една дума, да действуваме разумно, а не безумно, като насън и в бълнуване, за да не нанесем вреда на човека, за да не измъчим и да не погубим човека. Ето, именно тогава това ще бъде истинско християнско дело, не само мистично, а разумно и вече истински човеколюбиво дело…“

На това място се чуха силни ръкопляскания от много места в залата, но Фетюкович чак размаха ръце, сякаш молеше да не го прекъсват и да го оставят да се доизкаже. Всичко веднага стихна. Ораторът продължи:

„Мислите ли вие, господа съдебни заседатели, че тези въпроси могат да отминат нашите деца, да речем, вече юноши, да речем, вече започнали да разсъждават? Не, не могат и нека не искаме от тях невъзможно въздържание! Видът на недостойния баща, особено сравнен с другите бащи, достойните, бащите на другите деца, негови връстници, неволно подсказва на юношата мъчителни въпроси. Отговарят му на тези въпроси бездушно: «Той те е родил, ти си негова кръв и затова си длъжен да го обичаш.» Юношата неволно се замисля: «Та нима той ме е обичал, когато ме е раждал — пита той, озадачен все повече и повече, — нима ме е родил заради мене: той не е подозирал нито мене, нито пола ми дори в онази минута, в минутата на страстта, може би разпалена от вино, и ми е предал може би само склонност към пиянство — това е цялото му благодеяние… Защо съм длъжен да го обичам — само защото ме е родил, а после цял живот не ме е обичал?» О, може би тези въпроси ви се виждат груби, жестоки, но не искайте от младия ум невъзможно въздържание: «Природата и през вратата да изпъждаш^[5], тя през прозореца се връща», но най-главното, най-главното е да не се страхуваме от «метала» и «жупела» и да решим въпроса така, както предписва разумът и човеколюбието, а не както предписват мистичните понятия. Как именно да го решим? Ето така: нека синът се изправи пред баща си и ясно да попита самия него: «Тате, кажи ми: защо съм длъжен да те обичам? Тате, докажи ми, че съм длъжен да те обичам!» — и ако този баща може и е в състояние да отговори и да му докаже — ето това е истинското, нормалното семейство, което се утвърждава не само върху мистичния предразсъдък, а върху разумни, съзнателни и строго хуманни основи. В противен случай, ако бащата не докаже — тутакси край на това семейство: той не му е баща, а синът получава свобода и право занапред да смята баща си за чужд и дори за свой враг. Нашата трибуна, господа съдебни заседатели, трябва да бъде школа на истината и на твърдите понятия!“

Тук ораторът биде прекъснат от неудържими, почти бесни ръкопляскания. Разбира се, цялата зала не ръкопляскаше, но половината от залата все пак ръкопляскаше. Горе, където седяха дамите, се чуваха вопли и викове. Размахваха се кърпички. Председателят с всичка сила започна да звъни със звънеца. Той беше явно ядосан от поведението на залата, но все пак не посмя да „очисти“ залата, както заплаши преди малко: ръкопляскаха и размахваха кърпички към оратора дори сановниците, седнали отзад на специалните столове, старчетата със звезди на фраковете, така че когато шумът утихна, председателят се задоволи само с предишното най-строго обещание да „очисти“ залата, а тържествуващият и развълнуван Фетюкович продължи речта си:

