Роджър Зелазни
Пясъчни врати (6)

Глава 6

Бликащият от античните тръби звук бе този, който ме придружаваше през разделителната линия до онова място, където личността се стряска от самата себе си. Исках да ударя спирачки и да поема назад, но отоплителната система не ми позволяваше. Затворил очи, аз се вкопчих с всички сили в краткотрайния миг на щастие, преди да се върне съзнанието. И тогава почувствах, че съм жаден. А също и че нещо твърдо ме подпира в гърба.

Кръгът на възприятията продължаваше неумолимо да се разширява, периферията се менеше постоянно, но центърът оставаше непоклатим. Отворих очи.

Мда…

Лежах върху матрак на пода в ъгъла на стая, в която цареше пълен безпорядък. Наоколо се въргаляха празни бутилки, смачкани фасове и атрибути от женско и мъжко облекло, скъсани плакати, чиито останки висяха жално по стените. Нанизани на конци мъниста закриваха отвора на вратата вдясно от мен и мъничките топчета отразяваха утринната светлина, проникваща през прозореца срещу тях. Златни прашинки танцуваха в лъчите й, пришпорвани от вятъра, който вдигаше с опашката си хрупащото от саксията магаре в другия ъгъл на стаята. Рижава котка клечеше на перваза и ме фиксираше с немигащите си жълти очи — впрочем, това занимание скоро й омръзна и тя взе да придрямва.

Някъде зад и под прозореца се носеше приглушен тътен от улично движение. Между полюшващите се мъниста виждах покрива на тухлена сграда, която стърчеше отвъд улицата. Преглътнах мъчително и отново си дадох сметка за размера на жаждата, която ме измъчваше. Въздухът беше сух и из него витаеха най-различни миризми — някои добре познати, други направо екзотични.

Размърдах тяло, за да определя къде и какво ме боли. Нищо страшно. Слабо пулсиране в челната част на главния мозък, което дори не можеше да се нарече главобол. Протегнах се и се почувствах малко по-добре.

Оказа се, че острият предмет, който ме подпира отзад, е бутилка. Потръпнах при спомена за това как се бе озовала там. Купонът, да… Имаше купон…

Седнах. Погледът ми се спря върху чифт обувки. Моите. Обух ги. Станах.

Вода… Зад завесата от мъниста, имаше баня. Да.

Но преди да тръгна в тази посока магарето вдигна глава, облещи се в мен и ме доближи.

— Още си снощен — поясни то, или по-точно тези думи прозвучаха в главата ми. — Иди се измий и пийни малко вода. Но не използвай прозореца на банята за изход — ще си навлечеш някои неприятности. Като приключиш с освежителните процедури, върни се тук — имам да ти кажа някои неща.

— Добре — кимнах, сякаш цял живот бях общувал с магарета и отидох да пусна душа.

Нямаше нищо подозрително в прозореца на банята. Кой ще ме спре, ако се прехвърля на покрива, а оттам да претичам до съседната сграда? Не смятах да го върша, защото имах усещането, че магарето не сгъстява краските излишно.

Прозорецът… Отново си спомних изминалата нощ, изстрелите, натрошеното стъкло. Докато се измъквах на покрива си бях закачил джоба, а след това си ударих рамото. Но въпреки това продължих да се търкалям по покрива, накрая скочих и се затичах снишен…

Час по-късно бях в бара на Вилидж, готов да изпълня втората част от дадените ми инструкции. Не много бързо, защото имах нужда да осмисля случилото се. Първата бира я изпих съвсем бавно.

Леките пориви на вятъра разнасяха по улицата късчета хартия. От време на време падаха самотни снежинки, които се превръщаха в блестящи капки миг преди да докоснат земята. Малко след това ги замени студен дъжд и накрая се спусна пелената на нощната мъгла.

Вятърът свиреше и блъскаше вратите, а аз потреперих зиморничаво, въпреки, че бях с вълнено сако. След като изпих бирата излязох да потърся някой по-топъл бар.

