Ан Фергюсън
За честта на брата (4)

4

Абигейл подпря лакът на възглавницата си и загледа как луната облива вълните със студеното си сияние. Корабът продължаваше пътя си. Беше едновременно доволна и уплашена. Кое беше по-добре — да умре от жажда на кораба или да стигне във Франция като затворничка и да види как бесят баща й?

Цял ден „Република“ дрейфуваше по вълните. Бурята беше повредила руля. Поне така й каза Доминик, но тя подозираше, че хората на баща й имат пръст в това. Не беше сигурна как точно, но нещо в начина, по който Куки отклоняваше въпросите й я предупреждаваше, че е близо до истината.

Щом тя знаеше това, значи го знаеше и Доминик. Той я беше излъгал. За да я успокои? Едва ли. Тя направи гримаса. По скоро не му се щеше тя да споделя мненията му със своя екипаж.

„Не че ще ме питат“, измърмори тя, отпускайки се на възглавницата. Когато беше излязла на палубата, за да види как върви поправката на руля, я посрещнаха с недоволно ръмжене и ругатни. Искаше да напомни на хората на баща си, че Доминик Сен Клер е и неин враг, но се съмняваше, че изобщо ще я изслушат. Откакто Доминик беше сложил друг на мястото на Журдан като първи помощник, дори Куки я гледаше с недоверие.

Къде се беше дянал Денди? Искаше й се котето й да дойде и да се свие до нея. Тогава нямаше да бъде толкова самотна, с този безкраен и болезнен страх.

Когато вратата се отвори, Абигейл обърна гръб на прозореца и седна в леглото. Зави се с одеялото чак до брадичката, докато Доминик облягаше рамо на рамката на вратата.

— Спяхте ли? — запита той.

— Не.

Видя го да протяга към нея една тенекиена чаша.

— Вечерната ви порция вода.

Тя погледна и видя, че водата едва покрива дъното на чашата. Въздъхна. Почувства солен вкус на устните си, когато се опита да ги овлажни. Водата не стигаше, за да утоли жаждата й, но тя надигна чашата и я изпи, наслаждавайки се на всяка капка.

— Благодаря — изрече, като му връщаше чашата.

Той приседна на масата.

— Утре може да нямаме достатъчно дори за вечерната порция.

— Не може да сме далече от Франция.

— Ветровете са променливи и ненадеждни.

— Може да са се уморили след бурята.

Той се усмихна.

— Иска ми се и другите от екипажа да имаха вашето чувство за хумор, Абигейл.

— Имам привилегията да не съм принудена да работя цял ден под слънцето. — Тя се взря в чашата, за да избегне тъмните пламъчета в очите му. — Може никак да не ми е до шегички, ако трябва да понасям това, което те понасят.

— Значи тази е причината да си стоите в стаята след бурята?

— Да.

Това беше лъжа. Не искаше да излезе на палубата и да види как екипажът на баща й я гледа с омраза, нараснала още повече след бурята. Някой сигурно беше видял, дори сред силните пориви на вятъра, как Доминик я беше целунал при мачтата. Тази единствена целувка беше я дамгосала като негова любовница, като жена, предала баща си и страната си заради неговото докосване. Само ако знаеха, че тази целувка не беше единствената…

— Смятам, че трябва да се отбием на Нормандските острови за вода, преди да продължим към Франция — каза Доминик, прекъсвайки нерадостните й мисли.

— Но тези острови не са ли британски?

Усмивката му стана многозначителна.

— Имам начин да заблудя дори най-хитрите началници на пристанища.

— Сигурна съм. — Тя придърпа одеялото от долния край на леглото. — Желая ви лека нощ, капитане.

— Мисля, че щяхте да ме наричате Доминик.

Абигейл се намръщи.

— Името, с което искам да ви нарека, не е прилично да бъде изречено от дама.

Доминик се засмя, но не с нахалния смях, който беше чувала от него от момента, когато бе пленил кораба им, а с искрена веселост.

— Най-накрая ще видя истинската Абигейл. Бях сигурен, че у вас има нещо повече от една пуританка, дъщеря на предател.

— Нямате доказателства, че баща ми е предател.

— Сега говорите като неговите хора. Не виждат истината, докато не им я навреш в очите.

— Може би защото не им е ясно защо нападнахте кораба ни.

Той пак се засмя.

— Слаб аргумент, когато вече знаете какъв товар носи този кораб.

Влезе в каютата й и затвори вратата зад себе си.

— Доминик, смятах да си легна да спя.

— Наистина ли?

