Ан Фергюсън
За честта на брата (23)

23

Доминик стоеше, опрял ръка на стената точно до цепнатината, която пропускаше лунните лъчи. Стоеше там още откакто слънцето се скри зад хълмовете. Кръвта по лицето му бе засъхнала в кора, която се напукваше всеки път, щом отвореше уста. Последните му думи бяха към Причард, когато тъмничарят му донесе храна и той му изрева да се маха по дяволите с нея.

Единствената причина да го оставят тук вместо в адските дупки долу беше изгледът, който се откриваше от тази тясна бойница. Той знаеше, че капитан Фицджералд е пожелал той да прекара последната си нощ, като гледа към къщата, където в края на седмицата Абигейл щеше да бъде натикана в леглото на сина на сър Харлан.

Причард с охота разказваше всякакви отвратителни подробности. Още при краткото си пребиваване в Лондон Доминик беше чул за малоумния син на този надут мъж, така омразен на французите, защото ги предаваше, както Фицджералд беше предавал американците. Той трябваше да допусне, че сър Харлан ще е склонен да плати скъпо и прескъпо, за да намери съпруга за сина си, и че някой като Фицджералд ще поиска да получи тези пари без оглед на мъката, която ще причини.

Пръстите му се свиха в юмрук. Проклет да е Фицджералд! Защо не му беше прерязал гърлото на тоя негодник, когато още имаше възможност?! Ако беше убил Фицджералд, когато плени „Република“, сега Абигейл нямаше да преживява този ужас.

Но и нямаше да му прости за екзекуцията на мъжа, когото тогава беше смятала за свой баща, на мъжа, който искаше да й даде шанса да го опознае — шанс, какъвто никога не беше имала. Сега Абигейл беше научила истината, но това й струваше скъпо.

Трябваше да има някой, който да спре тази сватба. Ивън Съмърсет! Ако успееше да се свърже със стария си партньор, може би той щеше да й се притече на помощ.

Доминик въздъхна и продължи да се взира в къщата, ярко осветена на фона на тъмното небе. Нямаше никакъв начин да се свърже с Ивън. Пръстенът на баща му щеше да бъде напълно достатъчен, за да заплати за изпращането на съобщението до Лондон, но той не можеше да се довери на Причард.

В ключалката изщрака ключ, но Доминик не се обърна. Когато вратата се отвори, той изръмжа:

— Махни храната. Не съм гладен.

— Според мене сега е най-подходящото време.

Чувайки познатия насмешлив глас от миналото, Доминик се извъртя като вихрушка. Сграбчи Ивън за раменете, мина край него като стихия и затвори вратата.

— Няма защо да се тревожиш, че някой ще ме открие тук, приятелю — изкикоти се отново Ивън.

В ръката му подрънкваше връзка ключове.

— Откъде ги взе? — приближи се Доминик отново към приятеля си. — Ако добре си спомням, джебчийските ти умения не бяха от най-завидните.

— Това не може да се каже за готварските умения на съпругата ми.

Доминик сви вежди озадачен.

— Ще ми обясниш ли? Мислех, че съпругата ти е дъщеря на дук.

— Животът на Бриен има толкова малко общо с живота на благородническо дете, колкото и твоят. Тя е израснала, работейки в кухнята на „Салон Льоклер“ в Лондон. — Ивън се потупа по корема. — Мога да те уверя, че е превъзходна готвачка. Направи малко от чудесната си пилешка супа за пазачите в този затвор. Сложи й и нещичко, преди да я донеса тук в кухнята. Нищо опасно. Само една солидна порция опиум.

— Мисля, че си направил добър избор на съпруга, приятелю.

— Тя няма търпение да се срещне с тебе — и Ивън вдигна светлите си вежди. — Не съм и предполагал, че един ден ще ти стана зет.

— Нито пък аз. — Свеждайки поглед към пръстена си, той видя, че и Ивън го гледа, и продължи: — Май всички имаме много неща да си разказваме. Можем ли да поговорим за старите времена, докато се измъкваме оттук?

Ивън кимна с внезапно сериозно изражение.

— Пратих вест до „Песента“, че смятам да дойда тук тази вечер, и корабът ти ще ни чака край брега, за да ни вземе около полунощ. Явно първият ти помощник се е навъртал край английските брегове в очакване да му пратиш съобщение. Подозирам, че вестта за края на „Република“ и причините за него вече са се разнесли из всички пристанища.

— Трябваше да се досетиш, че няма да напусна Англия без Абигейл.

