Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doorways in the Sand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Роджър Зелазни. Пясъчни врати

Редактор: Катя Петрова

ИК „Камея“, 1998

ISBN: 954–834-036–3

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Денис Уексрот не произнесе нито дума. Иначе щях да го убия на място. Стоеше прав, опрял длани в стената, а около дясното му око бавно се очертаваше виолетов кръг — след известно време окото щеше да подпухне и да се затвори. Бях изтръгнал телефона, преди да го запратя в кошчето за боклук, откъдето сега се подаваше безпомощно само слушалката.

Държах в ръка късче хартия, което ме известяваше, че многоуважавания киредерФ мъгнинаК идисаК получава яиголопортна оп тароткоД аз молпиД[1].

След като овладях донякъде гнева си, пъхнах хартията в плика и прекратих леещия се ми поток от ругатни.

— Как? — попитах. — Как можахте да направите такова нещо? Това е… незаконно!

— Съвсем законно е — увери ме смирено той. — Повярвайте ми, консултирахме се с адвокат.

— В съда ще видим колко струват консултациите ви. Без да започна основния курс, без дипломна работа, без устни изпити, без никакви предупреждения — решавате и ме дипломирате. Обяснете ми, как става това?

— Първо, вие сте студент от университета. А това означава, че можете да получите диплома.

— Мога. Но не съм длъжен. Ето къде е разликата.

— Така е, но администрацията е тази, която решава кой може да получи диплома. И кой не.

— Как го направихте? Да не сте свикали специално заседание?

— В интерес на истината, познахте. На заседанието беше решено, че записването ви за редовен студент в университета включва в себе си и правото да получите диплома. Следователно, ако всички останали фактори са налице…

— Не съм завършил нито един основен курс.

— Това правило не е стриктно, когато става дума за напреднало обучение.

— Но аз нямам дори званието бакалавър!

Уексрот се засмя, помисли малко и изтри усмивката от лицето си.

— Ако прочетете внимателно правилника, ще откриете, че за получаване на титлата „доктор“ не е необходимо наличието на бакалавърска степен. Достатъчен е „съответстващ еквивалент“, за да бъде произведен „квалифицираният кандидат“. Това са само словесни изрази, Фред, и администрацията може да ги тълкува, както й е угодно.

— И така да е, според същия този правилник, за да получа диплом, трябва да завърша дипломна работа.

— Да. Но нали сте написали „Свещената земя — изучаване на ритуалните територии“, която предадохте за печат в университетското издателство. Спокойно може да мине за дисертация по антропология.

— Нищо не съм предлагал на факултетния съвет.

— Не сте, но редакторът се е заинтересувал от мнението на доктор Лоренц. Между другото, той е споменал, че творбата ви притежава всички качества, необходими за дипломна работа.

— Ще обсъдим този въпрос в съда — заканих се на Уексрот. — Продължавайте. Току-що пробудихте любопитството ми. Я ми кажете как съм взел устните изпити?

— Ами… — поде Уексрот, като избягваше погледа ми, — екзаминаторите, които ви познават добре от практическите занятия, стигнаха до извода, че могат да дадат оценка на работата ви и без устни. Чиста формалност, имайки предвид дългия период на следването ви. Да не говорим за това, че двама от тях са ви състуденти и се чувстват доста неловко.

— Мога да си представя. Оставете ме да довърша вместо вас. Ръководството на езиковия факултет е решило, че съм изкарал достатъчно курсове под тяхното крило, за да сричам, когато и каквото си искам. Така ли е?

— В общи линии — да.

— Значи е по-лесно да ти връчат докторат, отколкото бакалавърска степен?

— Така е.

Горях от желание да го прасна отново, но същевременно си давах сметка, че това едва ли ще промени нещо.

