Колийн Фокнър
Дива любов (26)

Глава двадесет и шеста

Филаделфия, колонията Пенсилвания

Април, 1762

Рейчъл стоеше съвсем близо до пътя, скрита между дърветата, така че оставаше незабелязана за минаващите карети. Докато ги гледаше, тя на няколко пъти пое дълбоко дъх, за да събере смелост. Знаеше, че Танцуващия ураган, който стоеше зад нея, също чакаше и наблюдаваше.

— Ако не искаш, недей да го правиш — прошепна й той.

— Искам — отвърна тя шепнешком и хвърли един последен поглед към красивото му лице.

Тя искаше да направи това заради Танцуващия ураган… заради любовта си към него и тези, които я бяха приели като своя.

— Тези пари ми се полагат и искам твоят народ — нашият народ — да ги получи.

Тя погледна към пътя, когато чу да преминава още една карета. Пътниците в нея се смееха и бъбреха и гласовете им й се сториха много чужди. Правилната им английска реч й звучеше странно и грубо. Напевният и мек език на лени ленапи вече беше езикът, на който говореше и мислеше.

— Ще дойда с теб, любима. Само ми кажи.

Усети как съмнението се прокрадна в гласа му. По време на пътуването до Филаделфия разговаряха за доверието помежду им. Рейчъл се закле в любовта си към него и обеща, че няма да го изостави. Чудеше се, дали в момента не се страхува от това. Може би се опасяваше, че навярно тя няма да пожелае да се върне, след като разбере какво е изоставила заради него.

Тя вдигна тъмните си мигли и го погледна.

— Нали се разбрахме, Ураган, че е по-добре да отида сама. Ще отида при адвоката на Гифърд, ще взема нужните документи и ще прибера парите си от банката — те смятаха, че Гифърд не е успял да се добере жив дотук. Как би могъл? — Ще се върна докато се мръкне. След това ще се върнем у дома при Ка-уе-рас. После ти и няколко от мъжете ще идете до Анаполис и ще купите конете и провизиите. Планът ми е добър и ти знаеш това.

Ураган разбираше, че Рейчъл е права. Това беше най-лесният начин да свършат това, за което бяха дошли, но все пак не му се искаше да я оставя сама. Той имаше, чувството, че я хвърля сред глутница освирепели вълци.

— Върви — успя да каже той. — И дано късметът не те изостави.

— Късмет ли? Нямам нужда от късмет. Няма да се наложи.

Той протегна ръка и улови нейната, погледна за последен път в сините й очи. Беше с най-хубавата си кожена рокля, а косата й беше грижливо сплетена и украсена с миди от залива Чесапийк. На едната си буза носеше знака на тяхното племе, нарисуван със синя и червена боя.

— Върни се скоро, моя любов.

Тя се разсмя и отърси лошите предчувствия, които се бяха загнездили някъде в дълбините на съзнанието.

— Ще се върна до вечерта, а сега се скрий, защото ако някой види, че се спотайваш сред дърветата, целият град ще гръмне със страшната новина за скорошно индианско нападение.

Тя издърпа ръката си от неговата и му изпрати въздушна целувка. След това се обърна и излезе на пътя, по който беше минала преди около година, в деня, когато Счупения рог я отвлече.

Рейчъл едва беше изминала — половин миля по посока Филаделфия, когато чу зад себе си шума на приближаваща карета. Опита се да успокои бясното туптене на сърцето си, докато чакаше каретата да се приближи достатъчно, че да може да я чуе някой от пътниците. Не искаше да е тук сега. Искаше й се да е заедно с Ураган и Ка-уе-рас в индианския лагер. Но по някакъв начин завръщането и във Филаделфия щеше да и помогне да скъса и последните си връзки с жената, която беше някога. Ще се опита да намери Томас или ще му остави писмо, така че семейството й да знае, че е здрава и читава и след това с чисто сърце ще остави зад себе си живота на лейди Рейчъл Мороувър.

Тя се обърна, застана с лице към каретата и замаха с ръце.

— Помощ! Помощ! — извика тя, когато излезе на средата на пътя. Стараеше се да бъде естествена. — Моля ви, помогнете.

Двамата с Ураган решиха, че ще е най-добре, ако тя се престори на избягала от ирокезите пленница. Това беше най-сигурният начин да постигне целта си — възможно най-бързо да стигне във Филаделфия.

