Влязоха в стаята почти едновременно със стареца, който при появата им веднага се показа от спалната си стаичка. В килията им отпреди тях го чакаха двама скитски йеромонаси, единият — отецът библиотекар, а другият — отец Паисий, човек болен, макар и не стар, но много учен, както се говореше. Освен тях го чакаше застанал в ъгъла (и после през цялото време остана прав) — един младеж, около двадесет и две годишен наглед, с цивилен сюртук, семинарист и бъдещ богослов, покровителствуван, кой знае защо, от манастира и братята. Беше висок на ръст, със свежо лице, широки скули, с умни и внимателни възтесни кафяви очи. На лицето му беше изписана най-голяма почтителност, но прилична, без явно подмилкваше. Влезлите гости дори не поздрави с поклон като лице, което не им е равно, а напротив е подведомствено и зависимо.

Старецът Зосима влезе, съпровождан от послушника си и Альоша. Йеромонасите станаха и го поздравиха с дълбок поклон — кръстите им допряха земята; а сетне бяха благословени и му целунаха ръка. Като ги благослови, старецът отговори всекиму със същия дълбок поклон и пръстите му докоснаха земята; после поиска от всеки от тях благословия и за себе си. Цялата церемония се проведе много сериозно, не като някакъв всекидневен обред, а почти с някакво чувство. На Миусов обаче му се стори, че всичко се върши преднамерено, за внушение. Той стоеше пред всички влезли с него. Би трябвало — той дори още снощи обмисли това — независимо от всякакви идеи, единствено от най-обикновената вежливост (щом тука обичаите са такива), да отиде при стареца за благословия, поне само за благословия, ако не и да целуне ръка. Но като видя сега всички тези поклони и целувания на йеромонасите, мигом, промени решението си: важно и сериозно направи доста дълбок светски поклон и се оттегли към стола си. Точно така постъпи и Фьодор Павлович, който този път като маймуна съвсем изкопира Миусов. Иван Фьодорович се поклони много важно и възпитано, но също с изопнати надолу ръце, а Калганов толкова се сконфузи, че дори не се поклони. Старецът отпусна вдигнатата за благословия ръка и като им се поклони още веднъж, помоли ги да седнат. Кръв заля бузите на Альоша, досрамя го. Сбъдваха се лошите му предчувствия.

Старецът седна на коженото диванче от махагон, едновремешна изработка, а гостите, с изключение на двамата йеромонаси, намести до отсрещната стена, четиримата един и до друг, на четири махагонови стола, тапицирани с черна, много изтъркана кожа. Йеромонасите седнаха от двете им страни, единият — до вратата, а другият — до прозореца. Семинаристът, Альоша и послушникът останаха прави. Цялата килия беше много малка и изглеждаше някак невзрачна. Вещите и мебелите бяха груби, бедни и само от първа необходимост. Две саксии с цветя на прозореца, а в ъгъла много икони — една от тях на Богородица, грамадна, изписана вероятно много преди разкола^[1]. Пред нея мъждукаше кандило. От двете й страни — две други икони в бляскав обков, около тях херувимчета, порцеланови яйца, католически кръст от слонова кост с прегърналата го Mater Dolorosa^[2] и няколко чуждестранни гравюри на велики италиански художници от миналите векове. Редом с тия изящни и скъпи гравюри се мъдреха няколко най-простонародни руски литографии на светци, мъченици, светители и пр., които се продават за копейки по всички панаири. Имаше няколко литографски портрета на руски съвременни и предишни архиереи, но вече по другите стени. Миусов бързо огледа цялата тази „казионщина“ и впери поглед в стареца. Той ценеше своя поглед, имаше тази слабост, във всеки случай простителна за него, като се има пред вид, че вече беше на петдесет години — възраст, в която всеки умен, светски и обезпечен човек винаги става по-почтителен към себе си, понякога дори по неволя.

От пръв поглед старецът не му хареса. Наистина имаше нещо в лицето на стареца, което не би се харесало и на мнозина други, не само на Миусов. Той беше ниско, прегърбено човече с много слаби нозе, само на шестдесет и пет години, но поради болестта си изглеждаше много по-стар, с поне десет години отгоре. Цялото му лице, впрочем много спаружено, беше обсипано със ситни бръчици, особено около очите. Очите му пък бяха малки, подвижни и бляскави като две лъскави точки. Бели косици му бяха останали само при слепоочията, брадицата му беше малка и редичка, клинообразна, а устните, които често се подсмихваха — тънки като две връвчици. Носът му не беше много дълъг, но остър като клюнче.

„По всичко личи — злобна и дребнаво-надменна душица“ — мина през ума на Миусов. Общо взето, беше много недоволен от себе си.

Часовникът удари и помогна разговорът да почне. Евтиният малък стенен часовник с гири отброи с бързи удари точно дванадесет.

— Точно определеният час — извика Фьодор Павлович, — а моя син Дмитрий Фьодорович все още го няма. Извинявам се заради него, свещени старче. (Альоша направо потръпна от това „свещени старче“.) Аз самият съм винаги стриктен до минутата, защото знам, че точността е вежливостта на кралете…

— Във всеки случай не сте крал — измърмори Миусов, който не можа да се сдържи.