— Защо? Сега вече знам как сте го направили, това което ме интересува е „защо“? — Взех да се разхождам из стаята. — Тринайсет години плащам редовни вноски на проклетия ви университет, точен като часовник. Имам чудесни отношения с всички: преподаватели, администрация и студенти. Нито веднъж не съм ви създавал каквито и да било главоболия, ако изключим влечението ми към покривите. Бях един достоен купувач на това, което продавате. И изведнъж… достатъчно е да ви оставя само за миг, да напусна за кратко време града, а вие решавате и — хоп! — връчвате ми диплома. Нима заслужавам подобно отношение след толкова години, прекарани зад стените на вашето заведение? Смятам, че от ваша страна е просто отвратително и настоявам за незабавно обяснение. Хайде, какво чакате? Наистина ли толкова ме мразите?

— Чувствата тук нямат нищо общо — проговори Уексрот като вдигна ръка и опипа натъртената си челюст. — Ако съм казвал, че искам да ви махна оттук, то е, защото не одобрявам отношението ви към живота и не ми харесва вашето поведение. Но в този случай нямам никаква вина. Не зная дали ще повярвате, но дори се възпротивих. Върху нас беше оказан… натиск отвън.

— Какъв натиск?

— Вижте, университетът получава доста солидни суми под формата на държавни субсидии. Стипендии, изследователски договори…

— Зная. И какво от това?

— Като правило държавните органи не си пъхат носа в нашите работи.

— Така и трябва да бъде.

— Въпреки това, случва се понякога да ни попритиснат. Когато това стане, ние обикновено се вслушваме в съветите им.

— Вие какво, да не искате да кажете, че съм получил диплома по молба на правителството?

— В известен смисъл — да.

— Не ви вярвам. Никой не върши подобни неща.

Той сви рамене.

— Беше време, когато и аз бих заявил същото. Но сега съм на друго мнение.

— Защо им е да го правят?

— Все още нямам идея.

— Не мога да го повярвам.

— Казаха ни, че въпросът е от много поверителен характер. Освен това ни съобщиха, че решаването му не търпи отлагане и на няколко пъти споменаха „безопасността на държавата“. Нищо повече.

Спрях насред стаята, пъхнах ръце в джобове, напипах цигарите и запалих.

— Някакъв човек на име Надлер — продължаваше Уексрот. — Тиъдър Надлер. От Държавния департамент.

— Той значи. На него ли смятахте да звъните, когато влязох?

— Да. Той ме помоли да се свържа с него веднага след като се появите. Бих ви посъветвал да го потърсите и да поискате обяснение от самия него.

Той захапа лулата със зъби, драсна няколко цифри на едно листче и ми го подаде. Погледнах го — числата бяха обърнати като в огледало. Уексрот запали лулата.

— Наистина ли не знаете за какво съм му притрябвал?

Той побутна стола назад и седна.

— Нямам ни най-малка представа.

— Така да бъде. Да знаете, че не съжалявам задето ви ударих. Ще се видим в съда.

Насочих се към вратата.

— Съмнявам се някой някога да е съдил университета за присъждане на диплома — подхвърли Уексрот. — Очертава се любопитен процес. Все пак се радвам, че дойде краят на вашето безделие.

— Запазете възторга си за следващата ни среща. Още не съм свършил с вас.

— Да, бе, да — промърмори той точно преди да хлопна вратата. — Как ли пък не.

* * *

Излязох на улицата, извървях две преки и взех такси. Казах на шофьора да кара в посока, обратна на центъра, спряхме пред един магазин, слязох и си купих палто. Времето продължаваше да застудява, а бях оставил палтото си в Мериме. След това се отправих към изложбената зала. Имах достатъчно време и исках да проверя дали ме следят.

Прекарах близо час в голямата зала, където се намираше машината на Рьониус. Интересно дали във вестниците се споменава нещо за тазсутрешното ми посещение? Това едва ли имаше значение. Помъчих се да запомня посоката, в която се движат посетителите, къде точно са разположени пазачите — днес бяха четирима. Определих на око разстоянието до изхода, или с други думи, не изпуснах и най-малката подробност. Не знаех дали са монтирали решетка върху прозореца, през който се бях измъкнал, но това едва ли имаше съществено значение. Нямах никакво намерение да излизам два пъти с един номер. Налагаше се да измисля нещо ново.

Докато размишлявах, тръгнах да търся сандвичи и бира — последното беше предназначено за телепати, ако наблизо има такива. Продължавах да се озъртам, докато се уверих, че поне за момента никой не ме следи. Открих един подходящ бар, настаних се вътре, поръчах и се захванах със задоволяване на неотложните си нужди.