През следващия час смених три бара, като изпивах по една бира във всеки. Пътьом се отбих в едно магазинче и купих бутилка уиски. Време беше да измисля някое подходящо място, където да се натряскам — не ми се щеше да го върша пред публика. И все пак, макар и подсъзнателно, жадувах за весела компания и празнична шумотевица.

Петият бар беше истинско откритие. Три или четири стъпала под нивото на улицата, с добре затоплено и порядъчно задимено помещение, приятен полумрак и достатъчно посетители, които да създадат необходимия шумов фон. Избрах една празна маса до прозореца, свалих си сакото и извадих цигарите. Струваше си да поостана повече.

Това бе заведението, където той ме откри половин час по-късно. Вече бях успял да се поотпусна, чувствах се на топло и уютно място и дори престанах да чувам воя на вятъра, когато някой неочаквано спря до масата, дръпна отсрещния стол и се настани в него.

Дори не вдигнах глава. С периферното си зрение видях, че не е ченге, а все още нямах нужда от друга компания.

Поседяхме така — съвсем неподвижно — около половин минута. След това той положи пред мен три нескриващи нищо фотографии — две брюнетки и една блондинка.

— Не би ли искал да се стоплиш с някоя от тези в подобна нощ? — чух глас, който познавах от дълги години и погледът ми подскочи с четирийсет и пет градуса нагоре.

— Доктор Мериме! — възкликнах аз.

— Шшшт! Преструвай се, че разглеждаш снимките.

Познатият захабен шлифер, копринена кърпа и барета… дългото цигаре… Удивителни очи зад неизменните очила, създаващи илюзията, че надничаш в аквариум. Колко години бяха изминали?

— Какво търсите на подобно място?

— Събирам материал за книгата си, естествено. По дяволите, Фред! Казах ти да гледаш снимките! Направи се, че те интересуват. Играй. Имаш проблеми.

Загледах се отново в снимките.

— Какви проблеми? — попитах след малко.

— Някакъв тип те следи.

— Къде е сега?

— От другата страна на улицата. Скри се в един вход.

— Как изглежда?

— Не видях точно. Топло облечен. С дебел шлифер. Среден на ръст. Нахлупена шапка. Изглежда здравеняк.

Аз се засмях.

— Може да е всеки. Откъде знаете, че ме следи?

— Забелязах те преди час — и преди няколко бара. В оня, полупразния. Тъкмо понечих да ти се обадя и си тръгна. Викнах ти, но не ме чу. Докато платя, вече пресичаше улицата. Тръгнах след теб и тогава видях тоя тип да излиза от един вход. В началото го помислих за случаен минувач, но ти се мотаеше безцелно, а той все те следваше. После, като стигна следващия бар, той отново се притаи наблизо. Пъхна се в един вход, запали цигара и се закашля. Не откъсваше поглед от бара. Продължих до ъгъла, където има телефонна будка, скрих се вътре и започнах да го следя. Така посетихме околностите на още два бара, докато се убедя със сигурност, че именно ти го интересуваш. Дойдох да те предупредя.

— За което съм ви благодарен.

— Съдейки по това колко невъзмутимо приемаш информацията, имам усещането, че не ти съобщавам нещо ново.

— Правилно.

— Това означава ли, че мога да ти бъда от полза?

— Не, що се касае конкретно до главобола. Виж, относно неговите причини…

— Ако те измъкна оттук без той да забележи?

— Именно това имах предвид.

Той махна с превързаната си ръка.

— Лесна работа. Отпусни се и се наслаждавай на обстановката. Пийни си. Другото остави на мен. А, не забравяй да разгледаш снимките.

— Защо?

— А защо не?

— Какво е станало с ръката ви?

— Порязах се с нож. Успяха ли най-сетне да те дипломират?

— Не. Но работят по въпроса.

