Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на Западния бряг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Voices, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Дарби. Гласове

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, 2007

ISBN 978-954-585-848-2

История

  1. — Добавяне

11

На сутринта приключих с молитвите рано и после слязох и на двата пазара, не само за да купя храна, но и да видя какво става в града. Мислех си, че всичко ще се е променило, че всички граждани ще са готови за великото събитие, което предстои, както бях готова аз. Но никой не изглеждаше готов за каквото и да било. Всичко си беше както винаги: забързаните хора по улиците не се поглеждаха и се стараеха да не обръщат внимание на алдите, чиито патрули със сини наметала се навъртаха в единия край на пазара; продавачи на сергиите, деца и възрастни жени, които се пазарят, купуват и после се прибират по домовете си. Никакво напрежение, никакво вълнение, никой не казва нищо необичайно. Само веднъж ми се стори, че чух един човек, който минаваше по моста на улица „Митничарска“, да си подсвирква мелодията на „Свобода“.

Следобед Оррек и Грай се отправиха към Къщата на Съвета пеша. Взеха Шетар, но не и мен. Нямаше никаква причина да водят коняр, след като не бяха с кон, а и се страхуваха, че може да има опасност. Трябва да призная, че изпитах облекчение. Не исках да се виждам със Симми, защото всеки път, когато се сещах за него, сърцето ми се свиваше от жалост.

Но още щом излязоха, осъзнах, че не мога да остана у дома. Не можех просто да седя и да чакам. Трябваше да съм близо до Съвета, където щяха да са и те. Да съм близо до тях.

Облякох женски дрехи, вързах си косата на кок, вместо да я пускам свободно като момче или мъж, и отново станах момичето Мемер вместо конярчето Мем или момчето, което никой не познава. Облякох моите си дрехи, защото имах нужда да съм аз. Може би мисълта, че ще се изложа на известна опасност, ме сближаваше донякъде с Оррек и Грай.

Минах забързано по улица „Галва“, свела глава и без да се озъртам, и стигнах Моста на златарите при Централния канал. Златото на Ансул в по-голямата си част бе откарано, за да обогати Асудар, много от дюкянчетата на моста бяха затворени, но някои все още продаваха евтини дрънкулки, ритуални свещници и така нататък. Можех да вляза в някое и да чакам появата на моите приятели.

Въпреки че на пазара не се случваше нищо, а и нямаше признаци за възбуда тук, близо до Къщата на Съвета — двамата алди на пост клечаха на моста и играеха на зарове, — не можех да се отърва от предчувствието, че нещо ще се случи съвсем скоро, от усещането за някаква невидима сила, която се навежда и навежда, и заплашва да се срине отгоре ни.

Стоях в сянката на един дюкян. Поговорих със стареца, който го държеше, и му обясних, че имам среща с приятели, а той кимна с мъдър и неодобряващ вид, но ми позволи да остана. Малко след това задряма, отпуснал глава на тезгяха, на който имаше купички с дървени мъниста, стъклени гривни и свещи за разгонване на насекоми. Минувачите бяха редки в този час. При вратата имаше една малка молитвена ниша и аз я докосвах от време на време и прошепвах молитва.

После, като насън, видях отвън да минава лъвицата, размахваше лениво опашка.

Излязох от магазинчето и тръгнах с моите приятели, които, изглежда, не се изненадаха много от появата ми.

— Косата ти така ми харесва повече — отбеляза Грай. Беше облечена като Чай, но вече не играеше ролята му.

— Какво стана?

— Ще ти кажем, като се приберем.

— Не, моля ви! Кажете ми сега!

— Е, добре — съгласи се Оррек. Бяхме на стъпалата на моста в северния край на града. Той свърна встрани и се спусна по едно тясно стълбище с мраморен парапет, което водеше към малък кей за рибарски лодки. Щом слязохме под моста, скрити от погледите на минувачите, първото, което направихме, бе да приклекнем и да докоснем водата, с кратка молитва към Сундис — реката, която тече по нашите четири канала. Останахме така, загледани в кафеникавозелената й полупрозрачна повърхност. Струваше ми се, че течението постепенно отнася тревогите и страховете ми. Но скоро след това ги подканих:

— Е?

