Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (20)

18.
Тасия Тамблин

Докато приближаваше района за среща с конвоя в космоса, Тасия непрестанно си мислеше, че това ново назначение лесно може да се превърне в сериозен проблем. Въпреки това не съжаляваше за решението си да поеме ескорта на пленените скитници от астероидите Чан.

— Сигурна ли сте в решението си, командир Тамблин? — беше я попитала адмирал Уилис, докато тя си събираше багажа, преди да напусне марсианската база. — Съмнително е, че ще спечелите в състезанието по популярност. Тези хора едва ли ще се радват да видят скитник в униформата на Земните въоръжени сили.

— Не мога да кажа, че съм доволна от текущото положение, госпожо. Предполагам обаче, че мога да се справя по-добре от някой, който е… безразличен към съдбата на пленниците.

Възрастната жена се усмихна.

— Винаги сте пряма и откровена, Тамблин. Но не отговорихте на въпроса ми.

— Предпочитам да се уверя лично, че се отнасят добре към пленниците, дори ако някои от тях ме смятат за предателка. — Тасия погледна адмирала с нетрепващи очи. — Пък и на Марс имах чувството, че ще пусна корени. Настоявам да бъда включена в бойните операции веднага щом подновим военните действия срещу хидрогите.

— Мога да ви уверя, че искането ви ще бъде взето предвид, командир. Всички знаят за способностите ви. Но за момента това е единственото назначение, което мога да ви предложа.

И така Тасия поведе конвой пасажерски кораби, на които да бъдат натоварени пленените скитници. Беше смаяна и разгневена, когато узна за безсмисленото нападение на адмирал Стромо срещу беззащитните космически парници — при това бе използвал нейната манта! Това само разчовъркваше още повече раната.

На уговореното място за среща Стромо прехвърли всички пленници и продължи към следващия си пункт, своеволната колония на Ханзата Ирека. Тасия се надяваше да остане на мостика през по-голямата част от пътуването до кликиската планета. Не изпитваше никакво желание да се среща с обърканите и неспокойни пленници. Какво можеше да им каже — че съжалява, задето зевесетата са постъпили така?

Пътуването се оказа доста дълго.

Пленниците бяха сигурни, че Голямата гъска възнамерява да ги стовари на някоя ужасна наказателна колония, където ще ги принудят да вършат робска работа. Тасия се надяваше, че положението им няма да е толкова тежко. Тя самата веднъж бе изоставяна на кликиската планета Ларо.

Можеше, разбира се, да откара пленниците на някоя близка планета с транспортал, откъдето да бъдат прехвърлени на Ларо, с което да се икономисат много екти. Но товарът й бе припаси и едрогабаритно снаряжение за новото селище на Ханзата и заповедта й бе да го откара там.

Нерядко по време на полета я измъчваше желанието да слезе при пленниците, да говори с тях и да се опита да им вдъхне кураж. Предполагаше обаче, че това само ще ги провокира. Каквито и оправдания да използваше, водачите на клановете щяха да виждат само скитник в униформата на войниците, които бяха разрушили домовете им.

Не се бе сближила с никой от екипажа — и не само защото бе с по-висок чин. Хората работеха на смени и се хранеха заедно, но към нея се отнасяха с хладна формалност, заради произхода й.

Добре поне, че разполагаше с ЕА, въпреки че трябваше непрестанно да разказва на компито истории от техния съвместен живот. Вечерта, преди да пристигнат на Ларо, малкият робот я чакаше в командирската каюта, разположена непосредствено до мостика. Тасия се отпусна уморено на койката, просна се по корем и се подпря на лакти.

— Зная, че не можеш да си спомниш тази история — поде тя, — затова ще се опитам да ти я разкажа с всички подробности. И ще се постарая да не я разкрасявам.

— Няма опасност да ме измамиш, господарке Тасия. Целият съм в слух и очакване.

Компито беше наистина много интересно: говореше за себе си ту в мъжки, ту в женски, ту в среден род.

Тя се разсмя.

— Може мозъкът ти да е бил изпечен, но на моя също не бива да се разчита особено. Добре де, ето какво си спомням. — Тя млъкна и извика картината в главата си. Вече няколко седмици прекарваше часове наред с ЕА, разказваше на малкия робот всичко, което си спомняше от времето, когато бяха живели заедно, припомняше си съвместните им приключения. По-добре бе да му осигури минало втора ръка, отколкото никакво.

Въпреки уверенията, че ще е максимално чистосърдечна, в действителност Тасия редактираше разказите си. Подозираше, че зевесетата могат да подслушват каютата й с надеждата, че ще се изпусне и ще каже нещо важно за клановете или за тяхното местонахождение. Командването просто не й вярваше. Тасия не им бе дала никакъв повод за съмнение, но и не бе скрила отношението си към войната срещу клановете. Тъкмо затова я бяха свалили от командването на мантата, с мъглявото обяснение, че трябва да бъде преместена някъде, където лоялността й няма да бъде подложена на изпитание.

