Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doorways in the Sand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Роджър Зелазни. Пясъчни врати

Редактор: Катя Петрова

ИК „Камея“, 1998

ISBN: 954–834-036–3

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Докато висях в пространството и напрягах мишци, за да компенсирам махаловидните движения на въжето, аз разглеждах монетата с обърнатия наляво профил на Линкълн. Изглеждаше точно така, както би изглеждало всяко пени в огледало — с обърнати наопаки букви и прочие… Само дето лежеше на собствената ми длан.

Встрани и под мен, на няколко стъпки от пода, продължаваше да бръмчи машината на Рьониус — общо три корпуса, подредени в линия върху овална платформа, въртяща се бавно в обратна на часовниковата стрелка посока. В краищата на двата външни корпуса бяха монтирани оси — едната вертикална, другата хоризонтална — около които се въртеше лента, широка метър и прегъната като равнината на Мьобиус. Лентата изчезваше в широко и тъмно отверстие, над което като капак се издигаше някакъв машинен елемент, напомнящ грамадна извита длан.

Свих колене, опрях пети в един от възлите на въжето и започнах бавно да се поклащам, докато не след дълго се озовах над отверстието, водещо към централната част на машината. Тогава се спуснах надолу, хвърлих монетата върху лентата, отново разклатих въжето и поех обратния път през пространството. При следващия мах на въжето стигнах до края на лентата и сграбчих монетата в мига, когато се появи отвътре.

Резултатът нямаше нищо общо с очакванията ми. Ни най-малко.

При първата си поява от машината изображенията върху монетата бяха обърнати наопаки. Предположих, че след повторното пътешествие тя ще се върне към нормалното си състояние. Вместо това държах в пръстите си метален диск, чиято рисунка повтаряше до най-малки подробности оригиналната, само че не беше релефна, а по-скоро гравирана. Същото бе положението и от другата страна, а зъбчетата по края бяха превърнати във вдлъбнатини, като че отгоре им бе преминал влак.

Странно, много странно. Трябва да опитам поне още веднъж и да видя какъв ще е резултатът. Изправих се, стиснах здраво въжето с колене и се помъчих да придам нова посока на хаотичното люшкане.

За един кратък миг погледнах нагоре в мрака, където се криеше напречната греда с прехвърленото през нея въже, на което подскачах като някоя марионетка. Беше толкова близо до покрива, че се наложи да пълзя по нея увиснал като ленивец.

Бях проникнал в сградата през едно малко прозорче, чиято решетка изпилих, а трите алармени инсталации в първото помещение преодолях с помощта на въжето и елементарните си технически познания от един полузабравен курс по електроника. Главната зала тънеше в мрак, единствената светлина идваше от разположените на нивото на пода прожектори, заобикалящи централната част на експозицията така, че лъчите им да се съсредоточат върху машината. Ниският парапет, който я обграждаше, всъщност скриваше невидимите електронни очи, монтирани да пазят несмущаван покоя й. Чувствителни датчици в пода и платформата щяха да сигнализират за всеки натиск върху тях. Дори на гредата, на която висях, имаше въртяща се телевизионна камера. Наложи се да я извия съвсем леко, така че пак да следи експозицията, но в южния й край, тъй като възнамерявах да се спусна откъм северната стена. В сградата имаше и охрана, която, за щастие, тъкмо бе приключила с поредната обиколка, а аз не възнамерявах да се задържам дълго време тук. Но всички планове рано или късно стават зависими от волята на случая, факт, върху който почиват богатствата на не една застрахователна компания.

Нощта бе облачна, с лека добавка на хладен ветрец. От устата ми излизаше пара. Единственият свидетел на одевешното ми пълзене по покривите бе една уморена котка, свита край пожарната стълба. Захлаждането датираше от предната вечер — тогава бях пристигнал в града — а решението за моето настоящо пътешествие бе прието в деня преди нея на дивана у Хал.

След като Чарв и Рагма се приземиха — по моя молба — на около петдесетина мили от града в късните часове на нощта, изминах останалия път на автостоп. И добре, че беше толкова късно…

Има една странична уличка, която завършва сляпо в тази, където живея, а моят блок е разположен точно на кръстовището. С което искам да кажа, че прозорците на апартамента ми се виждат от тази уличка. Беше съвсем естествено да вдигна глава, докато наближавах входа. Прозорците бяха тъмни, което също бе напълно естествено. Празни. Лишени от живот.

