Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на Западния бряг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Voices, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Дарби. Гласове

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, 2007

ISBN 978-954-585-848-2

История

  1. — Добавяне

2

И така, друмлордът започна да ме учи и скоро вече знаех да чета, сякаш съм била готова за това, като изгладнял пътник, комуто са предложили вечеря.

Веднага щом научих какво представляват буквите, започнах да разпознавам отделни думи и после вече напредвах бързо. Веднъж свалих от лавиците голямата червена книга със златисти букви на корицата — тя ми беше любимка и я бях кръстила Сияйно червено. Исках просто да видя за какво се разказва в нея, да я изпробвам. Но когато почнах да я чета, не намерих никакъв смисъл. Буквите ми бяха познати и съставяха думи, но думи без значение. Не разбирах нито една. Струваха ми се напълно безсмислени, глупави. Бях ужасно ядосана и на книгата, и на себе си. Така ме завари друмлордът.

— Какво й е на тази тъпа книга? — попитах.

Той я погледна.

— Нищо й няма. Много красива книга даже. — И прочете няколко от неразбираемите думи на глас. Прозвучаха така, сякаш значат нещо. Намръщих се. — Това е аритански — обясни той. — Език, на който се е говорело много отдавна. Нашият собствен език произхожда от него. Някои от думите не са се променили много. Ето тази тук — виждаш ли я? — Наистина познах части от думата, която ми сочеше.

— Мога ли да го науча? — попитах.

Той ме погледна така, както го прави често — с търпеливо одобрение. И каза:

— Да.

И тъй, заех се да уча древния език и същевременно подхванах на нашия език „Чамбах“.

Разбира се, не е разрешено да се изнасят книги от тайната стая. Заради тях могат да пострадат всички обитатели на Галваманд. Ще дойдат „червенодрешковците“ — алдските жреци, придружени от войници. Няма да докоснат книгата, защото тя е демонично творение, но ще накарат робите да я отнесат до реката или морето, да я завържат за камъни и да я хвърлят във водата. Същото ще направят и с хората, които са я притежавали. Те не изгарят книгите и хората, дето ги четат. Богът на алдите е Аттх, Бог на пламъците, и за тях смъртта чрез изгаряне е почетна смърт. Ето защо хвърлят книгите във водата, а притежателите им давят или ги отвеждат в мочурищата край морето и ги натикват там с дълги заострени пръти, докато калта не ги погълне и не ги задуши.

Много хора носят книги в Галваманд, но тайно и по тъмно. Никой от тях не знае за тайната стая — дори обитателите на къщата, — но дори хората извън града знаят, че сега, когато е опасно да притежават книги, могат да ги носят на друмлорда Салтър Галва и че те ще са в безопасност в Къщата на Оракула.

Никой от нас, обитателите на къщата, не влиза в покоите на друмлорда, без да почука и да изчака отговор, и тъй като той вече не е толкова болен, ако не получим отговор, не го безпокоим. Никой от нас не знае как прекарва времето си. Иста и Соста мислят, че си стои в покоите и не ходи никъде. Доскоро аз също смятах така. Галваманд е голяма къща и не е трудно да се изгубиш в нея. Друмлордът никога не излизаше навън, тъй като бе твърде слаб дори да пресече улицата, но непрестанно го навестяваха различни хора. Прекарваха часове наред в разговори в някоя задна стая или, през лятото, в някой от дворовете. Идваха и си отиваха безшумно, по всяко време на деня и нощта, като се стараеха да не привличат ничие внимание: използваха вратичката в задната част на къщата, където не живееше никой, а стаите бяха празни и опустошени.

Когато гостите идваха през деня, им прислужвах аз — носех им вода или чай, ако имахме, и понякога оставах да слушам за какво си говорят. Някои от тези хора познавах, откак се помня — Десак Съндранеца, хората от Четирите къщи като Камови от Камманд, или Пер Актамо. Пер бил десет-дванадесет годишно момче, когато нахлули алдите. Хората в Актаманд оказали яростна съпротива и когато войниците превзели къщата, избили всички мъже и отвели жените в робство. Три дни Пер Актамо се крил от войниците в пресъхналия кладенец на двора. Сега живееше като нас, в своята полуразрушена къща. Но все се шегуваше с мен и беше много мил, а и беше по-млад от всички останали гости на друмлорда. Винаги се радвах, когато ни навестяваше. Десак пък беше единственият, който ясно даваше да се разбере, че не иска да присъствам на разговорите им.