— Да, така е, не съм крал. И представете си, Пьотър Александрович, че и аз самият го знам, бога ми! На, винаги така ще кажа нещо не на място. Ваше преподобие! — извика той с някакъв мигновен патос. — Виждате пред себе си един шут, един истински шут! Така ви се и представям. Стар навик, уви! А дето понякога не на място говоря измишльотини, просто нарочно, нарочно, за да разсмея и да бъда приятен. Човек трябва да бъде приятен, нали така? Пристигам преди седем години в едно градче, имах там малко работа и с някои търговчета се бях посприятелил. Отиваме при изправника, защото трябваше да го помолим за някои неща, пък и да го поканим да се почерпи с нас. Излиза изправникът, висок, дебел, рус и мрачен човек — най-опасните в такива случаи субекти: жлъчката ги боли, жлъчката. Аз се обръщам направо към него и, знаете, малко разпасано като светски човек, казвам: „Господин изправник, бъдете, така да се каже, наш Направник.^[3]“ — „Какъв, вика той, Направник?“ И виждам още от първата половин секунда, че няма да го бъде; той един сериозен, инат. „Аз, казвам, исках да се пошегувам за общата веселост, тъй като господин Направник е известен наш руски капелмайстор, а на нас именно ни е нужен за хармония в нашето мероприятие също нещо като капелмайстор…“ На, резонно му разясних и сравних, нали така? „Извинете, казва той, но аз съм изправник и каламбури от моето звание няма да допусна.“ Обръща се и тръгва. Аз подире му, викам: „Да, да, вие сте изправник, не Направник.“ — „Не, вика, щом е казано веднъж, значи, съм Направник.“ И, представете си, цялата ни работа се провали! И все такива ги правя, все такива. Винаги със собствената си любезност си навреждам! Веднъж, преди много години, казвам на едно доста влиятелно лице: „Вашата съпруга е много докачлива“ — в смисъл на чест, тоест така да се каже, за нравствените качества, а той изведнъж: „Вие закачали ли сте я?“^[4] Не можах да се сдържа, я чакай, викам си, да кажа нещо по-любезно: „Да — казвам, — закачал съм я.“ И той взе, че хубаво ме закачи… Само че беше много отдавна, така че вече не ме е срам да го разказвам; вечно така сам си навреждам.

— И сега правите същото — измърмори с отвращение Миусов.

Старецът мълком разглеждаше и единия, и другия.

— Нима! Представете си, и това знаех, Пьотър Александрович, и дори, знаете ли, предчувствувах какво правя веднага щом почнах да говоря, и дори, знаете ли, предчувствувах, че вие пръв ще ми направите забележка. В мига, в който виждам, че шегата ми не върви, ваше преподобие, и двете бузи ми залепват за долното чене, почти усещам спазми; така съм още от младини, когато живеех у дворяните като храненик и с това си изкарвах хляба. Аз съм шут по природа, по рождение, все същото, ваше преподобие, като юродив; не отричам, че и нечист дух може да има в мене, впрочем малък калибър, ако беше по-важен, друга квартира щеше да си избере, само че не вашата, Пьотър Александрович, защото и вие не сте кой знае каква квартира. Но затова пък аз вярвам, в Бога вярвам. Само в последно време се усъмних, но затова пък сега седя тук и чакам великите слова. Аз, ваше преподобие, съм като философа Дидерот. Известно ли ви е, светейши отче, как Дидерот философът се явил при митрополит Платон по времето на императрица Екатерина?^[5] Влиза и направо: „Няма бог.“ На което великият светител вдига пръст нагоре и изговаря: „Рече безумец в сърце си: няма бог!“^[6] Онзи, както си стоял, му се строполил в нозете: „Вярвам, вика, и кръщението приемам.“ И тогава го кръстили на място. Княгиня Дашкова му станала кръстница, а Потьомкин кръстник…^[7]

— Фьодор Павлович, това е непоносимо! Та вие самият знаете, че лъжете и че този глупав анекдот не е истина, защо се правите на шут? — проговори с разтреперан глас Миусов, който вече не беше в състояние да се сдържа.

— Цял живот съм предчувствувал, че не е истина! — извика с увлечение Фьодор Павлович. — Затова пък, господа, ще ви кажа цялата истина. Велики старче, прощавайте, но това, последното, за кръщението на Дидерот, аз го измислих, ей сега, в момента, докато разказвах, по-рано никога не беше ми хрумвало. За пикантност го съчиних. Затова именно се правя на шут, Пьотър Александрович, за да съм по-мил. Но впрочем понякога и аз не знам защо. А колкото за Дидерот, аз това „рече безумец“ двадесет пъти съм го чувал от тукашните помешчици още като бях млад и живеех при тях; от леля ви, Пьотър Александрович, от Мавра Фоминишна, между другото също съм го чувал. Те всички и досега са убедени, че безбожникът Дидерот е ходил при митрополит Платон да спори за бога…

Миусов стана, не само изгубил търпение, но почти не на себе си. Беше бесен и съзнаваше, че така той самият става смешен. Наистина в килията ставаше нещо абсолютно недопустимо. В същата тая килия може би от четиридесет-петдесет години, още при предишните старци, се бяха събирали посетители, но винаги с най-дълбоко благоговение. Почти всички допущани, влизайки в килията, разбираха, че с това им се оказва велика милост. Мнозина падаха на колене и не ставаха през цялото време на посещението. Мнозина дори от „висшите“ лица, дори от най-учените, нещо повече, някои от свободомислещите лица дори, които идваха или от любопитство, или по друг повод, като влизаха в килията с другите или си уреждаха среща насаме, всички до един смятаха за свой най-първи дълг най-дълбока почтителност и деликатност през всичкото време на срещата, толкова повече, че тук не ставаше дума за пари, а само за любов и милост от едната страна, а от другата — покаяние и жажда да се разреши някой тежък душевен въпрос или тежък момент в живота на собственото сърце. Така че изведнъж тази палячовщина, демонстрирана от Фьодор Павлович, непочтителна за мястото, където се намираше, предизвика у свидетелите, поне у някои от тях, недоумение и учудване. Йеромонасите впрочем, които ни най-малко не си промениха физиономиите, следяха със сериозно внимание какво ще каже старецът, но като че ли се канеха вече да се изправят като Миусов. Альоша беше готов да заплаче и стоеше с наведена глава. Най-странно му се виждаше това, че брат му Иван Фьодорович, на когото единствено разчиташе и който едничък имаше достатъчно влияние върху баща им, за да го възпре, седеше съвсем неподвижно на стола си със сведени очи и явно дори с любознателно любопитство очакваше да види как ще свърши всичко това, все едно че той самият беше тук съвсем страничен човек. Към Ракитин (семинариста), също добър познат и почти близък на Альоша, не смееше и да погледне: знаеше неговите мисли (в същност в целия манастир ги знаеше само Альоша).