— Може да се наложи. — Той бръкна във вътрешността на тъмното си палто и измъкна един лист хартия. — Това съобщение ми го прати тази сутрин твоят приятел Червения в „Салон Льоклер“, точно преди да тръгна.

— Червения? Мислех, че той е изпратил Абигейл при тебе — сви вежди Доминик. — Защо ще прави още нещо?

— От малкото, което пожела да ми каже, изглежда, че тя е била много щедра с плащането и затова се е почувствал задължен да намери Ожие на „Песента“.

Доминик се запита какво ли толкова е дала Абигейл на кръчмаря, та да предизвика това неочаквано великодушие. Той взе листа и пробяга набързо с очи по редовете.

— По дяволите!

Смачка го на топка и го захвърли към отсрещната стена.

— Какво има? — запита Ивън.

— „Песента“ трябва да участва в нападение срещу конвой от английски кораби, които тръгват от Плимут. Заповядват ми да се върна на кораба и да поема командването веднага щом получа това нареждане. Никакво отлагане, защото това може да е най-важната морска битка, заради огромните загуби, които френската флота е понесла при поражението край Трафалгар.

— Доминик, ако я отвлечем от къщата…

— Никакво забавяне, така пише. Как да не се подчиня на заповед, която съм се клел да зачитам? — Той отново изруга, този път още по-гневно. — Но ако не я освободя от тази къща, Абигейл ще бъде принудена да се омъжи за чудовище.

— Ако искаш, мога…

Доминик вдигна ръце.

— Не, приятелю. Не мога да те оставя да рискуваш. Сега си женен мъж, имаш съпруга, ще ти се роди и дете. Тази битка трябва да я водя сам. — В усмивката му се прокрадна тъга. — Не искам сестра ми да ме запомни с това, че съм я оставил вдовица.

— Нямам намерение да умирам.

Широката усмивка на Ивън напомни на Доминик други случаи, когато двамата бяха изпадали в трудни ситуации. Тогава обаче той мислеше само за себе си и за кораба си. Тогава сърцето му не го бе умолявало да забрави всичко, освен жената, която го бе обсебила, макар да знаеше съвсем сигурно, че Абигейл щеше да го накара да я остави и да отиде да изпълнява дълга си.

Върна се към прозорчето и погледна към къщата. Може би беше се справил доста добре със задачата да я убеди, че животът в морето означава всичко за него. Тя бе повярвала в това, в което той отдавна вече не вярваше. Сега му беше ясно, че дори соленият въздух няма да има никакъв аромат, ако тя не е до него, за да го вдишват заедно.

— Хайде да се махаме оттук. — Блъсна с юмрук стената и се отдели от нея. — И докато се измъкваме, може да измисля някакъв начин да изпълня заповедта и да спася Абигейл.

Ивън положи ръка над китката му.

— Знаеш, че е невъзможно.

— Да, но трябва да се надявам. — Той отиде към вратата и я отвори. Погледна към краката си и изруга. Толкова беше свикнал с дрънченето на веригите, че беше забравил, че е окован. — Това тук ще привлече вниманието на всички.

Приятелят му размаха връзката ключове и се засмя:

— Имаш ли представа кой от ключовете на пазача може да става за тези окови?

Доминик грабна връзката и започна да прехвърля ключовете.

— Ето този.

Усмихна се, измъквайки един дълъг ключ. Нямаше начин да го забрави, защото когато му слагаха оковите на глезените, си беше обещал, че ще намери начин да избяга. Но усмивката му почти моментално изчезна. Беше сдържал това обещание, както трябваше да сдържи и другото — да служи на Франция. Колко лесно му беше да обещае такова нещо, когато нямаше представа каква цена ще трябва да плати.

Отключи едната гривна, после другата. Грабна белезниците и ги хвърли в сламата.

— Къде спи Причард?

— Точно пред вратата ти.

— Много удобно за нас.

— Точно така.

И Ивън потри ръце с наслада.

Надявайки се приятелят му да бъде също толкова въодушевен след края на приключението им тази нощ, както беше в началото, Доминик надникна от килията. Видя Причард свит до стената. Даде знак с глава и Ивън хвана пазача за ръцете, докато самият той го вдигна за краката. Двамата бързо го внесоха в килията. Доминик изпита неописуемо удоволствие, докато заключваше вратата, оставяйки Причард затворник в собствения си затвор.

Бяха направили едва няколко крачки, когато Доминик избута приятеля си в сянката. Двама пазачи стояха на няколко стъпки от тях и разговаряха. Явно още не бяха обядвали.

— Трябва да им отвлечем вниманието — прошепна Ивън.

— Дойде ми нещо на ум.