Но тъкмо преди да завия зад ъгъла мярнах с крайчеца на окото мигновено проблясване, на което при други обстоятелства сигурно не бих обърнал внимание. Можеше, например, да е рожба на въображението ми.

Не и в този случай. Не и след всичко, което бях преживял през последните дни. Само глупак не би обърнал внимание, рекох си аз, направих кръгом и поех курс на отдалечаване.

Заобиколих квартала и излязох от другата страна на блока. Подминах задния вход, изкатерих се по водосточната тръба и се прехвърлих на пожарната стълба. Изравних се с корниза, от който бях разговарял преди няколко дни с Пол Байлер, пропълзях по него и надникнах предпазливо в собствената си спалня. Твърде тъмно, за да се види нещо. А и без това пламъчето на предполагаемата цигара беше блеснало зад следващия прозорец.

Опрях пръсти на стъклото, натиснах рамката и я плъзнах нагоре. Пантите бяха смазани — не обичам да безпокоя съседите, когато се прибирам от нощна разходка.

Изух си обувките и ги оставих на перваза. Почаках няколко минути, докато си възстановя дишането и продължих напред, готов всеки момент да премина към отстъпление. Стараех се да дишам с широко отворена уста. Минута, още една…

Тихо поскърцване на фотьойла в съседната стая — точно колкото да преметнеш крак върху крак. Това означаваше, че неканеният гост се намира в гостната, в дясно от вратата и близо до прозореца.

— Има ли още кафе? — прозвуча груб глас, сякаш да потвърди подозренията ми.

— Мисля, че да — беше отговорът.

— Сипи ми, какво чакаш?

Клокочене на течност. Тракане на капачка.

— Достатъчно — и стъпки.

Въздишка. Драскане на клечка. Отново тишина. Сумтене.

— Голям смях ще падне, ако вече е ритнал камбаната.

— Да бе. Съмнявам се.

— Защо?

— Защото е късметлия. Още като го подуших не ми хареса.

— Вярно. Дано по-скоро намери пътя към дома.

— Виж, тук желанията ни съвпадат.

Този, който седеше в креслото се надигна и се премести до прозореца.

— Колко още ще чакаме, божичко?

— Колкото трябва. Нали си заслужава.

— Да съм го отричал някога? Но колкото по-скоро го сгащим, толкова по-добре.

— Виж, за това може да пие човек.

— Ей, какво държиш там?

— Малко бренди.

— И мълча през цялото време, докато ме наливаше с тая негърска пот?

— Нали все за кафе питаше? Освен това го открих преди малко.

— Я го подай насам.

— Ще ти дам чаша. Малко аристократизъм. Брендито си го бива.

— Сипвай!

Чух как отпушват корковата тапа на моето коледно бренди. След това звън на чаши и отново стъпки.

— Наздраве.

— Хубаво мирише.

— Нали ти казах?

— За кралицата!

— Бог да я пази!

Моите гости отново се настаниха по местата си и притихнаха. Измина приблизително четвърт час, без да помръднат. Аз също.

Накрая се прокраднах безшумно до моя тайник, измъкнах парите, които си лежаха мирно в ботуша, прибрах ги и се върнах при прозореца. Пропълзях навън, обух си обувките и се изкатерих на покрива. Пътьом подплаших някаква суеверна котка, но едва ли можех да я виня.

След като огледах местността около къщата на Хал за нежелано присъствие му позвъних от телефона на ъгъла. Бях изненадан, че вдигна веднага слушалката.

— Да?

— Хал?

— Да. Кой е?

— Приятелчето от покривите.

— Ей, здрасти! В какво си се забъркал сега?

— Де да знаех. Ти не можеш ли да ми помогнеш? Слушай, мога ли да се кача?

— Разбира се, защо не?

— Сега. Не искам да се натрапвам, но…

— Въобще не се натрапваш. Хайде, идвай.

— Има ли нещо?

— Ако питаш мен, не е нищо сериозно. Все пак има някои дреболии… Всъщност, да. Двамата с Мери открихме някои различия в характерите си и тя ще прекара уикенда при майка си. Аз съм полупиян, което означава, че съм наполовина трезвен. Мисля, че е достатъчно. Ти ще ми разкажеш за проблемите си, а аз — за моите.

