Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lassie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Корекция
didikot (2010)

Издание:

Ерик Найт. Ласи

Редактор: Цанко Лалев

ISBN 954–657–084–2

ИК „Пан ’96“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ласи от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ласи
Lassie Come-Home
АвторЕрик Найт
Първо издание1940 г.
САЩ
ИздателствоБългарско издание: Просвета
Оригинален езиканглийски
ЖанрПриключенски
ISBNISBN 9546570842

Ласи“ е роман от английския писател Ерик Найт, издаден през 1940 г. Разказва се за историята на едно шотландско коли, което изминава повече от хиляда километра, за да се върне при своя стопанин.

Осма глава
Пленница в шотландските планини

Пътят от селото Грийнал Бридж в Йоркшир до имението на херцог Рюдлинг в шотландските планини наистина беше, както каза на сина си Сам Караклоу, „много, много дълъг“. Много по-дълъг, отколкото човек е в състояние да измине пеша.

За да се стигне дотам, трябва да се тръгне право на север — първо през блатата и после през равната йоркширска земя. По-късно трябва да се завие на изток и първо да се прекоси пустинна, почти непроходима местност, след нея обширни, грижливо обработени поля. Ако вземе влака, човек скоро ще види през прозореца отдясно Северно море, което блести някъде далече долу в подножието на стръмните скали. От лявата страна се издигат кулите на старинни градове. Над промишлените центрове на Дърхем се е разпрострял дебел пласт сажди. По устията на реките са разположени големи товарни кейове и пълните с въглища влакове изпразват товара си в силозите на пристанищата.

Там слънцето залязва рано и изгрява късно, защото вече се намираме далеч на север. Влакът продължава да се носи в мрака, изтрещява над няколко моста, а накрая преминава река Туид, което означава, че оставяме Англия зад гърба си.

Влакът лети в нощта и сега колелата му тракат през промишлените градове на шотландската равнина, където високите пещи и ковачниците светят по-ярко през нощта, отколкото през деня. Могъщи мостове са се опънали над широките речни устия.

Влакът се втурва срещу настъпващото утро и ни отнася още по на север. Местността наоколо вече се е променила. Не се вижда нито един очернен със сажди град. Вместо това пред погледа ни се ширва великолепната шотландска земя, която поетите възпяват от столетия насам, сини планини и езера, заобиколени с буйна зеленина и заоблени хълмове, където овчарите пасат безбройните си стада.

Влакът продължава пътя си и земята става все по-първобитна, хълмовете се издигат остри и назъбени към небето, езерата са обградени от гъсти гори. Става все по-самотно — навсякъде се простира степ, в която твърде рядко се срещат хора, само дивечът се движи необезпокояван от нищо. Трябва да продължим пътя си чак до края на тази северна страна.

И там, почти на самия северен бряг, се намира голямото шотландско имение на херцог Рюдлинг, мрачна каменна къща, обърната към морето и Шетландските острови — тези странни късчета земя, заобиколени със скали, където животът е толкова труден, а времето толкова сурово, та човек е готов да повярва, че природата е оформила по нов начин създанията си, за да ги запази живи.

Конете и кучетата са по-дребни, отколкото по другите места, но са извънредно силни, за да понасят суровия живот в тази северна страна със страшен климат.

Там далече на север беше новата родина на Ласи. Хранеха я обилно, грижеха се да е в добро състояние. Получаваше само прясна храна. Всеки ден я решеха и четкаха, подрязваха ноктите й, учеха я на безупречно държание, защото много скоро й предстоеше да вземе участие в голямата изложба на кучета и да донесе нова слава на херцог Рюдлинг и кучкарника му.

Ласи търпеше грижите на Хайнс, сякаш знаеше, че няма никакъв смисъл да му се противопоставя. Ала всеки следобед, малко преди четири, нещо се събуждаше в нея — навикът от предишния живот я караше да дърпа телената мрежа на затвора си, за да я разкъса, или да скача срещу решетката и да се опитва да се прехвърли през нея.

Не, Ласи не беше забравила.

Херцог Рюдлинг яздеше по склона зад къщата и се наслаждаваше на чистия, здрав и хладен високопланински въздух. До него Присила яздеше своето живо и весело пони. Кончето изви глава и буйно я разтърси.

— Трябва му здрава ръка — изръмжа херцогът. — Опъни внимателно юздите. Казах, трябва му здрава ръка!