— Простете ми… — почна Миусов, като се обърна към стареца, — аз може би също ви изглеждам съучастник в тази недостойна шега. Грешката ми е, дето повярвах, че дори такъв човек като Фьодор Павлович при посещение на такова достойно за уважение лице ще пожелае да разбере своя дълг… Не си дадох сметка, че ще трябва да искам извинение именно за това, че влизам заедно с него…

Пьотър Александрович не се доизказа и съвсем сконфузен, понечи да излезе от стаята.

— Не се безпокойте, моля ви се — каза старецът, като се понадигна изведнъж от мястото си на хилавите си нозе, хвана Пьотър Александрович за двете ръце и го накара пак да седне в креслото. — Бъдете спокоен, моля ви. Аз особено ви моля да бъдете мой гост. — И той се поклони, обърна се и пак си седна на канапенцето.

— Велики старче, кажете, обиждам ли ви с моята оживеност, или не? — извика внезапно Фьодор Павлович и се хвана с двете ръце за страничните облегалки на креслото, като че ли се канеше да изскочи от него в зависимост от отговора.

— Настоятелно моля и вас да не се безпокоите и да не се притеснявате — му рече внушително старецът. — Не се притеснявайте, чувствувайте се съвсем като у дома си. И най-важното, не се срамувайте толкова от самия себе си, защото единствено оттам идва всичко.

— Съвсем като у дома си? Тоест в натурален вид? О, това е много, твърде много, но с умиление приемам! Знаете ли, благословени отче, не ме карайте да придобия натуралния си вид, не рискувайте… до натуралния си вид и аз дори няма да стигна. Предупреждавам ви, за да ви предпазя. Е, а всичко друго все още е в мрака на неизвестността, макар че някои тука искаха да ме поизпишат. Това го казвам по ваш адрес, Пьотър Александрович, а на вас, светейшо същество, ето какво казвам: възторга си изливам! — Той се надигна, протегна ръце нагоре и произнесе: — Блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал^[8]; гърдите особено! Вие сега със забележката си: „да не се срамувам толкова от самия себе си, защото всичко идва оттам“ — вие с тази забележка все едно цял ме пронизахте и отвътре ме прочетохте. Именно така ми се струва винаги когато съм при хора, че съм най-долният от всички и че всички ме вземат за шут, затова „хайде пък наистина да се направя на шут, не ме е страх от вашите мнения, защото всички до един сте по-болни от мене!“ Ето затова съм шут, от срам съм шут, старче велики, от срам. Единствено от мнителност буйствувам. Защото само да бях сигурен, че щом вляза, всички тутакси ще ме вземат за най-мил и умен човек — Господи, какъв добър човек бих бил тогава! Учителю! — И той изведнъж падна на колене. — Какво да направя, за да наследя вечен живот?^[9] — Мъчно беше и сега да се разбере: дали се шегува, или наистина беше изпаднал в такова умиление?

Старецът вдигна очи към него и изрече с усмивка:

— Вие самият отдавна знаете какво трябва да правите, имате достатъчно ум: не се отдавайте на пиянство и на словесно невъздържание, не се отдавайте на сладострастие, а особено на обожаване на парите, и затворете вашите питейни заведения, ако не можете всички, поне две или три. Но най-важното, най-важното — не лъжете.

— Тоест това за Дидерот ли?

— Не, не за Дидерот. Най-вече сам себе си не лъжете. Онзи, който лъже сам себе си и слуша собствената си лъжа, стига дотам, че вече никаква истина нито в себе си, нито наоколо може да разпознае и поради туй изпада в неуважение и към себе си, и към другите. А като не уважава никого, престава да обича, а като няма любов, за да се занимава с нещо и да се развлича, той се отдава на страсти и груби наслади и стига съвсем до скотство в пороците свои, а всичко иде от непрекъснатата лъжа спрямо хората и спрямо самия себе си. Който себе си лъже, той може преди всичко сам себе си да обиди. Зер да се обидиш понякога е много приятно, нали? И хем знае човекът, че никой не го е обидил, че той сам си е измислил обидата и е лъгал за по-интересно, сам е преувеличавал, за да създаде картина, хванал се е за някоя дума и от зрънцето е направил планина — знае го, и пак пръв се обижда, обижда се до приятност, до степен да изпита голямо удоволствие, а по този начин стига и до враждебност истинска… Но вдигнете се, моля ви се, седнете; всичко това са също измамни жестове…

— Блажени човече! Дайте да ви целуна ръчица — подскочи Фьодор Павлович и бързо млясна мършавата ръка на стареца. — Именно, именно, приятно е да се обидиш. Това така хубаво го казахте, че не бях чувал по-хубаво. Именно, именно аз цял живот съм се обиждал до приятност, за естетика съм се обиждал, защото не само е приятно, но и красиво е по някой път да бъде човек обиден — ето кое забравихте, велики старче: красиво! Ще си го запиша в бележника! А съм лъгал, лъгал абсолютно цял живот, всеки ден и всеки час. Воистине лъжа съм и баща на лъжата! Впрочем, май не беше баща на лъжата, все бъркам текстовете, но дори син на лъжата да е, и това стига.^[10] Само че… ангеле мой… за Дидерот понякога може. Дидерот няма да навреди, а пък някоя думичка може да навреди. Велики старче, насмалко щях да забравя, а точно така бях решил още по-миналата година, тук именно да науча, да дойда тук и настоятелно да питам и да разпитам: но наредете само на Пьотър Александрович да не ме прекъсва. Та да попитам: вярно ли е, велики отче, това, дето се разказвало някъде в Чети-Минеите за някакъв светия — чудотворец, измъчван за вярата, и когато най-накрая му отрязали главата, той станал, вдигнал главата си и „любезно я целувал“^[11], и дълго вървял, като я носел в ръце, и „любезно я целувал“. Истина ли е това, или не, отци праведни?