— Става. Качвам се след минутка.

— Страхотно. Чакам те.

Изтичах при вратата, натиснах звънеца, бутнах дръжката, качих се на втория етаж и почуках. Секунда по-късно се озовах вътре.

— Брей, каква точност — възхити се той, докато се люшкаше в средата на стаята. — Влизай и се моли.

— В този ред ли?

— Ами да, моли се за благополучието на този гостоприемен дом. Сигурно ще ми е от полза.

— Да бъде благословен — произнесох тържествено и влязох. — Съжалявам, че имаш неприятности.

— Ще отминат. Всичко започна от една прегоряла вечеря и закъснение за театър. Дреболии и глупости. Помислих, че е тя, когато позвъни. Май утре ще трябва да й се извиня. Дано махмурлука придаде необходимото скръбно звучене на гласа ми. Ти к’во пиеш?

— Не ми се… О, да върви по дяволите! Ти на какво си?

— Капка сода в море от скоч.

— На мен обратното.

Настаних се в един широк, удобен фотьойл. Хал се върна след минутка с голяма чаша, от която побързах да отпия юнашка глътка. Той се присъедини към мен, след което попита:

— Наскоро да си извършвал някоя чудовищна постъпка?

Поклатих глава.

— Аз съм жертва, а не палач. Да не си чул нещо?

— Нищо особено. Хората ме питат за теб, но не казват нищо.

— Хората? Кои по-точно?

— Ами… курсовият ти ръководител, Денис Уексрот…

— Той пък какво иска?

— Интересуваше се от твоя индивидуален проект в Австралия.

— Бъди по-конкретен.

— Питаше къде си. Вълнуваше го точното място на разкопките.

— Ти какво му каза?

— Че не зная, което си беше самата истина. Говорихме по телефона. Малко след това намина да ме посети и си водеше компания — някакъв тип на име Надлер. Показа ми удостоверение, че е от Държавния департамент. Искал да сподели с мен опасенията си за възможността да си забъркан в кражбата на особено ценен предмет, от което можел да избухне международен скандал.

Промърморих нещо нецензурно.

— Да, и аз си помислих същото — каза Хал. — Настояваха да изстискам от паметта си всичко, което би могло да уточни местонахождението ти. Много ми се искаше да ги пратя за зелен хайвер — например в Тасмания. Но да ти призная, ме беше страх. Не знаех какво може да се очаква от тях. Затова държах на тезата, че не сме се виждали преди твоето заминаване.

— Това добре. Всъщност кога се случи?

— Около седмица след като замина. Тъкмо бях получил картичката ти от Токио.

— Аха. И това ли е всичко?

— Не, за Бога. Това беше само началото.

Гаврътнах още една солидна глътка.

— Надлер цъфна отново на следващия ден — да ме питал дали не съм си спомнил още нещо. Вече ми бе дал телефонния си номер, на който да го търся, ако се обадиш отнякъде. Бях малко ядосан и го отрязах. Тая сутрин пак се появи и ми изнесе цяла лекция за това, че ако им сътруднича само мога да ти помогна и тъй нататък. Някой ги беше осведомил за шума около твоето изкачване на Сиднийската опера, но ти вече беше духнал към пустинята. Какво е историята с тая опера?

— По-късно ще ти разкажа. Продължавай. Или свърши?

— Ами. Пак се ядосах и му креснах да се маха. Обаче имаше и други. Поне половин дузина непознати ми звъняха, настоявайки, че трябва да ги свържа с теб и че било въпрос на живот и смърт. Никой от тях не пожела да ми каже причината, нито каза нещо за себе си, за да изясним с кого си имаме работа.

— Да изясним? Не си се опитвал да ги издирваш, нали?

— Не аз. Детективът.

— Какъв детектив?

— Вече стигам и до него. През последните две седмици три пъти проникваха в квартирата ми — все когато няма никой. Естествено, че се обадих в полицията. Самият аз не ги свързвах с телефонните разговори, но след третия случай детективът ме помоли да му разкажа за всички необичайни неща, които са ми се случили напоследък. Едва тогава си спомних за подозрителните типове, които непрекъснато звънят и питат къде е моят приятел. Някои от тях ми бяха оставили телефонни номера и детективът се зае да ги провери. Оказа се, че са на разни кафенета и ресторанти.