До масата приближи келнер, остави питието, прибра парите, хвърли един поглед на снимките, вдигна глава и ми намигна. След това закрета към бара.

— Мислех, че съм те притиснал в ъгъла, когато записа история — подхвърли той, след като отпи от чашата и облиза устни. — Какво стана след това?

— Избягах в археологията.

— Хитро. Имаше твърде много публикации по антропология и древна история, за да се задържиш още дълго.

— Зная. Трябваше ми убежище, колкото да избутам втория семестър. През есента въведоха нов курс — по геология. Отделих му половин година. След това изникнаха други възможности.

Той поклати глава.

— Изключение от абсурда — бе всичко, което каза.

— Нещо от тоя род.

Мериме се покашля притеснено.

— Всъщност до колко сериозно е положението, в което се намираш?

— Честно казано — много сериозно. Но все пак се опирам главно на предположения.

— Друго имах предвид — властите ли са замесени, или частни лица?

— Изглежда едните и другите. Защо, разколебахте ли се?

— Не, разбира се! Просто исках да знам каква е ситуацията.

— Прощавайте — сепнах се аз. — Май трябваше първо да ви благодаря за риска, който… — Мериме вдигна ръка, сякаш искаше да ме спре, но аз продължих: — Истината е, че нямам ни най-малка представа кой е човекът, който ме дебне на улицата. Зная само, че хората, които представлява, могат да бъдат много опасни.

— Добре, това е достатъчно. Винаги сам отговарям за постъпките си, а вече съм решил да ти помогна. Стига празни приказки!

Вдигнахме чашите. Мериме се захили и побутна фотографиите към мен.

— Аз наистина мога да ти уредя една нощ с някоя от тези хубавици. Стига да искаш.

— Благодаря. Тази вечер ще я посветя на алкохола.

— Едното не изключва другото.

— Не и днес.

— Както желаеш — сви рамене той. — Не искам да ти се натрапвам. Приеми го като форма на гостоприемство. Като знак на приятелство. Твоите успехи пробуждат завистта ми.

— Какви успехи?

— Ти си един от малцината мои познати, на които им върви постоянно.

— На мен — да ми върви?

— Винаги знаеш какво правиш и го правиш добре.

— Но аз не правя нищо особено.

— Знаеш ли всъщност защо ти върви? Защото не се интересуваш от мнението на другите.

— Не смятам, че е така.

— Изслушай ме. Става въпрос за начина, по който се държиш. За твоята увереност. За умението да избираш…

— Добре, добре — прекъснах го аз. — Тук може и да сте прав. Разбрах накъде биете. А сега…

— … точно това ни прави сродни души — продължаваше Мериме. — Защото и аз съм същия.

— Сигурно. А сега — как да се измъкна оттук?

— В кухничката има една врата, която води към задния двор. Ще излезем през нея — барманът ми е приятел. След това ще идем у нас — по обиколен път. Там сега купонът е в разгара си. Можеш да се веселиш колкото ти душа иска, а после лягай някъде и спи.

— Звучи привлекателно, особено последното. Пресушихме чашите и Мериме прибра хубавиците в джоба си. Отнякъде изникна барманът, двамата размениха няколко думи, Мериме се обърна и ми даде знак да тръгвам към задната врата. Изчаках го на изхода.

Навън ръмеше и аз си вдигнах яката. Мериме сви наляво. Последвах го отблизо. Известно време се движехме по тъмни улички, сред неясни сенки на ниски, прихлупени сгради. Някъде по пътя цопнах в една дълбока локва и си измокрих обувките.

След три или четири пресечки — за времето нямах представа — свърнахме в един вход, където, както се оказа, бе разположена щабквартирата на професора. Стълбището миришеше на застояла влага, а дървените стъпала скърцаха пронизително. Някъде отгоре долиташе приглушена музика, смях и гласове.