— Не, не е истина — каза старецът.

— Нищо подобно няма никъде в Чети-Минеите. За кой светия, казвате, е писано това? — попита йеромонахът отецът библиотекар.

— И аз не знам за кой. Не знам и не подозирам. Така съм чувал, излъгали са ме. Слушал съм го и знаете ли кой го разказваше? Лично Пьотър Александрович Миусов, дето преди малко се разсърди за Дидерот, той го разказваше.

— Никога не съм ви го разказвал, изобщо никога не говоря с вас.

— Наистина, не сте го разказвали на мене; но го разказвахте в компания, където бях и аз, преди четири години беше. Затова именно го споменах, защото с този смешен разказ вие разклатихте вярата ми, Пьотър Александрович. Вие не знаехте за това, не подозирахте, а аз се върнах у дома с разклатена вяра и оттогава все повече и повече се разклащам. Да, Пьотър Александрович, вие сте причината за това голямо падение. Това не ви е вече Дидерот!

Фьодор Павлович се разпали патетично, макар да беше съвсем ясно за всички, че пак се преструва. Но Миусов все пак беше болезнено засегнат.

— Каква глупост, всичко това са глупости — мърмореше той. — Наистина може да съм говорил някога… но не на вас. На мене самия са ми го разказвали. Чувал съм го в Париж от един французин, че при нас в Чети-Минеите това го четели на литургия… Той е много учен човек, специално е изучавал статистиката на Русия… дълго време е живял в Русия… Аз самият не съм чел Чети-Минеите и няма да седна да ги чета. Какво ли не се дърдори на маса… Ние тогава обядвахме…

— Да, ето вие тогава сте обядвали, а пък аз, на, си изгубих вярата — провокираше го Фьодор Павлович.

— Какво ми влиза в работа вашата вяра! — извика Миусов, но изведнъж се овладя и изрече с презрение: — Вие буквално омърсявате всичко, до което се докоснете.

Старецът изведнъж стана от мястото си.

— Простете ми, господа, че ще ви оставя сега само за няколко минути — каза той, като се обърна към всички посетители, — но мене ме чакат хора, дошли преди вас. А вие все пак не си измисляйте — додаде той, като се обърна към Фьодор Павлович с весело лице.

И тръгна към вратата на килията, а Альоша и послушникът се спуснаха да му помогнат да слезе по стъпалата. Альоша се задъхваше, радваше се да се махне, но се радваше и че старецът не е сърдит, а е весел. Старецът се запъти към чардака, за да благослови ония, които го чакаха. Но Фьодор Павлович все пак го спря при вратата на килията.

— Блаженейши човече — извика той с чувство, — позволете ми още веднъж да целуна ръчицата ви! Да, с вас може да се говори, може да се живее! Вие мислите, че аз винаги така лъжа и се правя на шут? Знайте, че през цялото време се държах така нарочно, за да ви изпитам. През цялото време исках да разбера може ли да се живее с вас. Има ли за моето смирение място при вашата гордост? Давам ви похвална грамота: може да се живее с вас! А сега млъквам, занапред ще мълча. Сядам в креслото и млъквам. Сега вие, Пьотър Александрович, трябва да говорите, вие сега оставате най-главният човек… за десет минути.

Бележки

[1] … много преди разкола. — Разкол (старообрядство, староверие) — течение в руската църква, появило се в средата на 17 в. като протест срещу нововъведенията на патриарх Никон (1605—1981): промени в някои църковни обичаи и в църковните книги. — Бел. С.Б. ↑

[2] Скърбяща Богородица (лат.) ↑

[3] „Господин изправник, бъдете, така да се каже, наш Направник.“ — Изправник — полицейски началник. Е. Ф. Направник (1839—1916) — руски композитор. — Бел. С.Б. ↑

[4] „Вашата съпруга е много докачлива“ (…) „А вие закачали ли сте я?“ — В оригинала: „Ваша супруга щекотливая женщина-с“ (…). „А вы е? щекотали?“ — Бел. С.Б. ↑

[5] … как Дидерот философът се явил при митрополит Платон по времето на императрица Екатерина? — Дени Дидро (1713—1784), френски писател и философ-материалист. Платон (Пьотър Егорович Левшин, 1737—1812) — московски митрополит, известен проповедник, църковен писател и деец, вероучител на престолонаследника (бъдещия император Павел I) по времето на Екатерина II. Срещата между Дидро и Платон, пародирана тук от героя, е описана от И. М. Снегирьов в неговата биография на Платон: Дидро, пристигнал в двореца, за да бъде назначен за възпитател на престолонаследника, понечил да се присмее на Платон с думите: „Знаете ли, свети отче, философът Дидро казва, че няма бог?“ — „Това е казано още преди него“ — отвърнал скромно вероучителят. — „Кога и от кого?“ — нетърпеливо попитал софистът. — „От пророк Давид — потвърдил Платон. — Рече безумен в сърце си: няма бог, а ти с уста го произнасяш.“ — Бел. С.Б. ↑

[6] „Рече безумец в сърце си: няма Бог!“ — Псалтир, Псалом 13; 1, Псалом 52; 1. — Бел. С.Б. ↑