Като даде знак на приятеля си да го последва, Доминик тръгна в другата посока по стълбите, които водеха към подземните килии. Беше минавал оттук само веднъж, но всяка стъпка от подземията до доскорошната му килия беше запечатана в паметта му.

Чу как Ивън изругава приглушено, когато вонята от подземията ги удари в носа. Закашля се и се запита как ли е могъл да оцелее там. Изтри сълзящите си очи намери ключа, с който да отвори килията на жените, докато Ивън нареждаше на затворниците да не вдигат шум, за да не привлекат вниманието на пазачите. Отвори вратата, отстъпи и се обърна към другата врата. Отключи я и отскочи настрана, когато мъжете се изсипаха навън.

Зад гърба му се чуха викове. Доминик хвърли ключовете в ямата по средата на килията и махна на Ивън да го последва.

— Какво ще правиш сега? — запита Ивън, когато двамата се озоваха в двора на затвора.

В единия ъгъл се изви пламък. Затворниците тичаха към разбитата порта. Чу се изстрел, но никой не спря.

— Каквото трябва — отвърна Доминик.

— Не ми отговаря на въпроса. Аз…

Гласът му се извиси във вик на внезапна болка, когато отекна повторен изстрел.

Доминик изтича към приятеля си, прострян в безсъзнание на земята. Наведе се и понечи да вдигне Ивън на рамо. Нещо го удари по тила и той се свлече безчувствен върху приятеля си.

 

От облаците се дочуваше приглушено ръмжене, като че ли някой стенеше от болка. Горещината притискаше света, сякаш се мъчеше да го унищожи, но дъжд така и не капваше. Дори далечното боботене на гръмотевиците не предвещаваше отпушване на напрежението.

Абигейл обърна гръб на огледалото, което отразяваше една младоженка, облечена в елегантната си рокля. Прииска й се да раздере роклята и да сложи край на всичко. Снощи бе лежала в леглото си, без да може да заспи, когато проехтяха изстрелите, и това я накара да скочи. Надеждата, че Доминик е успял да намери начин да избяга, рухна, когато видя пламъците, извисяващи се над стените на затвора, и чу писъците на хората вътре. Теси беше донесла вестта, че имало опит за бягство, който обаче се провалил.

Предположи, че Доминик трябва да е замесен в това, но не можа да получи повече сведения. Сър Харлан не допусна дори слухове за събитията да се разнесат из имението му. Абигейл не можеше да прати и Теси в селото, защото сега камериерката също беше почти като затворничка сред тези стени, надзиравана като господарката си. Доминик може би беше още жив, а имаше голяма вероятност сър Харлан да не е искал да си губи времето да й описва всички мрачни подробности около смъртта му.

Прониза я болка, сякаш сърцето й се разпадаше. След няколко часа вече нямаше да има никакво значение. Тя щеше да стане съпруга на Клайв Морис. А после, още преди края на нощта, щеше да бъде принудена да го приеме в леглото си. Страхуваше се от това, което предстоеше, защото беше сигурна, че Фулър ще настрои Клайв по възможно най-отвратителния начин.

— Време е, госпожице Абигейл.

Когато чу тъжния глас на Теси, Абигейл се извърна към стаята. Затвори капаците на прозорците. Тъмнината подхождаше на мрака в душата й. Взряна в тънките ивички светлина по стената, тя си спомни решетките в килията на Доминик. Нямаше никакво значение, че нейните не бяха от желязо.

Теси положи ръце на раменете й.

— Госпожице Абигейл, мога ли да направя нещо, за да спра това?

— Ако направиш нещо, ще те убият. Сър Харлан се изрази абсолютно ясно.

— Ако искате…

— Не, Теси. Не го казвай. След церемонията ще имам нужда от тебе… повече от всякога.

— Той може да не ми позволи да остана.

— Знам.

И тя затвори примирено очи.

Когато на вратата се почука, Абигейл отиде сама да я отвори. Капитан Фицджералд стоеше в коридора. Макар че беше облечен в елегантните дрехи, които носеше по време на първото си посещение при сър Харлан, той едва се държеше на крака, докато пристъпваше в стаята, за да й подаде официално ръката си. Нямаше нужда тя да го подушва по-отблизо, за да разбере, че вече е започнал да празнува голямата си сполука.

— Много си хубава, Абигейл. — Той се изсмя и подръпна ръкава на бледорозовата й рокля. — Същия цвят носеше и майка ти, когато се оженихме.

— Може би защото е очаквала същата мъка, която и аз очаквам от моята сватба. Не мислиш ли?