Изкачвахме се по посока на шума и не след дълго стигнахме пред неговата врата. Влязохме и той ме представи набързо. Взех си чаша, сипах си от уискито, което носех, добавих лед и се изтегнах на едно диванче. Тайно се надявах да бъда заразен от всеобщото веселие, докато се напия достатъчно, за да се озова в тъмното празно място, което ме очакваше.

Накрая, естествено, се добрах и до него, но едва след като купонът започна да издъхва. Тъй като всички присъстващи показваха стремеж да достигнат същото място, постепенно ме завладя усещането, че не се отличавам по нищо от тях. Сред дима, алкохолните пари и оглушителния шум, всичко изглеждаше толкова естествено и нормално, че дори появата на Мериме, пременен единствено с гирлянди от листа и яхнал дребно магаре, не ми направи особено впечатление. Отпред пристъпваше ухилено джудже с чифт цимбали. Процесията спря пред мен.

— Фред? — Да?

— Докато не съм забравил, ако утре се успиш и съм излязъл, яйцата са в хладилника, а хлябът държа в лявото шкафче. Чувствай се като у дома си.

— Благодаря. Ще го запомня.

— Още нещо…

Той се наведе към мен и сниши глас.

— Доста мислих по въпроса.

— Така ли?

— Относно твоите проблеми.

— И?

— Не зная как точно да се изразя, но… как мислиш, възможно ли е да бъдеш убит, като следствие от тях?

— Струва ми се, че да.

— Е, ако положението стане твърде напечено, имам разни приятелчета, които могат да ти помогнат. В случай, че ти се наложи да отървеш света от някоя грешна душа, кажи ми и ще ти съобщя едно телефонче. Можеш да се обадиш от мое име. Дължат ми известни услуги. Тъкмо сега е моментът.

— Аз… не зная какво да кажа. Благодаря, естествено. Надявам се, да не стигам до там. Не съм и предполагал…

— Това е най-малкото, което бих могъл да сторя, за да защитя инвестициите на чичо ти Алберт.

— Вие познавате чичо Алберт? И завещанието му? Никога не сте го споменавали…

— Дали го познавам? С Ал сме съученици от Сорбоната. Лятно време двамата с него продавахме контрабандно оръжие в Африка. Аз профуках моя дял, но чичо ти не само запази своя, но и го умножи. Малко поет, малко негодник. Имам чувството, че това е ваша семейна черта. Типични безумни ирландци — ето какво сте вие. Дали съм познавал Ал!

— Но защо никога не сте ми казвали?

— Защото щеше да си помислиш, че се опитвам да те изнудя да завършиш университета. Нямаше да е честно от моя страна, разбираш ли? Сега, когато явно имаш проблеми, бях принуден да го сторя.

— Но…

— Стига! Да живее веселбата!

Джуджето удари здраво цимбалите и Мериме протегна царствено ръка. Някой положи в нея бутилка вино. Той отметна глава и гаврътна юнашка глътка. Магарето започна да пляска с опашка. Едно момиче със сънени очи, същото което седеше до вратата, скочи неочаквано и започна да къса копчетата на тясната си блузка, като същевременно крещеше неистово: „Евое! Евое^[1]!“

— До скоро виждане, Фред.

— До скоро.

Във всеки случай, това е всичко, което си спомням. Малко след това потънах в забрава, която почти можех да докосна с ръка.

Сънят, който по такъв чудесен начин ни спасява от грижите, ме застигна по-късно в някакво засипано с цигарена пепел място, което всички останали бяха напуснали. Добрах се някак си до матрака в ъгъла, настаних се удобно и пожелах „лека нощ“ на тавана.

А после…

Водата шуртеше в мивката, лицето ми бе скрито от пяната и тъкмо вдигах бръснача на професор Мериме, когато мъглата се вдигна и пред очите ми блесна сияйният връх Фуджи.