[7] Онзи, както си стоял, му се строполил в нозете: „Вярвам, вика, и кръщението приемам.“ И тогава го кръстили на място. Княгиня Дашкова му станала кръстница, а Потьомкин кръстник… — Пародия на житията, в голяма част от които езичниците изключително лесно се превръщат в християни благодарение чудесата на светците. Е. Р. Дашкова (1743—1810) — една от най-близките помощнички на Екатерина II в дворцовия преврат през 1762 г., президент на Руската академия по време на нейното царствуване. Г. А. Потьомкин (1739—1791) — руски военен и държавен деец, фаворит на Екатерина II. — Бел. С.Б. ↑

[8] Блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал; гърдите особено! — Героят опошлява евангелския текст (Лука, 11; 27—28: „А когато Той говореше това, една жена издигна глас от народа и му рече: блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал! А Той рече: да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят.“) — Бел. С.Б. ↑

[9] Учителю! (…) Какво да направя, за да наследя вечен живот? — Вж. Лука 10; 25, Марко 10; 17, Матей 19; 16 и др. — думи, отправени в евангелските текстове (неточен цитат) към Христос. — Бел. С.Б. ↑

[10] Воистине, лъжа съм и баща на лъжата! Впрочем май не беше баща на лъжата, все бъркам текстовете, но дори син на лъжата да е, и това стига. — Ср. Йоан 8; 44: „Ваш баща е дяволът (…). Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.“ — Бел. С.Б. ↑

[11] … това, дето се разказвало някъде в Чети-Минеите за някакъв светия-чудотворец, измъчван за вярата, и когато най-накрая му отрязали главата, той станал, вдигнал главата си и „любезно я целувал“… — Чети-Минеи (Четьи-Минеи) — църковно-религиозни сборници с животописи на светците, сказания и поучения. Светецът, за когото говори Фьодор Павлович, не е православен, а католически — Дионисий Парижки; за него Волтер в своите „Обяснения“ към „Орлеанската дева“, където Дионисий (Денис) е действуващ персонаж, пише: „Кардинал Полиняк, преразказвайки тази история на маркиза дю ???, добавил, че за Денис било трудно да носи главата си само в началото, на което въпросната дама му отвърнала: «Разбира се, в подобни случаи само първата крачка е трудна.»“ (Вольтер, Орлеанская девственница. Магомет. Философские повести. „Б-ка всемирной литературы“, М., 1971, стр. 244). — Бел. С.Б. ↑

Към следващата част или към съдържанието

II
Старый шут

Они вступили в комнату почти одновременно со старцем, который при появлении их тотчас показался из своей спаленки. В келье еще раньше их дожидались выхода старца два скитские иеромонаха, один — отец библиотекарь, а другой — отец Паисий, человек больной, хотя и не старый, но очень, как говорили про него, ученый. Кроме того, ожидал, стоя в уголку (и всё время потом оставался стоя), молодой паренек, лет двадцати двух на вид, в статском сюртуке, семинарист и будущий богослов, покровительствуемый почему-то монастырем и братиею. Он был довольно высокого роста, со свежим лицом, с широкими скулами, с умными и внимательными узенькими карими глазами. В лице выражалась совершенная почтительность, но приличная, без видимого заискивания. Вошедших гостей он даже и не приветствовал поклоном, как лицо им не равное, а, напротив, подведомственное и зависимое.

Старец Зосима вышел в сопровождении послушника и Алеши. Иеромонахи поднялись и приветствовали его глубочайшим поклоном, пальцами касаясь земли, затем, благословившись, поцеловали руку его. Благословив их, старец ответил им каждому столь же глубоким поклоном, перстами касаясь земли, и у каждого из них попросил и для себя благословения. Вся церемония произошла весьма серьезно, вовсе не как вседневный обряд какой-нибудь, а почти с каким-то чувством. Миусову, однако, показалось, что всё делается с намеренным внушением. Он стоял впереди всех вошедших с ним товарищей. Следовало бы, — и он даже обдумывал это еще вчера вечером, — несмотря ни на какие идеи, единственно из простой вежливости (так как уж здесь такие обычаи), подойти и благословиться у старца, по крайней мере хоть благословиться, если уж не целовать руку. Но, увидя теперь все эти поклоны и лобызания иеромонахов, он в одну секунду переменил решение важно и серьезно отдал он довольно глубокий, по-светскому поклон и отошел к стулу. Точно так же поступил и Федор Павлович, на этот раз как обезьяна совершенно передразнив Миусова. Иван Федорович раскланялся очень важно и вежливо, но тоже держа руки по швам, а Калганов до того сконфузился, что и совсем не поклонился. Старец опустил поднявшуюся было для благословения руку и, поклонившись им в другой раз, попросил всех садиться. Кровь залила щеки Алеши; ему стало стыдно. Сбывались его дурные предчувствия.

Старец уселся на кожаный красного дерева диванчик, очень старинной постройки, а гостей, кроме обоих иеромонахов, поместил у противоположной стены, всех четверых рядышком, на четырех красного дерева обитых черною сильно протершеюся кожей стульях. Иеромонахи уселись по сторонам, один у дверей, другой у окна. Семинарист, Алеша и послушник оставались стоя. Вся келья была очень необширна и какого-то вялого вида. Вещи и мебель были грубые, бедные и самые лишь необходимые. Два горшка цветов на окне, а в углу много икон — одна из них богородицы, огромного размера и писанная, вероятно, еще задолго до раскола. Пред ней теплилась лампадка. Около нее две другие иконы в сияющих ризах, затем около них деланные херувимчики, фарфоровые яички, католический крест из слоновой кости с обнимающею его Mater dolorosa^[1] и несколько заграничных гравюр с великих итальянских художников прошлых столетий. Подле этих изящных и дорогих гравюрных изображений красовалось несколько листов самых простонароднейших русских литографий святых, мучеников, святителей и проч., продающихся за копейки на всех ярмарках. Было несколько литографических портретов русских современных и прежних архиереев, но уже по другим стенам. Миусов бегло окинул всю эту «казенщину» и пристальным взглядом уперся в старца. Он уважал свой взгляд, имел эту слабость, во всяком случае в нем простительную, приняв в соображение, что было ему уже пятьдесят лет — возраст, в который умный светский и обеспеченный человек всегда становится к себе почтительнее, иногда даже поневоле.