Изненадан, кочияшът на откритата карета дръпна юздите и подвикна на конете, за да спрат. Пътниците — един мъж на средна възраст, с голям корем и бакенбарди й три девойки — се изправиха, за да видят по-добре облечената в кожена рокля и да чуят думите й.

— Госпожо? — кочияшът невярващо ококори очи. Погледна през рамо към господаря си.

Кожата на Рейчъл беше почерняла, а и косата й беше тъмна, така че тя разбра, че се колебаеха дали беше англичанка или дивачка.

— Моля ви, помогнете ми — повтори тя на английски, а езикът й някак странно преобръщаше думите в устата й. — От няколко дни вървя.

— Аз съм Джон Колмъри — той побутна триъгълната си шапка. — Имате ли нужда от помощ, госпожице? — извика господинът в каляската.

Рейчъл я заобиколи, за да говори с Джон Колмъри.

— Сър, ще ми помогнете ли? Казвам се лейди Рейчъл Мороувър.

— Света Дево, Богородице! — той започна да я разглежда отгоре до долу, впечатлен от сплетената й коса, кожената рокля и боядисаното й лице.

— Та вие сте жената, която индианците отвлякоха миналата година! Младата съпруга на Лангстън!

Тези думи я изненадаха. Младата му съпруга? Тя понечи да възрази, но реши, че е по-добре да се преструва, докато разбере какво ще каже мъжа. Защо той си мисли, че тя и Гифърд са женени?

— Да… точно така. Аз… аз избягах от индианците. Трябва да стигна до дома на адвоката на виконт Лангстън. Знам, че виконтът е мъртъв, но…

— Мъртъв? Съвсем не. Вашият съпруг е жив и здрав. Като по чудо и двамата сте оцелели — Дъщерите му се разкискаха и прикриха уста с дантелените си кърпички. — Видях виконта преди една седмица, в новата му къща, близо до река Скулкил.

Рейчъл онемя от изумление. Гифърд е жив? Тя наистина не беше предполагала, че той ще успее да стигне жив до някое бяло селище. Сега се чудеше, защо беше решила така. Може би, защото тайно си мечтаеше той да е мъртъв. Сети се как Гифърд — мъжът, който твърдеше, че я обича — я изостави в гората, в ръцете на Счупения рог. Спомни си и обещанието му да се върне за нея, ако успее да се измъкне жив от земята на ирокезите.

Рейчъл стисна зъби. Значи е жив? Казал е на всички, че са женени, а след това ги е излъгал, че съм мъртва. Мерзавец.

— Слава богу, че Гифърд е жив — каза високо тя. Така сама ще мога да го убия. Опита се да се престори на хрисима, — когато сложи ръка на вратата на каляската. — Бихте ли… можете ли да ме заведете при него, при моя съпруг, искам да кажа? — трудно й беше да намира думите, но вече беше стигнала дотук. Нямаше да се откаже точно сега.

— Мили боже! — Джон Колмъри размаха притеснено ръце и побърза да отвори вратата и да помогне на Рейчъл да се качи в каляската. — Толкова много ме изненадахте, лейди Лангстън. Аз… аз просто не съм на себе си.

Рейчъл му позволи да й помогне, въпреки че тя самата можеше да скочи в нея. Седна между две от дъщерите, които бяха охранени като мисирки. Тя ги поздрави, а те в отговор се изкискаха.

Петнайсетминутното пътуване до дома на Гифърд беше много неловко. Джон Колмъри изгаряше от желание да научи и най-малките подробности за отвличането й, я разпитваше подробно, докато трите момичета непрекъснато се кискаха.

Рейчъл попита Джон дали познава брат й. Оказа се, че не го познава. Надяваше се да види Томас, за да се сбогуват, но знаеше, че това е почти невъзможно. Изглежда, той прекарваше по-голямата част от живота си в морето.

Най-сетне каляската зави по Четвърта улица към градската къща на Гифърд. Тя беше триетажна тухлена постройка във формата на буквата „Г“. Зад нея се разстилаше голяма градина. Тук Рейчъл живя с Гифърд и старата му, изглупяла леля Ема, която трябваше да ги наглежда. Да ги наглежда. Това беше нелепо. Точно в тази достопочтена къща Гифърд се опита да прелъсти Рейчъл, докато леля Ема дремеше на стола в салона, и дори й предложи пари, за да купи непорочността й.

Всичко това сега и изглеждаше толкова нелепо. Но тогава не беше така.

Колелата на каляската спряха, Джон Колмъри скочи, оправи палтото си и подаде ръка на Рейчъл, за да слезе.