И от самата сърцевина на доскорошния мрак, се появи онова, което търсех, освободено от неизвестна вълшебна сила:

                       ЧУВАШ ЛИ
                            МЕ,
                          ФРЕД?
                               ДА.
              ДОБРЕ. МАШИНАТА Е
         ПРОГРАМИРАНА ПРАВИЛНО.
             НАШАТА ЦЕЛ ЩЕ БЪДЕ
                    ПОСТИГНАТА.
                               КОЯ Е НАШАТА ЦЕЛ?
           НАПЪЛНО ДОСТАТЪЧНА Е
      ЕДИНИЧНАТА ТРАНСФОРМАЦИЯ.
                               КАКЪВ ВИД ТРАНСФОРМАЦИЯ?
    ПРЕМИНАВАНЕ ПРЕЗ МОБИЛАТОРА
    НА N-МЕРНИЯ ПРЕОБРАЗУВАТЕЛ.
                               ИМАШ ПРЕД ВИД ЦЕНТРАЛНИЯ
                               БЛОК В МАШИНАТА НА РЬОНИУС?
                  ПОТВЪРЖДЕНИЕ.
                               КАКВО ИСКАШ ДА ПРЕКАРАМ ПРЕЗ НЕГО?
                       СЕБЕ СИ.
                               СЕБЕ СИ?
                       СЕБЕ СИ.
                               ЗАЩО?
   ЖИЗНЕНО ВАЖНА ТРАНСФОРМАЦИЯ.
                               ОТ КАКЪВ ВИД?
          ИНВЕРСИЯ, ЕСТЕСТВЕНО.
                               ЗАЩО ИНВЕРСИЯ?
           ЗАЩОТО Е НЕОБХОДИМО.
         ТЯ ЩЕ ВЪРНЕ ВСЯКО НЕЩО
                 НА МЯСТОТО МУ.
                               КАТО СЕ ИНВЕРТИРАМ?
                    ТОЧНО ТАКА.
                               СЪЩЕСТВУВА ЛИ ЕЛЕМЕНТ НА
                               ОПАСНОСТ ЗА МОЕТО ЗДРАВЕ?
 НЕ ПОВЕЧЕ ОТ МНОГО ДРУГИ НЕЩА,
        КОИТО ВЪРШИШ ЕЖЕДНЕВНО.
                               КАКВИ ГАРАНЦИИ ИМАМ ЗА ТОВА?
               МОИТЕ СОБСТВЕНИ.
                               АКО НЕ ГРЕША, ТИ СИ САМО ЕДИН ЗАПИС.
     АЗХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
     ХХХХХХХХХХАЗХХХХХХХХХХХХХХ
        ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ АЗ
       ХХХСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПА
       АЙКИХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
       СПАЙКИХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
       СПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИХХХХХХ
       ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
                               ДОБРЕ ДЕ, СТИГА.
     ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
     ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
             ЧУВАШ ЛИ МЕ, ФРЕД?
             ЧУВАШ ЛИ МЕ, ФРЕД?
                               ИМАШ ВРЪЗКА.
             ЩЕ ГО НАПРАВИШ ЛИ?
                               ДА МИНА ВЕДНЪЖ ПРЕЗ ОНОВА НЕЩО?
                      ПРАВИЛНО.
           НИЩО ПОВЕЧЕ ОТ ТОВА.
                               ЗАЩО НЕ?
                               КАКВО ЩЕ МИ СТАНЕ,
                               АКО ПОВТОРЯ?
        ЗАТРУДНЕН СЪМ ДА НАМЕРЯ
    МАТЕМАТИЧНО РЕШЕНИЕ НА ОБЩО
      УРАВНЕНИЕ ОТ ПЕТА СТЕПЕН.
                               КАЖИ МИ ГО С ПРОСТИ ДУМИ.
                 ЩЕ БЪДЕ ОПАСНО
              ЗА ТВОЕТО ЗДРАВЕ.
                               КОЛКО ОПАСНО?
                   СМЪРТОНОСНО.
                               НЕ СЪМ СИГУРЕН, ЧЕ ИДЕЯТА
                               МИ ХАРЕСВА.
                  НЕОБХОДИМО Е.?
         ТОВА ЩЕ ПОСТАВИ ВСИЧКО
                 НА МЯСТОТО МУ.
                               УВЕРЕН ЛИ СИ, ЧЕ ЩЕ ИЗЯСНИ
                               НЕЩАТА КАТО ИМ ДАДЕ НАЙ-
                               РАЗУМНОТО И ДОСТОВЕРНО ОБЯСНЕНИЕ?
      О! ДАХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
      ДАХХДАХХДАХХДАХХХХХХХХХХХ
     ДАДАДАДАДАДАДАДАДАДАДАДАДА
   ДАДАДАДАДАДАДАДАДАДАДАДАДАДА
   ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХДА.
                               ХУБАВО Е,
                               ЧЕ СИ ТОЛКОВА СИГУРЕН.
         ЗНАЧИ, ЩЕ ГО НАПРАВИШ?
                               ДОСТАТЪЧНО ШАНТАВО Е
                               ЗА ДА МЕ ЗАИНТРИГУВА.
           МОЛЯ БЪДИ КОНКРЕТЕН.
                               ДА. ПОТВЪРЖДЕНИЕ.
                               ЩЕ ГО НАПРАВЯ.
             НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАШ.
                               ДА СЕ НАДЯВАМЕ.
                               КОГА ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНА?
      КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПО-СКОРО.
                               ДОБРЕ. ЩЕ ОБМИСЛЯ ОТКЪДЕ ДА ЗАХВАНА.
В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ТОВА ЕООООООО
ОООООООООООООООООООООООООООО