Абигейл пое дълбоко дъх, за да забави биенето на сърцето си, и се вгледа в очите му, а когато той прекоси каютата, тя се изправи.

— За какво искате да говорите с мене сега?

— Мисля, че е очевидно, скъпа.

При този дрезгаво прошепнат отговор едрите му длани я обхванаха и я притиснаха към широките му гърди. Когато се наведе към нея, каютата се изпълни с дъх на ром. Пиян ли беше или просто луд? Не можеше да е пиян. На кораба почти нямаше какво да се пие.

— Спрете! — извика тя.

— Скъпа, още не сме започнали.

Устните му покриха нейните с целувка, дива като морето. Но тя нямаше да се подчини нито на него, нито на тялото си, което копнееше за допира му! Извърна лице, когато ръцете му, се плъзнаха по гърба й, докато той галеше извивката на шията й с нежни облизвания.

— Не — прошепна тя, когато той посегна към най-горното копче на корсажа й.

Когато копчето отскочи, търсещата му уста последва дантелената ивица по ръба на нощната й риза.

— Не се плаши, скъпа — измърмори той. — Време е да спреш да се преструваш.

— Не се преструвам. Пуснете ме! — Тя се дръпна и притисна дрехата към гърдите си. — Вие сте пиян!

— Пиян ли? — Той поклати глава. — Само от мисълта за удоволствието, което ни очаква.

— Воните на ром.

— Пия ром, за да получавате моята порция вода. — Той плъзна ръце по нейните, отлепвайки ноктите й един по един от деколтето на корсажа. — Изпих само една глътка, защото не исках ромът да притъпи насладата от онова, което ще споделим.

— Можем да споделяме само взаимна неприязън.

— И ти го искаш толкова, колкото и аз — прошепна той. — Вкусвам глада по твоите устни. Заедно можем да го задоволим.

— Не бива. Това е грешка. — Не биваше да го забравя… — Това е огромна грешка. Няма да се превърна в още едно средство да си отмъщавате на вашите неприятели.

— Заради това ли смяташ, че те искам? — Очите му се превърнаха в късчета искрящ абанос, сурови и примамващи.

Той плени устните й, вече без следа от нежност, и езикът му се вмъкна в устата й, за да погали нейния.

Тя изстена срещу устните му. Не искаше да бъде погълната от това невероятно удоволствие. Не биваше да се стапя в потока вихрен огън, който забушува у нея. Притиснала ръце към себе си, Абигейл се помъчи да се противопостави на собственото си тяло, което я подтикваше да се предаде. Невъзможно беше да отрича истината. Тя желаеше този екстаз.

Един мъж извика нещо отвън. Юмруци задумкаха по вратата й.

— Стой тук — прошепна Доминик на ухото й.

Тя трепна, когато усети нежната ласка на дъха му да стопля кожата й.

Абигейл отново се уви в одеялото си, докато Доминик отваряше вратата. Очите й срещнаха шокирания поглед на Норман и тя побърза да погледне на другата страна. Сега всички на борда на „Република“ щяха да разберат, че е била в обятията на Доминик. Ако баща й научеше истината, щеше да я презре, задето го е посрамила с неговия враг. Как можа да бъде толкова глупава? Доминик може и да не беше пиян, но допирът му я беше замаял.

Вдигна очи, когато го чу да изругава яростно. Не можа да разбере какво казва, говореше на френски, но че беше разярен, това се виждаше съвсем ясно. Норман изтича през каюткомпанията и се втурна навън към палубата.

— Какво става? — извика тя.

Доминик не отговори; след миг вече го нямаше в каютата. Тя хукна след него и го видя да влиза в каютата на баща й. Замря на вратата, когато той отвори едно чекмедже и извади оттам пистолет. Сграбчи ръката й и я бутна обратно в нейната каюта.

— Нападат ли ни? — извика тя.

— Стой тук! Щом овладеем бунта на американците, ще се върна.

— Бунт ли?

Той затръшна вратата. Резето се стовари тежко на мястото си.

Абигейл се хвана за стола. Бунт! Ужасната дума я прикова на място.

Изстена, когато чу един изстрел. Бързо последваха още няколко. Екипажът на баща й сигурно беше откраднал оръжията от трюма, докато хората на Доминик са поправяли руля. Сега разбра защо Куки избягваше да отговаря на въпросите й.

Сви се, когато нещо се отърка в крака й. Като разбра, че това е нейното коте, затвори очи и потрепери.

— Денди, изкара ми акъла!

Животинчето скочи на леглото и измърка. Почти моментално направи чаршафите на топка, сложи носле на предните си лапи и след миг заспа.

