Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lassie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Корекция
didikot (2010)

Издание:

Ерик Найт. Ласи

Редактор: Цанко Лалев

ISBN 954–657–084–2

ИК „Пан ’96“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ласи от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ласи
Lassie Come-Home
АвторЕрик Найт
Първо издание1940 г.
САЩ
ИздателствоБългарско издание: Просвета
Оригинален езиканглийски
ЖанрПриключенски
ISBNISBN 9546570842

Ласи“ е роман от английския писател Ерик Найт, издаден през 1940 г. Разказва се за историята на едно шотландско коли, което изминава повече от хиляда километра, за да се върне при своя стопанин.

Петнадесета глава
Пленница в равнината

Местността се променяше. Високите плата и степта изчезнаха заедно с меките хълмове и обширните пасища за овцете. Ставаше все по-равно и единствените възвишения бяха огромните купища камъни, изсипвани от вагонетките на откритите каменовъглени мини.

Срещаха се все повече градове, равнината беше опасана с безброй пътища и едно куче вече не можеше да ги заобикаля незабелязано. Не можеше и да избягва хората, защото те бяха навсякъде. Колкото и да се стараеше, Ласи трябваше да търси пътя си между тях, за да продължи на юг.

Затова и поведението й спрямо хората се промени. Стараеше се да стои колкото се може по-далече от тях, а когато трябваше да ги подмине, просто не им обръщаше внимание.

Иначе тя се движеше много по-свободно между жителите на тази област, които в много отношения приличаха на хората, сред които беше израснала.

Лицата на мъжете бяха черни от въглищния прах както в Грийнал Бридж. Дрехите им бяха мръсни, в ръцете или на челата си носеха миньорски лампи. И още нещо, от хората и градовете се носеше мирис на човешки същества, които работят под земята. Този мирис много приличаше на миризмата, която се излъчваше от господаря й — само че мъжете, които срещаше по пътя си, нямаха нищо общо с него. Те просто приличаха на миньорите от родното й село.

Затова и Ласи се държеше с тези хора както с обитателите на Грийнал Бридж: примиряваше се с присъствието им, но не се поддаваше на уловките им, не се подчиняваше на виковете им, не им позволяваше да я докосват.

Все повече хора спираха вниманието си върху Ласи. В индустриалната равнина на Шотландия има — както и в Йоркшир — доста хора, които познават и обичат кучетата. Тези хора могат от пръв поглед да различат благородното животно от обикновените и веднага познават кога едно куче е без стопанин. Все по-често се случваше някой от тези мъже да каже:

— Я виж, Арчи, едно безстопанствено куче! И на това отгоре от добра порода. Хайде, добричкият ми, ела при мен!

После протягаха ръка, щракаха с пръсти и я примамваха с любезни думи. Ала Ласи не се хващаше на уловките им, макар че нерядко един или друг звук във виковете им й напомняше за собственото й име. Ако някоя протегната ръка се приближеше твърде много до главата й, тя се изплъзваше изпод нея като живак. Ако тръгнеха да я преследват, в умореното й, разбито тяло се вливаха нови сили и макар и с мъка, преминаваше от обичайния равномерен тръс в бърз галоп, който скоро я извеждаше далече от обсега на двукраките преследвачи.

Щом успееше да се откъсне, тя минаваше отново в тръс и тръгваше право на юг.

Много скоро обаче се видя принудена да се движи по-бавно, защото новите места донесоха със себе си и нови препятствия: Ласи не можеше вече да си намира храна. Доскоро имаше зайци, но те ставаха все по-редки и по-редки и сега беше истинско събитие, когато носът й усетеше топлия мирис на заек. Струваше й все повече усилия да продължава пътя си. Беше й все по-трудно и да избягва хората. Накрая нарастващата умора я направи равнодушна към тях, освен когато някой се опитваше да се приближи твърде близо до нея.

Така, макар и бавно, Ласи прекоси шотландската равнина. Пътят й прекоси черната индустриална област, докато следваше неугасимия пламък в себе си: желанието да върви на юг, все на юг. Минаването й бе съпроводено с разни случки. Във все повече домове и кръчми се заговори за нея.