„Господа съдебни заседатели, вие помните онази страшна нощ, за която така много се говори и днес; когато синът през стобора нахлул в къщата на баща си и застанал най-после лице срещу лице със своя родител — враг и оскърбител. Настоявам с всичка сила — не се е втурнал за пари в онази минута: обвинението в грабеж е нелепост, както вече изложих по-преди. И не за да убие, о, не, е нахлул там; да би имал преднамерено този умисъл, би се погрижил най-малкото поне от по-рано за оръжие, а медното чукало е грабнал инстинктивно, без сам да знае защо. Да речем, че е измамил баща си със знаците, да речем, че е проникнал при самия него — аз казах вече, че не вярвам нито за минута тази легенда, но добре, да я допуснем за момент! Господа съдебни заседатели, кълна ви се във всичко свято, ако това не беше баща му, а някой друг оскърбител, той, след като се втурне през стаите и се увери, че тази жена я няма в тази къща, щеше да избяга стремглаво, без да нанесе никаква вреда на съперника си, би го ударил, би го бутнал може би и нищо повече, защото не му е било до това, той е нямал време, необходимо му е било да знае къде е тя. Но бащата, бащата — о, за всичко е виновен само видът на бащата, омразника му от дете, неговия враг, неговия оскърбител, а сега — чудовищен съперник! Чувството на омраза го е обхванало неволно, неудържимо, нямало е време да се разсъждава: всичко е избухнало в един миг! Това е бил афект на безумие и побъркване, но и афект на природата, която отмъщава за своите вечни закони неудържимо и несъзнателно като всичко в природата. Но убиецът и тогава не го е убил — аз твърдя това, аз го казвам с пълен глас, — не, той само е замахнал с чукалото с негодуваща погнуса, без да желае да убие, без да знае, че ще убие. Да не е било това фатално чукало в ръцете му, той само е щял да пребие баща си може би, но не би го убил. Когато е избягал, той не е знаел дали е убит поваленият старец. Такова убийство не е убийство. Това убийство не е и отцеубийство. Не, убийството на такъв баща не може да бъде наречено отцеубийство. Таскова убийство може да бъде причислено към отцеубийството само от предразсъдък! Но станало ли е, станало ли е това убийство наистина, издигам аз глас към вас пак и пак из дълбините на душата си! Господа съдебни заседатели, ето ние ще го осъдим и той ще си каже: «Тези хора не направиха нищо за моята съдба, за възпитанието, за образованието ми, за да ме направят по-добър, за да ме направят човек. Тези хора не ме нахраниха и не ме напоиха, и мене голия в тъмницата не посетиха, и ето те ме изпратиха на каторга. Аз си платих всичко, сега нищо не им дължа и никому не съм длъжен по веки веков. Те са зли — и аз ще бъда зъл. Те са жестоки — и аз ще бъда жесток.» Ето какво ще каже той, господа съдебни заседатели! И кълна се: с вашето обвинение вие само ще го облекчите, ще облекчите съвестта му, той ще проклина пролятата от него кръв, а няма да съжалява за нея. Заедно с това вие ще погубите в него възможния все още човек, защото той ще си остане зъл и сляп за през цял живот. А искате ли да го накажете страшно, тежко, с най-ужасното наказание, каквото може да се измисли, но така че да спасите и възродите душата му навеки? Ако да, смажете го с вашето милосърдие! Вие ще видите, вие ще чуете как ще потръпне и ще се ужаси душата му: «Аз ли да приема тази милост, за мене ли толкова обич, аз ли съм достоен за нея!» — ето какво ще викне той. О, аз зная, зная това сърце, това диво, но благородно сърце, господа съдебни заседатели. То ще се преклони пред вашия подвиг, то жадува великия акт на любовта, то ще запламти и ще възкръсне навеки. Има души, които в своята ограниченост обвиняват целия свят. Но смажете тази душа с милосърдие, покажете й обич и тя ще прокълне своето дело, защото в нея има толкова добри заченки. Душата ще се разтвори и ще прозре колко е милосърден Бог и колко прекрасни и справедливи са хората. Него ще го ужаси, него ще го смаже разкаянието и безкрайният дълг, който му предстои отсега нататък. И той няма да каже тогава: «Аз си платих», а ще каже: «Аз съм виновен пред всички хора и от всички хора съм най-недостойният.» В сълзи на разкаяние и болезнено страдалческо умиление ще се провикне: «Хората са по-добри от мене, защото пожелаха не да ме погубят, а да ме спасят!» О, за вас е толкова лесно да направите това, този акт на милосърдие, защото при липсата на всякакви що-годе правдоподобни улики ще ви бъде твърде тежко да произнесете: «Да, виновен е.» По-добре да се пуснат десет виновни, отколкото да се накаже един невинен^[6] — чувате ли, чувате ли този величав глас от миналото столетие на нашата славна история? Аз ли, нищожният, да ви напомням, че руският съд не е само наказание, но и спасение за съвършения човек! Нека другите народи да имат буква и наказание, ние имаме дух и смисъл, спасение и възраждане на погиналите. И ако е така, ако наистина е такава Русия и нейният съд, тогава — напред, Русия, и не ни плашете, о, не ни плашете с вашите бесни тройки, от които с омерзение се дърпали всички народи! Не бясна тройка, а величава руска колесница тържествено и спокойно ще стигне до целта. Във вашите ръце е съдбата на моя клиент, във вашите ръце е и съдбата на нашата руска правда. Вие ще я спасите, вие ще я защитите, вие ще докажете, че има кой да я запази, че тя е в добри ръце!“