Онези от гостите, които не познавах, най-често бяха търговци или жители на града и някои от тях все още носеха хубави дрехи. Често идваха мъже, които изглеждаха, сякаш са прекарали доста време на път, гости или пратеници от други градове на Ансул, може би от други друмлордове. Понякога по тъмно през зимата идваха и жени, макар че за тях беше опасно да се движат сами из града. Една идваше доста често, бе възрастна женица с побеляла коса. Изглеждаше ми умопобъркана, заради странното си поведение, но друмлордът я посрещаше с голямо уважение. Винаги носеше книги. Така и не й научих името. Често хората от другите градове също носеха книги, скрити под дрехите или в багажа им. След като научи, че мога да влизам в тайната стая, друмлордът ми даваше книгите, за да ги отнеса там.

Той самият най-често отиваше в стаята през нощта и по тази причина не го бях срещнала по-рано. Аз ходех там само денем, и то доста рядко. Спях в една от предните стаи заедно с Иста и Соста и не можех да изчезна току-така. Освен това дните бяха натоварени, имах много задължения, а и трябваше да ходя на пазар, тъй като хем ми харесваше да излизам, хем по ме биваше от Соста да се пазаря с продавачите.

Иста непрестанно се боеше, че войниците по улиците ще хванат Соста и ще я изнасилят. А мене алдите нямало дори да ме погледнат, обясняваше ми. Искаше да каже, че варварите не харесват бледи кльощави момичета с „овчи руна“ като техните и предпочитат ансулски момичета със закръглени бузи и дълги черни коси като на Соста. „Късметлийка си, че изглеждаш тъй“ — все ми повтаряше. Вярно е, че растях бавно, и това също имаше значение. По заповед на ганда на алдите жените можеха да излизат на улиците и да ходят на пазарището само ако са придружени от мъж. Жена, която излиза сама на улицата, е блудница, демон на изкушението, и всеки войник може да я изнасили, да я пороби и дори да я убие. Освен това, изглежда, алдите не смятаха стариците за жени и в повечето случаи не обръщаха внимание на децата. Така че на пазара най-често се навъртаха баби и недорасляци като мен, русоляви момичета, облечени в момчешки дрехи.

Имахме съвсем малко пари, останали от един наш далечен предшественик, който ги скрил много отдавна, когато пиратски флот заплашвал да плячкоса и разруши Ансул. По-късно пиратите били прогонени, но семейството забравило за ковчежето с жълтици и сега разчитахме на него. Тъй като средствата в него бяха крайно ограничени, се налагаше да се боря за всеки грош, а пазарлъкът винаги отнема време. Също като молитвите и къщната работа. Иста ставаше много рано всяка сутрин, за да омеси хляб. Единственото време, по което можех да се промъкна в тайната стая, без да предизвикам любопитството на останалите, бе късно вечерта. Ето защо заявих на Иста, че искам да спя в стаята на майка, която бе по-нататък по коридора. Тя нямаше нищо против. Двете със Соста захъркваха веднага щом подушат възглавница, така че беше изключено да забележат, че ме няма. И тъй, всяка вечер, когато се спускаше мрак, аз се промъквах по коридорите до тайната стая и там учех четмо и писмо по волята и благоволението на моя скъп учител.

В нощите, когато ни навестяваха гости, той не можеше да ме учи на аритански, нито да ми помага при четенето, но въпреки това отивах в стаята. Често оставах да чета почти до зори, погълната от някоя завладяваща история.

Когато пораснах, издължих се и взех поне малко да приличам на девица, започна ужасно да ми се спи, но не нощем, а най-вече на разсъмване. Беше ми трудно да се надигна от постелята и през целия ден бях отпаднала и мудна. Друмлордът разговаря с Иста — макар че го помолих да не го прави — и й каза да наеме някое момиче от улицата, за да ме отмени в метенето и чистенето, които бяха мое задължение.

— Не ми тежи метенето и чистенето — казах му. — Най-много време губя да почиствам олтарите. Ако наемем момиче, нека върши тази работа и тогава ще имам много свободно време.

Това беше грешка. Той ме изгледа бавно и не съвсем одобрително.

— Сянката на майка ти още витае тук, заедно със сенките на нашите предци — рече. — Боговете на тази къща са и нейни богове. Тя им се прекланяше ежедневно. И аз го правя. — Истина беше, не пропускаше и ден да се помоли пред олтарите. — Искам от теб да спазваш дълга си като дъщеря на нашите прабаби. — И с това разговорът приключи.