Идеята ми хрумна заедно с порива на хладен вятър, който пропусна след себе си поредния посетител. Отхвърлих я почти веднага и продължих да се храня. Нищо по-добро не ми идваше наум.

Ето защо я съживих, малко я почистих и огледах от всички страни. Не беше кой знае каква находка, но нищо чудно да се получи. Още веднъж обмислих всичко, сетне съобразих, че работата може да пропадне заради някой страничен фактор, възникнал в хода на нейното изпълнение. Предъвквайки завладялото ме раздразнение, се върнах отначало и отново премислих всичко. Честно казано, идеята балансираше на границата на абсурда — всичко зависеше от толкова много фактори.

Отправих се към автобусната спирка и си купих билет за връщане. Пъхнах го в джоба на палтото. Купих списание, пакетче дъвка и поисках да ги поставят в торбичка. Отървах се от списанието, налапах дъвката, а торбичката запазих. След това влязох в банката и смених наличните си пари с еднодоларови банкноти, които напъхах в торбичката — бяха точно сто и петдесет парчета.

Върнах се обратно в района на изложбената зала, открих един ресторант с гардероб, оставих там новозакупеното палто и отново излязох на улицата. Залепих с дъвка номерчето на палтото за долния край на пейката, на която поседях известно време. Изпуших последната цигара от пакета и поех към изложбената зала, като държах торбичката в едната ръка, а в другата — една-единствена банкнота.

Когато влязох в залата забавих крачка, изчаквайки момента, в който тълпата достига определена степен на плътност и разпределение, като същевременно следях отварянето и затварянето на двете врати. Избрах си подходящо място и започнах да си пробивам път към нужната ми страна. Същевременно скъсах незабелязано дъното на торбичката и го притиснах към тялото си.

Изминаха около пет минути, когато осъзнах, че моментът е изключително подходящ — тълпата беше достатъчно многолюдна, а пазачите се намираха далеч от мен. Заслушах се в типичните разговори от типа на: „А тя какво прави?“ и „Никой не знае.“, от време на време се чуваше по-смисленото: „Това е нещо като преобразувател. В момента го изучават.“ Изведнъж почувствах силно раздвижване на въздуха и до мен изникна едър здравеняк.

Сръгах го с лакът в корема и го побутнах напред. Той, на свой ред, ми отвърна с кратък поток от словосъчетания на средноанглийски диалект — на който някои погрешно приписват саксонски произход — и не по-малко здраво блъскане.

Придадох допълнителна сила на реакцията си, отлетях назад, ударих се в някакъв човек, вдигнах рязко ръце и торбичката литна във въздуха. Банкнотите, естествено, се разхвърчаха.

— Парите ми! — извиках аз и се хвърлих към пазачите. — Парите!

Без да обръщам внимание на крясъците и внезапния вой на алармата, която, по някакъв необясним начин, бях задействал, скочих на платформата и се втурнах към мястото, където гумената лента изчезваше в тъмния отвор. Надявах се да издържи теглото ми.

Пропуснах покрай ушите си едно: „Слез от там веднага!“, подвикнах още няколко пъти плачливо „Парите ми!“, пльоснах се върху лентата, старателно придавайки си вид на човек, преследващ собствените си спестявания, и се понесох право към тунела на мобилатора.

Докато минавах през него, почувствах по тялото си едва доловими бодежи и зрението ми се замъгли за кратко. Това обаче не ми попречи да разгъна банкнотата от един долар, която стисках в запотената си длан. Когато се появих от другата страна, вече я размахвах демонстративно над главата си. Надигнах се от лентата, скочих от платформата и въпреки лекото главозамайване се втурнах сред тълпата, преструвайки се, че събирам разпилените пари. Впрочем наоколо не се виждаше нито една банкнота.

— Парите ми… — мърморех полугласно.

— Ето, дръж — обади се един честен гражданин и ми тикна няколко смачкани банкноти.

