Урсула Ле Гуин
Гласове (15)

15

В онези дни, в началото на лятото, всички като че ли бяхме забравили алдите, сякаш нямаше никакво значение, че все още са в града. Въоръжени доброволци държаха под око денем и нощем казармите и конюшнята зад Къщата на Съвета, набързо сформираната милиция организираше постоянно обикалящи по улиците патрули, но в Къщата на Съвета се говореше само за Ансул, не за алдите. Имаше ежедневни срещи, многолюдни и шумни, но водени от хора с опит в управлението, хора, твърдо решени да възстановят силата и величието на Ансул.

Пер Актамо бе в центъра на тези планове и срещи. Още нямаше трийсет, но без съмнение притежаваше вродено умение да ръководи. Със своя плам и енергичност той не позволяваше на по-възрастните да отстояват своето „така сме го правили винаги“. Поставяше под съмнение някогашните традиции и непрестанно питаше дали няма подобри начини. Скоро конституцията на Съвета започна да придобива форма, освободена от остарели и паразитни правила и догми. Аз самата често ходех да го слушам — него и останалите, които се изказваха на срещите, на които присъстваха десетки, дори стотици развълнувани и обнадеждени хора. Пер Актамо идваше ежедневно в Галваманд, за да се съветва с друмлорда. Идваше и Сулсем Кам със сина си Салтър Кам, обикновено те също спореха за това дали да не правят нещата „както едно време“, но жена му Еннула подкрепяше предложенията на Пер. Също и друмлордът, макар и не открито, защото той винаги търсеше съгласие и избягваше да се забърква в безкрайни спорове.

Една слънчева утрин — плановете за деня на изборите вече бяха готови — важна новина обиколи целия град: алдска армия приближавала откъм Исмайските възвишения.

Отначало беше само слух, непотвърдени разкази, че пастири били забелязали алдски войници, но после един лодкар дойде от пристанището и потвърди, че ги е видял отвъд Съндис. Спускали се в колона по източните склонове на Исмайските възвишения. Вероятно вече били в речната клисура, над праговете.

В града се възцари паника. Хората тичаха и крещяха: „Те идват! Алдите идат!“ Тълпата на Площада на Съвета растеше със заплашителна скорост, по улиците течаха реки от хора. Отново бяха извадени оръжията. Мъже застанаха на постове по кулите на старата крепостна стена и покрай канала. Стените бяха полуразрушени, откакто алдите бяха превзели града, но гражданите издигаха барикади на пътя за Исмайския мост.

Хората, които идваха през този ден в Галваманд, бяха изплашени и търсеха съвет. Много от тях помнеха падането на града преди седемнайсет години. Пер Актамо и останалите, които биха могли да говорят с тях, се намираха в Къщата на Съвета. Друмлордът се мъчеше да ги успокои и те се вслушваха в думите му, но малко след това той ме извика и двамата излязохме в един от коридорите.

— Мемер — каза той. — Имам нужда от теб. Оррек няма да може да мине през тълпата, сигурно ще го спрат и ще поискат да им говори. Ще опиташ ли да се добереш до Тирио и Йораттх и да провериш какво им е известно за тази армия и дали гандът е променил заповедите си за войниците? Чакам те час по-скоро с тези сведения.

— Добре. Да им предам ли нещо от теб, господарю?

Той ме погледна точно както го правеше, когато се справях с някой особено труден превод от аритански, без изненада, но с дълбоко удовлетворение и възхищение.

— Знаеш какво да им кажеш.

Облякох момчешките дрехи и си вързах косата. Много хора вече ме познаваха и не исках да ме спират и да ме разпитват. Така че отново се превърнах в конярчето Мем.

Успях да мина по цялата улица „Галва“ без особени затруднения, само с малко бутане и промушване, но отвъд Моста на златарите тълпата беше плътна и непробиваема. Спуснах се под моста, както бяхме направили онази вечер, когато над главите ни се чуваше тропот на копита. Изтичах покрай канала до дигите, прекосих реката и се върнах обратно по източния бряг до хиподрума. Улиците тук бяха празни, но видях в далечината алдските постове — стърчаха от долната страна на конюшните. Закатерих се към тях по склона, сърцето ми думкаше като побесняло.

Войниците ме видяха, но не предприеха нищо. Само ме гледаха. Няколко арбалета бяха прицелени в мен.

Стигнах на десетина крачки от тях, спрях и се опитах да си поема дъх.