Бележки

[1] „Аз есмь пастир добри…“ — „Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците…“ (Йоан 10; 11) — Бел. С.Б. ↑

[2] „Бащи, не дразнете децата си“… — Неточен цитат от Послание на св. ап. Павел до Колосяни: „Бащи, не дразнете чедата си, за да не паднат духом“ (3; 21). Защитникът съзнателно пропуска думите, които непосредствено предхождат цитираните; „Деца, бъдете във всичко послушни на родителите си, защото това е благоугодно Господу“ (3; 20). — Бел. С.Б. ↑

[3] Vivos voco!, „Призовавам живите!“ (лат.)— Първите думи от епиграфа на Шилер към „Песен за камбаната“ (Призовавам живите. Оплаквам мъртвите. Пречупвам мълниите). — Бел. С.Б. ↑

[4] … които се страхуват от „метала“ и „жупела“. — Има се предвид драмата на Островски „Тежки дни“ (д.2, к.2), където се обсъждат някои „ужасни“ думи, срещани в книгите, напр. „презрян метал“, „огън и жупел“ и пр. — Бел. С.Б. ↑

[5] „Природата и през вратата да изпъждаш…“ — Лафонтен, „Котката, превърната в жена“:

На навика е силата такава (…),

затвориш ли му портата на свойта къща,

той през прозореца се връща.

(Прев. Ат. Далчев и Ал. Муратов)

Бел. С.Б. ↑

[6] По-добре да се пуснат десет виновни, отколкото да се накаже един невинен… — Почти дословно цитирани думи на Петър I от неговия Воински устав. ↑