— Благодаря за отзивчивостта ви, Джон — тя се обърна и го остави, но той продължи да върви след нея, докато тя заобиколи каретата и стигна до стъпалата пред къщата.

— Позволете… позволете ми да ви придружа до горе, лейди Лангстън.

— Не, благодаря ви — каза тя категорично. — Предпочитам да вляза сама. Нали ме разбирате? — не искаше да бъде неблагодарна, но също така не искаше да има други, когато се срещне с Гифърд очи в очи. Това, което щеше да му каже, трябваше само той да го чуе.

Точно тогава се отвори външната врата. След като толкова месеци Рейчъл си мислеше, че Гифърд е мъртъв, реши, че може би ще изпита чувство на облекчение, когато го види жив. Все пак той беше мъжът, когото тя мислеше, че обича. Но когато го видя да стои строен и красив, огрян от сутрешното слънце, тя не изпита нито облекчение, нито радост, нито пък яростен гняв.

Гифърд свали червената си триъгълна шапка.

— Та това е Джон Колмъри какво правиш… Велики боже!

Жената, която се показа на вратата зад него, сложи ръка на устата си, когато ахна и протегна ръка към Гифърд, за да не залитне. Тя беше хубава жена с тъмноруса коса и бухнала, лимоненожълта рокля и боне в същия цвят. Беше с няколко години по-стара от Гифърд, но се опитваше да изглежда по-млада.

Рейчъл стоеше на калдъръмения тротоар, облечена в индианските дрехи, и гледаше Гифърд с широко отворени, враждебни очи.

— Р… Рейчъл!?

— Гифърд… — тя се усмихва изкуствено. Гласът й беше мек като кадифе, в което проблясваха метални нотки.

— Мили боже! — той погледна Джон Колмъри, а след това жената, която го беше стиснала за дантеления ръкав, и отново Рейчъл.

За миг Рейчъл си помисли, че той ще припадне. Очевидно беше решил, че е умряла същата нощ, в която я остави в гората, да се оправя сама със Счупения рог. Сигурно си е мислил, че вече никога няма да я види. Вероятно сега внезапната й поява объркваше доста неща.

Изведнъж Гифърд се размърда и се затича надолу по стълбите. Той прегърна Рейчъл като отдавнашен любовник и я придърпа плътно към себе си.

— Слава на Бога, че си жива, скъпа моя съпруго!

— Съпруга! — промърмори тя толкова тихо, че само той да я чуе. — Съпруга ли каза, Гифърд? Не си спомням да съм ти била съпруга.

Той се отдръпна, продължаваше да я държи за раменете, и се преструваше, че нищо не е чул.

— Не мога да повярвам, че си жива! Бог чу молитвите ми!

— Открих я да върви по пътя — намеси се важно Джон Колмъри. — Горката жена беше съвсем объркана. Добре че бях аз, иначе не знам какво щеше да стане с нея, господин виконт.

— Бог да те благослови, Джон Колмъри! Ще ти бъда вечно признателен. Ако ти е нужна моята помощ…

— Стига любезности — прекъсна ги Рейчъл. — Искам да поговоря с теб вътре, съпруже — нарочно наблегна тя. — Веднага!

— Мили боже! — извика Гифърд. — Трябва да я заведа вътре, преди да е припаднала! — извини се той на Джон. Опита се да прегърне Рейчъл, но тя не му позволи.

— Вътре, Гифърд — повтори тя.

— Моите извинения — Гифърд погледна Джон Колмъри. — Бихте ли ни извинили. Жена ми е преминала през ужасно изпитание. Не е на себе си.

— Напълно ви разбирам, виконт — отговори Джон, но продължаваше да стои на същото място върху калдъръмения тротоар и да ги наблюдава.

Гифърд се опита да хване Рейчъл за ръката, за да я заведе, в къщата, но тя се дръпна.

— Стигнах дотук сама. Мислиш ли, че ми е нужна твоята помощ, за да стигна до вратата? — попита тя с неприкрит сарказъм.

Гифърд прекрачи прага, а Рейчъл го последва. Русата жена, с която живееше в къщата, стоеше в коридора, а очите й бяха приковани в Гифърд.

— Жена ти? Жена ти се върна? Ти ми каза, че тя е мъртва — просъска тя през зъби, сякаш Рейчъл не беше там.

— Мислех, че е мъртва — отвърна й предпазливо Гифърд. — Но не е. Благодаря на добрия Бог, че тя е жива и здрава — той плесна е ръце. — Маргарет!