— Нещо откраднаха ли?

— Не. Това също го озадачи.

— Ясно. Някой да се е обръщал към теб със странни въпроси — без да имат връзка с мен? Да са те питали, например, за камъка на Байлер?

— Не. Но сигурно ще ти е интересно да узнаеш, че докато те нямаше разбиха и неговата лаборатория. Никой не може да каже със сигурност дали е изчезнало нещо. Що се отнася до камъка, не бих казал, че са ме подпитвали за него, но около мен постоянно се въртяха най-различни хора. Може би са свързани с взломовете в жилището ми. Отначало не им обръщах особено внимание. Постепенно обаче взех да забелязвам някакъв тип с незабележима външност да се мъкне след мен. Първото, което си помислих бе, че нервите ми започват да издишат. По-късно взех да се усещам, но бях изпуснал момента. Изчезна веднага след като се появи полицията — той допи остатъка, а аз надигнах моята чаша. — Горе-долу това е всичко. Дай да ти сипя още едно и ще ми разкажеш за твоите премеждия.

— С удоволствие.

Запалих цигара и потънах в размисъл. Във всичко това имаше някаква логика и вече не се съмнявах, че Звездният камък е ключът към загадката. Съществуваха твърде много улики и странични разклонения, за да подложа всичко на обстоен анализ. Имах чувството, че ако зная малко повече за камъка, събитията от последните дни щяха да ми се представят в съвсем друга светлина. Така се роди и списъкът с най-належащите задачи.

Хал се върна с чашите, подаде ми моята и седна.

— Така. След всичко, което ми се случи, съм готов да повярвам и в най-фантастичната история, чута от теб.

Разказах му всички приключения след пристигането ми в Австралия.

— Не ти вярвам — заключи той.

— Не мога да ти предам спомените си по друг начин.

— Добре, добре. Смахната история. Напълно ти прилича. Не искам да се обиждаш. Почакай да си замъгля още малко мозъка и тогава ще ми е по-лесно да ти повярвам.

Той отскочи до кухнята за поредната порция и чак тогава осъзнах, че съм прехвърлил мярката. Беше ми все едно. Нямах никаква представа за часа.

— Сериозно ли говореше? — попита ме, като се върна.

— Напълно.

— Значи онези двамата още са в твоя апартамент?

— Възможно е.

— Защо не позвъниш в полицията?

— О, стига, моля те. Ако питаш мен, нищо чудно те самите да са от полицията.

— И вдигат тостове за кралицата?

— Може да става дума за някаква тяхна кралица. Нямам понятие. Все още не съм обмислил всички неща.

— Напълно те разбирам. С какво мога да ти помогна?

— Мисли. Всички знаят, че те бива в оригиналните идеи. Време е да излюпиш нещо необикновено.

— Ей сега — обеща той. — Ако питаш мен, всичко се върти около онези копия на Звездния камък. Какво толкова има в него?

— Предавам се. Кажи ми.

— Не зная. Да опитаме да обобщим всичко, което ни е известно за него.

— Добре. Оригиналът пристигна тук като част от програмата за културен обмен. Пишеше, че бил реликва, уникален образец с неизвестно предназначение — най-вероятно декоративно — открит сред руините на една изчезнала цивилизация. Учените предполагат, че е с изкуствен произход. Ако е вярно, тогава Звездният камък може да се окаже най-древния предмет в галактиката, създаден от разумни същества.

— Което го прави безценен.

— Именно.

— Ако бъде изгубен или разрушен, направо ще ни изритат от програмата за културен обмен.

— Напълно възможно…

— Какво ти възможно! Това е самата истина. Проверих. В нашата библиотека има пълен превод от спогодбата за културен обмен, а тази история толкова ме заинтригува, че си направих труда да го прочета. Ще свикат съвета и всички негови членове ще гласуват нашето изключване.

— Добре, че не е нито изгубен, нито унищожен.

— Да. Просто прекрасно.

— А Байлер как се е добрал до него?

— По линия на ООН предполагам. Потърсили са го, за да изработи дубликати, направил ги е, а после е станала грешка.