Към следващата част или към съдържанието

XIII
Прелюбодей мысли

«Не совокупность только фактов губит моего клиента, господа присяжные заседатели, — возгласил он, — нет, моего клиента губит, по-настоящему, один лишь факт: это — труп старика отца! Будь простое убийство, и вы при ничтожности, при бездоказательности, при фантастичности фактов, если рассматривать каждый из них в отдельности, а не в совокупности, — отвергли бы обвинение, по крайней мере усумнились бы губить судьбу человека по одному лишь предубеждению против него, которое, увы, он так заслужил! Но тут не простое убийство, а отцеубийство! Это импонирует, и до такой степени, что даже самая ничтожность и бездоказательность обвиняющих фактов становится уже не столь ничтожною и не столь бездоказательною, и это в самом непредубежденном даже уме. Ну как оправдать такого подсудимого? А ну как он убил и уйдет ненаказанным — вот что чувствует каждый в сердце своем почти невольно, инстинктивно. Да, страшная вещь пролить кровь отца, — кровь родившего, кровь любившего, кровь жизни своей для меня не жалевшего, с детских лет моих моими болезнями болевшего, всю жизнь за мое счастье страдавшего и лишь моими радостями, моими успехами жившего! О, убить такого отца — да это невозможно и помыслить! Господа присяжные, что такое отец, настоящий отец, что это за слово такое великое, какая страшно великая идея в наименовании этом? Мы сейчас только указали отчасти, что такое и чем должен быть истинный отец. В настоящем же деле, которым мы так все теперь заняты, которым болят наши души, — в настоящем деле отец, покойный Федор Павлович Карамазов, нисколько не подходил под то понятие об отце, которое сейчас сказалось нашему сердцу. Это беда. Да, действительно, иной отец похож на беду. Рассмотрим же эту беду поближе — ведь ничего не надо бояться, господа присяжные, ввиду важности предстоящего решения. Мы даже особенно не должны бояться теперь и, так сказать, отмахиваться от иной идеи, как дети или пугливые женщины, по счастливому выражению высокоталантливого обвинителя. Но в своей горячей речи уважаемый мой противник (и противник еще прежде, чем я произнес мое первое слово), мой противник несколько раз воскликнул: „Нет, я никому не дам защищать подсудимого, я не уступлю его защиту защитнику, приехавшему из Петербурга, — я обвинитель, я и защитник!“ Вот что он несколько раз воскликнул и, однако же, забыл упомянуть, что если страшный подсудимый целые двадцать три года столь благодарен был всего только за один фунт орехов, полученных от единственного человека, приласкавшего его ребенком в родительском доме, то, обратно, не мог же ведь такой человек и не помнить, все эти двадцать три года, как он бегал босой у отца „на заднем дворе, без сапожек, и в панталончиках на одной пуговке“, по выражению человеколюбивого доктора Герценштубе. О господа присяжные, зачем нам рассматривать ближе эту „беду“, повторять то, что все уже знают! Что встретил мой клиент, приехав сюда к отцу? И зачем, зачем изображать моего клиента бесчувственным, эгоистом, чудовищем? Он безудержен, он дик и буен, вот мы теперь его судим за это, а кто виноват в судьбе его, кто виноват, что при хороших наклонностях, при благородном чувствительном сердце он получил такое нелепое воспитание? Учил ли его кто-нибудь уму-разуму, просвещен ли он в науках, любил ли кто его хоть сколько-нибудь в его детстве? Мой клиент рос покровительством божиим, то есть как дикий зверь. Он, может быть, жаждал увидеть отца после долголетней разлуки, он, может быть, тысячу раз перед тем, вспоминая как сквозь сон свое детство, отгонял отвратительные призраки, приснившиеся ему в его детстве, и всею душой жаждал оправдать и обнять отца своего! И что ж? Его встречают одними циническими насмешками, подозрительностью и крючкотворством из-за спорных денег; он слышит лишь разговоры и житейские правила, от которых воротит сердце, ежедневно „за коньячком“, и, наконец, зрит отца, отбивающего у него, у сына, на его же сыновние деньги, любовницу, — о господа присяжные, это отвратительно и жестоко! И этот же старик всем жалуется на непочтительность и жестокость сына, марает его в обществе, вредит ему, клевещет на него, скупает его долговые расписки, чтобы посадить его в тюрьму! Господа присяжные, эти души, эти на вид жестокосердые, буйные и безудержные люди, как мой клиент, бывают, и это чаще всего, чрезвычайно нежны сердцем, только этого не выказывают. Не смейтесь, не смейтесь над моею идеей! Талантливый обвинитель смеялся давеча над моим клиентом безжалостно, выставляя, что он любит Шиллера, любит „прекрасное и высокое“. Я бы не стал над этим смеяться на его месте, на месте обвинителя! Да, эти сердца — о, дайте мне защитить эти сердца, столь редко и столь несправедливо понимаемые, — эти сердца весьма часто жаждут нежного, прекрасного и справедливого, и именно как бы в контраст