Ето как беше, в цялото си великолепие. Мигновено възпроизвеждане — точно колкото да вдигна ръка до бузата си и да прокарам пътека през наслоената пяна. Моят безименен събеседник отново бе влязъл във връзка, но този път, за да ми обещае напълно конкретен резултат. Неусетно започнах да си тананикам под носа. Дори най-фантастичните обещания са далеч по-приемливи от абсолютната неизвестност.

Веднага щом се избръснах отидох в кухнята. Мивката бе пълна с мръсни съдове, беше тясно и миришеше на къри. Заех се с приготвянето на закуската.

На най-долния рафт в хладилника, върху пакета с шунката, лежеше бележка: „Не забравяй телефонния номер и кога трябва да позвъниш.“

Повторих си няколко пъти цифрите, докато бърках яйцата в тигана. Тъкмо когато се настаних на масата, в кухнята се показа магарето и втренчи поглед в мен.

— Кафе? — предложих любезно.

— Я престани!

— С кое?

— Тези числа. Ужасно ме дразнят.

— Кои числа?

— Тези, за които мислиш. Бръмчат като насекоми. Намазах мармалада върху филията и отхапах.

— Върви по дяволите — му казах. — Имам снижена поносимост към магарета-телепати, а и какво правя в главата си е моя лична работа.

— Човешкият ум, господин Касиди, е място, незаслужаващо чести посещения. Уверявам ви, че не съм се захванал доброволно със задачата да надзъртам във вашия. Сега вече е повече от очевидно, че не познавате елементарните норми на възпитание. Въпреки това не ми остава друго, освен да ви се извиня.

— Карай.

— Вървете по дяволите.

Облещих се в яйцата и шунката. Изминаха няколко минути.

— Казвам се Сибла — представи се магарето. Реших, че това не ме интересува и продължих да се храня.

— Приятел съм на Рагма и Чарв.

— Аха. Изпратили са те да ме следиш и да слухтиш мислите ми, значи.

— Нищо подобно. Назначиха ме да ви охранявам, докато получите посланието и започнете да го следвате.

— И как смяташ да ме охраняваш?

— Първо, не бива да привличате ничие внимание…

— В компанията на едно бъбриво магаре? Кой ти даде тоя съвет?

