Мария Семьонова
Право на двубой (25)

Разперил е изстиващи ръце,

не вижда в сивата мъгла небето,

отвъд е вече, смъртта го зове,

ще го стопли пръстта на полето.

 

Той сигурно сам изкова си съдбата

и среща онуй, що заслужава,

не ще се влива в жилите

на живота вечната жарава.

 

И нека да го жалят, нека съдят —

той вече си отива и нехае.

И ако иска нека някой гадае

кой сега за него ридае.

 

А той не ще погледне вече

зад тази последна бразда,

Да премисли, да се упрекне

за житейските си дела.

 

И сякаш малко е тази напаст,

която ни пращат небесата,

та в бясна и неутолима алчност

погубваме дори и брата!

 

Додето си жив, все не е късно

да смениш посоката грешна.

Високо горе звездите ти греят,

а зад тях — дали има нещо…

 

Дали обратно ще ни се даде

да облечем със слава телата нови,

и стара кал от тях да свлечем,

да скършим предишните си окови…

 

А може би наистина нашето семе

безсмъртно спи и все чака,

в кръга от планети да настъпи време

да покълне отново… Или да остане в мрака!

 

И изведнъж излиза, че последно

в живота завъртат се колелата,

напред са само мрак и червеи,

а ад и рай — лъжа за душата?…

 

И нима не ще има връщане,

ни похвала, ни изкупление —

тогаз защо тъй бързо изхарчихме

живота си, без шанс за спасение?…