себе, своему буйству, своей жестокости, — жаждут бессознательно, и именно жаждут. Страстные и жестокие снаружи, они до мучения способны полюбить, например, женщину, и непременно духовною и высшею любовью. Опять-таки не смейтесь надо мной: это именно так всего чаще бывает в этих натурах! Они только не могут скрыть свою страстность, подчас очень грубую, — вот это и поражает, вот это и замечают, а внутри человека не видят. Напротив, все их страсти утоляются быстро, но около благородного, прекрасного существа, этот по-видимому грубый и жестокий человек ищет обновления, ищет возможности исправиться, стать лучшим, сделаться высоким и честным — „высоким и прекрасным“, как ни осмеяно это слово! Давеча я сказал, что не позволю себе дотронуться до романа моего клиента с госпожою Верховцевой. Но, однако, полслова-то можно сказать: мы слышали давеча не показание, а лишь крик исступленной и отмщающей женщины, и не ей, о, не ей укорять бы в измене, потому что она сама изменила! Если б имела хоть сколько-нибудь времени, чтоб одуматься, не дала бы она такого свидетельства! О, не верьте ей, нет, не „изверг“ клиент мой, как она его называла! Распятый человеколюбец, собираясь на крест свой, говорил: „Аз есмь пастырь добрый, пастырь добрый полагает душу свою за овцы, да ни одна не погибнет…“ Не погубим и мы души человеческой! Я спрашивал сейчас: что такое отец, и воскликнул, что это великое слово, драгоценное наименование. Но со словом, господа присяжные, надо обращаться честно, и я позволю назвать предмет собственным его словом, собственным наименованием: такой отец, как убитый старик Карамазов, не может и недостоин называться отцом. Любовь к отцу, не оправданная отцом, есть нелепость, есть невозможность. Нельзя создать любовь из ничего, из ничего только бог творит. „Отцы, не огорчайте детей своих“, — пишет из пламенеющего любовью сердца своего апостол. Не ради моего клиента привожу теперь эти святые слова, я для всех отцов вспоминаю их. Кто мне дал эту власть, чтоб учить отцов? Никто. Но как человек и гражданин взываю — vivos voco!^[1] Мы на земле недолго, мы делаем много дел дурных и говорим слов дурных. А потому будем же все ловить удобную минуту совместного общения нашего, чтобы сказать друг другу и хорошее слово. Так и я: пока я на этом месте, я пользуюсь моею минутой. Недаром эта трибуна дарована нам высшею волей — с нее слышит нас вся Россия. Не для здешних только отцов говорю, а ко всем отцам восклицаю: „Отцы, не огорчайте детей своих!“ Да исполним прежде сами завет Христов и тогда только разрешим себе спрашивать и с детей наших. Иначе мы не отцы, а враги детям нашим, а они не дети наши, а враги нам, и мы сами себе сделали их врагами! „В ню же меру мерите, возмерится и вам“ — это не я уже говорю, это Евангелие предписывает: мерить в ту меру, в которую и вам меряют. Как же винить детей, если они нам меряют в нашу меру? Недавно в Финляндии одна девица, служанка, была заподозрена, что она тайно родила ребенка. Стали следить за нею и на чердаке дома, в углу за кирпичами, нашли ее сундук, про который никто не знал, его отперли и вынули из него трупик новорожденного и убитого ею младенца. В том же сундуке нашли два скелета уже рожденных прежде ею младенцев и ею же убитых в минуту рождения, в чем она и повинилась. Господа присяжные, это ли мать детей своих? Да, она их родила, но мать ли она им? Осмелится ли кто из нас произнести над ней священное имя матери? Будем смелы, господа присяжные, будем дерзки даже, мы даже обязаны быть таковыми в настоящую минуту и не бояться иных слов и идей, подобно московским купчихам, боящимся „металла“ и „жупела“. Нет, докажем, напротив, что прогресс последних лет коснулся и нашего развития и скажем прямо: родивший не есть еще отец, а отец есть — родивший и заслуживший. О, конечно, есть и другое значение, другое толкование слова „отец“, требующее, чтоб отец мой, хотя бы и изверг, хотя бы и злодей своим детям, оставался бы все-таки моим отцом, потому только, что он родил меня. Но это значение уже, так сказать, мистическое, которое я не понимаю умом, а могу принять лишь верой, или, вернее сказать, на веру, подобно многому другому, чего не понимаю, но чему религия повелевает мне, однако же, верить. Но в таком случае это пусть и останется вне области действительной жизни. В области же действительной жизни, которая имеет не только свои права, но и сама налагает великие обязанности, — в этой области мы, если хотим быть гуманными, христианами наконец, мы должны и обязаны проводить убеждения, лишь оправданные рассудком и опытом, проведенные чрез горнило анализа, словом, действовать разумно, а не безумно, как во сне и в бреду, чтобы не нанести вреда человеку, чтобы не измучить и не погубить человека. Вот, вот тогда это и будет настоящим христианским делом, не мистическим только, а разумным и уже истинно человеколюбивым делом…»

