Ан Фергюсън
За честта на брата (19)

19

Щастието на Абигейл се изпари още в мига, когато се върна в дома на сър Харлан. В коридора срещна Фулър. Какво правеше той тук? Обикновено киснеше в кухнята и закачаше прислужничките.

Но после с болезнено присвиване на стомаха се досети, че сигурно е настъпил часът за всекидневната й среща с Клайв. Не всички затвори имат решетки на прозорците и плъхове в ъглите. Тази мисъл я накара да потръпне.

Фулър я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си. Буут се опита да се намеси, но той изръмжа на иконома:

— Махай се, старче! Сър Харлан иска тя да се среща всеки ден със сина му.

— Госпожица Абигейл току-що се върна от Мористаун — възрази Буут. — Сигурно е уморена.

— Да — подкрепи го Абигейл и много й се прииска да се усмихне благодарно на иконома, но знаеше, че не бива да насочва жестокостта на Фулър към неочаквано появилия се неин съюзник. — Уморена съм. Ще дойда да се срещна с Клайв след половин час.

Фулър се усмихна хладно.

— След половин час ще е минала половината ви среща с вашия скъп Клайв. — Той я подкара пред себе си към гостната. Извърна се към иконома. — Само да си казал и една думичка, Буут, много ще съжаляваш.

Бутна я в стаята и тръшна вратата. Абигейл изръмжа една безсилна ругатня към затворената врата, но това не я накара да се почувства по-добре. Въздъхна и седна на един стол близо до камината, за да бъде колкото може по-далече от вратата, когато Фулър се върне с Клайв.

Когато вратата се отвори, тя се помъчи да прикрие страха си. Смехът на пазачите на Клайв я предупреждаваше, че днес ще им бъде по-трудно, отколкото друг път, да го удържат да не й направи нещо. Остана седнала, защото Клайв можеше да възприеме движението като признак на агресия.

Всички опити да скрие страха си пропаднаха, когато тримата нахлуха в стаята, Фулър и помощникът му Грийн се мъчеха да удържат Клайв, но юмрукът му събори Грийн на пода.

Фулър изкрещя:

— Ставай, Грийн! Помогни ми да го удържа!

Абигейл скочи от мястото си и изрече със задавен глас:

— Успокойте се. Още повече го вбесявате.

Фулър се заклатушка към нея, оставяйки Грийн да се оправя с Клайв. Мушна пръста си едва ли не в лицето й, но тя го отмести. И изрева:

— Не ми казвайте как да си върша работата.

— Няма, ако я вършите.

— Не-е — проточи той. — Вие я вършете.

И преди тя да успее да му отговори, той излезе, махвайки на Грийн да го последва.

Абигейл изохка ужасена. Оставяха я сама с Клайв! Изтича към вратата, но тя се затвори под носа й. Чу как ключът се превърта в ключалката. Тя хвана дръжката, но една ръка я откъсна от вратата.

Ръката около талията й я стисна толкова силно, че тя започна да се задушава, докато Клайв я галеше по косата. Яркият й цвят все така неудържимо го привличаше. Осъзнавайки това, Абигейл още повече се уплаши, но леко отблъсна ръката му и изрече внимателно:

— Пусни ме. Причиняваш ми болка.

Повтаряше безспирно тези две изречения, опитвайки се да си поеме дъх. Не знаеше какво ще направи той, ако я види да припада. Не трябваше да му позволява да я убие. Ако станеше така, Доминик също щеше да умре, защото сър Харлан вече нямаше да има причина да го държи жив.

Когато хватката му поотслабна, тя си пое дълбоко дъх. Клайв я пусна и застана неподвижен, а тя отново посегна към вратата. Полека започна да се отдалечава от огромните му ръце, докато озадаченият му поглед я следваше из стаята. Безсмислена усмивка се появи на лицето му, докато пристъпваше към нея.

Абигейл хлъцна. Много лесно я беше накарал да отстъпи в единия ъгъл. Дали пък и тя, и всички останали не бяха подценили интелигентността на Клайв?

— Хубаво — измърмори той, пристъпвайки по-близо. — Хубаво.

— Не — прошепна тя. Но когато видя гняв да се изписва на лицето му, побърза да добави: — Не хубаво.