Мърлявата му икономка се затътри по коридора, очевидно не бързаше да откликне на повикването на господаря си.

— Да, виконт. Ида — когато вдигна глава, тя ахна и вдигна три пръста против уроки. — Свети Боже, духът и се е върнал да витае във вашия дом, виконте. Превъплътила се е в индианка!

— Не, не. Рейчъл не е дух, който е дошъл да ме преследва, Маргарет. Престани да говориш глупости. Ще вдигнеш цялата къща на крак. Лейди Лангстън се е спасила. Моята мила съпруга се е спасила от диваците. Кажи, на някой от прислугата да й приготви банята и стаята, ще я сложим веднага да си легне.

— Да си легна? — Рейчъл вдигна едната си вежда. — Нямам такова намерение — тя стисна Гифърд за ръката и посочи към кабинета му в дъното на коридора. — Мисля, че трябва да обсъдим някои неща, нали? — тя погледна през рамо към жената, която все още стоеше в коридора и ги наблюдаваше. Рейчъл се усмихна мило и се попита, колко ли е чакал Гифърд, за да си доведе тази мръсница. — Надявам се, ще ни извините?

— Гифърд! — извика жената. — Гифърд, искам веднага да говоря с теб.

— Не сега, Джеслин.

— Гифърд…

— Не сега — извика и той грубо, докато вървеше по коридора и рязко отвори вратата на кабинета си. Рейчъл мина покрай него и влезе в стаята. — Никой, по никакъв повод да не ни безпокои, Маргарет. Направи чай и го остави пред вратата.

Маргарет вървеше след тях по коридора и си мърмореше, че може би Рейчъл наистина е дух и тя е единствената, която разбира това.

В мига, в който Гифърд затвори вратата, Рейчъл с нахвърли върху него.

— Твоята съпруга, така ли? — опитваше се да овладее гнева си. — Казал си на всички, че сме женени, а аз съм, умряла!

Той махна триъгълната си шапка пя сложи върху черешовия бюфет. Все една чаша.

— Рейчъл, скъпа, нека…

— Как можа да направиш това? — тя беше потресена, въпреки че не знаеше защо се чувства така. Разбира се, че Гифърд беше способен на това. Но защо му трябваше да измисля тези лъжи? Защо го е направил? Заради вниманието на другите? Може би. Предположи, че сигурно е предизвикал голям интерес е историята си за бягството му от ирокезкия плен… А може би това, че беше изгубил жена си, само разкрасяваше историята. А може би е имал скрити подбуди. Всъщност това нямаше никакво значение. Всичко, което Гифърд беше направил и казал преди, въобще не засягаше новия й живот. Ще си вземе парите и ще го остави да живее с лъжите си.

Гифърд обилно си сипа бренди в чашата, но ръката му така трепереше, че чашата издрънча, когато я доближи до бутилката.

— Остави ме да ти обясня.

Тя скръсти ръце. Не можеше дори да седи в една стая с него, а най-вече в тази стая. Мразеше облицованите с тъмно дърво стени и окачените по тях кутии е препарирани пеперуди. В този миг й се прииска да се махне оттук. Мечтаеше да бъде в дома си, заедно с Танцуващия ураган и малкия си син.

Тя го погледна право в очите.

— Не искам да ми обясняваш. Искам си парите от зестрата. Искам да видя и брат си и след това ще си замина.

Наблюдаваше го, докато отпиваше една голяма глътка бренди. Не беше изгубил момчешката си хубост, въпреки че косата му доста беше оредяла. Беше облечен с много скъп ален жакет и панталон, дантелена риза и чорапи е багети. На краката си носеше червени обувки с висок ток? Помисли си, дали той осъзнава колко смешен изглежда всъщност.

— Ти… ти искаш зестрата си, така ли? — той пак отпи от огнената течност. — Но, скъпа, сега, след като се върна, можем да започнем живота си както смятахме. Домът ни е готов — той погледна неспокойно. — Ще ти хареса. Наистина, много ще ти хареса.

— Гифърд — очите й заплашително се присвиха. — Слушай ме и то добре. Аз не съм жената, която ти остави да умре в гората, в ръцете на индианците. Не можеш вече да ме разиграваш, защото не се хващам на сладките ти приказки. Искам си парите. Ще ми ги дадеш и аз ще се махна оттук. Не ме интересува какво разказваш на хората — дали сме женени или не, нито пък, че диваците са ме изяли. Това няма значение. Искам само това, което ми се полага по закон, и то веднага.