В этом месте сорвались было сильные рукоплескания из многих концов залы, но Фетюкович даже замахал руками, как бы умоляя не прерывать и чтобы дали ему договорить. Всё тотчас затихло. Оратор продолжал:

«Думаете ли вы, господа присяжные, что такие вопросы могут миновать детей наших, положим, уже юношей, положим, уже начинающих рассуждать? Нет, не могут, и не будем спрашивать от них невозможного воздержания! Вид отца недостойного, особенно сравнительно с отцами другими, достойными, у других детей, его сверстников, невольно подсказывает юноше вопросы мучительные. Ему по-казенному отвечают на эти вопросы: „Он родил тебя, и ты кровь его, а потому ты и должен любить его“. Юноша невольно задумывается: „Да разве он любил меня, когда рождал, — спрашивает он, удивляясь всё более и более, — разве для меня он родил меня: он не знал ни меня, ни даже пола моего в ту минуту, в минуту страсти, может быть разгоряченной вином, и только разве передал мне склонность к пьянству — вот все его благодеяния… Зачем же я должен любить его, за то только, что он родил меня, а потом всю жизнь не любил меня?“ О, вам, может быть, представляются эти вопросы грубыми, жестокими, но не требуйте же от юного ума воздержания невозможного: „Гони природу в дверь, она влетит в окно“, — а главное, главное, не будем бояться „металла“ и „жупела“ и решим вопрос так, как предписывает разум и человеколюбие, а не так, как предписывают мистические понятия. Как же решить его? А вот как: пусть сын станет пред отцом своим и осмысленно спросит его самого: „Отец, скажи мне: для чего я должен любить тебя? Отец, докажи мне, что я должен любить тебя?“ — и если этот отец в силах и в состоянии будет ответить и доказать ему, — то вот и настоящая нормальная семья, не на предрассудке лишь мистическом утверждающаяся, а на основаниях разумных, самоотчетных и строго гуманных. В противном случае, если не докажет отец, — конец тотчас же этой семье: он не отец ему, а сын получает свободу и право впредь считать отца своего за чужого себе и даже врагом своим. Наша трибуна, господа присяжные, должна быть школой истины и здравых понятий!»

Здесь оратор был прерван рукоплесканиями неудержимыми, почти исступленными. Конечно, аплодировала не вся зала, но половина-то залы все-таки аплодировала. Аплодировали отцы и матери. Сверху, где сидели дамы, слышались визги и крики. Махали платками. Председатель изо всей силы начал звонить в колокольчик. Он был видимо раздражен поведением залы, но «очистить» залу, как угрожал недавно, решительно не посмел: аплодировали и махали платками оратору даже сзади сидевшие на особых стульях сановные лица, старички со звездами на фраках, так что, когда угомонился шум, председатель удовольствовался лишь прежним строжайшим обещанием «очистить» залу, а торжествующий и взволнованный Фетюкович стал опять продолжать свою речь.

