Колийн Фокнър
Дива любов (14)

Глава четиринадесета

Кухото думкане на барабаните и тръскането на кокалените дрънкалки стържеха по нервите на Рейчъл. Вече бяха изминали шест часа — заседанието на Върховния съвет се проточваше. Тя надничаше нетърпеливо извън колибата си. Въпреки че беше края на август, от покрива на ритуалната общинска сграда се издигаше струя миризлив пушек.

Дори спусна платнището, което служеше за врата и затвори колибата.

— Продължавай да си показваш носа навън и някой от тях може да ти го отхапе.

— Много време мина вече — Рейчъл прокара разсеяно пръсти през косата си. — Той е там вече няколко часа, а те продължават да бият глупавите си барабани!

— Червенокожите не бързат в нищо. Трябва просто да имаш малко търпение.

— Иска ми се да отида право при тях и да ги попитам какво по дяволите става.

— Само се опитай и ти и твоят мъж ще закъсате ужасно. — Дори хвана ръката на Рейчъл и я отведе от вратата. — Сега престани да ругаеш и седни, а аз ще ти сплета косата. Много е горещо и не е нужно да ти се пречка по лицето.

Тъй като не знаеше какво друго да прави, Рейчъл изпълни молбата на Дори. Седнала с кръстосани крака върху кожената рогозка, тя беше вперила поглед във вратата.

— Защо никой не идва да ми каже какво става?

— Защото на никого не му пука какво мислиш ти — Дори прокара една четка от морско свинче през гъстата тъмна коса на Рейчъл. — Сред тия червенокожи никой не дава пукната пара за теб.

— Но той е мой съпруг! Аз имам правото да зная.

Дори се усмихна в приглушената светлина в колибата.

— Наистина ти е съпруг, но колкото и да се тревожиш, не можеш с нищо да му помогнеш. Нямаш друг избор, освен да седиш и да чакаш, както ти каза той.

Рейчъл въздъхна дълбоко.

— Какво ще прави Ураган, ако съветът не го изслуша, Дори? Какво ще прави, ако го осъдят на изгнание? Целият му живот е в това селище и тези хора. Това ще го убие.

Дори методично сплиташе косата на Рейчъл.

— Спокойно, няма да го погуби! Той не е първият с лош късмет. И ние с теб получихме своя дял, но това не ни погуби. Ако го хвърлят на земята, той ще се изправи, ще се изтупа и ще продължи по същия начин, като мене и като тебе.

Рейчъл поклати глава.

— За един мъж не е същото, като за жената. Ние сме прекарали живота си под контрола на други — други вземат решения вместо нас, решения, към които се нагаждаме. Ураган не познава нищо друго, освен тези хора и този начин на живот.

— Ще се научи и на други неща. Ще трябва, иначе ще се съсухри и ще умре, а аз не виждам този мъжкар да е готов да се предаде. Не е в неговата природа — тя завърза едно парче от кожена връв около края на единичната плитка на Рейчъл. — Освен това, сега вече той има теб, скъпа Рейчъл.

Рейчъл се намръщи.

— Той има мен, така ли? — тя мърмореше по-скоро на себе си, отколкото на Дори.

Откакто се бяха върнали в селището, Рейчъл беше толкова заета с тревогата си от процеса на Танцуващия ураган, че не й беше останало време да мисли за себе си. Но сега, след като беше правила любов с него, означаваше ли това, че е отдала себе си на него до края на живота си? Не можеше да си представи как прекарва остатъка на дните си тук, в това селище, където жените я мразеха, а мъжете я презираха. Освен това и Счупения рог! Можеше ли да живее в постоянен страх от него? Ако тя и Ураган имаха дете, щеше ли и то да е в опасност от омразата на Счупения рог?

Тези мисли бяха твърде сложни, за да ги разреши точно сега. По-добре да мисля за това, когато му дойде времето, реши Рейчъл. Но независимо дали Танцуващия ураган щеше да бъде прокуден или не, Рейчъл знаеше, че в един момент тя ще е принудена да вземе решение. Можеше ли да остави Ураган сега, след това, което бяха изпитали заедно? Ако останеше с него, където и да отиде той, щеше ли винаги да се чувства обидена от любовта му, защото се е омъжила за него по принуда? Не можеше честно да си отговори. Една част от нея искаше да остане до него завинаги, но една друга част все още отчаяно искаше да се върне у дома.