НИДЕ по НИДЕ доларите започнаха да се връщат при мен. За щастие, бях се подготвил предварително за този ефект — още докато обмислях настоящото начинание — така че огледалният образ на моето лице не показваше никакви признаци на изненада, докато се изправях на крака и сипех благодарности към порядъчните посетители на изложбата. Единствената банкнота, която ми изглеждаше напълно нормална бе тази, която стисках в ръка, когато преминавах през машината.

— Отвътре ли минахте? — попита ме един мъж.

— Не. Заобиколих отстрани.

— Стори ми се, че минахте право през нея.

— Нищо подобно.

Докато приемах парите, които ми подаваха и сипех благодарности, се постарах внимателно да огледам залата. Някои не дотам честни граждани бързаха припряно към изхода с натъпкани джобове. За това също се бях подготвил предварително — в духовен смисъл, естествено. Сега обаче ме споходиха известни съмнения. Не ми беше никак лесно да се съсредоточа — цялата зала бе обърната наопаки. Никой не спираше желаещите да излязат — двама от пазачите се бяха изгубили сред тълпата, другите двама събираха разпилените пари. Дали не трябваше да се възползвам от създалата се суматоха и да се измъкна незабелязано?

Според първоначалния план всичко трябваше да се разиграе пред очите на охраната и публиката, а от мен се искаше да вдигам врява за парите си и да твърдя, че не съм преминавал през вътрешността на машината. Знаех, че ще успея да ги убедя в последното — не биваше в никакъв случай да ме задържат. В края на краищата, не бях извършил никакво престъпление, а обърнатото не можеха да си вземат обратно.

Но хората от охраната проявиха изненадващо съчувствие. Един изключи алармата, другият викна на всички присъстващи да предадат незабавно събраните пари. После други двама запречиха вратите, а онзи, който бе призовал да се върне заграбеното, дотича при мен и ме попита задъхано:

— Добре ли сте, сър?

— Да — отвърнах. — Нищо ми няма. Но парите ми…

— Погрижили сме за това!

Той се приближи до мен и постави ръка на рамото ми. Побързах да тикна в джоба единствената нормална — за мен — банкнота.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Разбира се. Само че парите…

— Успокойте се. Ще се постараем да ги съберем. През машината ли минахте?

— Не. Една банкнота литна покрай нея и аз я последвах.

— Така е — заобиколи я — намеси се един от присъстващите, сякаш произнасяше отрепетирана реплика. Усмихнах му се с благодарност.

— Да — потвърдих.

— Уф. Не сте почувствали шок, или нещо подобно?

— Не. Но си върнах долара.

— Това е добре. — Той въздъхна облекчено. — Няма да се наложи да пиша доклад за случая. Какво стана всъщност?

— Някакъв тип ме бутна и всичките ми пари се пръснаха наоколо. Тъкмо бях получил заплата.

— Я да видим колко са събрали хората ми.

Така и направихме. Получих обратно деветдесет и седем долара — съвсем достатъчно, за да споменавам с добри думи моите съграждани. След като оставих фалшиво име и адрес в случай, че още някой реши да ми върне пари и благодарих сърдечно на всички участници в моята малка пиеса, аз напуснах пределите на изложбената зала. Уличното движение, както веднага забелязах, вървеше в обратна посока. Какво пък, ще го преживея някак си. Рекламните надписи по стените също бяха изписани отзад напред. С това също щях да се справя.

Насочих се към пейката, под която бях залепил номера на палтото. Ала не изминал и десет крачки спрях като закован. Нямах никаква представа дали се движа в правилната посока. Наложи се да постоя известно време на място, опитвайки се да възпроизведа мислено огледалното изображение на пейзажа, който ме заобикаляше. Задача, която се оказа далеч по-трудна, отколкото предполагах. Изглежда сандвичът с пилешко и бирата също бяха разменили местата си в стомаха ми, защото почувствах внезапно желание да се хвана за нещо, преди да падна. Опитах се да подредя нещата по съответните им места, а след това се обърнах и тръгнах в посоката, която предполагах за правилна. Не след дълго взе да ми просветлява пред очите. Изхитрих се да гледам на света така, както разглеждам лицето си в огледалото, докато се бръсна сутрин. Сигурно щях да се справя далеч по-добре, ако бях зъболекар например.