«Господа присяжные заседатели, вы помните ту страшную ночь, о которой так много еще сегодня говорили, когда сын, через забор, проник в дом отца и стал наконец лицом к лицу с своим, родившим его, врагом и обидчиком. Изо всех сил настаиваю — не за деньгами он прибежал в ту минуту: обвинение в грабеже есть нелепость, как я уже и изложил прежде. И не убить, о нет, вломился он к нему; если б имел преднамеренно этот умысел, то озаботился бы по крайней мере заранее хоть оружием, а медный пест он схватил инстинктивно, сам не зная зачем. Пусть он обманул отца знаками, пусть он проник к нему — я сказал уже, что ни на одну минуту не верю этой легенде, но пусть, так и быть, предположим ее на одну минуту! Господа присяжные, клянусь вам всем, что есть свято, будь это не отец ему, а посторонний обидчик, он, пробежав по комнатам и удостоверясь, что этой женщины нет в этом доме, он убежал бы стремглав, не сделав сопернику своему никакого вреда, ударил бы, толкнул его, может быть, но и только, ибо ему было не до того, ему было некогда, ему надо было знать, где она. Но отец, отец — о, всё сделал лишь вид отца, его ненавистника с детства, его врага, его обидчика, а теперь — чудовищного соперника! Ненавистное чувство охватило его невольно, неудержимо, рассуждать нельзя было: всё поднялось в одну минуту! Это был аффект безумства и помешательства, но и аффект природы, мстящей за свои вечные законы безудержно и бессознательно, как и всё в природе. Но убийца и тут не убил — я утверждаю это, я кричу про это — нет, он лишь махнул пестом в омерзительном негодовании, не желая убить, не зная, что убьет. Не будь этого рокового песта в руках его, и он бы только избил отца, может быть, но не убил бы его. Убежав, он не знал, убит ли поверженный им старик. Такое убийство не есть убийство. Такое убийство не есть и отцеубийство. Нет, убийство такого отца не может быть названо отцеубийством. Такое убийство может быть причтено к отцеубийству лишь по предрассудку! Но было ли, было ли это убийство в самом деле, взываю я к вам снова и снова из глубины души моей! Господа присяжные, вот мы осудим его, и он скажет себе: „Эти люди ничего не сделали для судьбы моей, для воспитания, для образования моего, чтобы сделать меня лучшим, чтобы сделать меня человеком. Эти люди не накормили и не напоили меня, и в темнице нагого не посетили, и вот они же сослали меня в каторгу. Я сквитался, я ничего им теперь не должен и никому не должен во веки веков. Они злы, и я буду зол. Они жестоки, и я буду жесток“. Вот что он скажет, господа присяжные! И клянусь: обвинением вашим вы только облегчите его, совесть его облегчите, он будет проклинать пролитую им кровь, а не сожалеть о ней. Вместе с тем вы погубите в нем возможного еще человека, ибо он останется зол и слеп на всю жизнь. Но хотите ли вы наказать его страшно, грозно, самым ужасным наказанием, какое только можно вообразить, но с тем чтобы спасти и возродить его душу навеки? Если так, то подавите его вашим милосердием! Вы увидите, вы услышите, как вздрогнет и ужаснется душа его: „Мне ли снести эту милость, мне ли столько любви, я ли достоин ее“, — вот что он воскликнет! О, я знаю, я знаю это сердце, это дикое, но благородное сердце, господа присяжные. Оно преклонится пред вашим подвигом, оно жаждет великого акта любви, оно загорится и воскреснет навеки. Есть души, которые в ограниченности своей обвиняют весь свет. Но подавите эту душу милосердием, окажите ей любовь, и она проклянет свое дело, ибо в ней столько добрых зачатков. Душа расширится и узрит, как бог милосерд и как люди прекрасны и справедливы. Его ужаснет, его подавит раскаяние и бесчисленный долг, предстоящий ему отселе. И не скажет он тогда: „Я сквитался“, а скажет: „Я виноват пред всеми людьми и всех людей недостойнее“. В слезах раскаяния и жгучего страдальческого умиления он воскликнет: „Люди лучше, чем я, ибо захотели не погубить, а спасти меня!“ О, вам так легко это сделать, этот акт милосердия, ибо при отсутствии всяких чуть-чуть похожих на правду улик вам слишком тяжело будет произнести: „Да, виновен“. Лучше отпустить десять виновных, чем наказать одного невинного — слышите ли, слышите ли вы этот величавый голос из прошлого столетия нашей славной истории? Мне ли, ничтожному, напоминать вам, что русский суд есть не кара только, но и спасение человека погибшего! Пусть у других народов буква и кара, у нас же дух и смысл, спасение и возрождение погибших. И если так, если действительно такова Россия и суд ее, то — вперед Россия, и не пугайте, о, не пугайте нас вашими бешеными тройками, от которых омерзительно сторонятся все народы! Не бешеная тройка, а величавая русская колесница торжественно и спокойно прибудет к цели. В ваших руках судьба моего клиента, в ваших руках и судьба нашей правды русской. Вы спасете ее, вы отстоите ее, вы докажете, что есть кому ее соблюсти, что она в хороших руках!»

Бележки

[1] призываю живых! (лат.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фьодор Достоевски Братя Карамазови (93) Фёдор Достоевский Братья Карамазовы (93)

Метаданни

Данни

Братя Карамазови

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

XIII. Прелюбодеец на мисълта

XIIIПрелюбодей мысли

Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (93)

Фёдор Достоевский
Братья Карамазовы (93)

XIII
Прелюбодей мысли