Почувствах се едновременно засрамена и измамена. Бях се надявала да спестя цял час досадни задължения — време, през което обикновено бършех прахта от нишите на боговете, почиствах скулптурите, поставях свежи листа на Йене, пълнех кандилото на Пазача на огнището, давах и исках благословия от душите и сенките на нашите предци, обитатели на тази къща, и благодарях на Енну, като й поднасях храна и вода, а накрая заставах на прага, за да прошепна молитвата за Онзи, който гледа на две страни, като не пропусках да запаля масления светилник на Деори и още куп неща.

Понякога си мисля, че в Ансул имаме повече богове, отколкото където и да било другаде. Те живеят съвсем близо до нас — богове на земята и нашите дни, на кръвта и костите. Разбира се, аз вярвах дълбоко, че съм благословена, задето зная, че къщата е пълна с тях и че духът на моята стая живее в празната ниша на стената до вратата, очаква завръщането ми и бди над съня ми. Когато бях малка, се гордеех, че съм се научила да се моля, но оттогава измина доста време. Като че ли взех да се уморявам от боговете. Изискваха ужасно много усилия.

Ала достатъчно беше да си спомня, че алдите наричат нашите богове зли духове и демони и се боят от тях, и сърцето ми веднага се изпълваше с вяра и всеотдайност.

Ако това не помагаше, спомнях си, че тъкмо мама отговаряше за молитвите и богослуженията в къщата. Друмлордът й бе поверил тази задача, също както й бе доверил за съществуването на тайната стая, защото знаеше, че в жилите й тече от неговата кръв. Като се замислих за това, за пръв път си дадох сметка, че двамата с него сме единствените останали от нашия род и че другите обитатели на нашата къща, които се наричат Галва, принадлежат към рода по-скоро по избор, отколкото по пряка линия. До този момент не се бях замисляла за тези различия.

— Майка ми знаеше ли да чете? — попитах го една нощ след поредния урок по аритански.

— Разбира се — отвърна той и присви очи, сякаш се унасяше в спомени. — По онова време това не беше забранено. — Разтърка уморено слепоочията си. При изтезанията му бяха трошили пръстите и сега те бяха разкривени и подути, но аз си спомнях как изглеждаха навремето. Бяха тънки, фини и елегантни.

— Тя идваше ли да чете тук? — попитах и огледах стаята. Обичах я така, както бе сега — с топли сенки по ъглите и трепкащи светлини на фенерите. Отраженията им караха златистите букви на книгите да хвърлят отблясъци досущ като звездите, които понякога се виждат през малките прозорчета на тавана.

— Не й оставаше много време за четене — отвърна той. — Но всяка свободна минута прекарваше тук. Книгите, с които най-много работеше, бяха счетоводните тефтери. — Той ме погледна, сякаш се опитваше да ме сравни с образа на майка ми в ума си. — Показах й вратата за тази стая, когато чухме, че алдите са пратили армия в Исмайските възвишения. Още тогава майка ми ме предупреди: Декало е кръв от нашата кръв и има право да знае тайната. Тя може да я запази, ако настъпят тежки времена. А стаята ще й бъде убежище.

— Така и стана.

Той ми отговори с един стих от „Кулата“, аританска поема, която превеждахме заедно:

— Тежка е божията милост.

Отвърнах с друг стих от същата поема:

— Саможертвата е цената, която плаща вярното сърце. Харесваше му, когато си разговаряхме с цитати.

— Може би, докато се е криела тук с мен, а аз съм била съвсем малка, ми е чела от книгите — добавих.

И преди ми беше хрумвала подобна мисъл. Понякога, докато четях нещо, което ми вдъхваше радост, се питах дали майка ми не е чела тези редове, докато е била в тайната стая. Знаех, че друмлордът ги е чел всичките.

— Може и да е така — каза той и кимна. Лицето му беше тъжно.

Гледаше ме, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос, и накрая взе решение и ме попита:

— Мемер, кажи ми нещо. Когато за първи път дойде тук — преди да можеш да четеш, — какво бяха книгите за теб?

Трябваше ми известно време, за да отговоря.

— Ами… измислях им имена. — Посочих големия подвързан с кожа том на „Хроники от Четирийсетия консулат на съндраните“.