Присила се усмихна. Дядо й се смяташе за неоспорим авторитет по отношение на всички животни и при всяка езда я засипваше с цял поток поучения. Дълбоко в себе си обаче той се гордееше с умението й да язди и тя го знаеше много добре.

— Затова природата ни е дала ръце и крака — изгърмя той. — Крака, за да подкарваме коня напред, и ръце, за да го обуздаваме. За язденето трябват ръце и крака — повтори той.

Херцогът се надигна на седлото и се опита да й даде пример, но тромавият му, силен жребец продължи да се клатушка мирно напред. Ако всичко ставаше според желанието на херцога, той щеше да продължава да язди най-буйните коне, въпреки напредналата си възраст, но цялото му семейство се беше обединило срещу него и, макар и неохотно, той трябваше да се задоволява с кроткия жребец, който и днес го носеше на гърба си. Присила знаеше и това, но кимна и му се усмихна, сякаш тромавият му кон току-що й беше демонстрирал великолепен галоп.

— О, да, дядо, разбирам какво искаш да кажеш — извика тя.

Херцогът се изпъчи гордо. Защото — и това беше истината — той се чувстваше щастлив. Твърде малко бяха нещата, които му доставяха такова дълбоко удовлетворение като компанията на внучка му, и той не можеше да си пожелае нищо по-добро от тази всекидневна разходка на коне през шотландското му имение.

— Виждала ли си някога такова време? Великолепно, нали? Прекрасно! — Той произнесе това с гордото изражение на собственик, сякаш единствено той, херцог Рюдлинг, беше отговорен за ароматния въздух и меката топлина на слънцето.

— Няма нищо по-хубаво от това да бъдеш през цялото лято тук — обяви доволно той. — Цялото лято. А през есента ще се върнем в Йоркшир. И там ще ни бъде много добре, ще видиш.

— Но тази есен заминавам за Швейцария, забрави ли, дядо? Ще бъда много далече, ще уча и ще живея в пансион.

— В Швейцария!

Херцогът изкрещя думата толкова разярено, че понито на Присила се уплаши и отскочи настрана.

— Но, дядо, нали трябва да ходя на училище!

— Глупости! — изгърмя херцогът. — Да изпращат момичетата на училище в чужбина и да ги карат да бърборят на чужди езици като маймуни! Никога не съм могъл да си обясня защо съществуват такива глупави неща като чуждите езици — и защо хората със здрав разум се стараят да ги овладеят и да говорят на тях. Я ме погледни. Английският ми е достатъчен. Никога през живота си не съм казал и една дума на чужд език и както виждаш, справям се отлично и без това. Не е ли вярно?

— Но, дядо, нима желаеш да си остана необразована?

— Необразована! Имаш си достатъчно образование. Цялата тази модерна глупост няма нищо общо с образованието — тази мода да се обучават момичетата на чужди, безполезни езици. Как ще бърбориш на някакъв си език, който е разбираем само за чужденците! Модерни глупости, така ги наричам аз! По мое време възпитанието беше много по-правилно.

— Какво ще рече „правилно“, дядо?

— Момичетата се учеха да управляват домакинството, ето това значи правилно. В моята младост възпитаваха момичетата да изпълняват задълженията си — а основното им задължение беше да се справят с домакинството. Днес обаче тъпчат в главите им само глупости. Пфу — това модерно поколение! Толкова е безсрамно. Възразява на родителите си, няма уважение към старостта, това е то. Ти също ми възразяваш — да знаеш, че от днес нататък ти го забранявам най-строго! Няма да търпя нахалство. Защото ти също си нахална, нали?

— Да, дядо.

— Да? Как така да? И имаш нахалството да ми го казваш в лицето?

— Трябваше, дядо. Ти току-що ми забрани да ти възразявам. Ако бях казала не, това щеше да бъде възражение, нали?

— Хмм…

Херцогът засука триумфално дългия си бял мустак, сякаш беше спечелил важна битка. Погледна внучката си, чиято коса с цвят на лен беше нападала от дръзката жокейска шапчица и се беше разсипала като водопад по крехките рамене, закашля се, подсмръкна и отново засука мустака си. Накрая се усмихна и кимна.

— Ти си едно нахално хлапе — рече той. — Но смятам, че от теб ще излезе нещо. На твоята възраст бях същият. Ти си мое копие и това е чистата истина. Метнала си се на мен — единствената в семейството, която се е метнала на мен. Затова казвам, че от теб ще излезе нещо.