Наистина се чувстваше раздвоена. Преди Оскивълската офанзива бе изпратила скришом своето компи да предупреди корабостроителницата на скитниците, че към тях се приближава голяма военна сила. ЕА бе предал успешно съобщението й, но нещо се бе случило на обратния път, защото когато се върна, паметта му бе изтрита. Тасия понякога се чудеше дали военните не бяха задействали някоя скрита програма за амнезия, каквато имаха всички скитнически компита…

По тази причина сега, докато възстановяваше изтритата памет на ЕА, тя не цитираше имена, нито координати, нито каквито и да било сведения, които зевесетата биха могли да използват.

— Бях на девет — заговори тя — и това бе един от най-важните дни в живота ми. — Блестящите очи на компито бяха втренчени в нейните. — Двамата ми братя ме взеха на разходка с лодката в студеното подземно море. Джес беше на осемнайсет, а Рос — на двайсет и три. Баща ми искаше двамата заедно да поемат управлението на водните мини, но Рос мечтаеше да построи свой собствен небесен комбайн на газов гигант. Тъй като бях най-малка, не прекарвах много време с тях — те имаха свои задачи, а аз бях още дете. Веднага се сетих, че са намислили нещо. Рос насочи лодката встрани от ледения бряг, към студените води, които не се намираха под изкуствените слънца на прозрачния покрив. В лодката бяхме четирима — ние тримата и ти, ЕА.

— Радвам се, че съм могъл да дойда.

Тя си спомни как ЕА седеше съвсем неподвижно, като изплашена госпожица, на една от седалките. Тасия, Рос и Джес носеха топли дрехи, но бузите им бяха поруменели от студа. Спомняше си и студената вода — все още течна, но почти на ръба на замръзването. По повърхността й трепкаха отражения от тавана и далечните стени и придаваха на морето оловносив оттенък.

— Рос откара лодката в дълбоки води, където играехме на една игра. Запалихме осветителни пръчки и ги пуснахме от различни места през борда. Гледахме как се спускат надолу, докато нещо не ги изяждаше.

— Нещо ги изяждаше? — повтори ЕА.

— Дори в леденостудените води живеят много същества, например големите примитивни нематоди — меки охранени червеи, по-дълги от крака ми. Светлината на потъващите пръчки ги примамва като рибарска блесна. Надпреварвахме се да видим коя пръчка ще издържи най-много. В онзи ден беше моята. — Очите й блеснаха.

ЕА обмисляше информацията, сякаш се опитваше да си припомни случката.

— Тези червеи опасни ли са?

Тасия се зарадва, че малкото компи проявява неочаквано любопитство.

— Никога не са нападали някой от нашите, доколкото мога да си спомня. Ти обаче се чувстваше малко неудобно в лодката. Веднъж вече бе падала в студената вода и едва те измъкнахме.

— Тази история вече ми я разказа.

— И така, след като нематодите изядоха пръчките и играта приключи, Рос се обърна и ми каза: „Хлапе, днес двамата с Джес имаме важни задължения. Но само защото си малката ни сестричка не означава, че ще прекарваш дните си в игри и нищо повече“. А Джес добави: „Тасия, време е ти също да поемеш някои задължения. Кой знае, някой ден може да получиш управлението на клана. Ние ще ти възложим много по-малка задача, колкото за начало. Обаче не е никак маловажна. Искаме да видим как ще се справиш“. — Тасия се наведе към компито. — Помниш ли каква беше задачата, ЕА?

— Все още не си ми я казвала.

— В онзи ден моите братя ми дадоха теб, ЕА. Първо си била на Рос, после на Джес, но и двамата смятаха, че аз имам по-голяма нужда от теб. — По бузите й изведнъж се застичаха сълзи. — И бяха прави. Ние все още се нуждаем един от ДРУГ.

— Ще ми кажеш ли какво се случи с Джес и Рос? — попита ЕА. — Къде са те сега?

Тасия преглътна мъчително.

— Някой друг път, ЕА. Някой друг път.

От години в кошмарите й я спохождаха мъчителни видения от последните минути на Рос сред високите облаци на Голген, докато небесната мина се е разпадала около него след атаката на хидрогите. След смъртта на баща й и Рос Джес бе останал единственият й близък роднина. Но двамата бяха разменили само няколко кратки писъмца, откакто тя бе постъпила в Земните въоръжени сили.

Нямаше никаква представа къде може да е брат й сега. Не знаеше къде да го потърси, ако имаше подобна възможност.

Какво ли си мислеха за нея останалите скитници? Със сигурност постъпването й в армията на Ханзата се бе възприело като скандално. Решението й все още можеше да се обясни, докато хидрогите разрушаваха небесните мини на скитниците, но сега, когато зевесетата атакуваха скитническите бази, хората й сигурно я презираха като предател. Бяха ли я отписали напълно?

Или още по-лошо — дали не я бяха забравили?

Пътническият отсек няколко нива по-надолу бе натъпкан с недоволни скитнически пленници, откарвани към планета-затвор. Можеше да слезе и да поговори с тях… стига дай стискаше.