— Хубаво. — Детинско упорство изпълваше гласа му. Той посегна към нея. — Хубаво. Мое.

Тя отвори широко очи. Никога не го беше чувала да използва тази дума. Изведнъж разбра защо Фулър я беше заключил тук с него. Като я беше оставил насаме с Клайв, Фулър се надяваше, че ще й се наложи да изпищи и да го повика на помощ, така че той да може да покаже пред своя работодател колко му е полезен. А щеше ли да дойде да я спаси? Тя се запита дали предишната годеница на Клайв не е умряла заради прищевките на Фулър.

— Абигейл — каза тя и хвана протегнатата ръка на Клайв. Притисна я към рамото си и прошепна: — Абигейл. — Положи ръката му на гърдите му. — Клайв.

Повтори бавно тези действия много пъти, докато той не започна да повтаря думите след нея. Усмихна се, вярвайки, че е стигнала до детето в него.

Изведнъж Клайв дръпна ръката си. Когато я вдигна, тя потисна инстинктивното си желание да се сниши. Ако го направеше, той щеше пак да я удари. Тежката му ръка се спря върху косата й и той я погали неумело.

— Хубаво. Хубаво. Хубаво Абиг.

— Да. — Надявайки се, че няма да влоши положението, тя положи ръка на рамото му. — Хубаво Клайв.

Опита се да остане неподвижна, когато чу някакъв странен звук; после разбра, че той се смее.

Ръката му я потупа доста силно по главата.

— Хубаво Абиг. Не хубаво Клайв. Хубаво Абиг мое. Клайв бъде добро момче. Хубаво Абиг мое.

Абигейл преглътна шокирана. Никога не го беше чувала да нарежда толкова думи една след друга. Ако не я караха насила да стане негова съпруга, сигурно би могла да изпита жалост към този нещастник. През по-голямата част от живота си сигурно е бил държан затворен и пренебрегван, преди — точно като нея — да беше придобил стойност в очите на баща си.

— Искаш ли да видиш още хубави? — запита тя.

— Хубаво Абиг?

Тя поклати глава, чудейки се колко дълго ще успее да общува с него, преди необяснимата ярост да го връхлети и отново да го превърне в див звяр.

— Не — поклати глава и посочи вратата, която водеше към градината. — Хубаво там навън.

— Да. Да.

Абигейл взе ръката му, докато той ентусиазирано продължаваше да кима с глава. Напомняше й за малкото дете, което живееше в къщата до тази на леля й Уилма. Но Клайв не беше дете. Продължавайки безспирно да говори за „хубавите“, които щяха да видят след малко, тя го изведе в градината. Внимателно насочи неравните му стъпки покрай градинските столове по терасата и го поведе по великолепната трева. Колко ли се вбесяваше сър Харлан, който искаше всичко в къщата да бъде точно както е заповядал, от това, че има син с толкова много недостатъци.

Когато Клайв спря при едно дърво, тя прокара ръката му по кората. Той се засмя, когато усети гъделичкането по дланта си, и тя усети още по-силно съчувствие. Опита се да отгатне на колко години е Клайв. Сигурно беше десетина години по-възрастен от нея, но се държеше така, сякаш никога не е докосвал дърво. Абигейл заподозря, че най-вероятно това е самата истина.

От коментарите на Теси по адрес на по-големия син на сър Харлан и негов предполагаем наследник тя бе научила, че братът на Клайв е починал преди няколко години. Погледна към възхитеното му лице. Преди смъртта на брат си той сигурно е бил затворен на някой таван без прозорци, където никой да не може да го вижда.

— Хубаво Абиг.

Той посочи дървото и се помъчи да намери някаква дума.

Абигейл се засмя, но изведнъж млъкна, защото лицето му се изкриви от ярост. Веднага разбра. Много хора му се бяха присмивали. Все така с лека усмивка на лицето тя прокара пръсти по кората и каза:

— Дърво. Хубаво дърво.

И както предния път, заповтаря думите до безкрайност. От устата му излезе звук, подобен на онзи, който произвежда трион, прокаран по ръждиво желязо. Той докосна дървото.

— Хубаво.

— Искаш ли още хубави? — запита тя.

— Хубаво.

Той протегна ръка и се усмихна очакващо.

