Решат Нури Гюнтекин
Листопад (14)

Четиринайсета глава

Ад! Тази дума, която за пръв път бе използвана от Лейля и Неджля, влезе в устата на всички. Дори и малката Айше, цялото семейство вече наричаше този дом „ад“.

Но в този ад всеки ден имаше половинчасов отбой — вечерята. През този половин час свадите, сълзите спираха, в кухнята настъпваше мир и атмосфера на разговори, припомнящи старото време. Причината за това чудо бе Шевкет. Цялото семейство продължаваше да го обича и уважава. Може би това се дължеше на това, че не участваше в кавгите. Или пък го съжаляваха, че от сутрин до вечер се съсипва за тях.

Когато той седнеше на софрата, израженията се променяха, и докато траеше вечерята, всички си приказваха сладко и мирно. Но от известно време и в Шевкет имаше промяна. Като че ли бе загубил предишната си веселост и живост. Вече не се смееше и приказваше по-малко, понякога слагаше ръка под брадичката си и потъваше в мисли.

Али Ръза бей първо бе допуснал, че промяната в тена му и сенките под очите му се дължат на лошата светлина на газената лампа.

Но се бе променил и начинът му на говорене. Когато както винаги с пламенния си вълнуващ глас говореше обнадеждаващи неща, изведнъж се спираше, сякаш уморен до смърт, налягаше го песимизъм. Дали пък синът не се уморяваше много? Няколко пъти се опита да сподели това свое безпокойство пред жена си. Но не се осмели. Хайрие ханъм бе станала недостъпна.

Ако почувства тревогата на мъжа си, ще каже нещо напук от упорство и така ще го накара да изпадне в истинска тревога. Но Хайрие ханъм го изпревари.

Една зимна нощ Али Ръза бей с книга в ръка беше задрямал край мангала. Хайрие ханъм открехна вратата и попита:

— Не си ли легнал още? — после влезе и лицемерно попита:

— Стаята е много студена. Не мръзнеш ли тук?

Поразбърка мангала. Запуши с хартийка една дупка, през която духаше. После видя скъсано по ризата на Али Ръза бей:

— Съблечи я за малко, да я зашия.

Но като видя, че мъжът й остана по потник, побоя се, че ще настине, издърпа одеялото от миндера и покри рамената му.

Али Ръза бей усети, че тези комплименти не са за добро. Едва ли увъртането на жена му щеше да е напразно, особено така безогледно, като че ли му засвидетелстваше любезност след суровостта и упорствата си — чисто и просто се подмазваше. Спомни си за прислужниците, които в добрите си времена наемаха. Хайрие ханъм постоянно ругаеше тези хора, измъчваше ги. И някоя вечер изведнъж отношението й се променяше. Една доброта, комплименти, любезности. Прислужницата същата вечер приемаше почести като че бе почитан гост. Наистина бе така. Защото бе решено, че на следващата сутрин щеше да й се даде бохчата в ръката и да бъде изгонена.

Али Ръза бей разбираше, че тази вечер от него ще се иска голяма саможертва.

След като възрастната жена около две минути се занимава с шиенето, каза:

— Али Ръза бей, имам да говоря с теб нещо важно. Полудях. Сега идвам от стаята на Шевкет. Дълго си говорихме с него.

Старият човек я изгледа като болен, който ще легне на операционната маса и зачака предопределения край.

Жена му, сякаш за да удължи неговото мъчение, след като направи дълго и несвършващо въведение, каза:

— Синът ни обича една жена и непременно иска да я вземе.

Шевкет бе много млад. Във възраст, на която хората вярват, че на света не може да има нищо по-важно и сериозно от това да обичаш. При все че Али Ръза бей много добре знаеше това, по никакъв начин не повярва на жена си. Според него любовта бе грижа, която една част от хората с добро положение купуваха съзнателно и с желание. Сериозно и умно момче като Шевкет, с толкова много работа на главата си, как можеше да се впусне в такава лудост?

След като продължително помисли, Али Ръза бей я погледна:

— Щом е тъй, да се ожени, какво да правим. Негово си право. От никого не може насила да се иска саможертва.

Хайрие ханъм го потвърди:

— Това е така, само че има нещо, което ме кара да се тревожа малко. Не зная какво ще кажеш ти?

— Още нещо ли? Кажи го де…

— Стар си, боя се да не се развълнуваш прекалено.

Али Ръза бей затрепери. Жена му отбягваше изведнъж да го натъжи. Същата Хайрие, която от известно време при всеки повод получаваше удоволствие от това да го кара да се свива. Значи, щеше да чуе нещо горчиво и страшно, което не можеше дори да си представи. Стараейки се да скрие тревогата си, старият човек каза:

— Не се притеснявай, кажи, аз вече свикнах на всичко.

Жената бе приключила с шиенето, клекна пред мангала срещу мъжа си и, разбърквайки с маша въглените, заговори:

— Шевкет се е любил с една от машинописките в банката. Тя била омъжена. Известно време се срещнали тайно тук-там. Но накрая работата излязла наяве. Жената била изхвърлена от мъжа си на улицата. Сега от срам не можела да идва в банката. Ако не се омъжела за Шевкет, непременно щяла да се самоубие.

Али Ръза бей не роптаеше, както бе очаквала жена му. Напротив, в поведението и погледа му имаше дълбока смиреност. Усмихвайки се горчиво, попита:

— Шевкет иска да се жени за тази жена ли?

— Ако ти се съгласиш, да. Ще спасиш едновременно два живота.

— Шевкет вече е зрял мъж. Ще прави това, което иска. Аз лично не бих могъл да се съглася на такъв брак.

— Какво говориш, Али Ръза бей?

— Мъжка дума, жено! Ако синът ми направи нещо такова, ще го смятам за мъртъв. Имах един син, ще си кажа, Бог ми го отне и ще посипя главата си с пепел. За съжаление, според мен, няма какво друго да се прави.

Хайрие ханъм познаваше мъжа си, знаеше, че кажеше ли нещо, няма как да се промени. Затова, без да продума повече, както си бе седнала, започна да плаче с приглушен глас. Али Ръза бей тихо каза:

— Напразно плачеш, жено. Повтарям, няма да пусна да припари в дома ми такава жена. Ако Шевкет не ме послуша, ако каже, „къщата я храня аз, ти нямаш право да говориш!“, тогава работата става друга. Аз бих се оттеглил и никога повече не бих се приближил. Предай му това, което чу. Не че не те съжалявам и теб, но какво да се прави, за мене няма друг възможен избор.

Хайрие ханъм излезе с плач от стаята. Али Ръза бей не си легна, понеже знаеше, че същата нощ няма да може да заспи. Обгърна се с одеялото и до сутринта разбърква празния мангал, потънал в мисли.