— Трудно ми е да повярвам, че може да се случи с нещо толкова ценно.

— Добре де, може грешката да е била преднамерена.

— Как ще го обясниш?

— Представи си, че са му дали камъка, а той вместо да им върне оригинала и едно копие е предал две копия. Нищо чудно, ако е искал да го задържи по-дълго и да го подложи на сериозни изследвания. Би могъл да го подхвърли, след като приключи с експериментите или — ако го разкрият — да заяви, че е сгрешил. Никой не би вдигнал шум около една толкова деликатна тема, а и операцията, вероятно, е била строго секретна. Впрочем, не е изключено просто да ми се е развинтило въображението. Нашият приятел би могъл да получи камъка по съвсем легален път и да го изучава по поръчка на правителството. Каквато и да е истината, едно знаем със сигурност — в даден момент Звездният камък е бил на разположение на Байлер.

— В това няма съмнение.

— А после — изчезнал. Сигурно го е изхвърлил с неудачните образци и по погрешка го е дал на нас…

— На теб, приятелче, на теб — поправих го аз. — И не беше грешка.

— Пол е стигнал до същия извод — продължаваше Хал, без да обръща внимание на намеците ми. — Изпаднал е в паника, започнал е да го търси и в процеса на това търсене здравата ни раздруса.

— Но все нещо трябва да го е пришпорило.

— Някой е открил фалшификата и е поискал оригинала. А като го потърсили — вече го нямало.

— След което Пол умира.

— Нали каза, че двамата, които са те разпитвали в Австралия, почти признали участието си в неговата трагична кончина?

— Зимайстер и Бъклер. Така беше.

— А дегизираният уомбат ги нарекъл динбати.

— Бандити. Продължавай.

— ООН информира за случилото се представителите на всички страни и на сцената изниква Държавният департамент. Изглежда обаче отнякъде е изтекла информация и Зимайстер решил сам да открие камъка и да прибере голямата печалба. Награда, искам да кажа.

— Всичко това наистина притежава някакъв свой, сюрреалистичен смисъл. Давай нататък.

— Камъкът значи е у нас, и всички го знаят. Ние нямаме представа къде е, но никой не ни вярва.

— Кои са „всички“?

— ООН, момчетата от департамента, бандитите и извънземните.

— Е да, ако приемем, че извънземните са били информирани, това обяснява появата на Чарв и Рагма — с всички техни разговори за секретност и безопасност. Друго обаче не ми дава мира. Те бяха абсолютно уверени, че зная точното местонахождение на камъка, без да го подозирам. Смятат, че биха могли да извлекат тази информация от подсъзнанието ми с помощта на някакъв телепат-аналитик. Интересно откъде им е дошла подобна идея?

— Тук ме закова. Може би са елиминирали всички други възможности. А може и да са прави. В края на краищата, този камък в един момент направо се изпари. Чудя се…

— Какво?

— Дали все пак не знаеш нещо, което подсъзнанието ти продължава да държи скрито по неизвестни причини? Защо пък да не го извадят на бял свят с телепат, лекарства или хипноза? Този доктор Марко, при който ходеше, не би ли могъл да го направи?

— Идеята си я бива, само че няма да е никак лесно да го убедим в реалността на това, което става. Току-виж решил, че ми е хвръкнала чивията и взел да ме лекува. Не. Предпочитам да се въздържа.

— Тогава какво ни остава?

— Да се напием — заявих. — И без това церебралните ми центрове изгубиха контрол над движенията ми.

— Искаш ли кафе?

— Не. Съзнанието ми губи с нула срещу шест и аз искам да се оттегля за почивка. Да имаш нещо против, ако спя на кушетката?

— Абсолютно нищо. Ще ти донеса одеяло и възглавница.

— Благодаря.

— Утрото винаги е по-мъдро от вечерта.

— И по-болезнено — за главата — рекох аз, седнах на кушетката и си свалих обувките. — И нека бъде край на всички мисли. С което отдавам почит на Декарт.

Проснах се на дивана без повече cogito ergo sum[1].