Изглеждаха ми по-чужди отпреди, въпреки че ги бях гледала толкова години, та трябваше да съм привикнала вече с тях. Лицата им бяха намръщени и мрачни, къси черни кичури се подаваха изпод шлемовете, очите им блестяха. Гледаха ме безизразно, без да промълвят нито дума.

— Има ли момче на име Симми в гандската конюшня? — попитах. Гласът ми бе странно изтънял.

Известно време никой от шестимата — седмина мъже срещу мен не проговори и вече си помислих, че изобщо няма да промълвят нито думичка. И тогава един мъж вдясно от мен — той не държеше арбалет, а имаше затъкнат меч в колана — попита:

— И какво ако има, млади момко?

— Симми ме познава — отвърнах.

Той ме погледна с изражение, което казваше: „И какво от това?“

— Нося послание от моя господар друмлорда до ганд Йораттх. Не можах да мина през тълпата. Съобщението е спешно. Симми ще потвърди, че сме се виждали. Кажете му, че е дошъл Мем.

Войниците се спогледаха.

— Да го пуснем — предложи един, но другите поклатиха глави.

— Аз ще го заведа — заяви накрая мъжът с меча.

Последвах го. Заобиколихме конюшнята отзад. Бях толкова съсредоточена върху изпълнението на задачата, че не обръщах внимание на подробностите, на това, което ставаше около мен. Но някои неща си спомням съвсем ясно. Помня как Симми влезе в малката стая, където ме отведе човекът с меча, как отдаде чест и остана изпънат до вратата.

— Познаваш ли това момче? — попита офицерът. Симми ме погледна, без да извръща глава, само с очи. Изведнъж лицето му се промени. Изражението му омекна, както ставаше със Соста, когато виждаше Оррек. Устните му потрепнаха.

— Да, господарю.

— Е?

— Казва се Мем. Конярче.

— Чие конярче?

— На поета и жената с лъвицата. Дойде тук с тях. Живее в Къщата на демоните.

— Аха — каза офицерът.

Симми продължаваше да стои мирно. Лицето му беше пребледняло и все така пухкаво. Изглеждаше изморен, но така изглеждаха мнозина в Ансул напоследък. Освен това ми се стори, че е изгладнял.

— Носиш съобщение от поета Каспро до ганд Йораттх, така ли? — обърна се към мен офицерът.

Кимнах. Поетът може би беше по-безопасна парола за преминаване, отколкото друмлордът Галва.

— Да го чуя.

— Не мога да го кажа. То е за ганда. Или за Тирио Актамо.

— Обаттх! — извика офицерът. Едва след няколко секунди осъзнах, че това е ругатня. Той отново втренчи поглед в мен. — Ти си алд.

Мълчах.

— Какво говорят навън за алдските войски, които идват от клисурата?

— Казват, че наистина идвали.

— И колко са?

Свих рамене.

— Обаттх! — изруга той отново. Беше нисък, с уморено лице, не особено млад и също изглеждаше изгладнял. — Чуй ме. Не мога да стигна до казармите. Гражданите не ни пускат нататък. Ако мислиш, че ще се промъкнеш — давай. Занеси едно съобщение и от мен. Кажи на ганда, че тук сме деветдесет мъже с всичките коне. Вода има, но храната е на привършване. Вървете и двамата. Чу ли съобщението, кадет?

— Да, сър — отсечено отвърна Симми и изпъчи гърди. Козирува отново, обърна се кръгом и излезе със строева стъпка. Последвах го. Офицерът тръгна с нас. Отведе ни до кордона, аз пък преведох Симми през редицата граждани. Търсех познати лица. Марид не беше там, но видях сестра й Реми и лесно я уговорих да ни помогне да преминем.

— Послание от друмлорда до госпожа Тирио — провикна се тя и това свърши работа.

След като се измъкнахме от тълпата на площада, вече можехме да разчитаме единствено на себе си. За щастие Симми не носеше униформа, с изключение на синия възел на рамото. По някое време някой в тълпата попита: „Това не са ли алдски хлапета?“ — имаше предвид косите ни, — но ние се шмугнахме и продължихме. С доста бутане и ръчкане и не малко ругатни по наш адрес успяхме да подминем Къщата на Съвета и стигнахме тълпата, заобикаляща казармата. И този път успях да открия един познат, Чамер, стар приятел на Гудит, но не помня какво точно му казах. Помня само, че Чамер проведе доста дълъг разговор с алдския часовой. Накрая ни изкараха отпред и стражникът ни преведе през казармения плац, като пътьом викаше някой да съобщи на бащата на Симми.

