Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lassie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Корекция
didikot (2010)

Издание:

Ерик Найт. Ласи

Редактор: Цанко Лалев

ISBN 954–657–084–2

ИК „Пан ’96“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ласи от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ласи
Lassie Come-Home
АвторЕрик Найт
Първо издание1940 г.
САЩ
ИздателствоБългарско издание: Просвета
Оригинален езиканглийски
ЖанрПриключенски
ISBNISBN 9546570842

Ласи“ е роман от английския писател Ерик Найт, издаден през 1940 г. Разказва се за историята на едно шотландско коли, което изминава повече от хиляда километра, за да се върне при своя стопанин.

Девета глава
Най-после на свобода

За всичко беше виновен инстинктът за време.

Цял живот я бяха възпитавали да се подчинява на заповеди. Ако това се беше случило в друг час, тя сигурно щеше да се покори на Хайнс и да отиде при него, покорна на властния му глас. Но този път не го направи.

Това се случи по време на една от разходките, разпоредени наскоро от херцога. Ласи, с въже, вързано около врата й, крачеше послушно редом с Хайнс — нито го теглеше напред, нито изоставаше, за да го кара да я влачи. Поведението й беше на добре обучено куче. Придържаше се в непосредствена близост до лявата пета на мъжа, главата й почти докосваше коляното му.

Всичко вървеше толкова добре, колкото можеше да се желае. Обаче Хайнс още не беше преглътнал гнева си, че го принуждават лично да извежда на разходка Ласи, за да я поддържат в добра форма. Пазачът гореше от нетърпение да се върне при чая си — а още повече искаше да покаже на Ласи „кой е господарят тук“.

Точно затова, без всякакви основания, той изведнъж опъна въжето с все сила.

— Напред, марш! — извика той и щракна с пръсти.

Ласи усети натиска върху врата си и се поколеба. Беше малко объркана, но знаеше от времето на дресировката си, че е редно да се прави точно това, което се изисква от нея. Очевидно този мъж желаеше нещо друго. Само дето тя не знаеше какво.

В този момент на нерешителност тя забави крачка. Хайнс беше почти щастлив, когато го забеляза. Обърна се бързо и отново потегли въжето.

— Напред! Напред, казвам ти! — изкрещя й той.

Ласи се отдръпна назад, стресната от заплашителния му тон. Хайнс отново дръпна въжето с все сила и Ласи направи онова, което би сторило всяко куче в това положение: приготви се да издържи на следващото теглене и сведе глава.

Хайнс дръпна с такава сила, че примката се плъзна през главата на Ласи.

Ето че беше свободна!

Само след частица от секундата Хайнс разбра какво е сторил и реагира според характера си — не и според опита си на куче гледач. Скочи към Ласи, за да я сграбчи. Това беше груба грешка, защото кучето инстинктивно отскочи настрана, за да го избегне.

С поведението си Хайнс постигна само едно: събуди у Ласи желанието да стои далече от него. Ако беше заговорил с нея, каквото е нормалното поведение в такива случаи, тя вероятно щеше да отиде при него. Да, ако просто й беше заповядал да го следва, тя щеше да се върне в кучкарника, без да е вързана с въже, водена единствено от втълпения й навик да се подчинява на човека.

Хайнс все пак имаше достатъчно опит като куче гледач, за да проумее това и да разбере, че е допуснал глупава грешка. Ако продължеше да я заплашва, щеше да я стресне още повече. Затова направи само онова, което трябваше да извърши още отначало.

— Ела тук, Ласи, ела при мен! — заповяда той.

Ласи се колебаеше. Единият инстинкт настояваше да се подчини. Ала споменът за внезапния скок на мъжа беше още пресен в паметта й.

Хайнс забеляза и това. Повиши глас и забърбори успокояващо, за да я примами:

— Добрата ми Ласи, доброто ми кученце! Добро кученце, стой си на мястото, не се безпокой за нищо. Не се движи, остани там!

Той подгъна колене и щракна с пръсти, за да отклони вниманието на кучето. После бавно закрачи напред.

— Стой на място! — заповяда отново той.

Дресировката, която Сам Караклоу беше приложил към Ласи още в най-ранните й години, оказа своето въздействие. Ласи не можеше да понася Хайнс, но беше научена да се подчинява на хората, които й заповядваха нещо.

Но в гърдите й се надигна още един, прастар инстинкт, макар и слаб — усетът за време.

Неясен, неопределен, той затрептя в нея. Тя не го осъзнаваше, не се опитваше да си го обясни или да размисли, както би сторил всеки човек. Бавно, много бавно усетът за време се събуди, отначало съвсем слаб и далечен. Беше време — време — време…

Хайнс се приближаваше все повече. Тя го наблюдаваше как се придвижва крадешком. Главата й леко се повдигна.

Беше време — време — време, за да…

В следващия момент човекът щеше да бъде достатъчно близо, за да я хване — да зарови пръсти в гъстата й грива и да не я пусне, докато не нахлузи въжето около шията й.

Ласи го наблюдаваше и напорът в съзнанието й ставаше все по-ясен.

Беше време — време — време…

Хайнс се приготви за скок. Сякаш усетила това, Ласи отстъпи две крачки назад, за да се предпази от промъкващия се мъж. Трябваше да остане свободна, за да си припомни.

— Проклет звяр — изръмжа неволно мъжът. Като забеляза грешката си, той започна още веднъж отначало.

— Добра Ласи, стой на място, остани където си. Добре, така е добре, не се движи! Остани на място!