Най-сетне открих пейката и се отпуснах с облекчение в единия й край. Едва тогава си спомних, че номерчето би трябвало да е залепено в противоположния. Да. Тук беше.

Вече набелязвах мислено маршрута до ресторанта. Стараех се да се подготвя за мисълта, че е разположен някъде на отсрещната страна на улицата. Най-много време загубих, докато търсех дръжката на вратата — просто не се сетих, че и тя е на обратната страна. Гардеробиерката донесе мигом палтото, но докато се обличах, подхвърли:

— Днес май не е първи април.

— Какво?

Тя размаха под носа ми банкнотата, която й бях оставил. Чак сега осъзнах, че съм й пробутал единствения долар, който ми изглежда нормален — същият, с който бях преминал през мобилатора.

— Ах, прощавайте. Това е за купона довечера. Дайте, ще ви я сменя.

Подадох й банкнота, с надпис НИДЕ и тя реши, че вече си струва да ми се усмихне.

— Беше съвсем като истинска. Отначало дори не разбрах какво не е наред.

— Аха. Страхотен номер.

Отбих се да си купя цигари, а сетне се заозъртах за автобусната спирка. Все още имаше време до потеглянето на автобуса и това ме наведе на мисълта, че бих могъл да погълна малко от лекарството против телепати. Влязох в близкия бар и си поръчах бира.

Вкусът й бе някак странен. Не бих казал, че е лош. Прочетох отзад напред името на марката и попитах бармана дали ми е дал от същото, което е на етикета. Той потвърди с безразличие. Вдигнах рамене и продължих да пия. С течение на времето новият вкус взе да ми харесва.

Когато малко по-късно запалих цигара, установих, че тя също е с променен вкус. Обясних си го с вкуса на бирата. После в главата ми възникна смътна догадка. Вдъхновен от нея повиках бармана и поисках да ми налее чаша уиски.

Уискито притежаваше интересен, натрапчив вкус, който нямаше нищо общо с нито едно от питиетата, които бях поглъщал някога от бутилки с подобни етикети. Или с други такива — ако трябва да бъда докрай честен.

Едва сега взех да си припомням някои факти от двегодишния курс по химия. Всички аминокиселини, с изключение на глицина, са лявовъртящи. Същото важи и за нуклеидите, които следват посоката на спиралата на нуклеиновата киселина. Така е било и с мен, до момента на обръщането ми. Започнах отчаяно да си припомням всичко, което знаех за пространствените изомери и храненето. Изглежда понякога организмът възприема някои вещества само ако са лявовъртящи и ги отхвърля, ако са противоположни на направлението на спиралата. В други случаи обаче, приема и едните, и другите, като единствената разлика е времето, което губи в процеса на тяхното храносмилане. Опитах се да си припомня нещо по-конкретно. В бирата и уискито се съдържа етилов алкохол, C2H5OH… Добре. Симетрична молекула, два водородни атома свързани с централен въглероден. Което означава, че нормален или обърнат, аз пак мога да се напия. Защо тогава се е променил вкусът? Отговор: причината е в асиметричните етери, които дразнят рецепторите ми на друго място. Обонянието ми, изглежда, разиграваше подобна въртележка с цигарения дим. Все пак реших като се прибера у дома, да изясня по-обстойно този чисто научен въпрос. И тъй като все още нямах представа колко дълго ще се наложи да бъда Spiegelmensch[2], трябваше да се погрижа поне за прехраната си.

Довърших бирата. Все още имаше време до автобуса и реших да го използвам за кратка разходка — колкото да проверя дали някой няма да ме последва. Излязох от бара и се помотах двайсетина минути из околните улици, но никой не прояви интерес към скромната ми личност. Тогава се върнах на спирката да чакам стереоизомерния автобус.

Докато пътувахме лениво из крайградската зона, позволих на всички дремещи в мен опасения да преминат в тържествен марш по улиците на моето съзнание. Ето че изпълних задачата, която ми беше поставена. От кого? От някой, който твърдеше, че е само запис, но същевременно ми подхвърли — в нужния момент — информацията за член 7224, алинея трета — а всеки, който ми се притичва на помощ, автоматично заема страната на ангелите-хранители, поне докато ситуацията не претърпи някоя съществена промяна.