С первого мгновения старец ему не понравился. В самом деле, было что-то в лице старца, что многим бы, и кроме Миусова, не понравилось. Это был невысокий сгорбленный человечек с очень слабыми ногами, всего только шестидесяти пяти лет, но казавшийся от болезни гораздо старше, по крайней мере лет на десять. Всё лицо его, впрочем очень сухенькое, было усеяно мелкими морщинками, особенно было много их около глаз. Глаза же были небольшие, из светлых, быстрые и блестящие, вроде как бы две блестящие точки. Седенькие волосики сохранились лишь на висках, бородка была крошечная и реденькая, клином, а губы, часто усмехавшиеся, — тоненькие, как две бечевочки. Нос не то чтобы длинный, а востренький, точно у птички.

«По всем признакам злобная и мелко-надменная душонка», — пролетело в голове Миусова. Вообще он был очень недоволен собой.

Пробившие часы помогли начать разговор. Ударило скорым боем на дешевых маленьких стенных часах с гирями ровно двенадцать.

— Ровнешенько настоящий час, — вскричал Федор Павлович, — а сына моего Дмитрия Федоровича всё еще нет. Извиняюсь за него, священный старец! (Алеша весь так и вздрогнул от «священного старца»). Сам же я всегда аккуратен, минута в минуту, помня, что точность есть вежливость королей…

— Но ведь вы по крайней мере не король, — пробормотал, сразу не удержавшись, Миусов.

— Да, это так, не король. И представьте, Петр Александрович, ведь это я и сам знал, ей-богу! И вот всегда-то я так некстати скажу! Ваше преподобие! — воскликнул он с каким-то мгновенным пафосом. — Вы видите пред собою шута, шута воистину! Так и рекомендуюсь. Старая привычка, увы! А что некстати иногда вру, так это даже с намерением, с намерением рассмешить и приятным быть. Надобно же быть приятным, не правда ли? Приезжаю лет семь назад в один городишко, были там делишки, а я кой с какими купчишками завязал было компаньишку. Идем к исправнику, потому что его надо было кой о чем попросить и откушать к нам позвать. Выходит исправник, высокий, толстый, белокурый и угрюмый человек, — самые опасные в таких случаях субъекты: печень у них, печень. Я к нему прямо, и знаете, с развязностию светского человека: «Господин исправник, будьте, говорю, нашим, так сказать, Направником!» — «Каким это, говорит, Направником?» Я уж вижу с первой полсекунды, что дело не выгорело, стоит серьезный, уперся: «Я, говорю, пошутить желал, для общей веселости, так как господин Направник известный наш русский капельмейстер, а нам именно нужно для гармонии нашего предприятия вроде как бы тоже капельмейстера…» И резонно ведь разъяснил и сравнил, не правда ли? «Извините, говорит, я исправник и каламбуров из звания моего строить не позволю». Повернулся и уходит. Я за ним, кричу: «Да, да, вы исправник, а не Направник!» — «Нет, говорит, уж коль сказано так, значит, я Направник» И представьте, ведь дело-то наше расстроилось! И всё-то я так, всегда-то я так. Непременно-то я своею же любезностью себе наврежу! Раз, много лет уже тому назад, говорю одному влиятельному даже лицу: «Ваша супруга щекотливая женщина-с», — в смысле то есть чести, так сказать нравственных качеств, а он мне вдруг на то: «А вы ее щекотали?» Не удержался, вдруг, дай, думаю, полюбезничаю. «Да, говорю, щекотал-с» — ну тут он меня и пощекотал. Только давно уж это произошло, так что уж не стыдно и рассказать, вечно-то я так себе наврежу!

— Вы это и теперь делаете, — с отвращением пробормотал Миусов.

Старец молча разглядывал того и другого.

— Будто! Представьте, ведь я и это знал, Петр Александрович, и даже, знаете, предчувствовал, что делаю только что стал говорить, и даже, знаете, предчувствовал, что вы мне первый это и заметите. В эти секунды, когда вижу, что шутка у меня не выходит, у меня, ваше преподобие, обе щеки к нижним деснам присыхать начинают, почти как бы судорога делается; это у меня еще с юности, как я был у дворян приживальщиком и приживанием хлеб добывал. Я шут коренной, с рождения, всё равно, ваше преподобие, что юродивый; не спорю, что и дух нечистый, может, во мне заключается, небольшого, впрочем, калибра, поважнее-то другую бы квартиру выбрал, только не вашу, Петр Александрович, и вы ведь квартира неважная. Но зато я верую, в бога верую. Я только в последнее время усумнился, но зато теперь сижу и жду великих словес. Я, ваше преподобие, как философ Дидерот. Известно ли вам, святейший отец, как Дидерот-философ явился к митрополиту Платону при императрице Екатерине. Входит и прямо сразу: «Нет бога». На что великий святитель подымает перст и отвечает: «Рече безумец в сердце своем несть бог!» Тот как был, так и в ноги: «Верую, кричит, и крещенье принимаю». Так его и окрестили тут же. Княгиня Дашкова была восприемницей, а Потемкин крестным отцом…

— Федор Павлович, это несносно! Ведь вы сами знаете, что вы врете и что этот глупый анекдот неправда, к чему вы ломаетесь? — дрожащим голосом проговорил, совершенно уже не сдерживая себя, Миусов.