— Ами… — почна Грай, — гандът искаше да чуе историята, която Оррек разказа вчера на пазара.

— За Адира и Марра?

Те кимнаха.

— Хареса ли я?

— Да — рече Оррек. — Каза, че не знаел, че сме имали такива воини. Но най-вече хареса Стария господар на Сул. Каза: „Има храброст на меча и храброст на словото, но втората се среща по-рядко“. Знаеш ли, ще ми се да имаше някакъв начин да ги събера със Салтър Галва. Те са мъже, които ще се разберат.

Преди няколко дни подобна идея би ме ядосала. Но сега ми се струваше съвсем в реда на нещата.

— И не се случи нищо необичайно? Не те ли помоли да му изпееш „Свобода“?

Оррек се разсмя.

— Не. Но имаше малка суматоха.

— Жреците запяха молитвените си псалми в шатрата тъкмо когато Оррек започна да рецитира — обясни Грай. — Силно, с барабани и много цимбали. Йораттх потъмня като гръмоносен облак. Помоли Оррек да спре и прати един офицер при тях. Малко след това се появи главният жрец, с червено расо, обшито с малки огледала, ужасно помпозен и навъсен като смъртта. Заяви, че свещените молитви към Бога на пламъците не бива да бъдат прекъсвани от песни и словоизлияния на еретици. Йораттх отвърна, че жертвената церемония се прави по залез-слънце. Жрецът възрази, че церемонията вече е започнала. Йораттх посочи, че до залез остават цели два часа. Жрецът отново настоя, че церемонията е започнала и ще продължи. И тогава Йораттх каза: „Неблагочестивият жрец е скорпион в царския чехъл!“ После прати робите да направят сенник от килим и четири пръта при арките на Източния канал, преместихме се там и Оррек продължи.

— Но Йораттх изгуби първата битка — рече Оррек. — Жреците продължиха церемонията. Наложи се накрая да бърза за шатрата, за да не пропусне заключителната част.

— Жреците знаят как да принуждават хората — каза Грай. — В Бендраман има много свещенослужители. Всички им играят по свирката.

— Нищо чудно — каза Оррек. — Те са обект на всеобща почит и уважение, изпълняват важни ритуали, затова се месят в морала и политиката… Йораттх ще се нуждае от подкрепата на своя върховен ганд, за да се справи с тях.

— Струва ми се, че той вижда в теб тази подкрепа — рече Грай. — Начин да се създаде някаква връзка с тукашното население. Питам се дали точно заради това не те повика.

Оррек се замисли над думите й. По моста над нас мина кон, копитата му зачаткаха по паважа. Гладката повърхност в средата на канала се набръчкваше от малки вълнички. През целия ден бе духал вятър откъм морето и едва сега, привечер, вътрешността на сушата ни изпращаше своя дъх. Шетар, която досега лежеше на песъчливия бряг, се надигна и тихо изръмжа. Козината на гърба й беше настръхнала.

Водата се плискаше в най-долното стъпало на стълбището и в кея. Озарените от златистата светлина на слънцето хълмове на отсрещния бряг трептяха в мараня. Тук долу, на брега на реката, цареше някакво невероятно спокойствие и въпреки това ми се струваше, че това е само затишие, очакване. Лъвицата се изправи и наостри уши, напрегната и заслушана.

По моста над нас отново затропаха копита — не един кон, а цяла кавалкада, затичаха и хора, чуха се викове, от близо и далече. И тримата скочихме едновременно и вдигнахме глави към каменните сводове на моста.

— Какво става? — попита Оррек.

— Счупва се, счупва се — проговорих, без да осъзнавам какво казвам.

Виковете и крясъците бяха точно над нас, цвилене на коне, тропот на множество крака, шум от движение на големи групи. Оррек тръгна нагоре по стълбата и спря — при мраморния парапет имаше много хора, цяла тълпа, всички се блъскаха и бутаха, отекваха команди, ехтяха изплашени писъци. Оррек се приведе, нещо се преметна през парапета, огромно и тъмно, стовари се със силен плясък в калта до стълбището. От моста се показаха глави — някакви мъже надничаха, махаха с ръце и викаха.

Оррек скочи от стълбището и викна:

— Под моста!

Изтичахме под последната, най-ниската арка, където мостът опираше в брега и където отгоре не можеха да ни видят.