Дали да не се напия още веднъж, за да получа нови инструкции? Или следващия път ще установи контакт по някой по-безболезнен начин? Сигурно съществува такъв способ. Пък и нали твърдеше, че ако последвам съвета му, всичко ще си дойде на мястото. Само че стана обратното — сега бях заобиколен от огледалното отражение на света, който познавах. Какво пък, всички останали също искаха от мен нещо, което нямах, но в замяна не предлагаха каквото и да било. Може би ако заспя той ще ми изпрати ново съобщение? Или пък алкохолът в кръвта ми е все още в недостатъчна концентрация? Впрочем каква връзка има всичко това с алкохола? Ако се вярваше на Сибла, той представляваше по-скоро заглушител, а не усилвател на телепатичната връзка. Защо в такъв случай моят събеседник влизаше във връзка с мен само в случаите, когато алкохолната концентрация в кръвта ми надвишаваше определен праг? Не, зад всичко това се крие някакво друго, напълно рационално обяснение. Дори Чарв и Рагма подозираха, че имам съобщник, надарен с телепатични способности. Преследваше ме някакво неясно нетърпение, струваше ми се, че трябва незабавно да предприема нещо, докато извънземните не са разбрали какво става. В едно бях сигурен — че няма да одобрят действията ми и ще се постараят да ми попречат.

Колко от тях ме дебнат навън — едни, само за да ме следят, а други за по-близки и вълнуващи срещи? Къде са сега Зимайстер и Бъклер? Какво се готвят да предприемат Чарв и Рагма? Кой е човекът с черното палто, привлякъл вниманието на Мериме? Какво иска от мен представителят на Държавния департамент?

Тъй като нямах отговор на нито един от тези въпроси, съсредоточих вниманието си върху плана за предстоящите действия, с оглед на това, че ще се развиват по най-лошия възможен начин. Не биваше да се прибирам у дома по съвсем очевидни причини. Същото важеше и за къщата на Хал. Виж, Ралф Уорп спокойно можеше да ме приюти за известно време, запазвайки пребиваването ми в тайна от всички. В края на краищата, притежавах половината от антикварния магазин „Уф и Ралф“ и неведнъж бях нощувал в задната стаичка. Да, ето къде ще отида.

Изглежда постепенно се бях унесъл в дрямка, но така и не последва ново съобщение. Вместо него ме измъчваха някакви безкрайни кошмари. Сънувах, че отново лежа под ослепителното слънце, а потното ми тяло пламти от болка, сякаш е някаква зейнала язва. Страданията ми постепенно достигнаха пределната граница, сетне започнаха да намаляват. Сега седях на айсберг, челюстите ми бяха здраво стиснати и съвсем не чувствах крайниците си. Това усещане също премина постепенно и тялото ми взе да омеква като разтопен сняг. Едва сега се изплаших. Ядосах се. Изпитах възторг. Раздразнение. Отчаяние. Шляпайки с боси крака, в душата ми се редяха всички възможни усещания, загърнати в причудливи одежди, чиято същност не можех да разбера. Това не беше сън…

— Господине, добре ли сте?

На рамото ми лежеше ръка — от съня или от реалността?

— Добре ли сте?

Трепнах. Потърках чело — цялото беше потно.

— Да — рекох. — Благодаря.

Погледнах нагоре. Възрастен мъж. Добре облечен. Тръгнал вероятно на гости при внуците.

— Седях срещу вас — обясни той. — Изглеждахте, сякаш сте получили пристъп.

Прокарах ръка през косата си, докоснах брадичката и открих, че е мокра от слюнка. Дявол да го вземе — сигурно някакъв страничен ефект от преобразуването.

— Сънувах лош сън. Нищо ми няма. Благодаря, че ме събудихте.

Мъжът се усмихна смутено, кимна и се върна на мястото си.