Абигейл се почуди как Денди може да не обръща внимание на тупурдията горе на палубата. Един мъж изкрещя нещо. Точно както когато „Песента на морето“ бе пленила кораба. О, небеса, някой трябваше да спре това, преди да паднат още убити.

Тя заудря по вратата с юмруци, но напразно. Викът й остана нечут. Ако имаше хора в каюткомпанията, сигурно бяха погълнати от битката.

Да не бяха полудели всичките? Корабът трябваше да стигне на място, откъдето да наточат вода, иначе до един щяха да умрат.

Макар в каютата да не беше студено, тя потрепери и притисна ръце към гърдите си. Екипажът на баща й щеше да загине — от жаждата или в клупа на палача. Нямаха какво да загубят, затова рискуваха живота си, за да видят как Доминик и неговия екипаж ще умрат заедно с тях. Боят можеше да продължи дни наред, докато по-слабите се предадат или бъдат избити до последния човек. Само луната, която се катереше полека над хоризонта, подсказваше, че времето минава под непрекъснатия трясък на изстрелите.

Кой беше по-силният? Абигейл потръпна. Ако хората на баща й победят французите, ще я убият като предателка, която е топлила леглото на врага им. Ако победят хората на Доминик, той ще предаде баща й на палача да го обеси.

Чу предпазливи стъпки в каюткомпанията. Прилепи се към стената до вратата. Ако успееше да изтича навън, когато вратата се отвори, би могла да избяга. Но къде? Потисна страха, докато чуваше как резето се отмества.

Хвърли се напред, после ахна:

— Куки!

Нисичкият мъж й махна да замълчи и се огледа предпазливо през рамо. Изтривайки кръвта от дългия белег на лицето си, той прошепна:

— Абигейл, можеш ли да плуваш?

— Да плувам ли?

— Отговори ми!

— Да, но защо? Хората на татко губят ли боя?

— Нито печелим, нито губим, но сигурно ще загубим. Повечето от нашите са притиснати долу. — Той изруга цветисто. — Сен Клер е по-умен, отколкото предполагахме.

— Трябваше да ме питаш — произнесе тя със стиснато гърло. — Ако поне един от вас ми се беше доверил да ме попита, щях да ви кажа, че Доминик не е глупак.

— Мислех, че Улкът е по-умният от двамата.

— Улкът? — Тя го загледа невярващо. — Татко неведнъж е казвал, че Улкът мисли, че е по-добър моряк, отколкото всъщност е.

— Капитан Фицджералд е казвал това? — Куки отново изруга.

— Защо не ми вярваш? Сега французите ще ни избият всички.

Куки поклати глава.

— Няма да могат. Полудели са!

— Те? Французите?

— Нашите момчета. Улкът ще унищожи „Република“. — Той я сграбчи за раменете. — Махай се от кораба.

— Да се махна? Как?

— Плувай!

И готвачът изтича навън.

Абигейл го извика, но чу как отново спуска резето на вратата й. Да не е полудял? Заповяда й да напусне кораба, а после пак заключи вратата.

Погледна към прозореца над леглото си. Покатери се и надникна навън, но не към водата, а към неподвижната линия, която се виждаше на хоризонта. Земя! Но земята беше на повече от половин миля.

Тази земя обаче сигурно беше Англия. Ако се опиташе да стигне с плуване, щеше да се озове сред неприятели. Отново потръпна. Нямаше нужда да се безпокои дали ще стигне до Англия. И във водата щеше да бъде изкусителна мишена за всеки точен стрелец на борда. После си спомни какво беше казал Куки. Битката се водеше под палубата. Куки беше рискувал живота си, за да я предупреди. Не можеше да пренебрегне това.

Палубата потрепери, когато внезапна експлозия разтърси кораба. Абигейл падна и удари коленете си в пода. Скочи и грабна табуретката. Хвърли я към прозореца. Качи се на леглото и с помощта на възглавницата разчисти острите стъклени късчета от рамката.

Стъпи внимателно на ръба. Вгледа се в тъмната вода. Стегна се, готова да скочи, но чу мяукане зад себе си.

— Денди!

Животинчето се метна настрани, за да се скрие между стената и леглото.

Тя си пое дъх, за да се поуспокои, и коленичи.

— Денди! Ела тук, момче! Добро коте! Хубаво коте!

Бавно, прекалено бавно котето отстъпи назад, подскачайки, когато още един взрив разтърси кораба. Не можеше да остави Денди да загине. Сграбчи предните му лапи и го дръпна към себе си. Той измяука обидено, но тя не му обърна внимание, покатервайки се отново на леглото.

