Решат Нури Гюнтекин
Листопад (23)

Двайсет и трета глава

Една вечер Хайрие ханъм влезе в стаята на Али Ръза бей с поднос за кафе в ръка:

— Шевкет е донесъл прясно смляно кафе от Истанбул…

Остави филджана пред Али Ръза бей и с изпитателен поглед обходи цялата стая.

— Али Ръза бей, чаршафите ти са станали на кора от мръсотия. Дай ми ги, утре ще ги изпера. И пак кашляш. Утре да купим йод и да намажем гърба ти. Не ти ли е студено с един юрган? Да зашия голямата жилетка върху юргана, ако искаш…

Тази вечер лицето на Хайрие ханъм бе сладко, като на ангел. Собственоръчно да свари кафе на мъжа си, да забележи, че чаршафите са втвърдени като кора от мръсотия, да се притесни за кашлицата му, да зашие зимната жилетка върху юргана… Що за неочаквани благоволения, що за загриженост… Обаче безразсъдният Али Ръза бей вместо да й благодари за тези добрини, които не се сещаше последно преди колко време бе изпитал, се мръщеше и се дърпаше настрани като неопитомено животинче, което няма вяра на галещата го ръка и гледаше накриво жена си.

След като приключи огледа на стаята и мислено взе мерките, необходими за здравето и покоя на съпруга си, жената приседна до него.

— Али Ръза бей, искам малко да поговорим. Какво ще стане с нас. Ето, зима иде… Нямаме нито дърва, нито въглища… Децата нямат дебело облекло. Отсега започнаха да треперят от студ. Какво ще правим?

Али Ръза бей, който още не отпил от кафето, бе усетил накъде ще подкара приказката, мълчеше унесено, не отговаряше. Хайрие ханъм почака още малко и пак попита:

— Нищо не казваш, Али Ръза бей?

Старият човек повдигна бавно раменете си, разпери ръце:

— Няма нищо за казване…

Жената се ядоса:

— Какво значи няма нищо за казване? Та нали си мъжът, главата на семейството?

— В трудни времена естествено главата съм аз, а когато се намира нещо за харчене, всеки друг е глава на семейството, освен мен! — отговори Али Ръза бей с онази отровно — горчива усмивка, която напоследък не слизаше от лицето му. — Случвало ли се е да се сетите за мен, когато не сте притиснати от нужда?

След тези думи жена му би трябвало да се разсърди, да издума тежки слова, да напусне стаята. В интерес на истината, това бе и целта на Али Ръза бей. Защото ако Хайрие ханъм се ядоса и тръшне вратата, щеше да се задоволи само с викане и нямаше да има възможност да иска поредното неизпълнимо нещо, планирано от нея кой знае откога. Но тя не се разсърди ни най-малко. Позволи си само един упрек:

— Али Ръза бей, ти преди не беше такъв…

Старият мъж я подкрепи:

— Да, права си. Преди бях друг човек. Сега моралът ми се поквари. Пръскам спечеленото по жени и комар, прахосвам…

Хайрие ханъм преглътна няколко пъти, прехапа устните си. Явно тази вечер не й провървя в разправиите и се въздържа. Пак преглътна и продължи все така мило:

— Али Ръза бей, имай милост. С кого да споделя тревогите си, ако не с теб? Останалите у дома са си деца, все пак. Аз и ти, двамата сме отговорни за този дом. Нека обсъдим всичко насаме.

Старият човек проумя, че каквото и да направи, няма да успее да отпрати опасността, която предугаждаше от самото начало, и с примирителен тон поде:

— Тъй да бъде, ханъм! Кажи какво искаш!

Желанието на Хайрие ханъм не бе нещо кой знае какво. През последните месеци работите на Шевкет не вървяха добре. Момчето бе задлъжняло. И сега го притискаха оттук-оттам да връща заемите и съвсем се потискаше. Трябваше да се подаде ръка на това винаги жертвоготовно момче, което от години бе поело издръжката на къщата върху плещите си.

Али Ръза бей, любопитен миг по-скоро да научи края на замисленото, прибързано попита:

— Добре, ханъм, добре, но ти не казваш най-важното. Откъде да намеря необходимата сума пари?

Хайрие ханъм боязливо, сконфузено наведе глава:

— Знам, че ще се притесниш, но аз се сетих за изход. Защо да не заемем триста-четиристотин лири от „Фонд сигурност“? В края на краищата, Шевкет за шест месеца ще ги изплати, така твърди.

— Значи сте го обмислили с Шевкет!

Жената се сепна.

— Не, не! — каза тя. — Но като го гледам всеки ден как се мъчи… Ох, какво знаеш ти за майчиното сърце, Али Ръза бей…

Изнервен, той я сряза:

— Добре, добре… Ясно… Доколкото знам обаче „Фонд сигурност“ не отпуска заеми без ипотека.