Въпросът й го накара да почервенее от гняв.

— Внимавай какво говориш, момиче.

— Не, ти внимавай за гърба си. Ако си мислиш, че си станал по-малка мишена само защото Доминик Левеск не командва „Песента на морето“, значи си глупак. Екипажът му ще те намери, на който и да е кораб. — Тя се изсмя и вирна брадичка. — Подозирам, че „Факел“ напълно ще оправдае името си, когато „Песента“ го открие насред морето. Макар че нямаше възможността да видиш края на „Република“, сигурна съм, че екипажът на Доминик ще ти осигури повторение на гледката, когато те потопят заедно с новия ти кораб.

Тишина се спусна над стаята като дебело вълнено наметало, докато лицето на капитан Фицджералд се покриваше с призрачни сенки. Не можеше да пренебрегне думите й, защото тя беше права. „Песента“ искаше да си отмъсти на Артър Фицджералд и екипажът нямаше да си даде почивка, докато не го открие.

Капитанът изръмжа нещо и без да даде възможност на Абигейл да каже нито дума повече, грабна ръката й и я потегли към стълбите. Той се спъна на няколко пъти, но надеждата й, че ще може да се отскубне и да избяга, се оказа напразна.

В преддверието нямаше никой от прислугата. Буут сигурно беше зает някъде из градината, посрещайки малцината поканени за тържеството гости.

Когато минаха през вратата на гостната, откъдето Абигейл беше отвела Клайв в градината, се появи сър Харлан. Носеше бутилка вино и залиташе дори повече от капитан Фицджералд. Бутна в ръцете й малък букет цветя.

— Дъщеря ти е красива булка, Фицджералд. Всеки мъж ще бъде щастлив да легне с нея. — Той обви ръка около раменете й и се ухили. — Дори на Клайв ще му е трудно да устои на толкова красиво опакован подарък.

Абигейл се дръпна от него.

— Къде искате да застане? — запита капитан Фицджералд.

— При розите. Церемонията ще се състои тук. — Сър Харлан погледна към къщата. — Къде са Фулър и Грийн? Трябваше вече да са дошли.

— Може да е за добро. Ако я види прекалено рано, може да не иска да чака до края на церемонията.

— Наредих на свещеника да кара възможно най-бързо.

Капитан Фицджералд изхълца пиянски.

— Винаги е добре да държиш човека в джоба си.

— Да, така е. — Сър Харлан огледа градината. — Всичко трябва да приключи бързо. Искам да е свършило още преди някой да е разбрал, че започва.

— Иди да видиш защо се бавят.

Сър Харлан направи една стъпка към терасата, но сви рамене с отвращение и повика един лакей.

Абигейл обгърна раменете си с ръце. От колебанието на сър Харлан и от думите му личеше, че Клайв сигурно е в отвратително настроение. Беше направено нарочно, за да не му дадат възможност да чуе каквато и да било дума от нея.

Заслуша как сър Харлан и капитан Фицджералд обсъждат разни подробности така, сякаш и тя няма повече разум от Клайв. Реши да не ги прекъсва. Всяка минута от техния спор беше минута на надежда за нея — надежда, че нещо може да осуети тази сватба.

— О, не! — прошепна Абигейл, когато разпозна без грешка ръмженето на гръмотевиците в далечината.

Изтръгна ръката си от тази на капитан Фицджералд и понечи да хукне към къщата. Трябваше да влезе вътре, да се укрие от яростта на гръмовете и светкавиците.

— Къде си мислиш, че отиваш? — запита сър Харлан, като я сграбчи за ръката.

— Бурята… не мога да остана.

Капитан Фицджералд се изсмя:

— Точно като майка си. Страх я е от гръмотевици. — И я прониза с леден поглед. — Тя можеше и да не се пребие, ако не се беше изплашила толкова от бурята онази нощ.

— Онази нощ — прошепна Абигейл.

Паметта й се отвори като книга, разкривайки истината, която тя се бе опитвала да прикрива през целия си живот. Тогава беше бебе, но помнеше сърцераздирателните писъци на леля Уилма, когато гръмотевиците боботеха над главите им.

Тя изпищяваше почти истерично всеки път, щом светкавица прорежеше мрака.

Странно спокойствие се разля из нея, когато срещна погледа на капитан Фицджералд. Не беше глупачка, която се страхува от бурите. Имаше причина да се плаши, защото бе загубила обичната си майка именно в разгара на една буря.

— Трябва да се научите да се плашите от светкавиците, капитан Фицджералд. На „Песента на морето“ много ще им хареса да ви гледат как потъвате, улучени от светкавица.