Той остави чашата си, измъкна от ръкава си парфюмирана кърпичка и попи потта от челото си. Очите му шаваха като на зверче.

— И къде ще идеш с тези пари? — попита той нападателно. — Никой мъж няма да се ожени за теб, като разбере какво ти се е случило при индианците — той посочи към нея. — Погледни се. Толкова си заприличала на тях, че когато те видях, те взех за една от тях.

— Това не те интересува, но в момента съм омъжена и имам дете — тя гордо се усмихна. — Ожених се за Танцуващия ураган, брата на Счупения рог.

— Накараха те, така ли?

Тя поклати глава.

— Ожених се за Ураган по собствена воля… защото го обичам.

— Червенокож дивак — разсмя се той. — Оженила си се за един от тия диваци с пера, когато можеше да се ожениш за мен? — той я погледна така, сякаш си е изгубила ума, но когато видя увереността в погледа й, разбра, че говори сериозно. Той замълча за миг, след това каза. — Добре, Рейчъл, добре — той вдигна ръка и кърпичката му трепна. — Трябва да се разпоредя да изтеглят парите ти и после ще видим какво можем да направим. Може би ще отнеме малко време.

— Не се шегувам, Гифърд. Или ще ми дадеш парите, или ще разкажа на всички какво си направил. Ще им кажа как ме изостави да ме измъчват и да ме убият. Колко ли известен ще станеш след това? Кой ли ще иска да идва на празненствата ти?

Той отстъпи към вратата.

— Веднага се връщам. Почакай ме.

Тя кимна и се обърна към прозореца, за да гледа градината. Опита се да не гледа пеперудите, които украсяваха кабинета. Не искаше да вижда безжизнените им тела и слепи очи. Тя сбърчи нос. Стаята миришеше на мухъл и влага. В застоялия въздух се усещаше лек дъх на лекарство.

Гифърд затвори след себе си облицованата с дърво врата на кабинета, облегна се на нея и затвори очи.

— Какво, по дяволите, става? — Джеслин се появи от другия край на коридора.

Гифърд вдигна глава. Годеницата му беше свалила пелерината и шапката си. Видя, че е бясна от яд. Той докосна с пръст устните си.

— Ш-шт, ще те чуе!

— Ах, ти, лъжлив негоднико! — тя му удари шамар, от който бузата му се зачерви. — Нали ми каза, че е умряла. Дадох ти проклетите пари на баща си, за да довършиш скапаната си къща и сега, изведнъж, се появява жена ти?

Той разтърка бузата си и тръгна по коридора към зимната кухня.

— Ще се погрижа да оправя нещата, Джеслин.

— Ще се погрижиш, така ли? Може би ще се погрижиш за жена си? Закле се да се ожениш за мен!

— И ще се оженя — вече беше по-спокоен. Имаше план. План, който щеше чудесно да му свърши работа. Трябва бързо да оправи нещата. Не трябваше да губи приятелите си. Не трябваше да загуби и Джеслин и парите на баща и. Трябваше да запази спокойствие и да направи това, което е нужно. — Джеслин, искам да се прибереш вкъщи.

— Да си ида вкъщи! Ако мислиш…

Той замахна и я хвана за една твърда, изрусена къдрица.

— Чу ли какво ти казах?

Тя сграбчи ръката чу.

— Ох, кучи сине. Боли ме.

Той приближи лицето си на милиметри от нейното. Горната му устна се изви неодобрително.

— Сега си върви вкъщи, при баща си и стой там, докато ти кажа, разбра ли? — той я пусна.

Тя потърка челото си, за да облекчи болката от скубането.

— Какво смяташ да правиш? Кажи ми. Как ще оправиш тая каша?

— Върви си сега!

— Чудесно, но не искам да чакам дълго — тя оправи косата си. — Предупреждавам те. Ако сплескаш нещата, ще съжаляваш, виконт Гифърд Лангстън. Кълна се. Ще те направя последен просяк!

Не след дълго Гифърд влезе в кабинета с поднос чай и сладкиш, които донесе от кухнята. Усмихваше се и беше възвърнал самообладанието си.

— Нотариусът ще дойде ли?

— Погрижил съм се за всичко, Рейчъл — той остави подноса. — Ще трябва да изчакаме.

Тя се обърна и загърби прозореца.

— Имаш ли някакви вести от Томас? Знаеш ли къде е? Искам да го видя, преди да замина.