Копитата на конете изтрополяха по павирания двор, а когато едно момче притича да поеме конете и да ги отведе в обора, херцогът се изпъчи недоволно.

— Не, не! Остави юздите! — изкрещя той. — Мразя да държат коня ми, когато слизам от седлото. Мога да се справя и без чужда помощ.

Присила разхлаби колана на седлото и отведе понито си в обора.

Това го накара да изреве с най-любезния си тон:

— Ето така трябва! Момиче, което не знае как се оседлават и хранят коне, просто не бива да язди. Ако сам не знаеш как става, никога не можеш да обясниш на другите как да го правят.

Все още в най-добро настроение, старият мъж и внучката му се запътиха към къщата. Минаха покрай оборите, а когато стигнаха до една ниска каменна постройка, Присила спря. Пред тази постройка бяха площадките за разходка на кучетата Във всяко заградено място кучето скачаше и започваше да лае яростно, когато ги виждаше да минават — само в клетката, определена за красивото трицветно коли, остана тихо. Това куче нито скочи, нито излая, а си остана неподвижно, устремило поглед на юг, загледано в далечината.

Присила посвети вниманието си именно на това куче.

— Какво има пък сега? Какво ти хрумна изведнъж? — попита раздразнено херцогът.

— Виж колито там. Защо е вързано?

Херцогът се сепна и бързо се обърна към кучето. За известно време цареше тишина, после сякаш удари гръм. Гласът му прокънтя с такава сила, че оборите и кучкарниците потрепериха.

— Хайнс! Хайнс! Къде се е скрил този човек? Къде е изчезнал?

— Идвам, идвам — чу се гласът на Хайнс и скоро пазачът се появи от отсрещната страна. — Ето ме, Ваша светлост.

Херцогът се обърна като ужилен.

— Не смейте да се промъквате зад гърба ми! — изрева той. — Защо онова куче е вързано с верига?

— Ох, Ваша светлост, просто трябваше да я вържа. Непрекъснато дращеше и късаше телената мрежа. Десетки пъти съм я кърпил, но тя всеки следобед се захваща отново да я къса. Вие ми заповядахте да внимавам за…

— Никога не съм заповядвал да я връзвате. Нито едно от моите кучета не живее вързано с верига — запомнете това!

— Да, Ваша светлост…

Херцогът се обърна ядосано и за малко не настъпи крака на Присила. Момичето го дръпна за ръкава и го принуди да погледне надолу.

— Дядо, кучето не изглежда добре. Мисля, че има нужда от повече движение. Не можем ли да я разхождаме с нас, когато яздим? Толкова е красива!

Херцогът поклати глава.

— Няма да стане, сърчицето ми. Така няма да влезе във форма.

— Каква форма?

— Нали искам да я покажа на изложбата! Тя е великолепен екземпляр. Ако обаче я пуснем да се движи свободно, козината й ще се сплъсти, а гривата ще се разроши и разбърка. Не бива, разбираш ли?

— Но все пак е нужно да се раздвижва от време на време, не е ли така?

Двамата се обърнаха към кучето, което стоеше непосредствено зад мрежата. Гордо изправено, то гледаше отвъд тях, както кралица гледа поданиците си, толкова по-нискостоящи от нея, че просто не заслужават да им се обръща внимание.

Херцогът потърка брадичка.

— Да, разбира се, малко повече движение ще й се отрази добре. Хайнс!

— Да, Ваша светлост?

— Раздвижете това куче. Погрижете се всеки ден да прави дълга разходка.

— Но тя ще се опита да избяга.

— Ще я водите на каишка, глупако! Вие лично ще излизате с нея. Задачата ви е да я раздвижите. Желая формата й да е безупречна.

— Както желаете, Ваша светлост.

Херцогът и Присила продължиха пътя си към къщата. Хайнс остана загледан след тях, докато ги изгуби от очи. После ядно нахлупи шапката си, избърса устата си с ръка и пристъпи към решетката.

— Значи милостивата госпожа има нужда от движение, така ли! — изсъска той. — Много добре. И аз ще я извеждам на разходка. О, разбира се, че ще я извеждам!

Кучето не реагира, сякаш не беше чуло гласа му. То стоеше в края на опънатата верига и продължаваше да се взира неподвижно в далечината. Още дълго остана така, с поглед, устремен на юг.