Запалих цигарата със странния вкус и погледнах часовника. Огледалното изображение на циферблата ми казваше, че е изминал приблизително половин час Загледах се през прозореца, зад който кротичко се нижеха миля след миля и изведнъж осъзнах, че ме е страх. Ами ако всичко това е нечия отвратителна шега или грешка? Ако в организма ми са станали изменения, чиято същност никой не е в състояние да разбере? Ако Машината на Рьониус ми е навредила по някакъв незабележим, необратим начин? Впрочем, сега вече е късно да се безпокоя за това.

Не без известно усилие на волята успях да прогоня съмненията към моя нов съюзник, който се определяше като запис. Машината на Рьониус несъмнено ще върне всичко на старите си места, когато възникне подобна необходимост. Трябва ми само някой, който знае как се работи с нея.

Останах буден достатъчно дълго, за да намеря отговорите на всички вълнуващи ме въпроси. Но постепенно отново се унесох в дрямка, без да постигна определен резултат. Събудих се едва когато наближихме моята спирка.

Почувствах се удивително свеж, когато слязох на тротоара и като преначертах наопаки картата на обкръжаващия ме свят, свърнах покрай паркинга и поех по малката уличка с цял ред затворени магазинчета. След като — за кой ли път — се убедих, че нямам опашка, влязох в едно бистро и си поръчах вечеря, която също имаше странен и непознат вкус. Погълнах два от прословутите им хамбургери и цял куп пържени картофи, без да се замислям дали организмът ми ще е в състояние да смели тези продукти. Повехнал лист от маруля и няколко резенчета презрял домат увенчаха тържествената ми вечеря. По-вкусно нещо не бях хапвал през целия си живот. Като изключим млечният шейк — просто не ставаше за пиене.

Излязох с твърдото намерение да се поразтъпча. Чакаше ме доста път, но пък щях да поразкърша схванатите си от дългото пътуване седалищни части. Измина близо час преди да наближа магазинчето, но затова пък случих на прекрасна вечер за разходки.

Магазинчето, естествено, беше затворено, но на горния етаж прозорците на апартамента му светеха. Заобиколих сградата отзад, изкатерих се по водосточната тръба и надникнах през прозореца. Ралф седеше с книга в ръка, а до слуха ми достигнаха галещите звуци на струнен квартет. Чудесно. Имам предвид, че е сам. Не обичам да се натрапвам.

Почуках по стъклото.

Ралф вдигна глава, погледна ме и се приближи до прозореца.

Рамката се плъзна нагоре.

— Здрасти, Фред. Влизай.

— Благодаря, Ралф. Как си?

— Добре. Бизнесът процъфтява.

— Страхотно.

Прекрачих перваза и се озовах в стаята. Приех напитката, която ми предложи, макар че не я познах по вкуса — съдейки по каната на масата беше натурален сок. Почти не забелязах, че познатото разположение е обърнато наопаки. Ралф толкова често размества мебелите си, че съм привикнал. Той е висок, жилав младеж, с черна коса и прегърбени рамене. Основното му качество е, че се ориентира великолепно в стойността на различни странни предмети. Освен това преподава баскетбол в университета.

— Как беше в Австралия?

— Много ми хареса, ако изключим някои дребни неприятности.

— Какви неприятности?

— После, после — успокоих го аз. — Може би друг път. Слушай, ще те затрудня ли много, ако те помоля да преспя тази нощ в задната стаичка?

— Не, ако се разберете с Уф.

— Ще се разберем — уверих го аз. — Той ще се завие с опашката, а одеялото ще е за мен.

— Миналия път май беше обратното.

— Оттам възникна и спорът.

— Ще видим как ще я карате. Сега ли пристигаш в града?

— Ами… и да, и не.

Той плесна с длани коленете си и се засмя.

— Винаги съм се възхищавал от непосредствеността, с която се отнасяш към живота. Никога не отговаряш уклончиво, никога не лъжеш.

— Затова често оставам неразбран — оплаках се аз. — Такъв е товарът, който носи на плещите си честният човек в един свят на мошеници. Да, току-що пристигам в града, но не идвам направо от Австралия. Оттам се върнах преди няколко дни. Не, не се връщам току-що от Австралия. Сега разбра ли ме?