Той изруга гневно, но не каза нищо повече, защото няколко души, сред които и един свещеник, влязоха в градината.

Сър Харлан я дръпна за ръката. Абигейл се дръпна рязко. Той я хвана за рамото и пръстите му се забиха в кожата й. Тя изстена, но той вече премяташе воала пред лицето й. Да не би да беше много загрижен да спази външните ритуали на традицията, или пък се страхуваше, че някой ще прочете отчаянието по лицето й и ще й се притече на помощ?

Тя тръгна редом с него, но не позволи да я докосне. Изгледа четиримата гости, само мъже, и предположи, че са делови познати на сър Харлан. Беше сигурна, че не са искали да доведат съпругите си тук заради Клайв Морис, освободен от затворничеството си.

Абигейл замръзна, дочувайки как гостите се обзалагат. Дали ще преживее церемонията? Залагаха със сигурност на това, но не и че ще преживее нощта.

Сър Харлан изръмжа нещо към мъжете, но те само се изсмяха. Никой не спомена нито дума колко странна е тази церемония — булката чака пред олтара да доведат младоженеца.

Когато я изправиха пред свещеника, който не посмя да я погледне в очите, сър Харлан даде знак да доведат младоженеца. Тя огледа градината от мястото си до арката с рози, където беше застанала. Арката стоеше по-встрани в градината, но твърде далече от стената. Тя нямаше как да избяга, веднага щяха да я хванат и да я върнат.

Абигейл забеляза странния блясък в очите на Клайв, когато го изведоха от една друга врата. Фулър не беше забравил обещанието си да подготви младоженеца за това, което щеше да дойде след обетите, които той нямаше да разбере. Потисна желанието си да се свие, когато Клайв се изправи до нея. Някой вдигна ръката й и я сложи в неговата.

— Хубаво Абиг? — прошепна той.

Тя го погледна. Помнеше я. Кой му беше казал да стои тихо? Или наистина разбираше колко е важна тази церемония? Тя не беше сигурна какво разбира той и какво не.

Когато го погледна през гъстия воал, той й се усмихна с кривата си усмивка. Някой беше сресал косата му и беше подкастрил дългата му брада. За миг в нея се промъкна надежда. Но после осъзна, че няма никаква полза, Фулър щеше да убеди Клайв да я изнасили.

— Добър ден, Клайв — отвърна тя.

Не знаеше какво са му казали, затова не посмя да добави нищо друго.

Свещеникът се прокашля, докато сър Харлан го гледаше нетърпеливо. Подхвана церемониалната реч почти шепнешком. Гръмотевиците забоботиха все по-близо, светкавици раздраха небето.

Абигейл не слушаше думите, внимавайки в пръстите на Клайв, които се изкачваха по ръката й. Той я подръпна, както по-рано, при разходката им в градината. Тя не помръдна от място, страхуваше се какво може да стане, ако младоженецът изведнъж я повлече нанякъде по средата на церемонията.

— Госпожице Абигейл Фицджералд…

Гласът на свещеника замря в стреснато изхълцване, когато погледна над рамото й. Лицето му посивя като облаците, надвиснали над главите им.

Абигейл се извърна и видя половин дузина мъже, които нахлуваха в градината. На лицата си носеха маски, а в ръце държаха заредени пистолети. Никой не каза нито дума. Водачът, облечен в изпокъсани панталони и проста ленена риза, подаде една торба на най-близкия от гостите. Нямаше нужда да казва нищо, само го подкани с пистолета.

Човекът бавно свали пръстените си и ги сложи в торбата. Крадецът се наведе напред и каза нещо, но твърде тихо, така че Абигейл не можа да го чуе. Гостът обаче го чу и трепна. Крадецът притисна дулото до слепоочието му. Човекът отвърна с едва доловим шепот.

Абигейл загледа безмълвно как мъжът се приближава към сър Харлан. Когато видя кичур руса коса да се подава изпод маската, разбра, че надеждите й отново са били напразни. Доминик не беше дошъл да я спаси. Това беше само шайка разбойници, които искаха да извлекат лесна печалба от сватбата.

Усети как някой сграбчва ръката й над лакътя. Опита се да не помръдва. Не искаше Клайв да усети тревогата й, защото можеше да побеснее и разбойниците щяха да започнат да стрелят.

Ръката продължаваше настойчиво да я дърпа. Тя погледна назад и видя, че това е още един маскиран разбойник. Пое си дъх, за да изпищи, но се взря и долови лекото намигване иззад маската. Едва не изрече на глас името на Доминик. Как беше успял да се измъкне от затвора, когато сър Харлан беше получил известие, че всички затворници са били изловени?