Погледнах онова, което беше паднало. Беше човек, макар да приличаше на купчина парцали, просната в подножието на стълбата. Не виждах главата.

Никой не се спусна долу. Шумът горе утихна внезапно и напълно, но някъде в далечината, откъм Къщата на Съвета, се чуваше друга врява. Грай изтича при падналия човек и коленичи до него, като поглеждаше към перилата на моста, откъдето можеха да я видят. Върна се. Ръцете й бяха потъмнели от кал и кръв.

— Вратът му е счупен.

— Алд ли е? — прошепнах.

Тя поклати глава.

— Да останем ли тук още малко, или да опитаме да се доберем до Галваманд? — попита Оррек.

— Не и по улицата — отвърна Грай. И двамата ме погледнаха и аз казах:

— По дигите. — Очевидно не разбраха за какво говоря. — Не искам да оставам тук — добавих.

— Води тогава — нареди Оррек.

— Не е ли по-добре да почакаме да се стъмни? — попита Грай.

— Само да стигнем дърветата и ще сме в безопасност. — Посочих нагоре по течението на канала, където над водата надвисваха клоните на плачущи върби. Страшно ми се искаше да съм си у дома. Страхувах се за моя господар и за къщата. Трябваше час по-скоро да се върна там. Тръгнах покрай брега, вървях досами стената на канала, за да съм по-далече от водата. Скоро стигнахме върбите. На няколко пъти спирахме и поглеждахме назад, но от мястото, където се намирахме, не се виждаше нищо освен задните страни на къщичките на моста и върховете на покривите от другата страна. Въздухът беше тежък и ми се стори, че мирише на дим.

Стигнахме дигата — голяма каменна преграда, която разделя река Сундис на мястото, където тя се спуска от хълмовете. Като дете често играех тук, катерех се по стръмните стъпала, вмъквах се в цепнатините, тичах по тесните мостове от дъски, окачени на вериги, които свързваха двата бряга и се използваха от работниците и чистачите на канала. Играта ни тогава беше да накараме някое дете да мине по моста, докато всички останали скачаме върху него, така че да се люлее над водата. Играта сега бе да накараме Шетар да мине. Достатъчен й беше един поглед към разпенените води под редките разместени паянтови дъски и тя се отдръпна, приклекна и отпусна опашка; съвсем недвусмислено казваше: не.

Грай клекна до нея и сложи ръка на главата й, зад ушите. Изглеждаха така, сякаш водят някаква дискусия. Успях да видя само толкова, защото вече бях тръгнала по моста. А тръгнеш ли, връщане назад няма — номерът е да се движиш постоянно. Стигнах другия бряг и спрях, чувствах се глупаво. Най-сетне Грай и Шетар се надигнаха — Грай тръгна по моста, а лъвицата я следваше във водата, държеше главата си високо. Оррек мина последен.

Щом излезе на брега, Шетар се отръска, но котките не го могат като кучетата. Козината й бе мокра и тя изглеждаше смалена и измършавяла. Тъкмо в този момент обаче отвори уста и показа огромните си зъби.

— Има още един мост и лодка — казах.

— Води — повтори Оррек.

Преведох ги покрай подпорите на Източния канал, после го пресякохме както и предишния, изкатерихме се по стръмното стълбище на бреговите устои, което разделя Източния канал от самата река, и се спуснахме до нея. Вече беше съвсем тъмно. Прекосихме реката с вързаната на въжета лодка, която за щастие беше на нашата страна. Течението беше доста силно и теглехме и тримата. Шетар не искаше да е в лодката и през целия път ръмжа неодобрително. Цялата трепереше от студ, страх и гняв. От време на време Грай я заговаряше, но най-често я чешеше зад ушите.

Слязохме в подножието на стария парк. Грай свали каишката на Шетар и тя изчезна в гората. Последвахме я и скоро стигнахме мястото, където се бяхме разхождали с Грай и Шетар откъм Галваманд. Лъвицата подтичваше около нас като сянка сред сенки. След малко видяхме Галваманд на склона — издигаше се тъмен, притихнал и смълчан.

„Мъртви са, всички са мъртви“, помислих, завладяна от паника.

