Решат Нури Гюнтекин
Листопад (4)

Четвърта глава

Работата се стовари върху него. Налагаше се, без да губи време, да се срещне с Музаффер бей и освен честта на тези клети хора да очисти и своята.

Според Али Ръза бей, закачайки девойка, която той докара на работа и я взе под закрила, директорът бе опетнил направо и неговата чест. Преди няколко месеца бе получил осем-десет лири повишение на заплатата си. Тогава бе чул с ушите си как един пияница и невъзпитан служител на фирмата мърмореше: „Разбира се, че нас няма да ни огрее такова повишение, както някои благодетелни служители на фирмата.“

Али Ръза бей не бе обърнал внимание на тези думи, но сега си ги спомни с голям ужас, като им придаваше изпяло нов смисъл. Не всички бяха недосетливи като него. Другите, безспорно, отдавна са почувствали отношенията между директора и Леман, и виждайки в цялата тази история и неговата роля, го бяха обвинили несправедливо.

Кой знае какво си говореха зад гърба му хората, които наглед все още го почитаха.

И това ли щеше да му се случи на тази възраст, след толкова години живот, извървян честно и почтено?

По едно време му хрумна да се махне без да се срещне с Музаффер бей. Несъмнено, този бе най-добрият от вариантите. Но не се задържа дълго на него. Нямаше как — той имаше семейство, жена, деца. И никак не се съмняваше, че директорът ще разреши въпроса по начин, подобаващ на един доблестен мъж.

За жалост, същия ден във фирмата бе много натоварено. Кабинетът на директора бръмчеше като пчелен кошер. Али Ръза бей се страхуваше, че ако не успее да се види точно сега с него, после ще загуби смелостта си. След това си представи кошмара на нощта, която щеше да премине в съмнения, и реши да чака, ако се наложи, докато се стъмни.

Възрастният служител нищо не свърши до вечерта, само си подреди мислите, които щеше да наговори на Музаффер бей. Такива неща му идваха наум, че под техния напор заплакваше и често с крайчеца на кърпата изтриваше очите си.

И да има, и да няма работа, лете и зиме, всеки ден в девет Али Ръза бей бе в службата си.

За сметка на това, вечерно време не излизаше с всички останали, а работеше до заник слънце.

Когато директорът го видя в този час пред себе си, каза:

— Учителю, пак сте закъснели, пощадете се малко. Ако имате някаква работа, да я отложим за утре.

Тъй като Музаффер бей знаеше, че колкото и да бъде възхваляван, възрастният служител нямаше да се главозамае, отношението му към него си оставаше специално. Както и всеки друг път, той уважително стана на крака и го покани да седне при себе си, предложи му цигара.

Али Ръза бей изведнъж бе забравил това, което бе умувал часове наред. Главата му бе празна. За сметка на това чувстваше нужда непременно да говори и предъвкваше случайни неща.

Музаффер бей не бе разбрал от пръв път какво говори и иска той. Слушаше го усмихнат, записвайки някакви цифри на крайчеца на плика пред себе си. Но след малко, като разбра работата, изведнъж се сепна и лека-полека изразът на лицето му и държането му се промениха.

Възрастният човек очакваше той да се изчерви, да се сконфузи. Ала той, напротив, заемаше твърда поза, сякаш се готвеше за настъпление, и гледаше невъзмутимо учудения Али Ръза бей в очите.

Въпреки душевното притеснение и почудата си, старецът мигом разбра, че седящият насреща му е съвършено различен от човека, за когото от години изграждаше някаква представа, че досегашното благосклонно отношение към него се е дължало само на това, че е бил възприеман като едно възпитано, безвредно старче.

Да, това бе страшна измама. Клетият човечец през цялото време не бе разбрал, че е викал срещу скала и сладко струйните отговори, които идат оттам, не са били нищо друго, освен ехото на собствения му мек и деликатен глас. Сега докосваше с ръка този камък и разбираше каква в действителност е същността му.

Нямаше съмнение, че играта бе загубена.

Музаффер не бе от онези хора, които да позволят някой да си навира носа в личните им работи, да им се месят в живота и интересите. При все че на Али Ръза бей това му бе известно, той не можеше да се овладее по никакъв начин, въртеше се все в същия порочен кръг, като да бе паднал във водовъртеж, от който по никакъв начин не можеше да излезе.

Директорът изчака още малко, после рязко го прекъсна:

— Ясно. Ако позволите, и аз да кажа нещо. Не се съмнявайте в уважението и любовта, които изпитвам към вас. Вие сте твърде добър и дотолкова различен човек, че едва ли ще се намери втори като вас в този наш век. Няма да излъжа. Случаят с Леман е истина. Не биваше да се случи! И аз не бих искал. Но какво да се прави, стана вече. При все това, повярвайте, че този случай не е толкова изключителен, колкото вие си го представяте. Доколкото разбирам, предлагате да се оженя за нея. Да бъда ясен. Това е изключено. Нещо повече, не би било и правилно. Защото аз не съм първият, който я е „подлъгал“.