Дори потупа своята приятелка нежно по рамото.

— Готово.

Рейчъл прокара ръка по сресаната си коса и тъжно се усмихна.

— Благодаря ти, Дори. Ти…

Тя спря по средата на изречението. Ритъмът на барабаните се беше променил. Сега те биеха по-бързо. — Нещо става. Чуй!

Дори се спря и внимателно заслуша.

Рейчъл скочи и хукна към вратата. Хубава жена й беше казала, че трябва да стои в колибата на Танцуващия ураган, но Рейчъл не се интересуваше от заповедта. Тя трябваше да разбере какво става.

— Рейчъл! — извика Дори след нея, но беше твърде късно. Рейчъл вече се беше измъкнала навън и тичаше през лагера.

Рейчъл забеляза Танцуващия ураган, охраняван от двама червенокожи бойци при появата му на, входа на ритуалната сграда. Лицето му беше сериозно и строго, но по израза му нищо не се разбираше.

Жените от селището сега се стичаха към площадката. Всички се събираха, за да чуят решението на съвета.

Хубава жена направи една крачка, за да препречи пътя на Рейчъл, но Рейчъл я блъсна силно и тя падна на земята. Тя чу как Хубава жена я кълне зад гърба й, но й беше все едно.

— Урагане, какво стана? — извика тя и изтича към него.

— Спрете, я! — изкрещя Счупения рог, като излизаше с важна походка от общинската сграда и носеше някаква ритуална одежда, украсена с боядисани пера.

Две жени се опитаха да я спрат, като я сграбчиха за ръцете, но Рейчъл успя да се освободи. Тя искаше Танцуващия ураган. Искаше да е с него!

— Казах да я спрете! — изръмжа Счупения рог, когато Рейчъл се освободи от ръцете на жените.

Два гарвана се пресегна и хвана Рейчъл в желязна хватка, а неговите тъпи, мръсни нокти се впиха в меката плът на ръката й.

— Пусни ме! — изкрещя тя.

Два гарвана затисна с ръка устата на Рейчъл и тя го захапа, докато не усети кръв в устата си.

Два гарвана изсумтя и извъртя ръката си, за да я удари, но внезапно там се озова Танцуващия ураган. Той хвана китката на Два гарвана във въздуха и я задържа, а черните му като въглени очи гледаха заплашително.

— Йе-ти-а и-ей-йейе-ан-тай тей-а-кен-ай-ти-ро. Само да си посмял да я удариш и аз ще прокълна тебе и децата ти и техните праправнуци на вечен живот, братко.

Два гарвана пребледня. Като своите сънародници и той беше суеверен. Той освободи ръката на Рейчъл и отстъпи една крачка назад.

Танцуващия ураган обърна погледа си отново към Рейчъл, хвана брадичката й в ръката си и заговори, така че само тя да го чуе.

— Трябва да стоиш настрана, като другите жени. Една жена, която не може да владее емоциите си, позори мъжа си.

— Искам да бъда с теб. Кажи ми какво стана, Урагане?

Погледът й търсеше в очите му нещо, което да й подскаже какъв е бил изходът от процеса.

— Решиха, че съм виновен, а сега застани назад при другите жени. Сега ще, получа присъдата от вожда, тук пред всички мои братя и сестри.

Очите й се изпълниха със сълзи. Той й говореше, като че ли и обясняваше кога ще се върне от лов. В гласа му нямаше капчица чувство.

Рейчъл искаше да каже още нещо, но погледът на Ураган я застави да преглътне думите си. Ако той настояваше тя да стои подчинено сред другите жени, докато четат присъдата му, тя щеше да постъпи точно така. Но не заради тях, не заради тези, които щяха да го прокудят, а само заради него — Танцуващия ураган.

Тя го погали по ръката и кимна. Той пусна ръката си и тръгна обратно към мъжете с високо вдигната глава като че ли отиваше да получи някакво високо отличие.

Старият вожд, Полския славей, бавно излезе, накуцвайки, от общинската сграда. Той като че ли остаряваше и се стопяваше с всеки изминал ден. Зад него се влачеше бащата на Танцуващия ураган.