Когато отново я дръпна за ръката, тя разбра какво иска да й каже. Вниманието на гостите беше насочено към разбойниците, така че никой нямаше да забележи, че булката е избягала.

С изключение на Клайв.

Тя се наведе към Клайв и го накара да я погледне. Пъхна няколко цветя в ръката му.

— Хубави. За Клайв.

Той засия от щастие като същинско дете. Погледна от цветята към нея.

— Хубави? За Клайв?

— За Клайв. Казах ти, че ще ти донеса хубави. Клайв стой тук. Абиг отива за още хубави.

— Абиг. Хубави — повтори той.

Огромната му ръка погали цветята така нежно, както го беше видяла да прави и при предишното им излизане в градината.

Обзе я съчувствие. Когато Доминик я дръпна, тя разбра, че няма време за нищо друго, освен за бягство. Втори шанс нямаше да има. Сватбата и угощението щяха да бъдат под личното наблюдение на сър Харлан.

Доминик я дръпна зад арката с рози. Когато я побутна към къщата, тя поклати глава. Хвана ръката му и го поведе по алеите, които беше изследвала заедно с Клайв. Завиха зад ъгъла на къщата и приближиха към задната стена. Ако вратата се окажеше заключена, тя беше сигурна, че Доминик ще намери начин да прескочат стената.

Гръмотевица тресна точно над главите им миг след ослепителния проблясък на светкавицата.

— Много близо беше — прошепна той. — Много близо.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Няма да се оставя пак да ни хванат. И няма да оставя светкавицата да ме улучи, преди да съм разбрала как си се измъкнал от затвора.

— Историята е дълга.

Той се засмя и я притегли под сянката на едно дърво точно когато бурята се разрази над главите им.

Щом наближиха градинската врата, Доминик я избута зад себе си. Притисна я към стената и вдигна пистолета. Тя затаи дъх и се взря в помръдващия храст. Изведнъж той изруга и се изсмя, а тя се отпусна, като видя едно птиче да изниква сред листата и да ги гледа любопитно.

— Уплаши ли се? — подкачи го тя.

— И ти щеше да се уплашиш, нали?

Той подръпна ръката й, докато вдигаше резето на вратата. Тя се отвори и Абигейл побърза да излезе. Когато и Доминик излезе, я чу да казва:

— И аз мислех, че никога няма да те видя да се уплашиш, капитан Сен Клер… тоест Левеск.

— Защото никога не съм имал да губя толкова много, колкото сега. Нямам намерение пак да те изгубя. — Той я хвана за ръката и посочи с глава към долината. — Да вървим, скъпа. Още не сме в безопасност. Не съм сигурен колко време ще могат Ожие и другите да задържат гостите на сватбата.

— Ожие? Ожие Брулие? Ивън е успял да му прати известие?

— Това, скъпа, е още една история, която нямам търпение да ти разкажа.

Тя отметна дългия си воал, тичайки до него по пътеката към Мористаун.

— Къде е „Песента“?

— Наблизо. Оттатък селото има река, която води до морето. Една хубава лодчица ни чака да ни откара до кораба.

— Ти си непоправим пират!

— Да не си очаквала друго? — Той я привлече в обятията си. — Откраднаха кораба на врага си и твоето сърце. Надвих и Англия, отнех й една плячка от бесилката. — Очите му я поглъщаха с неутолимо желание. — По дяволите, любов моя, ти си най-красивата булка, която някога съм виждал!

Той я зацелува, а ръцете й се вдигнаха и се обвиха около врата му. Отново я връхлетя копнежът, който никога нямаше да бъде заситен докрай.

— Ела — каза той меко. Черните му очи блестяха като антрацит. — Да се връщаме на „Песента“. Искам да консумираме нашата сватба.

— Но ние не сме женени.

— Остани с тази рокля, скъпа. Искам да те видя в нея, когато застанем пред свещеника в Кале. — Усмихна се и я поведе по изровената пътека. — Но сега най-много искам да те видя далеч от всичко това.

— Непоправим си!

— И това ти харесва!

Тя обви ръка около кръста му и двамата забързаха по пътеката.

— И аз те обичам, скъпи!

Доминик се засмя на пресиления й френски акцент и ускори ход. Тя се помъчи да не изостава, защото някой скоро щеше да забележи, че булката я няма.

Обувките на Абигейл се хлъзгаха по камъните. С накъсано дишане, което отекваше ясно в ушите й, тя се надяваше, че вече наближават селото. Винаги бе отивала до Мористаун с карета, затова не можеше да прецени колко далече са от имението.