Тези думи заплющяха като камшик над Али Ръза бей. Като се изправи, възрастният човек искаше да каже нещо като:

— Господине, синко… Грехота е. Както и да погледнеш, Леман е непълнолетна девойка… — но Музаффер отново го прекъсна и, усмихвайки се на наивността му, каза:

— Господине, бъдете сигурен, че не ви лъжа. Леман не бе невинно момиче, за каквото си го представяте. Лягаше и ставаше с всеки срещнат. Ако желаете, мога да ви го докажа. Дори бе съмнително дали съм бащата на детето, което щеше да се роди. Но не зная защо, най-вероятно заради статута, ми се приписа тази чест. Ех, Али Ръза бей… Де да бе такъв светът, за какъвто си го представяте!

Въпреки настояванията на директора, Али Ръза бей бе станал на крака и разтреперан каза:

— Сега нищо ли не може да се направи за окаяното момиче? Задавам ви този въпрос, защото продължавам да вярвам във вашата съвест.

— Мога да й помогна единствено с пари. Всъщност това съм й го казал.

— Само това ли?

— В наше време няма по-сериозна помощ за един човек от паричната, не мислите ли?

Младият мъж бе изрекъл това с леко състрадание и ирония. Но като смени държанието си, с любезна сериозност попита:

— Вие сте ми учител, следователно може да бъдете и мой баща. И аз ви задавам този въпрос. Вие намирате ли за достойно да сключа брак с жена в такова положение? Както изтъкнахте преди малко, и аз ви отправям този въпрос, понеже не се съмнявам в съвестта и човечността ви. Вие също сте баща. Ако това, което направих аз, бе извършил вашият син, бихте ли го посъветвали по този начин? Бихте ли приели за снаха жена като Леман, която е била само една авантюра?

Али Ръза бей бе потресен. За миг затвори очи и се позамисли. Действително, ако това нещо бе извършил синът му, дали би приел съмнителна девойка като Леман в дома си, сред непорочните си деца, и би ли я нарекъл „снахо“?

Кажеше ли „Не!“, възрастният човек начаса загубваше каузата си. Но така или иначе, предпочете загубата на и без друго обречената си кауза и вместо да излъже, отчаяно промълви:

— Прав сте, не бих се съгласил.

Директорът, доволен, че бе улучил слабото му място, поиска да го притисне още по-силно:

— В такъв случай, предвид, че и аз съм ваш ученик, ваш син… — Гледаше го право в очите, с желание непременно да получи точно отговора, който очакваше.

Със сърдито упорство Али Ръза бей наведе глава:

— Ако синът ми се бе замесил в нещо подобно, ясно какво щях да направя: Бих се отрекъл от него, не бих го виждал повече.

— Али Ръза бей, нека погледнем реално на ситуацията. Това момиче искаше на всяка цена да спечели играта, като се омъжи за мен. Това не се получи, но въпреки това ще й помогна според възможностите си. Заплатата й ще бъде повишена, отделно ще получи и компенсация. И тя, и майка й ще се спасят от притесненията си.

Директорът се бе приближил до Али Ръза бей. Леко докосваше рамото му, искаше да го успокои:

— Вие сте много добър! Според мен прекалявате с добротата. Не трябва да преживявате толкова много, измъчвате се.

Без да повдигне очи от пода възрастният мъж се усмихваше натъжено:

— Измъчвам се… Разбира се, че много се измъчвам. Но не за момичето, както предполагате, а за децата си.

— За децата си ли, това пък откъде?

— Защото след този случай съм принуден да напусна фирмата. Нищо, че децата ми може да гладуват…

Музаффер бей веднага бе почувствал, че това не е каприз, че не е случайно предупреждение. Престори се, че не го разбра и не го вярва:

— Какво говорите? Какво ви сторих? Какво лошо сте видели от мен?

С хладнокръвието, с което приемаше решенията, неподлежащи на промяна, и без следа от предишния хаос в главата си, Али Ръза бей подхвана изрядната си реч:

— Напротив, видях много добрини от вас. В много тежко време вие ми протегнахте ръка. Отнасяхте се винаги вежливо, с уважение. Задължен съм ви. Но как след този случай да остана тук? Спомнете си думите ми отпреди малко. Нали бях казал, че „Ако синът ми бе извършил подобно нещо, бих се отрекъл от него, не бих го погледнал в лицето?“ И вие сте моя рожба. Следователно, аз съм принуден да се отрека и от вас. Посегнахте на честта на момиче, което дойде тук по моя препоръка. Аз се оказах в положение на човек, който ви е поднесъл жена, едва ли не. Дори същността да не е такава, как ще я обясните на другите? Както за майката на Леман, така и за моето домочадие, хлябът, който ще печелим оттук, вече не би могъл да е почтен.

Музаффер бей се бе разтревожил достатъчно от сериозността на работата:

— Учителю, моля ви се, разрешете и аз да кажа!

Искаше да го прекъсне, но Али Ръза бей, клатейки упорито глава, продължи:

— Няма нужда, зная какво ще кажете. Тези неща може за някои да са приемливи, но моята изкуфяла глава не ги проумява.

След като директорът разбра, че няма да може да пребори упорството на възрастния служител, каза:

— Учителю, позволете ми поне да ви помогна в едно друго отношение!

Али Ръза бей се усмихна с почти детска непринуденост и каза:

— Вече съм задължен да не приема нищо от вас. Не се засягайте, но какво да се прави? Не съм умрял, все ще се намери някакъв изход, разбира се.

— Ще се видим пак, нали?

— Разбира се, синко, никакво съмнение в това.

Али Ръза бей говореше така, но много добре знаеше, че дори и на оня свят нямаше да пожелае да го види.