Над селището се спусна тишина. Дори децата замълчаха, когато вождът и шаманът се отправиха към обвиняемия.

Рейчъл направи крачка назад към редицата на жените и не изпускаше от погледа си лицето на Танцуващия ураган, когато старейшините тръгнаха към него. Ураган проследи с очи баща си и вожда. Вместо ярост и негодувание, в погледа на съпруга си Рейчъл видя само състрадание. Ураган изпитваше съжаление към стария вожд и към баща си, за това, че щяха да го осъдят на смърт.

Полския славей заговори тихо, като държеше очите си настрани. Два юмрука също избягваше погледа на сина си.

Рейчъл искаше да изкрещи на Два юмрука и да попита защо постъпва така със сина си. Но от уважение към Танцуващия ураган, тя си задържа езика. Вождът продължаваше да бръщолеви нещо на ирокезки, а Рейчъл наблюдаваше тълпата от обитатели на селището. Беше твърде късно Танцуващия ураган да спаси тези хора. Дори ако можеше да остане, Рейчъл разбра, че нямаше да има полза. Те всички изглеждаха толкова убедени, че Счупения рог ги води в правилната посока и, поради това, отдавна не слушаха доводите на Ураган. Тези индианци мразеха белите хора — те мразеха Танцуващия ураган, мразеха и нея.

По-добре да се махнем от това място, помисли си Рейчъл. По-добре да отидем някъде другаде и да започнем наш собствен живот, съпруже мой. Рейчъл си зададе въпроса, дали е готова да последва Ураган навсякъде. Не беше сигурна.

Последните думи на Полския славей проникнаха в мислите на Рейчъл. Независимо че разбираше малко езика на ирокезите, последните му думи бяха очевидни.

— И за това престъпление на измяна срещу твоите братя и за престъпленията, които си извършил в миналото, ти, Танцуващия ураган от клана на Мечките, от племето на мохоките, от общността на Седемте народа си осъден на жива смърт — Полския славей се обърна кът народа, като вдигна и двете си ръце над главата. — Нека.

— Почакай! — заповедта идваше от Счупения рог, който направи крачка напред с високо вдигната ръка. — Почакай Велики и Благородни вожде. Имам едно желание към затворника, преди да бъде осъден.

Приглушени шепоти се надигнаха сред тълпата мъже и жени. Каква ли беше молбата му? Щеше ли да се съгласи умиращият мъж? Странен порив на сила раздвижи хората от селището.

Счупения рог се обърна към брат си. Танцуващия ураган едва погледна към своя противник.

— Настоявам да ми върнеш това, което е мое. Жената — Счупения рог се спря — и това, което виси на колана ти.

Танцуващия ураган посегна към колана си и замислено потта кичура от косата на Счупения рог.

— По-скоро ще прережа гърлото на жена си и ще я оставя да умре, отколкото да ти я дам на тебе…

Отново сред хората се чу шум от неразбираеми гласове.

— А колкото до това — той посочи откраднатия кичур коса, който беше оставил Счупения рог позорно плешив — то е мое и ще го пазя като доказателство за окончателния изход от борбата между доброто и злото.

— Дай ми го! — Счупения рог крещеше, като се спускаше към Танцуващия ураган. — Нямаш право да ми носиш нещастие, като го отнесеш със себе си в света на мъртвите.

Лицето на Счупения рог беше само на няколко сантиметра от лицето на Танцуващия ураган, но въпреки това Тнцуващия ураган не трепна.

— Ти не вярваш в тези глупави древни суеверия, нали, братко мой? Твърде си умен за такива неща. Всички знаем, че това е само една глупава приказка, която се разказва на децата. Как може един човек да бъде прокълнат и обречен на нещастие, само защото друг човек носи опашката му? — Танцуващия ураган прибра черния кичур, който висеше на колана му.

— Накарайте го да ми върне онова, което е мое! — настоя той пред Полския славей. Изведнъж на Рейчъл думите му прозвучаха почти истерично. Той наистина вярваше, че може да бъде прокълнат!