Очите на Абигейл се изпълниха със сълзи, когато осъзна колко много копнееше Клайв за обич. Не за страст, която баща му се надяваше да събуди у него, за да се сдобие с поредния си наследник, а копнеж за приятелство. Тя сложи ръка в неговата. Когато той стисна много силно пръстите й, тя ги освободи с лека усмивка. Клайв кимна, но тя не беше сигурна доколко я е разбрал.

Наблюдавайки лицето му, за да забележи всяка промяна, Абигейл тръгна с него към розовите храсти, отрупани с ярки червени цветове. И каза простичко:

— Хубаво.

Дебелите му пръсти докоснаха алените цветове, пращайки разпилените листчета в ярък водопад към земята. Абигейл видя радост да се изписва по лицето му. Точно това искаше Клайв. Да бъде заобиколен от „хубави“ и да избяга от затвора си. Тя се запита как може сър Харлан да проявява такова безразличие към потребностите на сина си.

Потръпна, скръстила ръце зад гърба си, докато наблюдаваше как Клайв разглежда цветята с детско любопитство. За разлика от него тя беше имала щастието да расте край леля Уилма и чичо Джареб, които толкова я обичаха. Винаги бе обожавала чичо си, макар че никога не бе подозирала, че той е истинският й баща. И сега копнееше за такава дълбока, всеотдайна обич. Обърна се и погледна към Мористаун. Там, в затвора, беше нейната безценна любов, може би осъдена, както и цялото й бъдеще.

Събудената болка я прониза, сякаш бе набола дланта си на остър трън. Ако не се подчини на заповедите на сър Харлан, той ще нареди Доминик да бъде обесен. Любовта й щеше да изчезне и тя щеше да бъде насила тласната в леглото на Клайв.

Докосна корсажа си и усети шумоленето на листа, който беше скрила там. Писмото на Доминик до мъжа по прякор Червения в кръчмата „Медната риба“ не беше изгубено. Тя трябваше да намери някакъв начин да отиде до Лондон и да се срещне с Червения. Усмихна се, когато й хрумна, че може би е намерила средството.

Разтревожена от мисълта, че трябва на всяка цена да помогне на Доминик, и съзнавайки, че трябва, да се върнат в къщата, преди Фулър да е открил какво става, Абигейл подкани Клайв да тръгнат към градинската порта. Той изсумтя, но тя настоя:

— Пак ще гледаме хубавите, Клайв. Нали?

Той погали ефирните листенца, които беше събрал от земята. Тя се запита колко ли обещания са били дадени и забравени от тези, които го охраняваха.

Клайв посегна към ръката й. Когато Абигейл видя листенцата в дланта му, той премести поглед от тях към нея. Тя се усмихна.

— Хубави за Клайв.

— Клайв добро момче?

— Да — каза тя съчувствено. — Клайв е много добро момче. Другия път ще вземем още хубави.

— Още?

— Да. Другия път — повтори тя твърдо.

Вече започваше да разбира как да се държи с него. Щом установеше граници, които да са приемливи за него, той се покоряваше. Започваше да буйства само когато нещо го разтревожеше.

Докато вървяха заедно към къщата, Клайв забърбори нещо, което тя не можа да разбере. Когато спря и я погледна, като че ли очакваше отговор от нея, тя се усмихна. Единствените думи, които беше разбрала, бяха техните имена и любимата му думичка.

Когато влязоха в дневната, Абигейл спря на място. Фулър и Грийн вече бяха пристигнали, Фулър оглеждаше стаята с изплашено изражение. Навярно търсеше бездиханния й труп, обезобразен от Клайв.

— Загубили ли сте нещо, господин Фулър?

Той се извърна рязко. Страхът ясно се бе изписал на грубата му физиономия. Когато видя усмивката й, само изръмжа.

Клайв влезе в стаята с обичайната си клатушкаща се походка. Протегна към него плячката си и обяви:

— Хубави. Хубави на Клайв.

Фулър изби листчетата от ръката му. Когато Клайв изръмжа, той запита:

— Клайв иска хубави? Тука има хубаво. Искаш ли хубави? Абигейл е хубава.

— Абиг хубаво?