Щом той се зададе, Симми спря и козирува, но баща му го стисна в прегръдките си.

— Победа е добре, татко — докладва Симми. Плачеше. — Разхождам я всеки ден.

— Чудесно, сине — усмихна се баща му, без да го пуска от прегръдката си.

Излязоха още офицери и войници, така че ни съпроводи цял ескорт, докато вървяхме покрай казармите. Всеки път, когато някой офицер ме спираше, Симми и баща му потвърждаваха, че наистина идвам от Къщата на демоните със съобщение от Оррек Каспро. Най-сетне стигнахме последната постройка и войниците и офицерите останаха назад. Видях, че Симми ме изпраща с поглед. Влязох през вратата и се озовах в просторна стая с прозорец, от който се виждаше Източният канал. Тирио Актамо дойде да ме посрещне.

Не ме позна, така че се наложи да кажа коя съм. Тя ме хвана за ръцете, после ме прегърна и аз едва не се разплаках, най-вече от облекчение. Но трябваше да предам съобщението.

— Праща ме друмлордът. Иска да узнае какво е известно на ганда за армията, която идва от Асудар.

— Мемер, най-добре ще е да разговаряш със самия ганд — отвърна Тирио. Лицето й все още беше подпухнало и имаше превръзка на челото, но въпреки това изглеждаше красива. Държеше се така свободно и радушно, че внушаваше спокойствие на всички. Ето защо вече не бях тъй изплашена, когато ме отведе до леглото, където лежеше ганд Йораттх.

Беше подпрян на цяла купчина бродирани възглавници. Леглото бе заобиколено с червена завеса, окачена на тавана, и имах чувството, че съм в шатра. Голите крака на ганда се подаваха изпод завивките — обгорени и почернели, изглеждаха страшно. Той ме изгледа като вързан сокол.

— Кой е този? Ти алд ли си, момче, или ансулец?

— Аз съм Мемер Галва — отвърнах. — Дойдох при вас по заръка на друмлорда Салтър Галва.

— Ха! — възкликна гандът и втренчи поглед в мен. — Май съм те виждал.

— Идвах с Оррек Каспро, когато ви декламираше.

— Ти си алд.

— Ако ти родя дете, то също ще прилича на алд — обади се с мек глас Тирио.

Той се намръщи и кимна.

— Какво е посланието, дето те праща с него творецът?

— Друмлордът ме праща — уточних.

— Йораттх, ако Ансул има водач, това е друм лорд Галва — намеси се Тирио. — Оррек Каспро е гост в къщата му. Най-добре ще е да установиш връзка с него.

Гандът изсумтя, после ме попита:

— Защо те праща?

— За да узная дали ви е известно с каква цел пристига армията от Асудар и дали сте променили заповедите си към вашите войници.

— И това ли е всичко? — Той погледна Тирио. — Какво смело и хладнокръвно хлапе! Без съмнение е от някоя ваша прочута фамилия.

— Не, господарю. Мемер е дъщеря на Къщата на Галваманд.

— Дъщеря!? — възкликна гандът и отново ме изгледа сърдито. — Значи си момиче — рече с отвращение, надигна се и се смръщи от болка. Обърна се към Тирио. — И ти смяташ, че трябва да я пратя обратно при Галва със списък на намеренията и стратегиите си?

— Мемер — попита Тирио, — градът готов ли е да нападне казармите?

— Ако видят, че по Източния път се задава армия, мисля, че ще нападнат — отвърнах. Бях чула да се обсъжда този въпрос сутринта — да избият войниците, преди да пристигнат подкрепленията. Да си вземем града, преди пак да са ни го отнели!

— Това не е армия — рече с внезапно омекнал глас Йораттх. — Само пратеник от ганда на гандовете. И аз му пратих такъв преди две седмици.

— Мисля, че ще е най-добре хората от града да го знаят — заяви все така спокойно Тирио.

— И то час по-скоро! — позволих си да добавя.

— Какво, да не би моите овчици да са се разбунтували? — попита той насмешливо, но сарказмът бе насочен по-скоро към самия него.

— Да — потвърдих.