Изтичах напред, изтърчах през двора и влетях в къщата, виках високо. Никой не ми отговори. Минах през покоите на друмлорда, които тънеха в мрак, и изтичах право отзад, в тайната стая. Ръката ми трепереше, докато изписвах думите, за да отворя вратата. В стаята беше тъмно, виждаше се само слабото сияние в дъното: приличаше на звезден небосвод. И тук нямаше никого. Освен книгите, които говореха, и невидимото присъствие в пещерата.

Затворих вратата и хукнах обратно по коридорите и през галериите към обитаемата част на къщата. Мярнах някаква светлина с крайчеца на окото си откъм страничния двор.

Всички се бяха събрали на терасата, на която се хранехме — друмлордът, Гудит, Иста, Соста и Боми, а също Грай и Оррек, които току-що бяха дошли. Спрях на вратата към терасата. Друмлордът дойде при мен и ме прегърна.

— Ех, дете, дете — прошепна. Притисках се към него с всичка сила.

Настанихме се около кръглата маса. Иста настоя да се нахраним веднага. Нямаше нужда да ме подканя, защото бях изгладняла ужасно. Докато вечеряхме, всеки разказа всичко, което знае.

Гудит бил в бирарията до Централния канал, където се срещал от време на време със стари приятели, за да пийнат и да си побъбрят за коне.

— И изведнъж — каза той — чухме страхотна гюрултия откъм Хълма на Съвета. После се вдигна дим, черен облак. Засвириха тръби, покрай нас минаха алди, на коне и пешком, бързаха към Улицата на Съвета.

Гудит и приятелите му тръгнали към улица „Галва“, но там вече имало тълпа, която запречвала входа на площада. Едните били граждани, а другите алди, с извадени мечове, всички крещели.

— Знаете, че не обичам тълпите — приключи Гудит. — Няма спор по този въпрос. Така че реших да се прибера.

Първо се опитал да мине по улица „Галва“, но бил възпрепятстван от тълпата, а и отпред, изглежда, се водела някаква битка. Тогава заобиколил по улица „Гелбова“ до улица „Западна“. Тук, в нашата част на града, всичко изглеждало по-спокойно, но видял хора да се насочват към Съвета и тъкмо когато наближил Галваманд, край него преминал конен отряд алди, размахвали мечове и крещели: „Освободи улиците! Всички по къщите! Очисти улиците!“

Ние потвърдихме, че на улица „Галва“, при Моста на златарите, действително е имало стълкновение и че един човек е хвърлен през парапета и е загинал.

Приятел на Боми дотичал малко след като Гудит се прибрал, и съобщил, че „всички говорят“, че Къщата на Съвета била подпалена. Но друг съсед, който също наминал да сподели новините, смятал, че гори не Къщата, а шатрата в двора отпред и че алдският ганд бил изгорял заедно с червените жреци.

Повече новини нямаше, защото никой не смееше да излезе на улицата, в тъмното: алдите бяха навсякъде.

Иста беше много изплашена. Вероятно в душата й се бяха пробудили спомените за ужасните събития отпреди седемнайсет години, когато градът бе паднал. Въпреки че ни бе сготвила и ни подканяше да се храним, тя самата не яде нищо и ръцете й трепереха в скута.

Друмлордът нареди на нея и момичетата да си лягат и им обеща, че Оррек и Грай ще пазят къщата.

— Заедно с лъвицата — добави. — Няма от какво да се страхувате. Никой не може да мине покрай нея.

Иста кимна покорно.

— А Гудит, както винаги, ще е при конете. Ние с Мемер ще сме нащрек в старите стаи. Може през нощта да намине някой приятел и да съобщи какво става. — Говореше така спокойно и безгрижно, че Иста и момичетата наистина се успокоиха, или поне се престориха, че са по-добре.

След като почистихме кухнята, се разделихме. Грай вече бе заела пост в горната част на предното стълбище, откъдето Шетар би забелязала всеки, който идва по улицата. Оррек минаваше от време на време да провери всеки от нас, да поддържа връзка, а също и да патрулира пустата част на къщата.

Защото всички се страхувахме от едно и също нещо — че Галваманд отново ще стане жертва на страховете и отмъщението на алдите.