— Достатъчно дребнавости! — извика Полския слабей. — Никой не вярва, че върху него ще падне проклятие, само защото си няма опашка. Сега отстъпи назад, Счупен рог син на Два юмрука, и ме остави да свърша това, което трябва.

Счупения рог се спря нерешително за момент, но накрая отстъпи.

Рейчъл издаде лека въздишка на облекчение, когато старият вожд продължи оттам, където беше стигнал.

— И така — Полския славей обяви, — народе на кремъка, нека очите ви никога повече не виждат, а ушите ви не чуват този човек, който наруши законите на народа.

Зад Рейчъл някой изскимтя… Плачеща жена, без съмнение.

Два юмрука повдигна една дървена купа, която висеше на една връв и я завъртя във вечерния въздух. Той запя монотонно и хрипливо, като че ли изобщо не беше развълнуван от това, че синът му току-що бе осъден на изгнание. От съда се издигнаха големи облаци миризлив, зелен и жълт дим и образуваха завеса между Танцуващия ураган и останалите от селището.

Счупения рог застана отстрани и кръстоса ръце пред гърдите си, а по лицето му плъзна самодоволна усмивка. Димът започна да поглъща Танцуващия ураган, докато накрая вече изобщо не се виждаше.

Тълпата започна да се разпръсква. Някои жени си шушукаха тихичко, докато събираха децата си и се отправяха към домовете си. Беше време за вечеря и те имаха задължения. Една от по-възрастните жени постави ръка на рамото на Плачеща жена и поведе майката на мъртвия мъж към дома й.

Мъжете също се пръснаха — някои мълчаливо, други си говореха нервно. Зеленият пушек ставаше по-гъст и Рейчъл се закашля.

— Урагане? — извика тя. Димът беше обгърнал не само него, но сега вече и нея. — Урагане, къде, си?

Една ръка я докосна в кръста и тя се обърна зарадвана, че той я е намерил. Ръцете му обхванаха кръста й и тя въздъхна.

— Урагане…

Но това не беше Ураган. В ръцете си я държеше Счупения рог. Позна го по зловонието на дъха му.

— Пусни ме — настоя тя със стиснати зъби.

Той приближи циничното си лице до нейното.

— Сега, след като твоят съпруг е мъртъв, имаш правото да дойдеш в моята колиба. Достави ми удоволствие и аз ще се оженя за теб. Достави ми удоволствие и аз ще те направя моя първа жена — той притисна бедрата си в нея, а възбуденият му член опъваше кърпата около слабините му. Рейчъл залитна назад, като опарена.

— Махай се от мен! — изкрещя тя. — Остави ме на мира!

Счупения рог се засмя.

— Помисли върху предложението ми — каза й той, като я пусна.

Рейчъл падна силно назад и се удари в земята. Объркана от дима тя изгуби от погледа си Счупения рог. Не извика Ураган отново, страхувайки се, че по този начин Счупения рог може пак да я намери.

Когато почувства как някой поставя ръка върху рамото и, тя се опита да избяга, като се отбраняваше с ръце.

— Ки-ти-хи — успокои я Ураган. — Това съм аз.

Рейчъл преглътна сълзите, когато Ураган й помогна да се изправи на крака.

— Не можах да те намеря, заради дима.

Той разтвори ръцете си към нея и тя с благодарност положи главата си върху рамото му.

— Какъв е този пушек?

— Когато изчезне, аз ще съм си отишъл.

Тя се засмя кратко.

— Ще си си отишъл? Те наистина ли вярват в това?

— Така е.

— Нека просто да тръгваме, Урагане. Да се махнем далеч оттук.

Той обгърна с ръка кръста й и я поведе през пушека, който бавно се разнесе, докато те приближиха до своята колиба. Селището изглеждаше необичайно тихо, с изключение на звуците от пеенето на Два юмрука, които се разнасяха от ритуалната сграда.

— Тази вечер ще стоят вътре в колибите си, защото се страхуват от духове. Утре няма да ме има, ще бъда само един спомен, а и той ще избледнее с времето.

— Това е безсмислено, Урагане. Как могат да постъпят така? Не им ли разказа какво се случи? Не им ли каза, че Счупения рог щеше да убие тези деца?

— Моят народ е овладян от злите духове на брат ми. Те вече не са в състояние да размишляват със собствените си глави, а само с неговия ум.