* * *

Забвение…

Някой бе поставил телетипна машина в дъното на черепната ми кутия. Никога досега не беше използвана. Вътре в несътворения свят, където мирно несъществувах не-аз за неопределен период от не-време, машината затрака, изплювайки нещо по адрес на получател, който приличаше на мен, но бе създаден с друга цел…

::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::ЧУВАШ ЛИ МЕ, ФРЕД?::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::ЧУВАШ ЛИ МЕ, ФРЕД?::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::ДА::::::::::::::::::::::
:::::::::::::::::::::::::ДОБРЕ::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:::::::::::::КОЙ СИ ТИ?:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:АЗ СЪМХХХХХХХХХХХХХХХХ : ЧУВАШ ЛИ МЕ, ФРЕД? :::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::ДА. КОЙ СИ ТИ? :::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::АЗ СЪМХХХХХХХХХХХХХХХХ : АХХХХХХХХХ ЧЛЕН 7224 АЛИНЕЯ ТРЕТА
АЗ ТИ ГО КАЗАХ :::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::РАЗБРАХ ::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
: МОЖЕШ ЛИ ДА НАМЕРИШ N-МЕРЕН ПРЕОБРАЗУВАТЕЛ?:::::::::::::::::::::
:::::::::::::::::::::::::::НЕ:::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::МНОГО Е ВАЖНО:::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕОБХОДИМО:::::::::::::::::::::::::
:КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ Е N-МЕРЕН ПРЕОБРАЗУВАТЕЛ?::::::::::::::::::::::
:::НАЗВАНИЕТО СЪОТСВЕТСТВАХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ХХХХХХ НА МАШИНАТА НА РЬОНИУС :::::::::::::::::::КОЯТО СЕ:::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
ЗНАЯ КЪДЕ СЕ НАМИРА:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::: ИДИ  ПРИ
МАШИНАТА НА РЬОНИУС И ПРОВЕРИ ПРЕОБРАЗУВАЩАТА ПРОГРАМА::::::::::::
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::КАК? ::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:::КАТО ПРОСЛЕДИШ ПОСЛЕДОВАТЕЛНИТЕ ПРЕОБРАЗУВАНИЯ НА НЯКОЙ ПРЕДМЕТ
ПРЕМИНАВАЩ ПРЕЗ МОБИЛАТОРА::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:::::::::::::::::КАКВО Е ТОВА МОБИЛАТОР?::::::::::::::::::::::::::
:::::ЦЕНТРАЛНАТА ЧАСТ НА МАШИНАТА, ПРЕЗ КОЯТО ПРЕМИНАВА ПОДВИЖНАТА
ЛЕНТА:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
НЕВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ ДОБЛИЖА ДО МАШИНАТА. ТЯ СЕ ОХРАНЯВА::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::ЖИЗНЕН0 ВАЖНО:::::::::::::::::::::::::::::::::
::ЗАЩО?:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::ЗА ДА
::::::::::::ПРЕОБРАЗУХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ДАПРЕОБРАХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ДАХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:::::::ЧУВАШ ЛИ МЕ, ФРЕД?:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:::::::::ДА:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::ИДИ ПРИ МАШИНАТА НА РЬОНИУС И ПРОВЕРИ ПРЕОБРАЗУВАЩАТА
ПРОГРАМА::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
ДА ПРЕДПОЛОЖИМ, ЧЕ УСПЕЯ. СЛЕД ТОВА?::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:::::::::::::::::::СЛЕД ТОВА ЩЕ СЕ НАПИЕШ:::::::::::::::::::::::::
:::::::::::::::::::ПОВТОРИ, МОЛЯ::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::ПРОВЕРИ ПРЕОБРАЗУВАЩАТА ПРОГРАМА И СЕ НАТРЯСКАЙ:::::::
:::::::НЕЩО ДРУГО?::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:::::::::::::::::::::ПОСЛЕДВАЩИТЕ ДЕЙСТВИЯ ЗАВИСЯТ ОТ НЕОПРЕДЕЛЕНИ
ОБСТОЯТЕЛСТВА:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::ЩЕ ГО НАПРАВИШ ЛИ?::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:::::::::::::::::::КОЙ СИ ТИ?:::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
АЗ СХХХХХХХХХХХХСПАЙКИХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХСПАЙКИХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ХХСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИХХХХ
ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХАЙКИХХХХХХХСПАЙХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХПАЙХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХСПАЙКИСПАЙКИСПАЙК
ИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙК
ИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИСПАЙКИХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ХХХХХХХХХХХХХХХХАЗ СЪМ ЗАПИС НА СПАЙКИХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ХХХХАЗ СЪМ ЗАПИС НА СПАЙКИХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
ХХХХАЗ СЪМ ЗАПИС НА СПАЙКИХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
РАЗБРАХ ТЕ :::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:: ЩЕ ИЗПЪЛНИЛ ЛИ МОЛБАТА МИ ?::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::: ЗАЩО НЕ ? ::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:: ТОВА СЪГЛАСИЕ ЛИ Е ? ::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:: ДОБРЕ. ЗАПИСВАМ, ДОБРЕ ::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
ПОТВЪРЖДЕНИЕ. В МЕН Е ПРОГРАМИРАНО ЛЮБОПИТСТВО :::::::::::::::::::
:: МНОГО ДОБРЕ. ТОГАВА ДОСКООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО
ОООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО
ОООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО

Валеше дъжд — еднакъв за достойните и недостойните, също както сияеше слънцето. Когато се промъквах през прозореца то блестеше в очите ми. Навярно принадлежа към достойните — или просто имам късмет — защото не само че нямах махмурлук, но и се чувствах чудесно. Полежах известно време, заслушан в кънтящото в съседната стая хъркане на Хал. Най-сетне взех да осъзнавам кой съм и къде се намирам, станах, отидох в кухнята, поставих кафеника на котлона и влязох в банята да взема освежаващ душ.

Дали от комбинацията на никотин и кофеин, или от покачването на кръвната захар, но докато седях и събирах късче по късче спомените си от изминалата нощ, нещо прониза черния мехур в мен. Между глътка кафе и поредното дръпване на цигарата постепенно изплува онова, което бях преживял — далеч по-ясно и отчетливо от филм на ужасите на голям екран.

След като веднъж бях решил да приемам за естествени дори най-необяснимите събития, не ми оставаше нищо друго, освен да ограничавам размишленията си в рамките на позитивната реакция. Така или иначе, беше ми омръзнало всичко наоколо да се случва, без да проявявам ни най-малка инициатива. Ето защо сгънах одеялото и го положих до изрядно опънатата възглавница. Приключих с кафето, откъснах парченце хартия и надрасках следната бележка: „Хал — благодаря. Ще бягам да свърша една работа. Хрумна ми снощи. Много е шантава. Ще ти се обадя утре или ще намеря начин да ти съобщя. Надявам се всичко да свърши щастливо. Фред. P.S. Кафето е готово.“ Което, според мен, бе повече от достатъчно. Оставих бележката в ъгъла на масата.

Излязох навън и се насочих към близката автобусна спирка. Чакаше ме доста път. Реших да огледам изложбата с машината на Рьониус по-късно през деня и да преценя възможностите за частна визита.

Така и направих.

* * *

Voila! Линкълн отново гледаше надясно и всичко останало си беше съвсем на място — така поне ми се струваше. Пъхнах монетата в джоба и започнах да се катеря по въжето.

Неочаквано в ушите ми зазвучаха медни камбанки, на които опънатите ми нерви реагираха с писък, а ръцете ми се превърнаха в тесто. Свободният край на въжето се люлееше като побеснял. Може би беше докоснал някой датчик, или се бе озовал в полезрението на камерата.

Само секунда по-късно чух вик:

— Горе ръцете!

Какво да се прави, подобни думи ти идват наум далеч по-лесно, отколкото изречения от типа на: „Спри да се катериш и слез долу, без да допираш машината!“

Вдигнах ги, но с малко по-различна цел.

Докато изкрещи, че ще стреля, вече се държах за напречната греда, прехвърлих се през нея, пъхнах крака в миниатюрното прозорче, изтърколих се на покрива и си отдъхнах, уверен, че разполагам с преднина поне от няколко минути до пристигането на потерята. Което значеше, че всички шансове са на моя страна.

Напрегнах и отпуснах мишци.

— Ще стрелям! — долетя повторния вик, този път точно под мен.

Разнесе се изстрел и въздухът се изпълни с микроскопични парчета стъкло.

Бележки

[1] мисля, следователно съществувам (лат.) — бел.?прев.?