— Всю жизнь предчувствовал, что неправда! — с увлечением воскликнул Федор Павлович. — Я вам, господа, зато всю правду скажу: старец великий! простите, я последнее, о крещении-то Дидерота, сам сейчас присочинил, вот сию только минуточку, вот как рассказывал, а прежде никогда и в голову не приходило. Для пикантности присочинил. Для того и ломаюсь, Петр Александрович, чтобы милее быть. А впрочем, и сам не знаю иногда для чего. А что до Дидерота, так я этого «рече безумца» раз двадцать от здешних же помещиков еще в молодых летах моих слышал, как у них проживал; от вашей тетеньки, Петр Александрович, Мавры Фоминишны тоже, между прочим, слышал. Все-то они до сих пор уверены, что безбожник Дидерот к митрополиту Платону спорить о боге приходил…

Миусов встал, не только потеряв терпение, но даже как бы забывшись. Он был в бешенстве и сознавал, что от этого сам смешон. Действительно, в келье происходило нечто совсем невозможное. В этой самой келье, может быть уже сорок или пятьдесят лет, еще при прежних старцах, собирались посетители, но всегда с глубочайшим благоговением, не иначе. Все почти допускаемые, входя в келью, понимали, что им оказывают тем великую милость. Многие повергались на колени и не вставали с колен во всё время посещения. Многие из «высших» даже лиц и даже из ученейших, мало того, некоторые из вольнодумных даже лиц, приходившие или по любопытству, или по иному поводу, входя в келью со всеми или получая свидание наедине, ставили себе в первейшую обязанность, все до единого, глубочайшую почтительность и деликатность во всё время свидания, тем более что здесь денег не полагалось, а была лишь любовь и милость с одной стороны, а с другой — покаяние и жажда разрешить какой-нибудь трудный вопрос души или трудный момент в жизни собственного сердца. Так что вдруг такое шутовство, которое обнаружил Федор Павлович, непочтительное к месту, в котором он находился, произвело в свидетелях, по крайней мере в некоторых из них, недоумение и удивление. Иеромонахи, впрочем нисколько не изменившие своих физиономий, с серьезным вниманием следили, что скажет старец, но, кажется, готовились уже встать, как Миусов. Алеша готов был заплакать и стоял, понурив голову. Всего страннее казалось ему то, что брат его, Иван Федорович, единственно на которого он надеялся и который один имел такое влияние на отца, что мог бы его остановить, сидел теперь совсем неподвижно на своем стуле, опустив глаза и по-видимому с каким-то даже любознательным любопытством ожидал, чем это всё кончится, точно сам он был совершенно тут посторонний человек. На Ракитина (семинариста), тоже Алеше очень знакомого и почти близкого, Алеша и взглянуть не мог: он знал его мысли (хотя знал их один Алеша во всем монастыре).

— Простите меня… — начал Миусов, обращаясь к старцу, — что я, может быть, тоже кажусь вам участником в этой недостойной шутке. Ошибка моя в том, что я поверил, что даже и такой, как Федор Павлович, при посещении столь почтенного лица захочет понять свои обязанности… Я не сообразил, что придется просить извинения именно за то, что с ним входишь…

Петр Александрович не договорил и, совсем сконфузившись, хотел было уже выйти из комнаты.

— Не беспокойтесь, прошу вас, — привстал вдруг с своего места на свои хилые ноги старец и, взяв за обе руки Петра Александровича, усадил его опять в кресла. — Будьте спокойны, прошу вас. Я особенно прошу вас быть моим гостем, — и с поклоном, повернувшись, сел опять на свой диванчик.

— Великий старец, изреките, оскорбляю я вас моею живостью или нет? — вскричал вдруг Федор Павлович, схватившись обеими руками за ручки кресел и как бы готовясь из них выпрыгнуть сообразно с ответом.

— Убедительно и вас прошу не беспокоиться и не стесняться, — внушительно проговорил ему старец… — Не стесняйтесь, будьте совершенно как дома. А главное, не стыдитесь столь самого себя, ибо от сего лишь всё и выходит.

— Совершенно как дома? То есть в натуральном-то виде? О, этого много, слишком много, но — с умилением принимаю! Знаете, благословенный отец, вы меня на натуральный-то вид не вызывайте, не рискуйте… до натурального вида я и сам не дойду. Это я, чтобы вас охранить, предупреждаю. Ну-с, а прочее всё еще подвержено мраку неизвестности, хотя бы некоторые и желали расписать меня. Это я по вашему адресу, Петр Александрович, говорю, а вам, святейшее существо, вот что вам: восторг изливаю! — Он привстал и, подняв вверх руки, произнес: — Блаженно чрево, носившее тебя, и сосцы, тебя питавшие, — сосцы особенно! Вы меня сейчас замечанием вашим: «Не стыдиться столь самого себя, потому что от сего лишь всё и выходит», — вы меня замечанием этим как бы насквозь прочкнули и внутри прочли. Именно мне всё так и кажется, когда я к людям вхожу, что я подлее всех и что меня все за шута принимают, так вот «давай же я и в самом деле сыграю шута, не боюсь ваших мнений, потому что все вы до единого подлее меня!» Вот потому я и шут, от стыда шут, старец великий, от стыда. От мнительности одной и буяню. Ведь если б я только был уверен, когда вхожу, что все меня за милейшего и умнейшего человека сейчас же примут, — господи! какой бы я тогда был добрый человек! Учитель! — повергся он вдруг на колени, — что мне делать, чтобы наследовать жизнь вечную? — Трудно было и теперь решить: шутит он или в самом деле в таком умилении?

Старец поднял на него глаза и с улыбкой произнес:

— Сами давно знаете, что надо делать, ума в вас довольно: не предавайтесь пьянству и словесному невоздержанию, не предавайтесь сладострастию, а особенно обожанию денег, да закройте ваши питейные дома, если не можете всех, то хоть два или три. А главное, самое главное — не лгите.

— То есть это про Дидерота, что ли?