— Превърнали са се в лъвове, така ли? — попита той и отново ме изгледа сърдито. Помисли малко, после добави: — Ако наистина е толкова зле, бих предпочел да идва армия. Но се съмнявам да са ми пратили.

— Хубаво би било да знаем какво е, господарю — обади се Тирио.

— Няма начин да разберем! — тросна се той. — Тук сме затворени като в капан. Защо тези идиоти, дето са барикадирали моста, не пратят съгледвачи да узнаят каква е числеността на отряда?

— Може и да са пратили — казах малко обидено. — А пък вашите войници да са ги избили.

— Какво пък, не ни остава друго, освен да гадаем. Лично аз съм готов да се обзаложа, че това не е армия, а вестоносец с двайсетина души охрана. Кажи го на твоя друмлорд. Кажи му да пази своите овцелъвове от прибързани действия, ако може. Кажи му да дойде тук. На площада. С Каспро Твореца, ако може. Ще накарам да ме отнесат там, за да можем да говорим на хората. Да ги успокоим. Чух какво е направил Каспро, как ги е успокоил с разказа за Юра и Хамнеда. Той е мъдър човек!

Спомних си колко любезно, дори добродушно бе разговарял гандът пред хората с Оррек. Сега ми изглеждаше сърдит и намръщен, но сигурно беше заради болките, които изпитваше, или пък тъй като разговаряше с жени. Опитах се да се държа с нужната почтителност, но не се получи, защото изведнъж кипнах.

— Друмлордът няма да изпълнява прищевките ви, господарю. Той не излиза от къщата. Ако ви трябва, за да опазите мира в града, ще се наложи да отидете при него.

— Йораттх, Салтър Галва е сакат като теб — добави Тирио.

— Така ли?

— От изтезанията — поясних. — Когато е бил затворник при вашия син.

Гандът ме изгледа, този път продължително и замислено. Накрая отмести поглед и каза:

— Добре, тогава ще ида там. Да ми донесат носилка, кресло, каквото намерят. Кажете им, че ще отида на преговори в Галваманд. Няма смисъл да изпускаме възможността… достатъчно вече… — Не довърши изречението и се облегна на възглавниците. Лицето му беше посивяло.

Нямаше да е никак лесно да се уговорят преговорите, като се имаше предвид обстановката в града. Йораттх тъкмо разговаряше с неколцина от офицерите си и им даваше нареждания, когато чухме сигнал на тръба, пронизителен и мощен, от изток, от отсрещната страна на канала. Веднага му отвърна друг, откъм казармите.

След минута докладваха, че алдският отряд се приближава — беше малка група, както се бе надявал гандът, двайсетина конници, които се спускаха с развети знамена от хълмовете. Чувахме нарастващата глъчка на тълпата от улиците и площада. Но тъй като след отряда нямаше армия, хората се поуспокоиха.

От източния прозорец на казармите виждахме Речната порта и Исмайския мост. Двете с Тирио наблюдавахме пристигането на отряда. Алдите спряха пред полуразрушените стени и влязоха в преговори с хората, които охраняваха тамошния пост. Мина известно време и най-сетне на един от алдите бе позволено да влезе в града, но пешком. Ескортиран от трийсет-четирийсет граждани, той мина по моста и тръгна право към кордона около казармите. Носеше жезъл от бяло дърво, който според историческите книги беше символ на пратеничество.

— Ето го твоя пратеник, господарю — рече Тирио на ганда.

След малко той влезе, стиснал жезъла в ръка. Придружаваше го малък отряд войници. Пратеникът застана насред стаята и отдаде чест.

— Послание от ганда на гандовете, Сина на слънцето, върховен жрец и повелител на Асудар, всемогъщия господар Акрай, до ганда на Ансул, господаря Йораттх — обяви със силен отсечен глас, какъвто алдите използваха за обществени изявления.

Старият ганд се надигна на възглавниците, стиснал зъби, за да овладее болките, направи нещо, което наподобяваше лек поклон, и рече:

— Добре дошъл си, пратенико на Сина на слънцето, многоуважавания господар Акрай. Полле, ти си свободен — добави на капитана на ескорта. — След това погледна към мен, Тирио и Ялба и каза само: — Вън.

Изпитвах желание да заръмжа като Шетар, но последвах покорно Тирио.

— Не се безпокой, ще ни каже какво му е съобщил пратеникът веднага щом срещата приключи — успокои ме Тирио. — Забравих, гладна ли си?