Нощта мина спокойно. На няколко пъти се качвах в покоите на друмлорда, откъдето можех да наблюдавам целия град. Нямаше никакви признаци да се случва нещо необичайно. Къщата на Съвета бе скрита зад хълма; над него имаше стълб дим и като че ли някакво трепкащо сияние отдолу, но не бях сигурна. Накрая отидох при друмлорда в дългата галерия. Нощта бе мека и топла, типично за началото на лятото. Възнамерявах да се кача отново горе и да погледам от прозореца, но съм заспала в креслото. Събудиха ме гласове.

Подскочих изплашена. Някакъв мъж стоеше на вратата за двора.

— Мога ли да остана? Ще ме скриете ли?

— Да, да — отвърна друмлордът. — Влизай. Има ли и други с теб? Влизай, влизай. Тук ще си в безопасност. — Говореше с мек миролюбив глас.

Изтичах покрай него, за да видя дали отвън има още хора. Видях някой да се спотайва на двора, тъмна, озарена от звездната светлина фигура, и едва не извиках от уплаха — но беше Оррек.

— Беглец — прошепна той, сякаш вече не знаех.

— Някой проследил ли го е?

— Не видях никого. Ще обиколя наоколо. Ти пази тук, Мемер.

И изчезна между колоните. Останах при вратата, заслушана в разговора на друмлорда и беглеца.

— Мъртви са — тъкмо казваше мъжът с дрезгав шепот. Закашля се и продължи: — Всички са мъртви.

— Десак?

— Мъртви са. Всички.

— Нападнаха ли Къщата на Съвета?

— Не. Шатрата. — Мъжът клатеше глава. — Имаше пожар… — Преви се от поредния пристъп на кашлица. Друмлордът му донесе вода и го накара да седне. Мъжът седна с лице към лампата и едва сега успях да го разгледам. Не го познавах, не беше от онези, които идваха често. Трийсетинагодишен, с разчорлена коса, лицето и дрехите му бяха изцапани с кръв. Направи ми впечатление, че дрехите му са като на робите в двореца.

— Значи запалиха шатрата — каза друмлордът и го погледна въпросително. Чакаше го да продължи.

Мъжът кимна.

— Гандът беше ли вътре? Йораттх?

Отново кимване.

— Мъртъв е. Всички са мъртви. Изгоря като купа сено, като клада, изгоря…

— Но Десак не беше в шатрата, нали? Чакай, пийни още вода, разкваси си устата. Как се казваш?

— Кадер Антро — отвърна мъжът.

— От Гелбманд — каза друмлордът. — Познавах баща ти, ковача Антро. Гелбови ми заемаха коне, когато още бях друмлорд. Баща ти винаги се грижеше да са добре подковани. Той жив ли е, Кадер?

— Почина миналата година — отвърна мъжът. Пиеше жадно. Изглеждаше изтощен и замаян, втренчил поглед право пред себе си. — Запалихме шатрата и се измъкнахме — продължи, — но те ни чакаха отвън и ни изтикаха обратно, право в огъня. Всички крещяха и се блъскаха. Аз успях да се измъкна. Изпълзях… — Огледа учудено ръцете си.

— Имаш ли изгаряния? Рани? — Друмлордът се приближи да го огледа и го докосна по ръката. — Ето тук си се изгорил или си се порязал. Дай да погледна. Но първо ми кажи как стигна тук, в Галваманд? Сам ли беше?

— Изпълзях навън — повтори Кадер. Не беше в притихналата стая с нас, намираше се в горящата шатра. — Изпълзях и… успях да се добера до Източния канал, а там скочих. Зад мен бушуваше битка, из целия площад, алдите избиваха всички наред. Хвърлих се във… водата. Заплувах към морето. По улиците гъмжеше от войници. Излязох по-надолу на брега и се спотаих зад една къща. Помислих си, че ако някой е оцелял, може да дойде тук. В Къщата на Оракула. Не знаех къде да отида.

— Правилно си постъпил — каза друмлордът със същия многозначителен и внушаващ спокойствие глас. — Чакай, ще донеса фенер да огледам раната по-добре. Мемер? Донеси вода и чисти кърпи.