Гифърд й сипа чаша чай и я подаде. Тя я взе, без да знае защо — вероятно от учтивост. Той въздъхна.

— Съжалявам, че трябва да ти кажа това, Рейчъл, скъпа, но…

— Но какво? — той й предложи от сладкиша, но тя поклати глава. — Какво има, Гифърд? Какво се е случило с Томас?

Той наведе глава.

— Удавил се е в морето. Мисля, че е станало малко след като ни плениха.

Рейчъл извърна глава. Сълзи изплуваха в очите й. Значи брат й не е разбрал, че тя е жива. Никога нямаше да научи за щастието, което намери с Ураган при лени ленапи. Тя изпи една голяма глътка от чая. Беше много подсладен, но горчеше. Тя обаче го изпи.

— Къде е бил, когато е станало това?

— Боже господи. Мисля, че някъде в Карибско море — Гифърд отново си сипа бренди. — Целият кораб потънал. Екипажът загинал — той изцъка. — Ужасна трагедия.

Тя кимна и промени темата. Не искаше да мисли за Томас сега. Тази мисъл я караше да страда. Трябваше да се съсредоточи върху това, което правеше в момента.

— Тази жена — каква е тя?

— Приятелка.

— Нещастен лъжец — тя допи чая си и остави чашата на масата. — Коя е всъщност?

Той сипа още чай и й подаде чашата.

— За бога, нима си мислиш, че трябва да бъда отшелник до края на живота си.

— Значи, спиш с нея?

Рейчъл разля малко от чая върху ръката си и усети, че главата й се замая. Не й беше приятно, че стените я притискат, а под мокасините си усещаше пода някак странно. Стаята изведнъж й се стори задушна.

— Не, може би ти е жена? — тя се усмихна. — Да не би пак да си се оженил, скъпи Гифърд? И следващият въпрос, разбира се — знае ли тя, че си женен?

Той се разсмя…

— Остроумно. Винаги си била толкова, остроумна, Рейчъл. И винаги така приятно го правиш — наблюдаваше я внимателно, докато отпиваше от брендито. Гласът му звучеше много по-уверено отпреди… Беше почти самоуверен. — Джеси ми е годеница. Когато ти остана при индианците аз, естествено, трябваше да си намеря друга жена, която да бъде стопанката в моя дом.

Изведнъж Рейчъл усети езика си набъбнал и залепен за небцето. Беше й трудно да говори.

— Аз… на мен ми е все едно. Наистина ми е… все едно.

— Рейчъл, скъпа, добре ли си? — той й подаде ръка, когато залитна.

Тя премигна и посегна да остави чашата. Когато я пусна, тя падна на пода и се разби, защото подносът беше на една ръка разстояние по-далече. Тя смутено погледна Гифърд. Не знаеше какво й става. Усети, че й се гади, а главата й се замая. Докосна челото си. Беше студено и влажно.

— Малко ми се вие свят. Вече съм отвикнала да стоя дълго на закрито — тя пое дълбоко въздух. — Моля те, отвори прозореца.

Той я хвана за ръката.

Стаята се завъртя по-бързо пред очите й. Мъртвите пеперуди летяха около нея.

— Аз… Аз трябва да вървя… пак… пак ще дойда… къде е мъжът ми? — долната й устна затрепери. Изведнъж изпита ужасен страх. — Къде е Ураган…

— Сега, сега. Всичко е от вълнението, скъпа Маргарет! — извика Гифърд. — Сега ще те мушнем в леглото, да си починеш.

— Не! — тя се опита да поклати глава, но много болеше. — Искам да си отида у дома.

— Маргарет! — Гифърд потупа Рейчъл и я хвана за рамената. — Но ти си си у дома, скъпа. Ще се почувстваш чудесно, щом си починеш след няколко дена.

Маргарет подаде глава през вратата, но когато видя Рейчъл, отпусната в ръцете на Гифърд, влезе тичешком.

— Какво й стана?

— Лейди Лангстън е болна, Маргарет. Искам да й оправиш, леглото и…

Рейчъл чуваше, че Маргарет и Гифърд говорят, но ги чуваше много далечно. Изпита ужас и паника. Искаше да бяга, но краката й не помръдваха. Искаше да извика, да повика Танцуващия ураган, но никакъв звук не излизаше от гърлото й. Моля те, помогни ми, помисли си тя, преди да изгуби равновесие и да потъне в непрогледен мрак. Помогнете ми!