— Стой!

Абигейл извика:

— Това е капитан Фицджералд.

Погледна назад и се блъсна в Доминик.

Той я сграбчи и я избута зад себе си. Абигейл разбра, че капитан Фицджералд е успял някак да ги изпревари. Сигурно ги беше забелязал да бягат и беше тръгнал по някой пряк път.

Доминик вдигна пистолета.

— Не искам да те убивам пред нея, Фицджералд — изрече той тихо, — но ще го направя, ако не се махнеш от пътя ни.

Американският капитан насочи своя пистолет към тях.

— Пусни я, иначе ще пусна един куршум в тебе.

— И ще рискуваш да изгубиш петте хиляди лири?

— Ако не мога да си получа парите, нямам никаква полза от нея. — Той махна с оръжието. — Пусни я или ще ти пусна един куршум. А после и в нея.

— Не! — изкрещя Абигейл, когато Доминик помръдна. — Не го слушай! Не ме пращай пак при… — Думите й замряха, когато видя една сянка да се приближава към тях. И прошепна едва чуто: — Клайв.

Той сигурно ги беше последвал заради „хубавите“, които му беше обещала.

Когато чу капитан Фицджералд да повтаря заканата си, Абигейл осъзна, че двамата с Доминик толкова са били погълнати един от друг, че не са забелязали Клайв да се приближава към тях като някакво огромно кутре.

Капитан Фицджералд насочи пистолета си към Доминик. Абигейл изпищя, но звукът бе погълнат от внезапното изтрещяване на гръмотевица и рева на Клайв. Той тръгна право към капитана.

— Не, Клайв! — извика тя, но беше твърде късно. Капитан Фицджералд се обърна и вдигна пистолета си. Изстрелът заглуши гръмотевицата.

Викът й се сниши в отчаян стон, когато изтича към падналия на земята Клайв. Той изскимтя, не тя не разбра дали изрича името й или просто „хубави“.

Доминик я дръпна за ръката.

— Хайде, преди Фицджералд да е заредил пак.

— Но Клайв…

— Той е мъртъв, скъпа.

Тя разбра, че е прав, но сълзи замъглиха очите й. Тръгна с него по пътеката. Едва бяха минали няколко крачки, когато чу сър Харлан да изкрещява някаква безсловесна заплаха. Чу и още един изстрел.

— По дяволите! Всички са полудели! — изръмжа Доминик през зъби. Една светкавица озари далечния край на селото. — Да вървим. Ако сър Харлан е улучил Фицджералд с този куршум, следващият ще е за тебе.

Изстрел профуча покрай ухото на Абигейл. Тя подбра полите си и хукна напред. Само сър Харлан ли ги преследваше или и останалите гости?

Чак когато дребните камъчета под краката й едва не я препънаха, тя разбра, че са стигнали до потока. Ахна, когато Доминик я вдигна и я настани в чакащата лодка, скрита под сянката на дърветата. Той избута лодката във водата. Но точно тогава проехтя неочакван изстрел.

Доминик падна на едно коляно. Абигейл изпищя, когато видя кръвта да бликва от рамото му. Той затисна раната и погледна към мъжа, който приближаваше към тях. Сър Харлан се ухили победоносно, докато насочваше втория си пистолет към Доминик.

— Ето така искам да виждам френските пирати. На колене — изсъска той с непоносимо доволна гримаса. — Моли се за живота си, преди да съм му сложил край.

— Нищо подобно! — изфуча в отговор Доминик, но гласът му трепна.

Абигейл отвори уста, но усети как нещо се пъхва в ръката й. Пистолетът на Доминик! Той не можеше да се изправи и да стреля, но тя стоеше срещу сър Харлан. И можеше да го убие.

Не, надигна се писък в нея. Никога никого не беше убивала. Не можа да убие Доминик, когато го намери ранен. Щом не бе могла да смаже главата му с някой камък тогава, когато толкова го ненавиждаше, страхуваше се, че сега няма да може да стреля с този пистолет, макар че мразеше сър Харлан повече, отколкото някога беше мразила Доминик.

— Опитай — прошепна Доминик, докато сър Харлан продължаваше да сипе заплахи.

Тази единствена дума й придаде сили както нищо друго на света. Тя бавно се изправи. Прицели се точно в гърдите на дебелия мъж насреща си и извика:

— Пуснете оръжието, сър Харлан, или ще ви убия!