Не исках да изоставям поста си, но изглежда, мъжът бе дошъл сам и не водеше преследвачи. Взех леген с чиста вода и няколко кърпи, взех и мускалчето с балсам за рани, което държахме в кухнята, и после почистих и превързах ръката на Кадер. Ръцете ми бяха по-сигурни от тези на друмлорда, когато ставаше дума за такива неща. След това Кадер изпи чашка отлежало бренди, което друмлордът пазеше за спешни случаи и за Празника на Енну, и се поокопити. Благодари ни и произнесе на пресекулки благословия към къщата.

Друмлордът му зададе още няколко въпроса, но Кадер не можеше да ни каже нищо повече. Малък отряд от хората на Десак — някои от тях алдски роби, а други, подобно на Кадер, представящи се за такива — проникнал в голямата шатра и я подпалил едновременно на различни места по време на церемонията. Но планът се провалил.

— Те не дойдоха — повтаряше непрестанно Кадер. Част от съзаклятниците, подобно на Кадер и Десак, били пресрещнати, когато се опитвали да излязат от горящата шатра, но другите, които трябвало да чакат навън и да нападнат алдите по време на палежа, или също били атакувани, или изобщо не могли да се доближат до шатрата — Кадер не знаеше какво точно се е случило. Разплака се, докато го разказваше, и отново избухна в мъчителна кашлица.

— Хайде, хайде, успокой се — рече му друмлордът. — Трябва да поспиш. — Улови го за ръката и го поведе към една от стаите.

Когато се върна, го попитах:

— Мислиш ли, че всички са мъртви? Десак и гандът? Ами синът на ганда? Той също е бил в шатрата.

Друмлордът поклати глава.

— Не знаем със сигурност.

— Ако Йораттх е мъртъв, а Иддор е жив, той ще вземе властта — казах многозначително.

— Така е.

— И ще дойде тук.

— Защо да идва тук?

— По същата причина, по която дойде и Кадер. Защото това е сърцето на всичко в Ансул.

Застанал на вратата, друмлордът гледаше мълчаливо звездното небе.

— Трябва да идеш в стаята — казах. — Трябва да си там.

— При оракула?

— В безопасност.

— Аха… — Той се позасмя. — В безопасност… Може пък и да отида. Но нека да изчакаме сутринта и да видим какво ще ни донесе денят.

Навън все още цареше нощ и когато надзърнах през прозореца, видях огромен пожар на югозапад от нас, някъде в околностите на разрушената сграда на университета. Огънят ту се усилваше и озаряваше всичко наоколо, ту стихваше. Откъм улиците се носеше глъчка, тропот на коне, призиви на тръби, далечни приглушени гласове, много гласове. Каквото и да се бе случило на площада при шатрата, градът не изглеждаше успокоен, нито умиротворен.

Когато чернотата на мрака започна да посивява и небето над хълмовете просветля, се появи Оррек. С него дойде Сулсем Кам от Камманд, отколешен приятел на друмлорда, книжник като него — бе спасил и донесъл много книги в Галваманд. Сега носеше новини.

— Салтър, всичко, с което разполагам, са само слухове — поде той. Беше шейсетинагодишен, любезен, предпазлив, отнасяше се грижливо към собственото си достойнство и към достойнството на другите — „Кам до мозъка на костите“, както казваше друмлордът. Дори в този напрегнат момент обмисляше внимателно всяка своя дума. — Но поне са от няколко източника. Ганд Йораттх е мъртъв. Синът му Иддор е взел властта. Мнозина от нашите са избити. Десак и един мой роднина, Армо, са загинали в пожара. Алдите контролират града. През цялата нощ на различни места по улиците е имало размирици, пожари и стълкновения. Хората замерят алдите с камъни, когато препускат по улиците. Но атаките срещу врага, без да има предводител, са обречени на неуспех. Те са случайни, разпръснати. Алдите имат армия, ние — не.

Спомних си, че някой бе казал същото, преди дни или може би седмици — кой ли беше?

— Вярно, Иддор разполага с армия — каза друмлордът. — Но няма град, а ние имаме.

— Смело казано. Но, Салтър, аз се страхувам за теб. За къщата.

— Зная, приятелю. Зная и че за това си дошъл, рискувайки живота си. И съм ти благодарен. Нека те закрилят всички богове и духове на тази къща — но искам сега да си вървиш у дома, преди да е настъпил денят!