 

 

Една млада жена седеше до масата в къщичката си, която се намираше в малък миньорски градец. Гледаше как съпругът й вечеря и разказваше:

— Днес имах много странно преживяване, Айвор, с едно куче.

— Куче ли? Чие куче?

— Нямам представа на кого принадлежи. Седях с малкия отвън, за да се порадваме на слънцето, и то изведнъж изникна в края на улицата. Беше ужасно мръсно и изглеждаше толкова изтощено и жалко, че чак ме заболя сърцето. И в същото време беше много мило, по някакъв особен начин…

— Как може да бъде мило и ужасно едновременно?

— Не мога да ти обясня точно, но беше така. И беше страшно уморено. Също като мъжете, когато излизат от смяна — уморено до смърт и все пак продължаваше да се движи. Викнах му, но то не се приближи. Само спря и ме погледна — мен и малкия Айвор. Тогава извадих една купа с вода и я поставих пред него. Кучето се приближи и я излиза до последната капчица. После донесох чиния с остатъци и я поставих пред краката му. То я разглежда в продължение на няколко минути, като през цялото време я обикаляше, ту от едната, то от другата страна. Най-после пристъпи по-близо, помириса я и започна да яде. Ако знаеш как прилично се хранеше, макар да съм готова да се закълна, че умираше от глад. Изглеждаше толкова измършавяло, толкова нещастно. И изведнъж, макар че не беше дояло всичко, спря и вдигна глава. А после хукна надолу по улицата, сякаш си беше припомнило, че има някаква уговорка.

— Е, а ти какво очакваше? Че ще остане и ще ти каже благодаря ли?

— О, не… Но да си остави хубавото ядене и да избяга! Защо ли го направи?

— Но, Пеги, откъде мога да знам? Едно обаче е ясно: ти си готова да нахраниш всяко бездомно куче, всеки просяк и всеки скитник, който ти се изпречи на пътя.

При това мъжът избухна в добродушен смях и жената също се засмя, защото в гласа му имаше топлина, която показваше, че е доволен от нея. И тя забрави бездомното куче, за което се беше погрижила.

 

 

В друг град, на десетина километра южно от първия, една жена написа с острия си почерк писмо на мъжа си, който бе заминал по работа:

„Преди няколко дни имахме ужасно преживяване. В градчето ни се появи бясно куче. Полицаят Макгрегър го забелязал пръв. Веднага заподозрял нещо, защото от устата му капеше пяна. Опита се да го хване, но кучето му се изплъзна. Видях го да тича надолу по улицата — страшно създание, повярвай ми, хвърчи насреща ми със зейнала муцуна, истински див звяр. Полицаят и много момчета го гонят и крещят като безумни. Влетях в магазина за платове на Джеймисън и не излязох оттам цял час. Направо ми спря сърцето.

По-късно научих, че го сгащили в Алеята на Фенъл. И когато повярвали, че ще го хванат то успяло да прескочи задната стена, а тя е почти два метра висока, както знаеш. Сигурно е било бясно, защото никое нормално куче не би решило да прескочи тази стена.

Оттогава хората се страхуват до смърт, че ще ги хване бяс, и всички бездомни кучета са изловени и предадени на полицията. Мисля, че е най-добре да ги застрелят. Човек никога не знае какво може да очаква от тях. Толкова съм разтревожена от случилото се, че много ми се иска да се върнеш по-бързо, разбира се, когато приключиш със сделките си…“

Истории за подлост и страх, истории за любов и доверие придружаваха Ласи по дългия път, който я отвеждаше към Англия.

Реката, която тече покрай индустриалните области на Шотландия, е широка и дълбока. Бреговете й са обградени с високи стени и телени мрежи, защото земята покрай реката е много скъпа.

Огромни като кули кранове издигат във въздуха тежки метални детайли и ги спускат в корабостроителниците, където стърчат железни скелети. Мъжете по цял ден се катерят по тях, пробиват дупки и занитват. Непрестанното дрънчене се смесва с мощните удари на парните чукове. Така се създават големите кораби, които по-късно ще прекосяват Атлантика.