Корабът се люшна силно и рамото й се удари в стената. Като избълва една ругатня, която би накарала леля й да се изчерви, Абигейл се подаде през прозореца. Ако пуснеше котето твърде близо до кораба, можеше да го повлече водовъртежът.

Когато зъбите на Денди се впиха в палеца й, тя извика от болка.

— За твое добро е!

И го хвърли в тъмното. Мина като че ли цяла вечност, преди да чуе тихия плясък, макар прозорецът да не беше много далеч от повърхността на водата.

Молейки се дано никой не е чул нищо, Абигейл си пое дълбоко дъх. Сега беше неин ред. Щеше…

Някой я хвана за ръката и я дръпна от прозореца.

— Доминик, пусни ме!

— Значи викаш французина, а? — изръмжа един глас, който не можа да познае.

Позна обаче лицето, макар че от раните по челото му течеше кръв. Улкът?! Водачът на бунта?

Опита се да се отскубне и изкрещя:

— Пусни ме!

— За да избягаш при френския си любовник?!

— Не ми е с любовник!

— Можеш да го кажеш на него и на дявола, докато горите в ада!

И мъжът вдигна сабята си.

Внезапен удар го отметна настрана. Абигейл падна на леглото, когато Улкът се обърна, за да се хвърли върху Доминик. Сблъсъкът на оръжията я накара да се свие на топка. Втренчи се в окървавената риза на Доминик. Негова ли беше кръвта или на друг? Всички ли на този кораб са полудели?

Улкът изкрещя, когато сабята на Доминик го прониза. Абигейл затвори очи, за да не гледа как Доминик изтегля сабята от трупа на моряка. Чу тупване и с крайчеца на окото си зърна как убитият се стоварва тежко на пода. Изстена и конвулсивно отскочи назад. Усети внезапна тежест в стомаха — от гледката и от люлеенето на кораба.

Доминик я задържа и отмахна косата от лицето й. Когато дишането й се успокои, той докосна ръката й и прошепна:

— Трябва да дойдеш с мене, Абигейл.

Тя се отпусна назад на петите си и облегна глава на рамото му. Не можеше да отиде, където и да било. Краката и не я държаха.

— Къде? Къде можем да отидем?

— На безопасно място. Какъв глупак бях да не помисля, че хората на баща ти ще насочат отмъщението си срещу тебе.

— Да не искате да кажете, че сте направили грешка, капитан Сен Клер?

— Случва се. — Той я дръпна да се изправи. — Трябва да се уверим, че е последната, на която ще станеш свидетел…

— Къде отиваме? — запита Абигейл, опитвайки се да не изостава, докато той я водеше през каюткомпанията към вратата, излизаща на палубата.

Нова експлозия някъде дълбоко в трюма ги тласна към стената. Доминик изруга, когато сабята му падна долу. Стисна дясната си ръка над лакътя и отново изруга. Пръстите му бяха безчувствени, но болката прониза рамото му.

— Вземи сабята ми Абигейл! — изкомандва със стиснати зъби. Тя се наведе с посивяло лице и вдигна сабята. Претегли я и сграбчи дръжката с две ръце. Погледът й бавно се вдигна към него. Нямаше нужда от думи. Мислите й бяха ясни, избиваха като лунички по лицето й. Сега можеше лесно да го убие.

Когато Абигейл втикна сабята в лявата му ръка, той чу шум от тичащи стъпки, които приближаваха каюткомпанията. Отдели се от стената и раздвижи лявата ръка, стиснала сабята.

— Връщай се в каютата си, Абигейл — извика той, когато вратата се отвори.

Не му остана време да види дали тя го е послушала. Двама мъже се втурнаха към него. Той отби ударите им, но беше в неизгодно положение и не можеше да ги нападне. Отстъпвайки назад, Доминик се опита да отклони мъжете от вратата на Абигейл.

Единият се хвърли срещу него. Доминик изрева, когато отскочи назад и дясната му ръка се удари в стената. Чу смеха им и изруга дълго и цветисто всички проклети бунтовни американци. Помъчи се да избистри погледа си, замъглен от внезапната болка. Още хора ли бяха дошли на помощ на нападателите, или очите не му се подчиняваха?

Остър писък изтръгна ругатня от единия нападател. Доминик изумен загледа как Абигейл изскача от своята каюта, вдигнала стол над главата си. Тя го стовари по главата на противника си. Той се свлече долу, повличайки другия, все едно се срутваше къщичка от карти. Преди американецът да успее да се съвземе, Доминик заби сабята си в него.