Пазачът не можа да скрие учудването си, когато чу как я нарече Клайв, и погледна към Грийн, който кимаше енергично:

— Да, Абиг хубаво. Клайв добро момче. Абиг е за Клайв.

— Абиг мое?

— Да, Абиг е за Клайв. Пипни хубаво.

Пазачите се захилиха, когато Клайв пусна последните листчета от шепата си и се обърна към Абигейл. Тя се взря в преобразеното му лице. Добрият Клайв, който се разхождаше с нея из градината, беше изчезнал. Отстъпи назад, когато той се приближи към нея.

— Клайв… Клайв… — прошепна тя, знаейки, че ако изпищи от страх, това ще й струва скъпо.

— Хубаво. Хубаво. — Той я хвана и я привлече към себе си. Започна да я гали, после докосна косата й. Но изведнъж я пусна.

— Хубаво Абиг?

Като не знаеше какво да каже, тя отговори:

— Хубаво Клайв?

Когато той се засмя, Фулър изруга. Тръгна към него и го хвана за ръката.

— Не го пипайте! — извика Абигейл, когато Фулър и Грийн сграбчиха Клайв.

Фулър изсъска:

— Не знам какво сте направили с него, но на сър Харлан няма да му хареса. Бъдете сигурна, че другия път…

— Какво другия път?

Като чуха въпроса, всички, с изключение на Клайв, погледнаха към вратата, която водеше към коридора.

В стаята влезе сър Харлан.

— Какво следващия път? — запита той. И преди някой да успее да отговори, се разпореди: — Изведете Клайв.

Фулър и Грийн побързаха да изведат Клайв от гостната и се отправиха с него по стълбите към горния етаж. Абигейл седна на един стол, затвори очи и отпусна рамене. Слабият контакт, който беше установила с Клайв, беше последното нещо, което сър Харлан би желал да се случи.

— Какво, по дяволите, е ставало тук? — запита сър Харлан и отиде към шкафа, за да си налее едно бренди.

Като реши да не се задълбочава във фактите, тя му каза, че Фулър я е оставил насаме с Клайв.

— Надяваше се той да ме нарани или дори да ме убие. — Смехът й беше леден. — Но това не се случи. Двамата с Клайв се поразходихме.

— Двамата сте направили какво?

Той се взря в нея така, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Абигейл беше сигурна, че наистина не вярва.

— Разходихме се из градината. Той някога бил ли е в градината?

Сър Харлан не обърна внимание на въпроса й, усмихвайки се с хладния гняв, който вече беше научила, че е извънредно опасен за нея.

— Цивилизовахте ли го?

— Той иска само да бъде със своите „хубави“. — И тя вдигна едно розово листче от пода. — Днес се смя заедно с мене.

— Какво е правил? — Той гневно изби листчетата от ръката й, също както Фулър беше постъпил преди малко с Клайв. — Когато тя зяпна смаяна, сър Харлан продължи: — Не искам да става градинар. Искам да създаде моя внук. Няма да го виждате до сватбата. Дотогава Фулър ще го надзирава и той няма да се интересува да разглежда разни цветя с вас.

Тя се изправи.

— Клайв е ваш син! Изобщо ли не се интересувате от него?

— Не. — Харлан се изкикоти, когато я видя как преглъща възражението, което се канеше да изрече. — Не очаквахте такава откровеност, нали? Това е истината. Ако по-големият ми син не беше убит тогава на дуела, никога нямаше да ми хрумне да доведа Клайв от онзи дом, където живееше заедно с други като него. Вървете си в стаята, Абигейл. Само като ви гледам, се ядосвам.

Тя тръгна към вратата.

— Сър Харлан?

— Остави ме, момиче!

— След като ви кажа едно нещо. — И преди той да успее да я възпре с повторно нареждане да си върви, тя изрече тихо: — У вашия син има топлота, която вие никога няма да познаете. Кой от двама ви е по-малко човек?

За първи път го видя да замлъква смаян. И излезе от стаята. Докато се качваше по стълбите, осъзнаваше, че е късно да се опитва да спори със сър Харлан. Съдбата на Клайв и собствената й участ бяха предопределени от омразата на баща му към двама им. Сега трябваше да се опита да намери начин да провали плановете на сър Харлан, преди тя, Доминик и Клайв да станат жертви на озлоблението на баронета.