Корабостроителниците и градовете са завладели всяко местенце по брега на голямата река. За да прекосят реката, хората използват малки корабчета и прастари мостове, които вече столетия носят на гърба си движението между севера и юга.

И точно по един от тези оживени мостове вървеше Ласи. Дни наред беше търсила място на северния бряг, където да прекоси реката, но най-после не й остана друг избор, освен да мине там, където вървяха и хората.

Тя крачеше в края на тротоара и тъй като мостът беше много оживен, често се случваше хората да обръщат глава и да й подвикват, но тя не ги удостояваше с внимание, пробиваше си път през множеството и се стараеше да остане незабелязана в навалицата.

Двама мъже обаче не я изпускаха от очи. Те минаваха моста с камион, когато мъжът на предната седалка смушка с лакът приятеля си, който шофираше, и му показа кучето. Другият не отговори. Само кимна, сякаш изразяваше съгласие, и намали скоростта, така че кучето да бъде винаги в полезрението им. Ласи прекоси спокойно моста и ускори ход, защото отново вървеше в правилната посока. Реката остана зад нея. Тази победа й вдъхна нови сили, опашката й се вдигна малко по-високо, целият й вид изразяваше задоволство. Продължи по тротоара на юг, без да забелязва камиона, който спря точно до нея. Шумът и миризмите на града бяха толкова многообразни, че дори острият й слух и обоняние не намериха време да я предупредят. Животинският инстинкт се обади едва в последния момент и тя направи скок встрани. Нещо профуча през въздуха. Ласи зарита с крака, но не успя да се освободи. Беше хваната в мрежа и всичките й усилия бяха напразни.

Все пак тя не се отказа толкова лесно. Цяла минута тегли и къса мрежата, която я обгръщаше отвсякъде. Нищо не помагаше. Един от мъжете, слезли от камиона, коленичи до нея и я сграбчи с движение, издаващо дълъг опит. После немилостиво стегна муцуната й с кожен ремък и затвори челюстите й. Втори ремък се уви около врата й. С третия овързаха краката й.

Ласи не можеше да се помръдне. Скоро я наобиколиха и други хора.

Тя усети как някой вдигна мрежата и се дръпна с все сила, за да се изтръгне от нея. Предните й лапи излязоха навън! Едната задна лапа също се освободи! Само след миг щеше да избяга.

Тя зарита с крака, изви се като змия, опита се да се пребори с мъжа, който я държеше здраво. Сега и другият се хвърли върху нея с цялата си тежест. Само да успееше да се отърве от ремъка около муцуната си! Изпита силна болка, когато единият от мъжете я сграбчи за предната лапа. Другият замахна и я удари по главата.

Силният удар я зашемети. Едва когато се сви на кълбо в мрежата и вече не помръдна, мъжете спряха да я удрят. От тълпата се надигна звънък женски глас, ясен и възмутен:

— Но моля ви се, не е нужно да се отнасяте толкова жестоко с бедното животно!

Единият от мъжете, коленичил на тротоара, вдигна глава.

— Кого засяга това? — попита грубо той.

Някой от зрителите изхихика, но когато младата жена излезе напред, се възцари тишина. Гласът й прозвуча съвсем спокойно:

— Ако си мислите, че безсрамието ще ви помогне, лъжете се. Наблюдавах много внимателно през цялото време и смятам да уведомя властите за това, че измъчвате животните и се отнасяте грубо с гражданите.

Мъжът веднага промени тона:

— Много съжалявам, мадам, но аз само изпълнявам дълга си, а човек не може винаги да бъде достатъчно внимателен. Знаете ли колко бесни кучета обикалят наоколо и колко хора са заети да ги ловят. Всичко се прави за защита на обществото.

— Глупости! Това куче не показва ни най-малък признак на бяс!

— Откъде сте толкова сигурна, мадам? Всеки вижда, че кучето е безстопанствено, а наше задължение е да залавяме всички скитащи кучета, които се мотаят из околността. Това куче няма контролен номер.

Младата жена понечи да отговори, но господинът до нея улови ръката й.

— Човекът има право, Етелда. Не е редно цели орди безстопанствени кучета да скитат навсякъде. Трябва да има известен контрол, не разбираш ли?