Тласъкът го извади от равновесие. Той падна на едно коляно. Абигейл хвана лявата му ръка и му помогна да се изправи.

— Благодаря — изрече той полугласно, посягайки да вземе сабята.

Оръжието му се изплъзна, когато корабът се наклони рязко от нов взрив на струпания под палубата барут.

— Остави! — чу гласа на момичето, което го дърпаше към каютата си.

— Трябва да тръгваме, Абигейл.

— Тръгваме. — Тя го обхвана през кръста и го забута към вратата. — По единствения възможен начин. — И замря на място. — Можеш ли да плуваш?

— Да плувам ли? — Той сви вежди. — Няма да напусна този кораб, докато още се държи над водата. Спечелих го…

Още неколцина мъже нахлуха в каюткомпанията с тържествуващи викове. Доминик изруга яростно, докопа сабята и я вдигна над главата си. Трябваше да даде време на Абигейл да избяга. Не беше сигурен колко време може да я брани от полуделия екипаж на собствения й баща.

— Върви! — викна той. — Махай се от тоя кораб, накъдето можеш.

Абигейл без никакво колебание се качи на перваза. Кораба се клатеше силно. Тя се залюля на ръба. Размаха ръце като вятърна мелница. Изпищя, когато кракът й се подхлъзна.

Продължи да пада и да пищи. В последната секунда подви крака под себе си. Цопна в мътната вода и бездната я погълна.

Потъваше като камък все по-надолу и по-надолу. Опита се оттласне някак към повърхността, но не можеше да надвие инерцията от падането. Гърдите й пламтяха. Напоените с вода дрехи я дърпаха към дъното. Освободи се от обувките. Докато те потъваха в непрогледната водна пропаст, Абигейл започна да се бори да излезе на повърхността. Трябваше да диша.

Когато главата й изскочи над водата, тя чу изстрели и експлозии. Парчета дърво летяха наоколо й. Те щяха да унищожат „Република“! Без да поглежда назад, заплува с тромави движения към брега.

Къде беше останал Доминик? Беше ли скочил след нея, или беше продължил битката? Не й се вярваше, че той е в състояние да спаси кораба, но лесно можаха да го убият, понеже не можеше да си служи с дясната ръка. Приливът на ужас я задави. Ако е скочил, може да не успее да изплува.

Огледа се, но видя само кораба и безкрайното люшкане на вълните. Можеше цяла нощ да търси и пак да не го открие.

Абигейл си пое дъх и заплува към брега. Често надигаше глава, за да погледне към сушата. И все й се струваше, че не се приближава към нея. Сърцето й биеше силно, дъх не й стигаше, ръцете и краката й отмаляваха. Вълните се разбиваха в лицето й и я задавяха.

Тя се обърна по гръб и погледна към „Република“. Очите й се разшириха. Малко алено пламъче изригна от един илюминатор на долната палуба. Огън!

Заплува с все сили. Вълнението я тласкаше към брега. Когато водата стана по-плитка, стъпи на дъното и зацапа към брега, мъчейки се да избяга от водата. Шепите й се напълниха с камъчета, докато се отпускаше задъхана на пясъка.

Експлозия процепи въздуха. Абигейл подскочи, когато една огнена топка се изду на мястото, където допреди малко се намираше „Република“. Тя се затича към дърветата край брега, гонена от долитналите през водата искри. Още един оглушителен гръм избуча в главата й.

Прегърнала здраво стъблото на едно дърво, тя загледа как огнената топка израства сякаш направо от водата. Облак дим обгърна кораба, само дълги огнени пръсти обозначаваха местата на мачтите. Средната рухна в пламъци. Още една експлозия я оглуши само секунди, след като видя ярък проблясък да озарява лявата палуба.

Морето беше осеяно с дървени отломки, горящи непоносимо силно, като страха в гърдите й. И докато пламъците се извисяваха към забуленото в пушеци небе, тя осъзна, че никога преди не е била толкова изплашена. Екипажът беше полудял.

Или следваше нечии заповеди, прошепна тих глас в ума й. Баща й! Той можеше да е заповядал това, а екипажът е послушал заповедта му, но със сигурност той се е надявал да спаси и хората си, и кораба… и нея. Сега той вече беше свободен. Французите нямаше да могат повече да държат затворен и него, и останалите хора от екипажа му, след като доказателството беше унищожено заедно с „Република“.

„Но защо остави и мене да умра?“, прошепна тя, отпускайки се надолу, за да седне под дървото. Страхуваше се, че това е въпрос, на който никога няма да може да си отговори.