— Да заложим къщата, Али Ръза бей.

— Ъ-ъ!!!???

— С помощта на Аллах, Шевкет за шест месеца, в краен случай за година ще изчисти този заем.

— Ъ-ъ!!!???

— Нямаш доверие на сина си?! Нима не знаеш колко е добросъвестен?

— Ъ-ъ!!!???

— Отговори де… Защо ме гледаш така накриво?

Али Ръза бей присви очи и се усмихна:

— Светът се промени. С това мога да оправдая донякъде промяната у децата си. Но никак не мога да си обясня какво става с теб, как така ти се променяш толкова главоломно?

Хайрие ханъм се опита да се засмее:

— Странни неща говориш, Али Ръза бей. Защо да съм се променила? Същата съм си, като преди.

Али Ръза бей рязко и грубо заклати показалеца си:

— В никакъв случай! Къде е моята хрисима жена с ангелско сърце, къде си ти!? Не можеш да се мериш и на малкия й пръст дори. Каква полза, ако не ти кажа, щом го мисля, нали? Ти стана ужасен човек, Хайрие, отвратителна си… Тази съборетина, къщата ни, е всичко, което имаме. Какво ще правим, ако я изгубим? У съседите ли ще отидем, за да умрем? Как ти дава сърце да го предложиш?

Хайрие ханъм подскочи гневно от мястото си:

— Разбра се, Али Ръза бей! Притчата я знаеш — бащата дарил на сина си цяло лозе, а на сина му се досвидяла чепка грозде. Днес светът е наопаки. Синът поема на гърба си бащата и дребните му деца, а бащата отказва да заложи една съборетина, за да го спаси. Ето на това му се казва благороден баща. И защо ти е да обиждаш окаяна клетница като мен. Къщата е твоя, кажи си открито, че не я даваш и толкова.

Когато Хайрие ханъм излизаше разплакана от стаята, Али Ръза бей извика след нея:

— Ела, погрешно ме разбираш, опитах се да те върна към здравия разум и чувството за реалност. Попитах те какво би станало с нас, ако изгубим и къщата. Готов съм да приема това, което предлагаш… Знам, че щом сте се прицелили в нещо, няма да го изпуснете… Рано или късно ще го изкопчите… Затова няма смисъл да се измъчваме напразно и вие, и аз.

Али Ръза бей от опит знаеше, че откаже ли, на другия ден цялото домочадие ще го обгради в огнен обръч. Отсега долавяше интригите, мъките, нападките, които щяха да продължат, докато накрая го принудят да се провикне: „Предавам се!“ И отсега това го угнетяваше.

Бяха попаднали в един водовъртеж и толкова. Нима имаше смисъл да се съпротивлява? Та нали след като зимата се развихри и децата почнат да протестират, че мръзнат, гладуват и са голи и боси, без друго щеше да приеме онова, което сега отказваше твърдо.

За няколко дни ипотеката беше готова. От „Фонд сигурност“ бяха изтеглени около четиристотин лири. Но тази сума съвсем не оправда надеждите на Али Ръза бей поне за около два-три месеца да настане мир и сговор у дома.

След като бяха изплатени най-неотложните борчове на Шевкет, остатъкът беше алчно поделен между децата. След шумни спорове и полемики, чаршията бе обходена — закупиха се купища лъскави коприни, фалшиви накити, мазила за лице, за очи, за скули, за устни, за нокти, за коса, за зъби — в най-различни кутии, ажурени чорапи и обувки, които щяха да се разпаднат при първия дъжд. За гостната бяха докарани няколко цветни възглавници, мраморни статуетки, кукли, десетина грамофонни плочи с чарлстон и танго.

Организираха се два приема за приятелите, веднъж в Чамлъджа, втори път у дома. Али Ръза бей успя да излезе на чаршията на Юскюдар всичко на всичко два пъти и да закупи малко хранителни запаси и дърва за огрев.

Бе точно единайсетата вечер от изтеглянето на парите от „Фонд сигурност“. Не бе останала и пукната лира от тези пари. Есенният дъжд, започнал следобед, към полунощ се бе усилил и таванът на няколко места прокапа.

Легените и коритата за пране, тенджерите и консервените кутии, сложени под тавана на софата и горните стаи дрънчаха от капките, чуваше се проточен детски плач. Това бе Айше. Големите бяха прахосали парите, без да й купят копринената рокля и лачените обувки, за които тя мечтаеше от толкова време.

Али Ръза бей се вслушваше ту в джаз бенда на дъжда по тенекиите, ту в приглушените оплаквания на малката Айше:

— Само дето ние с теб изгоряхме в тази история — мърмореше той. — Как можах да забравя, че покривът тече. Как не съумях да заделя поне за един ремонт от стопилите се за десет дни цели четиристотин лири!? Как можах!?