— Точно така — съгласи се кучкарят.

Младата жена се огледа и упорито вирна брадичка.

— Все пак смятам, че не е нужно контролът да се извършва по този начин. Станете. Аз ще отведа кучето в камиона вместо вас.

— То веднага ще избяга, мадам!

— Глупости! Станете!

— Само ще ни накарате да започнем още веднъж от самото начало, мадам.

— Станете!

Коленичилите мъже вдигнаха глави към зрителите. Погледите им красноречиво говореха колко безсмислено начинание е да излезеш с разумни аргументи срещу жена, която си е втълпила в главата някаква глупост. Когато се изправиха, младата жена коленичи до кучето. Ласи усети как две ръце я милват нежно и успокояващо, а един мек глас й говори кротко.

— Така е добре. Дайте ми въжето и махнете тази мрежа.

Мъжете се подчиниха. Жената внимателно сложи примката на вратата на Ласи. Едната й ръка продължаваше да милва и успокоява кучето, другата предпазливо теглеше въжето.

— Хайде, стани! — заповяда тя.

Ласи направи онова, което беше научила през дългите години на обучението си. Подчини се и последва лекото теглене на въжето. Отиде до камиона, а когато мъжът отвори вратичката, жената вдигна изнемощялото коли и го сложи вътре. Решетката щракна. Ласи беше пленница.

— Ето така — проговори строго жената. — Не е нужно да се отнасяте с тях като с диви животни. Какво от това, че са безстопанствени?

После се обърна и продължи по пътя си, без да обръща внимание на мъжа, който забърза да я настигне.

— Как можа да направиш тази ужасна сцена пред толкова много хора, Етелда! — проговори с измъчен глас той.

Жената не отговори и двамата продължиха пътя си в мълчание. Изведнъж мъжът застана пред нея и я погледна.

— Моля те да ме извиниш — проговори меко той. — Иска ми се да си ударя някой шамар. Ти беше направо великолепна!

Двамата спряха до парапета и мълчаливо се загледаха към пълноводната река.

— Питам се защо ние, мъжете, изпитваме ужас от такива сцени — продължи след малко той. — Често ни се иска да направим нещо подобно, но не смеем. Най-вероятно е проява на страхливост. Жените са много по-смели. Ти беше наистина великолепна — това беше първото, което трябваше да кажа.

Младата жена го погледна с разбиране и сложи ръка на рамото му.

— Не бях аз — рече тихо тя. — Кучето беше виновно. Знаеш ли, толкова силно ми напомни за Бони. Спомняш ли си колито, което имахме в детството ми?

— О, разбира се. Отдавна не си се сещала за него. Но вашето куче беше прекрасно животно, Етелда!

— И това беше същото, макар че не му личеше, Майкъл. Вярно е, че беше измършавяло от глад, но нещо в него ми напомни за Бони. Същото търпение и… и… изглеждаше така, сякаш разбира всичко и е много жалко, дето не може да ни накара да го разберем.

Мъжът кимна и извади лулата си. После се опря на парапета.

— Какво ли ще правят с кучето? — попита след малко жената.

— Кои? Онези от камиона ли?

— Да.

— Вероятно ще го отведат в полицията.

— Да, но какво ще го правят там? Нали си няма стопанин?

— Не знам, Етелда. Вероятно ще го оставят известно време в кучкарника, но не знам колко. Ако никой не се обади, за да го вземе, тогава… хм, тогава ще го отстранят.

— Наистина ли смяташ, че ще го убият?

— О, те се стараят да проявяват човечност. Чувал съм, че ги водят в газова камера. Твърди се, че е напълно безболезнено. Все едно, че заспиваш. Такива били законовите разпореждания.

— И никой ли не може да го спаси — искам да кажа, ако законният му собственик не узнае, че е затворено тук?

— Мисля, че не.

— Няма ли друг закон или някоя друга възможност — да се отиде в полицията и да се вземе кучето, разбира се, като се платят разходите по издръжката му и всичко останало?

Мъжът запали лулата си.

— Мисля, че има. Или поне би трябвало да има.

Той хвърли бърз поглед към младата жена до себе си и се усмихна.

— Да вървим — каза той.