Стиснаха си ръцете и Сулсем Кам си тръгна — там, откъдето бе дошъл.

Друмлордът отиде да провери как е беглецът — той беше заспал, после слезе при малкото фонтанче отзад да се измие, както правеше всяка сутрин, и накрая се зае със сутрешните молитви. Отначало ми се струваше, че няма да мога да последвам примера му, но спокойствието му ме увлече. Отидох да взема листа за Йене и ги поставих пред нейния олтар, после започнах обиколката на молитвените ниши, бършех ги от праха и шепнех молитвите.

Иста вече беше станала и шеташе в кухнята. Момичетата още спели, понеже будували до среднощ. Чух гласове откъм улицата и излязох отпред.

Грай стоеше при портала и разговаряше с една жена. Първите лъчи на слънцето вече облизваха покривите над предния двор и въздухът ухаеше примамливо и беше приятно прохладен. Двете жени стояха в сянката до стената, едната в бяло, другата в сиво, и на фона на разцъфналите увивни растения приличаха на фигури от картина. Всичко беше заредено с енергия, ярко и живописно.

Приближих се до тях.

— Това е Ялба Актамо — каза ми Грай. — А това е Мемер Галва.

Ялба беше дребничка, слаба и фина, около трийсетгодишна, с живи очи. Носеше рокля на избелели райета, каквито носеха робините в двореца. Поздравихме се предпазливо.

— Ялба ни носи новини от двореца — обясни Грай.

— Изпраща ме Тирио Актамо — каза жената. — Нося вести за ганд Йораттх.

— Мъртъв ли е?

Тя поклати глава.

— Не. Бил е ранен при атаката и пожара. Синът му наредил да го отнесат в двореца и казал на войниците, че умира. Смятаме, че тъкмо той е разпространил вестта за смъртта му. Но гандът е жив! Жреците са го затворили. Заедно с моята господарка. Тя сега е при него. Ако Иддор го убие, дните й са преброени. Но ако офицерите разберат, че е жив, може би ще се опитат да го спасят. Нямаше обаче на кого да го кажа — цяла нощ се крих извън града и чак сутринта слязох по пътя откъм хълмовете. Господарката каза да дойда при друмлорда и да му съобщя, че гандът не е мъртъв. — Гласът й бе спокоен, дори сякаш безгрижен, но я виждах, че трепери неудържимо.

— Измръзнала си — казах. — Била си навън цяла нощ. Ела в кухнята.

Тя ме последва покорно.

Когато казах името й на Иста, тя я погледна по-внимателно и рече:

— Ти си дъщерята на Бенем. Бях на сватбата на майка ти. С нея бяхме добри приятелки. Винаги си била любимка на госпожа Тирио, още от съвсем малка. Сядай, сядай, ей сегичка ще ти приготвя нещо топло. Ама дрехите ти са вир-вода! Мемер! Отведи я в моята стая и й дай сухи дрехи.

Докато изпълнявах заръката на Иста, Грай изтича да съобщи новините на друмлорда и Оррек. Аз също се присъединих към тях, след като оставих Ялба в добри ръце. Взех и панер хляб и сирене: бях изгладняла, а и смятах, че другите също ще хапнат. И така стана. Започнахме да обсъждаме новините, които бе донесла Ялба.

— Трябва да разберем какво става! — настояваше друмлордът отчаяно.

— Ще изляза да разбера — заяви Оррек.

— Да не си посмял да си подадеш носа на улицата — скастри го Грай. — Всички те познават. Аз ще ида.

— Те познават и теб — възрази той.

— Мен никой не ме знае — обадих се, преглътнах последния залък хляб и се изправих.

— В този град всички се познават добре — рече Оррек, което си беше самата истина. Само че като момче, което всеки ден ходи до пазара, щях да съм в много по-малка опасност, пък и алдите едва ли щяха да проявят интерес към мен.

— Мемер, ти ще останеш тук — тросна се друмлордът.

Щях да остана наистина, ако ми беше наредил, но това не беше заповед, по-скоро протест. Така че обещах:

— Ще внимавам много и ще се върна след час.

Бях си с момчешките дрехи, така че след малко се измъкнах през северния двор. Грай ме последва до вратата, прегърна ме и ми прошепна:

— Пази се, лъвице.