Ралф поклати глава.

— Имаш толкова опростен, почти класически начин на живот. Е, какво стана този път? Ревнив съпруг? Щурав терорист? Кредитори?

— Нищо подобно — успокоих го аз.

— По-лошо? Или по-добро?

— По-сложно. Да си дочул нещо?

— Нищичко. Твоят курсов ми звъня.

— Кога?

— Някъде преди седмица. Тази сутрин отново.

— Какво иска?

— Иска да знае къде си и дали си се обаждал. Не получи задоволителен отговор. Каза ми, че някакъв тип щял да дойде да ме разпита за теб. Университетското ръководство щяло да ми бъде признателно за сътрудничеството. Това беше само началото. Онзи наистина се появи, малко по-късно, зададе ми няколко въпроса и получи почти същите отговори.

— Надлер ли се казваше?

— Да. От ФБР. Държавният департамент. Така пишеше на удостоверението. Остави ми своя телефонен номер, за да му позвъня в случай, че изникнеш.

— Не му звъни. Ралф се намръщи.

— Излишно беше да го казваш.

— Извинявай.

Заслушах се в музиката.

— А Уексрот какво искаше?

— Освен познатия набор въпроси остави съобщение.

— За мен?

Той кимна и отпи.

— Какво съобщение? — изгубих търпение аз.

— Ако ми позвъниш, да ти предам, че си завършил университета. Дипломата можеш да получиш от него.

— Какво? — подскочих аз и се полях със сок.

— Така каза: „завършил“.

— Нямат право да постъпват по този начин с мен.

Ралф вдигна рамене.

— Да не се е майтапил? Изглеждаше ли пиян? Обясни ли ти как и защо?

— Не, не и не. Беше съвсем трезвен и напълно сериозен. Повтори го два пъти.

— Дявол да го вземе! Тия за какви се мислят? Как може да дипломират, който им падне!

— Познавам много, които мечтаят да завършат университета.

— Защото си нямат богати чичовци! Проклятие! Какво толкова е станало? Не разбирам защо им е трябвало да го правят? И как, след като не им бях оставил никакъв шанс? Как, по дяволите, са успели?

— Нямам представа. Ще трябва да го попиташ.

— Ще го попитам! Хубаво ще го попитам! Още утре отивам при него! И първо ще го прасна здравата!

— Мислиш ли, че това ще реши въпроса?

— Не, но отмъщението е неразделна част от моя класически начин на живот.

Вдигнах чашата и я пресуших на един дъх. А музиката не спираше да се лее.

* * *

По-късно, след като припомних на ирландския сетер с весели очи, работещ като нощен пазач на долния етаж, за договора относно одеялото и опашката, аз се настаних на леглото в задната стаичка. Присъни ми се невероятно сложен и изпълнен със загадъчни символи сън.

Преди доста години прочетох една забавна малка книжка — „Сферландия“ — написана от математик на име Бюргер. Книжката беше своеобразно продължение на стария класически роман на Абът „Плосколандия“, в който се разказваше как в двуизмерния свят Плосколандия се явили същества от космоса и започнали да създават огледални изображения на местните жители. За целта ги прекарвали през третото измерение, непознато за жителите на този свят. Макар и майсторски разработена, тогава идеята не ми направи особено впечатление. През цялото време се опитвах да си представя как ще се съешават двуизмерните кучета в този съвършено плосък свят. Накрая разработих сложна схема и помня, че дълго след това се връщах в мислите си към нея — особено, когато започнах да се занимавам с йога и продължителна медитация.

Само че този път аз бях посетител на двуизмерния свят, където духат свирепи студени ветрове.

Събудих се вкочанен, за да установя, че Уф пак ми е отмъкнал одеялото и се е увил с него в ъгъла до печката. Направих му строга забележка, но той се правеше на разсеян. Загърнах се зиморничаво в одеялото, а той се сви в прашната си опашка и така прекарахме остатъка от нощта.

Бележки

[1] В книжното издание всички подобни текстове са изписани огледално. Бел.ел.ред.

[2] огледален човек — (нем.) — бел.?прев.?