— Тази я нарекох Мечка. А „Ростан“ беше Сияйно червено. Харесваше ми заради златистите букви на корицата… С някои си строях къщичка. Но винаги ги връщах на местата им.

Той кимна.

— Но има някои книги… — не знаех как да продължа, после думите сами намериха пътя, — от които се боя.

— Боиш се? Защо?

Не исках да отговарям, но въпреки това продължих:

— Защото издават звуци.

Той самият издаде едно тихо „ах“.

— И кои са тези книги? — попита.

— Ами има една. Там долу… в другия край. Тя стене.

Защо ли заговорих за тази книга? Дори не си бях помисляла за нея, та какво остава да я споменавам.

Колкото и да обичах времето, прекарано в тайната стая, четенето с друмлорда и съкровищата от поезия и история, които се разкриваха пред мен, нито веднъж не бях посмяла да отида в другия край на стаята, където подът ставаше неравен, от сив гранит, таванът се снишаваше, нямаше прозорчета и светлината умираше бавно в мрака. Знаех, че там някъде има изворче или шадраванче, защото чувах тихото му бълбукане, но нито веднъж не го бях доближила. Понякога си мислех, че стаята се разширява в сенчестия край, друг път, че се стеснява, като пещера или тунел. Но нито веднъж не бях пристъпвала отвъд лавицата със стенещата книга.

— Можеш ли да ми покажеш тази книга?

Известно време не помръднах.

— Бях съвсем малка тогава. Обичах да си представям разни неща. Като например, че „Хрониките“ е мечка. Глупаво е.

— Няма от какво да се страхуваш, Мемер — рече той тихо. — Други имат, но не и ти.

Не отговорих. Призля ми, побиха ме тръпки. Съжалявах, че съм заговорила за това.

Известно време той ме гледа замислено, накрая стигна до някакво решение.

— Добре, друг път ще изясним този въпрос. Още десет строфи? Или ти се спи?

— Още десет строфи — въздъхнах. — От „Кулата“.

Дори сега, след толкова време, изпитвам страх, като си спомня онзи момент. А в онези времена, когато бях на четиринайсет и петнайсет, просто гледах да не доближавам сенчестия край. Но нали тайната стая трябваше да е едничкото място, където да не изпитвам страх? Аз самата го исках. Не разбирах страха си, не исках да вникна в причината за него. Дали нямаше нещо общо с това, което алдите наричаха черна магия и зли духове? Не, това бяха само думи на невежи, на чужденци, които мразят нашите богове, нашите книги, нашите традиции. Сигурна бях, че демоните не съществуват и че друмлордът не е зъл магьосник. Та нали те самите го бяха измъчвали цяла година, за да признае за тъмните си познания, и накрая се бяха отказали.

От какво да се страхувам тогава?

Помнех добре, че книгата бе изстенала, когато я докоснах. Бях едва шестгодишна тогава, но не го бях забравила. Исках да съм смела. Рекох си, че трябва да стигна до сенчестия край. Тръгнах нататък, втренчила поглед в пода. Дъските отстъпиха място на гранитни плочи. Приближих се до лавицата, без да отварям очи, протегнах ръка и докоснах една книга с разръфана кожена подвързия. И тогава тя изстена. Силно.

Отдръпнах ръка и замръзнах. Отначало си повтарях, че не съм чула нищо. Исках да съм храбра, да избивам алди, когато пораста. Трябваше да съм храбра. Изминах пет крачки, стигнах до следващата лавица и вдигнах глава. На този рафт имаше само една книга. Беше мъничка и гладка, с лъскава бяла подвързия. Стиснах дясната си ръка, протегнах бързо лявата и я взех, повтарях си, че няма никаква опасност, защото книгата е с много красива подвързия. Но когато я отворих, от вътрешната страна на корицата имаше кръв. Червена капка, стичаше се към ръба. Хлопнах книгата, сложих я на лавицата и изтичах обратно в мечото си леговище под голямата маса.

Не бях разказала на друмлорда за този случай. Дори не исках да вярвам, че е истина. Нито веднъж след това не посмях да доближа сенчестия край.

Мъчно ми е сега за онова петнайсетгодишно момиче, което не беше храбро колкото шестгодишното, въпреки че донякъде се възхищавам на куража му. Страхът поражда мълчание, а то на свой ред поражда страх, който рано или късно ни надвива. Дори там, в онази стая, единственото място на света, където знаех коя съм, не смеех да предположа коя ще стана.