Ала Ласи вече не го слушаше. Само една малка част от сетивата й беше заета с него, с приближаването му. Всичко останало беше съсредоточено върху онова, което се вълнуваше в нея и добиваше все по-определени очертания. Трябваше й още малко време. Усещаше, че не бива да позволява на този мъж да се промъкне към нея, защото щеше да й причини зло.

Тя отново отстъпи назад. В този момент Хайнс се хвърли напред. Ласи се стрелна настрани.

Побеснял от гняв, мъжът се изправи. Тръгна отново към нея, говорейки гальовно. Ласи продължи да отстъпва назад. През цялото време запазваше разстоянието между себе си и Хайнс — разстоянието, така добре премерено от животните, — разстоянието, което ги пази от внезапното нападение на врага.

Инстинктът й заповядваше: стой далече от него. Не му позволявай да се доближава до теб. Защото има и нещо друго: дойде време да… Време да тръгне към…

И тогава Ласи разбра какво трябваше да направи. Разбра го изведнъж, сигурно и точно като стрелка на часовник, която показва четири без пет.

Беше време да вземе момчето от училище!

Тя обърна гръб на Хайнс и тръгна на юг — така безгрижно, сякаш трябваше да измине само няколкостотин метра. Откъде можеше да знае, че мястото на срещата е отдалечено от нея на стотици километри и ще й коства много дни път. Само ясното, определено чувство за дълг я владееше и тя тръгна да изпълни задължението си колкото се може по-добре.

Хайнс се затича след нея, разкрещя се и Ласи премина от бавна крачка към лек тръс. Не изпитваше страх. Знаеше съвсем сигурно, че това двукрако същество никога не би могло да я настигне. Нямаше нужда дори да бърза. Ушите й останаха опънати назад, за да й казват на какво разстояние е Хайнс. Освен това очите на кучето, както и на повечето животни, са разположени много по-настрани от тези на човека; само леко обръщане на главата им е достатъчно да видят какво става зад тях.

Ласи не се тревожеше от преследването на Хайнс. Тя тичаше по пътя си спокойно, без бързане. Слезе надолу по алеята за автомобили и прекоси моравата. За миг сърцето на Хайнс заби в радостна надежда. Може би, каза си той, може би кучето ще се прибере в кучкарника.

Но клетката, където Ласи беше прекарала толкова часове вързана с тежка верига, не беше дом за нея. Тя я мразеше, а в този момент изобщо не мислеше за нея. Надеждата на Хайнс много скоро угасна, защото я видя да завива към главната порта.

Сърцето на пазача отново заби по-силно: портата беше винаги затворена, а дебелите каменни стени, които обграждаха принадлежащия към къщата парк, бяха заплашително високи. Може би щеше да успее да сгащи кучето в някой ъгъл.

 

 

Присила и дядо й бяха яздили по пътя, който водеше от рибарското село към имението, и вече наближаваха желязната порта.

— Аз ще отворя, дядо — рече момичето.

Тя се плъзна гъвкаво от седлото, без да се вслушва в ръмжащите протести на херцога. Знаеше, че може да скочи много по-бързо от него, да отвори и отново да се метне на седлото. Защото въпреки всичките си възражения дядо й си оставаше един старец и възсядането на коня, колкото и добродушен да беше той, означаваше за него тежка задача, съпроводена от ругатни, пъшкане и стонове. Момичето стисна здраво юздите с едната си ръка, издърпа резето и налегна с цялата си тежест върху кованата порта, за да я накара да се отвори.

В този момент се чу шум. Присила вдигна поглед и видя как Хайнс тича като безумен към портата. А пред него тичаше прекрасното коли.

— Затворете портата, госпожице Присила! — изкрещя задъхано пазачът. — Затворете портата! Кучето се освободи от въжето. Не го пускайте навън! Затворете портата!

Присила се огледа наоколо. Голямата порта пред нея зееше отворена. Трябваше само да я затвори и Ласи щеше да остане пленница в парка.

Тя хвърли бърз поглед към дядо си. Той още не беше забелязал царящото наоколо вълнение. Крясъкът на Хайнс не бе стигнал до глухите му уши.

Присила направи опит да затвори тежката порта. Потегли я с всичка сила и зад гърба й се разнесоха учудените укори на херцога.

Ала само след миг момичето забрави целия свят. Пред духовния й взор застана едно селско момче, малко по-голямо от нея, застанало пред телената мрежа на кучкарника, което казваше на своето куче: „Остани завинаги тук и вече не се интересувай от нас. Никога, никога не се връщай вкъщи“.

И докато момчето казваше това, тя знаеше, че цялото му същество крещеше точно обратното.

Когато тази картина изникна в паметта й, Присила спря и отново се вслуша в думите на момчето, сякаш те бяха току-що произнесени. Портата си остана отворена. Дядо й се ядоса още повече, защото разбра, че става нещо, което е недостъпно за старите му сетива. Хайнс продължаваше да крещи:

— Затворете портата, госпожице Присила! Затворете я, бързо!

Присила постоя още малко в нерешителност, после изведнъж се разбърза и блъсна с все сила тежката порта, за да я отвори докрай. Някаква сянка се стрелна покрай коленете й и когато се обърна, за да погледне надолу по пътя, момичето видя как кучето препуска на юг в равномерен тръс, сякаш знаеше, че му предстои дълъг, дълъг път. Присила вдигна ръка и прошепна с обич:

— Добър път, Ласи, добър път и много щастие!

Херцогът седеше като закован на седлото и наблюдаваше втренчено внучката си, без да удостои колито дори с поглед.

— Човек никога не знае какво го чака! — процеди през зъби той. — Какво доживях да видя на стари години!