— Ти ли? — Той се засмя и свали пистолета. — Хайде. Стреляй, Абигейл. А после аз ще сложа край на мизерното съществувание на твоя любовник. — И продължи с още по-мрачен глас: — Тогава ще ти покажа как наказвам жената, която уби сина ми.

— Не съм убила Клайв!

Доминик изръмжа през зъби:

— Цели се ниско.

Тя сниши пистолета и дръпна назад ударника. Ръцете й трепереха. Опита се да стреля, но пръстите отказваха да й се подчиняват.

Сър Харлан отново се разсмя, когато дъждът закапа върху тях.

— Готова ли си? Добре. Сега аз ще ти покажа как става. Кажи сбогом на любовника си.

И той отново вдигна пистолета.

— Не! — извика Абигейл.

Оръжието в ръката й подскочи от изстрела. Лодката се залюля, когато Доминик тупна в нея и тя се плъзна в потока. Ръката му я дръпна надолу под неспиращия порой от изстрели, които последваха нейния. Свита на мокрото дъно, Абигейл се вкопчи в ръката на Доминик. Потърси пулса му и започна да брои ударите, които й показваха, че той е още жив.

Лодката се удари в един камък и спря.

— Не! — извика тя и посегна към едното гребло.

— Нека ви помогна, госпожице.

Като чу ясния френски акцент, Абигейл вдигна очи и видя един рус мъж. Водачът на крадците!

— Ожие? Ожие Брулие? — прошепна тя.

Той кимна и се наведе да провери раните на капитана си. Доминик й се усмихна, давайки знак на първия си помощник да отстъпи настрана.

— Жив съм и искам жив да си остана. Да се махаме оттук. „Песента“ ни чака.

Думите му предизвикаха приветствените викове на мъжете, които наизскочиха иззад дърветата. Всички бързо се качиха в лодката.

— Къде е Ивън? — запита Доминик.

— Ивън? — ахна Абигейл. — Ивън Съмърсет ли?

— Ето го! — И Ожие посочи към един мъж, който тичаше сред дърветата и дърпаше една жена, която подтичваше след него колкото й стигаха силите.

— Теси! — извика Абигейл. Обърна се към Ивън, който вече помагаше на Теси да се качи в лодката. — Благодаря ти, Доминик.

— Да не си смятала, че ще забравя твоята и моя приятелка? — пошегува се той с целия си чар, с който беше спечелил сърцето й. — Идваш ли с нас, Ивън?

Ивън поклати отрицателно глава.

— Това си е твоят живот, приятелю. Моят живот е в Лондон, в оня малък „Салон Льоклер“, с жената, която ме обича толкова, колкото госпожица Фицджералд обича тебе. Макар че не мога да разбера защо някоя жена, очевидно толкова интелигентна като госпожица Фицджералд, ще даде сърцето си на такъв морски вълк като тебе.

— Странно — съгласи се Доминик със смях и протегна ръка на Ивън. — И аз се питах същото за сестра си. Трябва да я осветля възможно най-скоро.

— Да. — И лицето на Ивън отново стана сериозно. — Ела да се видиш с Бриен веднага щом можеш безопасно да се добереш до Лондон, Доминик. Тя много иска да се срещне с тебе.

— Даже щом съм те оставил с дупка в крака след бягството ни от затвора на сър Харлан Морис?

Едва сега Абигейл забеляза превръзката на крака на Ивън.

— Ще можете ли да се върнете в Лондон?

— Имам си някои номера за тази цел. — Той се засмя и се наведе да я целуне по бузата. — Бриен се надява скоро да ни посетите отново, госпожице Фицджералд.

— Абигейл.

— Абигейл — повтори Ивън и отстъпи назад, докато мъжете изтикваха лодката от камъните, за да я бутнат в по-дълбоките води на потока. — Доскоро! — извика отново и изчезна сред дърветата.

— Мисля, че имаш доста да ми разказваш — подхвърли Абигейл, когато мъжете загребаха бързо към морето. Придърпа полата си и откъсна парче от фустата. Превърза раненото рамо на Доминик и се усмихна. — Този път съм по-добре подготвена.

— Надявам се това да е последният път, когато ще имам нужда от тебе като болногледачка, скъпа — промърмори той. Премига от болка, когато тя размърда рамото му, навивайки превръзката. — Ще останеш с мене, нали?

Като погледна към мъжете, които караха лодката, Абигейл ги видя да се усмихват. Животът й с Доминик винаги щеше да бъде публично достояние, защото той и екипажът му живееха в тясна близост. И сякаш в лодката нямаше друг, освен нея и Доминик, тя се наведе и го целуна.

— Разбира се, скъпи ми пирате.