Бях не само гладна, но и жадна след мъчителното придвижване през града. Тя ми донесе с каквото разполагаха: вода, късче почернял хляб и няколко сушени смокини.

— Живеем на дажби, като при обсада — обясни Ялба с усмивка. Изядох всичко, като не оставих и трохичка.

Чухме пратеник да излиза и малко след това вика на Йораттх:

— Влизайте!

„Да не сме кучета?“ — помислих си ядосано. Но влязох заедно с Тирио и Ялба.

Йораттх седеше в леглото, жълтеникавото му лице изглеждаше трескаво.

— Бога ми, Тирио, мисля, че се отървахме — заговори той. — Слава на всевишния! Чуйте. Искам и двете да отидете до Двореца на демоните, или както се казва онова място, където се спотайват главатарите на тази тълпа, и да предадете следното: няма да пращат армия от Асудар, стига в града да се запази спокойствие и мир. Кажете, че гандът на гандовете обещава на своите ансулски поданици да не ги преследва заради бунта и че робството им ще бъде заменено с васалство, обвързано с данък към Медронската хазна, какъвто плащат държавите протекторати на Асудар. Синът на слънцето ми оказва честа да ме титулува принц-легат на новия протекторат. Когато му дойде времето, ще поканя ансулските първенци да се посъветват с мен и да изслушат заповедите ми, касаещи управлението на града и търговските условия на Асудар. Малък отряд войници ще остане тук като моя лична охрана и да пази града от войнстващи незаконопослушни граждани, както и от нашествие от Съндраман или други съседни държави. Останалите ще се върнат в Медрон веднага щом се уверим, че Ансул е склонен да изпълнява нашите заповеди. И тъй, има ли някой в този проклет град, който е в състояние да преговаря по тези искания и да се съобразява с тях?

— Мога да отнеса съобщението на друмлорда — рекох.

— Ами направи го тогава. По-добре, отколкото да ме влачат из целия град на носилка. Върни се с хора, които имат право да преговарят. Защо ми пращат деца, при това момичета, в името на Аттх?!

— Защото в този град жените и децата са равнопоставени граждани, а не кучета и роби — отвърнах смело. — Ако знаете да пишете, можете да пратите вашите така наречени заповеди лично на друмлорда и после сам да прочетете отговора му! — Цялата треперех от гняв.

Гандът ме стрелна с яден поглед, махна пренебрежително с ръка и попита:

— Тирио, ще отидеш ли?

— Да, ще отида с Мемер — отвърна тя. — Мисля, че така е най-добре.

И наистина така беше най-добре. Всичко, което чух от посланието на ганда, бе, че ни се нарежда да плащаме данъци на Асудар, че сме обявени за протекторат, а не свободна държава, и ще правим каквото ни наредят алдите.

Останалото научих, когато се върнахме в Галваманд и Тирио се изправи пред друмлорда. Чух и какво каза той на хората и какво му отвърнаха те — от всички тези дебати разбрах, че всъщност Асудар ни предлага свобода — на определена цена — и че моите сънародници оценяват това като недвусмислена победа.

Вероятно защото ставаше дума за цена и търговско споразумение, а по тези въпроси хората от нашия град имаха богат опит. За разлика от тях, аз мислех само за жертвите, които бяхме дали. И за героите от планината Сул. Секнаха вдъхновените речи по площадите. Останаха само разгорещените спорове в Къщата на Съвета.

А от фонтана в предния двор на Къщата на Оракула продължаваше да блика вода.

Хората почнаха да възстановяват порутените храмове и светилища по уличните ъгли и край мостовете, извадиха онези, които досега бяха скрити, почистиха ги и ги украсиха с цветя. Светилището на Леро бе така отрупано с цветя, че не можеше да се види. На Слънцестоене, празника на Йене, мъже и момчета донесоха гирлянди от дъбови и върбови клонки, минаха тържествено по улиците и ги окачиха над вратите на къщите, а жените танцуваха на площадите и пазарищата и възпяваха Йене. Възрастните жени показваха на девойките стъпките на танца и ги учеха на песните.

През цялото това лято в Ансул непрестанно пристигаха хора от околността. Често вървяха след алдските отряди, които бяха изтеглени от северните села и пратени обратно в Асудар. Хората идваха да разберат какво става в столицата и да вземат участие в изборите, все по-често започнаха да се появяват и пътуващи търговци. В началото на есента пристигна и друмлордът на Томер и гостува на нашия друмлорд. Цели две седмици Иста бе обхваната от трескава възбуда, тъй като държеше да угажда на всички желания на почетния гост.