— Зная, че външният ми вид не е съвсем подходящ. Тъкмо смятах да ви обясня по-подробно. Става въпрос за съхраняване на телепатична тишина. Аз мога да неутрализирам ехото на вашите мисли. Все още не се е налагало да го върша, тъй като последствията от алкохола направо ги притъпяват. Накратко — задачата ми е да блокирам вашите мисловни излъчвания и да възпрепятствам свързването ви с някой друг телепат.

— Какъв друг телепат?

— Бъдейки далеч по-откровен, отколкото го изисква положението, ще ви призная, че и аз не знам. На по-високо равнище е взето решение, че по случаят може да работи и чужд телепат. Изпратиха ме тук, за да ви заглушавам и да блокирам всякакви нежелателни опити за проникване в мислите ви. Освен това трябва да определя самоличността и местонахождението на този индивид.

— Е? И какво стана?

— Нищо. Вие бяхте пиян и никой не се опита да се свърже с вас.

— От което излиза, че предположенията ви са погрешни.

— Може би. А може би не.

Върнах се към закуската. Хрумна ми нещо и попитах с пълна уста:

— Между другото, какъв е твоят чин? Същия ли е като на Чарв и Рагма? Или по-висок?

— Нито едното, нито другото — отвърна магарето. — В действителност аз съм финансов инспектор. Наеха ме като единствения телепат, способен да изпълни тази задача.

— И ти ли имаш наложени ограничения за това какво можеш и какво не можеш да ми казваш?

— Оставиха аз да преценявам според обстановката, като разчитат на здравия разум.

— Странно. Ако питаш мен, във всичко това няма и капчица здрав разум. Май не са разполагали с достатъчно време, за да те въведат напълно в работата.

— Има нещо вярно. Всичко стана малко набързо. Имайки пред вид времето за прехвърляне и извършване на замяната.

— Каква замяна?

— Истинското магаре е завързано в задната стая.

— Брей.

— Чета непрекъснато мислите ви и не възнамерявам да отговарям на въпроси, на които не е отговарял Рагма.

— Хубаво. Щом твоят здрав разум ти подсказва да запазиш за себе си информация, която е жизненоважна за моята безопасност, прояви поне елементарна съобразителност. Какво представлява това съобщение, което спомена одеве?

Магарето отмести поглед.

— Казаха ми, че сте проявили известна склонност да ни сътрудничите по случая.

— Така е — в началото — признах аз.

— Но сте отказали да бъдете прехвърлен на друга планета, където да ви изследва телепат-аналитик?

— Точно така.

— В такъв случай, не бихте ли се съгласили на подобна процедура тук и сега?

Сръбнах глътка кафе.

— Ти самият подготвен ли си в тази насока?

— Всеки телепат притежава солидна теоретическа подготовка, а що се отнася до практическия опит — не мога да се оплача…

— Нали каза, че си финансов инспектор — прекъснах го аз. — Не се опитвай да мамиш аборигените. Ние не пасем трева.

— Добре де. Наистина нямам достатъчно подготовка. Смятам обаче, че ще се справя. И не само аз го мисля, щом са ме изпратили тук.

— Кои са те изпратили?

— О… за Бога! Чарв и Рагма.

— Имам чувството, че са започнали да действат не според инструкциите. Не греша, нали?

— При изпълнение на подобна задача агентите винаги разполагат с известна свобода на действие. Така и трябва да бъде.

Въздъхнах и запалих цигара.

— От колко години съществува организацията, която те е наела? — попитах аз, но като забелязах колебанието в очите му, добавих: — Е това поне можеш да ми кажеш.

— Не зная точно. Няколко хиляди… години, по вашето времеизмерване.

— С други думи, това е една от най-големите и най-старите бюрократични организации.