— Нет, не то что про Дидерота. Главное, самому себе не лгите. Лгущий самому себе и собственную ложь свою слушающий до того доходит, что уж никакой правды ни в себе, ни кругом не различает, а стало быть, входит в неуважение и к себе и к другим. Не уважая же никого, перестает любить, а чтобы, не имея любви, занять себя и развлечь, предается страстям и грубым сладостям и доходит совсем до скотства в пороках своих, а всё от беспрерывной лжи и людям и себе самому. Лгущий себе самому прежде всех и обидеться может. Ведь обидеться иногда очень приятно, не так ли? И ведь знает человек, что никто не обидел его, а что он сам себе обиду навыдумал и налгал для красы, сам преувеличил, чтобы картину создать, к слову привязался и из горошинки сделал гору, — знает сам это, а все-таки самый первый обижается, обижается до приятности, до ощущения большого удовольствия, а тем самым доходит и до вражды истинной… Да встаньте же, сядьте, прошу вас очень, ведь всё это тоже ложные жесты…

— Блаженный человек! Дайте ручку поцеловать, — подскочил Федор Павлович и быстро чмокнул старца в худенькую его руку. — Именно, именно приятно обидеться. Это вы так хорошо сказали, что я и не слыхал еще. Именно, именно я-то всю жизнь и обижался до приятности, для эстетики обижался, ибо не токмо приятно, но и красиво иной раз обиженным быть; — вот что вы забыли, великий старец: красиво! Это я в книжку запишу! А лгал я, лгал, решительно всю жизнь мою, на всяк день и час. Воистину ложь есмь и отец лжи! Впрочем, кажется, не отец лжи, это я всё в текстах сбиваюсь, ну хоть сын лжи, и того будет довольно. Только… ангел вы мой… про Дидерота иногда можно! Дидерот не повредит, а вот иное словцо повредит. Старец великий, кстати, вот было забыл, а ведь так и положил, еще с третьего года, здесь справиться, именно заехать сюда и настоятельно разузнать и спросить: не прикажите только Петру Александровичу прерывать. Вот что спрошу: справедливо ли, отец великий, то, что в Четьи-Минеи повествуется где-то о каком-то святом чудотворце, которого мучили за веру, и когда отрубили ему под конец голову, то он встал, поднял свою голову и «любезно ее лобызаше», и долго шел, неся ее в руках, и «любезно ее лобызаше». Справедливо это или нет, отцы честные?

— Нет, несправедливо, — сказал старец.

— Ничего подобного во всех Четьих-Минеях не существует. Про какого это святого, вы говорите, так написано? — спросил иеромонах, отец библиотекарь.

— Сам не знаю про какого. Не знаю и не ведаю. Введен в обман, говорили. Слышал, и знаете кто рассказал? А вот Петр Александрович Миусов, вот что за Дидерота сейчас рассердился, вот он-то и рассказал.

— Никогда я вам этого не рассказывал, я с вами и не говорю никогда вовсе.

— Правда, вы не мне рассказывали; но вы рассказывали в компании, где и я находился, четвертого года это дело было. Я потому и упомянул, что рассказом сим смешливым вы потрясли мою веру, Петр Александрович. Вы не знали о сем, не ведали, а я воротился домой с потрясенного верой и с тех пор всё более и более сотрясаюсь. Да, Петр Александрович, вы великого падения были причиной! Это уж не Дидерот-с!

Федор Павлович патетически разгорячился, хотя и совершенно ясно было уже всем, что он опять представляется. Но Миусов все-таки был больно уязвлен.

— Какой вздор, и всё это вздор, — бормотал он. — Я действительно, может быть, говорил когда-то… только не вам. Мне самому говорили. Я это в Париже слышал, от одного француза, что будто бы у нас в Четьи-Минеи это за обедней читают… Это очень ученый человек, который специально изучал статистику России… долго жил в России… Я сам Четьи-Минеи не читал… да и не стану читать… Мало ли что болтается за обедом?… Мы тогда обедали…

— Да, вот вы тогда обедали, а я вот веру-то и потерял! — поддразнивал Федор Павлович.

— Какое мне дело до вашей веры! — крикнул было Миусов, но вдруг сдержал себя, с презрением проговорив: — Вы буквально мараете всё, к чему ни прикоснетесь.

Старец вдруг поднялся с места:

— Простите, господа, что оставляю вас пока на несколько лишь минут, — проговорил он, обращаясь ко всем посетителям, — но меня ждут еще раньше вашего прибывшие. А вы все-таки не лгите, — прибавил он, обратившись к Федору Павловичу с веселым лицом.

Он пошел из кельи, Алеша и послушник бросились, чтобы свести его с лестницы. Алеша задыхался, он рад был уйти, но рад был и тому, что старец не обижен и весел. Старец направился к галерее, чтобы благословить ожидавших его. Но Федор Павлович все-таки остановил его в дверях кельи.

— Блаженнейший человек! — вскричал он с чувством, — позвольте мне еще раз вашу ручку облобызать! Нет, с вами еще можно говорить, можно жить! Вы думаете, что я всегда так лгу и шутов изображаю? Знайте же, что это я всё время нарочно, чтобы вас испробовать, так представлялся. Это я всё время вас ощупывал, можно ли с вами жить? Моему-то смирению есть ли при вашей гордости место? Лист вам похвальный выдаю: можно с вами жить! А теперь молчу, на всё время умолкаю. Сяду в кресло и замолчу. Теперь вам, Петр Александрович, говорить, вы теперь самый главный человек остались, на десять минут.

Бележки

[1] Скорбящей богоматерью (лат.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фьодор Достоевски Братя Карамазови (8) Фёдор Достоевский Братья Карамазовы (8)

Метаданни

Данни

Братя Карамазови

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

II. Старият шут

IIСтарый шут

Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (8)

Фёдор Достоевский
Братья Карамазовы (8)

II
Старый шут