Той дръпна платнището на входа на тяхното жилище и направи път на Рейчъл да влезе първа.

— И сега какво ще стане? Искам да кажа, когато заминеш?

— Надявам се, че ще се спасят, въпреки че според моите видения ще загинат — в гласа му имаше горчива нотка. — Сега, когато съм мъртъв, не мога дори да отведа никого със себе си.

— Събрах всичко, което ми каза — каза Дори на Танцуващия ураган. — Всичко сложих в саковете, точно както ми каза.

— Искаш да кажеш, че трябва да тръгваме веднага? — Рейчъл го погледна невярващо. — Още тази вечер?

— Аз трябва да тръгвам — той си взе лъка. — Като съпруга на мъртъв човек, ти, разбира се, имаш правото да отидеш при друг мъж и да вземеш Дори със себе си.

— И ти искаш да направя това сега? — Рейчъл се обърна към него, изненадана от яростта в гласа си. — Искаш да отида при брат ти?

— Не, не искам — тъмните му очи срещнаха нейните и, въпреки че той не помръдна, тя усети докосването му.

— Не бих те пуснал. Бих те взел със себе си, дори ако трябва да те нося на гръб. Ти си моя съпруга и ми принадлежиш. Просто ти казах какъв е обичаят на моя народ.

Тя млъкна за момент, като съжаляваше за острите си думи.

— Ти каза, че трябва да тръгнем тази вечер — тонът й беше по-мек. — Защо не можем да изчакаме поне до утре сутринта? Ако не знаем къде отиваме, глупаво е да тръгваме през нощта.

— Трябва да тръгнем, защото могат да подпалят колибата ни — той успя едва-едва да се усмихне. — За да отпратят всякакви зли духове, които може да се навъртат наоколо.

Рейчъл не можа да се стърпи и отвърна на усмивката му. Не разбираше как той може да намира нещо смешно в такава трудна ситуация, но тя го обожаваше за това. Тя се пресегна към него и прокара пръсти надолу по протежение на мускулестото очертание на ръката му.

— Значи довечера. Съгласна съм. За мене е добре, защото искам да се махна далече от Счупения рог, колкото се може по-скоро.

Танцуващия ураган прехвърли чантата с лекарства през главата си и едната ръка.

— Тогава да тръгваме, съпруго моя. Нека да напуснем това селище и горчивината му и да вървим.

Рейчъл взе раницата, но остави Дори да я завърже на гърба и.

— Но къде ще отидем? — Рейчъл попита тихо, а синеокият й поглед проследи Ураган до другия край на колибата.

— Нищо не мога да ти кажа, освен, че ще ни води вятърът.

Първата мисъл у Рейчъл беше, че това твърдение е абсурдно, непрактично и дори рисковано, но нищо не каза. Танцуващия ураган я беше изненадвал толкова много пъти, че тя почти му повярва.

— Ще вземеш ли другите чанти, Дори? — Рейчъл се обърна към своята червенокоса приятелка.

Дори се хилеше.

— Добре е да се отървем от това място. Изобщо не ми харесваха мохоките!

Танцуващия ураган отмести платнището от вратата на колибата си и отстъпи назад, за да могат да излязат Дори и Рейчъл. Когато жените напуснаха колибата, той се обърна назад и хвърли последен поглед върху мястото, което бе наричал свой дом в продължение на много години. Няколко наниза изсушени билки все още висяха от гредите, а сенките им танцуваха по стените. Няколко празни кошници лежаха върху задръстения мръсен под, където Дори ги беше стоварила в бързината, докато приготвяше багажа. Танцуващия ураган притвори очите си за момент и си спомни само доброто, което беше преживял в това селище. Спомни си времето, когато беше дете и дните на своето юношество. Помисли си за онези първи щастливи дни с първата си жена. След това се сети за Рейчъл. Припомни си отново усещането, докато тя спеше в ръцете му, положила глава върху рамото му. Позволи си да вкуси устните й, както ги беше вкусил през нощта на тяхната сватба.

— Урагане… — Рейчъл постави нежно ръката си върху рамото му. — Мисля, че трябва да тръгваме. Тук е малко страшно. Чувам ги как дебнат и ни наблюдават в тъмното.