— От мислите ви виждам накъде биете…

— Остави ме да се изкажа. В университета, покрай другите неща, изучавах мениджмънт и зная, че съществува закон за еволюцията на подобни организации — точно толкова неизбежен, колкото и за всичко останало в живота. Колкото по-дълго съществува подобна организация, толкова по-често ражда забрани, които ограничават дейността й. Тя достига ентропия в състояние на абсолютен нарцисизъм. Само хора, занимаващи се с конкретна работа, са в състояние да свършат нещо полезно, и то след като нарушат половин дузина правила.

— Трябва да призная, че в разсъжденията ви съществува известна доза истина. Но в този случай…

— Самото ти присъствие тук е нарушение на правилата. Сигурен съм в това. Не е необходимо да чета мислите ти, за да усещам, че се чувстваш неуверено. Не е ли така?

— Нямам право да обсъждам с вас политиката на организацията, която представлявам.

— Дрън-дрън. Разкажи ми сега за този аналитичен метод. Как се осъществява?

— Това е нещо подобно на вашия словесен асоциативен тест. Единствената разлика е, че ще го осъществя по телепатичен път. Няма да се наложи да налучквам реакциите ви. Мога да ги следя директно.

— Означава ли това, че не би могъл да надникнеш в подсъзнанието ми?

— Съвършено вярно. Не съм надарен с божествени способности. В действителност, мога да прослушвам само повърхностния слой от мисли. Когато напипам нещо интересно, започвам да го следя, докато стигна корените му.

— Значи не може да стане без моето съдействие.

— Ами да. Само истински професионалист би могъл да си пробие път със сила.

— Имам късмет, че такъв не се навърта наоколо.

— Щеше да е по-лесно. Не и за мен, разбира се.

Допих кафето и си сипах още една чаша.

— Нали не възразяваш, ако се заемем с тази работа още днес? — попита Сибла.

— А защо не сега?

— Бих искал да изчакам момента, когато нервната ви система се върне към нормално състояние. Страничните ефекти от действието на алкохола не са се изчистили напълно. Май вчера сте попрекалил с чашката. Това затруднява телепатичния контакт.

— Алкохолът винаги ли оказва подобно въздействие?

— Като правило.

Вдигнах чашата.

— Пак започна!

— Кое?

— Тези числа, въртиш ги в главата си!

— Съжалявам. Не ми излизат от ума.

— Това не е причина!

Изправих се и се протегнах.

— Прощавай. Трябва да отскоча до тоалетната.

Тръгнах към вратата, но Сибла ми препречи пътя.

— Не смяташ да изчезнеш, нали?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Не е необходимо. Подушвам го в мислите ти. Ще направиш грешка.

Заобиколих го и се насочих към вратата. Сибла ме следваше по петите.

— Няма да ти позволя да си тръгнеш — не и след всички унижения, които изтърпях, за да се добера до този жалък ганглиев възел!

— Бива ли да говориш така? Особено когато молиш за услуга?

Прекосих хола и влязох в тоалетната. Сибла не се отделяше от мен.

— Услуга — ние ти правим услуга! Но ти си прекалено тъп, за да го разбереш!

— Бих казал зле информиран.

Хлопнах вратата и я заключих.

— Почакай! Слушай! Ако изчезнеш, здравата ще загазиш!

Изсмях се.

— Съжалявам. Взе да ми омръзва компанията ти.

Завъртях се и отворих прозореца.

— Върви си тогава, невежа маймуно! Губиш последния си шанс да станеш цивилизовано същество!

— Това пък какво значи?

Мълчание. Сетне:

— Нищо. Извинявай. Исках да знаеш, че е много важно.

— Това вече го знам. „Защо“ — това питах.

— Не мога да ти кажа.

— Тогава върви по дяволите.

— Знаех, че не си заслужаваш усилието — отвърна зад вратата Сибла. — Малкото, което видях на Земята ми стига, за да заявя смело, че вие сте една раса от диваци и дегенерати.

Прекрачих перваза и спрях за миг, преценявайки шансовете си.

— Никой не обича умниците — подхвърлих през рамо и скочих в нищото.