— Те чакат духът да напусне. Ако не напусне, подпалват колибата — той излезе навън в хладната нощ и спусна платнището, за да затвори колибата. След това взе ръката на Рейчъл и я поведе през смълчания бивак. Дори ги следваше отзад.

Докато тримата вървяха тихо през селището, не се виждаше жива душа. Само кучетата се размърдваха, когато, минаваха.

Във въздуха все още се извиваше тайнственият зеленикав пушек, който леко изкривяваше образите, докато в един момент всичко изглеждаше нереално. Рейчъл настръхна цялата. Като че ли сме мъртви, помисли си тя.

Тя поклати тъжно глава — разбираше омразата на Счупения рог, но не можеше да разбере бездействието на родителите на Танцуващия ураган. Ами приятелите му? Братовчедите му? Как можаха всички да му обърнат гръб по този начин?

В края на селището Рейчъл забеляза Плачеща жена.

— Майка ти — прошепна Рейчъл на Танцуващия ураган. — Говори с нея.

Той поклати глава много леко, когато приближиха до красивата по-възрастна жена.

— Тя не може да ме чуе.

— Не ставай глупав. Тя те чака, Урагане. Кажи й довиждане.

Той стисна ръката на Рейчъл, за да я накара да млъкне.

— Точно както аз не разбирам някои от нещата във вашия живот, така и ти не разбираш моя.

— Тя няма право да разговаря с теб, така ли?

— Да разговаря с духове има право само шаманът, на всички останали е забранено.

Рейчъл погледна към свекърва си, която стоеше под едно дърво. Плачеща жена гледаше в тях, но, за огромно изумление на Рейчъл, очите й не виждаха.

Танцуващия ураган мина покрай майка си с високо и гордо вдигната глава и за първи път Рейчъл откри прилика между двамата. Когато Рейчъл, Танцуващия ураган и Дори минаваха, Плачеща жена заговори с топъл напевен глас.

— Въпреки че моят син е мъртъв за старата си и неугледна майка, той не е мъртъв за нейния народ. Нека отиде при тях и те ще го приемат добре до себе си. Нека да намери нов живот, където ще бъде отново щастлив.

Плачеща жена говореше толкова тихо, че Рейчъл не беше съвсем сигурна, че я е чула. Тримата минаха покрай нея, без да кажат нищо и без да гледат в нейната посока.

Едва когато бяха излезли извън селището и бяха вече в гората, Рейчъл проговори.

— Чу ли какво каза Плачеща жена, Урагане? Какво имаше предвид?

Той премести лъка върху рамото си и погледна нагоре към тъмното небе, което висеше като покривало над върховете на дърветата.

— Каза, че трябва да отидем при нейния народ, при лени ленапи и там ще ни посрещнат добре.

— При нейния народ? Ще те приемат ли там?

— Седемте народа са врагове на лени ленапи и техните братя алгонките. За тях живата смърт е приказка, с която се плашат децата около огъня. Те не вярват в нея и затова нейните сили не им действат.

За първи път Рейчъл долови в гласа му нотка на надежда.

— Знаеш ли къде са?

— Никога не съм ходил до големия залив Чесапийк.

— А можеш ли да го намериш?

— Слънцето и вятърът ще ме водят. Някъде на юг и изток.

Юг и изток, помисли си Рейчъл. Филаделфия се намираше на юг и изток. Дали не искаше да я отведе у дома? Когато Гифърд или Томас така и не се появиха да я вземат, тя започна да размишлява върху възможността никога повече да не види Филаделфия. Ако сега й се представеше възможност, какво щеше да направи? Искаше ли да си отиде вкъщи?

Рейчъл остави Ураган да хване студената й длан в своята топла ръка и да я води през гората. Когато пресякоха едно малко поточе, тя го погледна. Дори в полумрака на настъпващата вечер, той беше поразително красив мъж. Дори само да го гледа беше достатъчно да раздвижи кръвта й. Тя си спомни какво бяха преживели заедно предишния ден сутринта и се запита, това ли всъщност е любовта. Дали любовта означаваше готовност да оставиш зад гърба си всичко, в което вярваш — всичко, което цял живот си мислел, че искаш?

Ах, да можеше само да си отговори на този въпрос!