Съветът вече се събираше редовно и Галваманд не беше център за политически дискусии и вземане на решения. Отново се превърна в къщата на друмлорда, където много хора разговаряха за търговия, за прекарване на сено, за пазар на добитък и какво може да се вземе от Медрон или Дур срещу сушени кайсии или маслини в саламура. Първите избори, които проведе новосформираният Съвет, бяха за друмлорд на Ансул и постът бе спечелен единодушно от Салтър Галва. Заедно с това беше одобрена издръжка на Къщата. Съветът определи и размера на данъка, който трябваше да плащаме като протекторат на Асудар.

Оказа се, че съм грешала в преценката си за посланието на ганда. Както и за самия него. Бях отказала да приема каквато и да е форма на покровителство, управление отвън, компромиси — а това бе чиста политика. Исках да отхвърлим оковите, да се изправим срещу тирана. Исках да продължаваме да мразим алдите, да ги прогоним, да ги унищожим… да изпълня клетвата, която бях дала, когато бях на осем, в името на всички богове и в душата на майка ми.

Бях нарушила клетвата. Трябваше да я наруша. Счупено поправя счупеното.

 

Пратеникът на Върховния ганд отпътува за Медрон няколко дни след като отнесох съобщението на ганда. Осигуриха му ескорт от стотина войници под командването на бащата на Симми и самият той замина с тях, радостен, че се прибира у дома. Научих всичко това от Ялба и Тирио. Така и не го видях повече, нито пътищата ни се пресякоха някога.

Отрядът, който ескортираше пратеника до Медрон, водеше със себе си и един затворник — Иддор, синът на Йораттх, бе натоварен в една каруца. Чухме, че бил окован във вериги и с дрехи на роб, с неподрязана брада и коса, което е позор при алдите.

Тирио каза, че Йораттх не желаел да види сина си след предателството, не се интересувал от съдбата му и дори не позволявал да произнасят името му. Заповядал обаче да пуснат от затвора жреците, дори онези, които били заловени със сина му. Един от жреците направил опит да се застъпи за Иддор с измислената история, че всъщност били отвели Йораттх в тъмницата, за да го скрият от гнева на тълпата. Йораттх го скастрил да мълчи и го изгонил.

След като техният ганд бе преминал през огън и дори носеше белези от това, войниците смятаха, че това е признак за благоразположението на Бога на пламъците и че го изравнява по благочестие с жреците. Осъзнали, че са в неизгодна позиция, повечето жреци предпочетоха да се върнат в Асудар със същия конен отряд. Всъщност решението за изпращането на Иддор в столицата бе взето от офицерите на ганда, които сметнаха, че ще е най-справедливо, ако Върховният ганд отреди каква да е участта му.

Бях разочарована от този позорен и неопределен изход. Исках да знам, че Иддор ще бъде наказан, че ще си получи заслуженото. Алдите презират измяната, сигурна бях в това, и бяха дълбоко потресени от предателството на един син към баща му. Дали щяха да го измъчват, както той бе измъчвал Салтър Галва? Дали щяха да го заровят жив, както бяха заровили много граждани на Ансул, щяха ли да го хвърлят в някое блато, където да се задуши?

Исках ли да бъде измъчван и заровен жив?

Какво всъщност исках? Защо бях толкова нещастна през онова слънчево лято, първото лято на нашата свобода? Защо живеех с мисълта, че нищо не се е оправило, че нищо не сме спечелили?

 

Оррек говореше на Пристанищния пазар. Беше златист есенен следобед, безветрен. Сул издигаше бяла снага от другата страна на тъмносиния залив. Безчет граждани се бяха стекли на пазара да чуят думите му. Той разказа няколко части от „Чамбах“, те настояха за още и не искаха да го пуснат. Бях твърде далеч, за да го чувам добре, освен това ме измъчваше неясно безпокойство. Измъкнах се от тълпата и тръгнах сама нагоре по улица „Западна“. Нямаше жива душа. Всички бяха долу, на площада, за да слушат. Докоснах Праговия камък и се прибрах в къщата, минах през двора и покрай покоите на друмлорда и отидох право в задната част. Изписах думите във въздуха пред стената и вратата се отвори. Влязох в пълната с книги и сенки стая.

Не бях идвала тук от месеци. Нищо не се бе променило — ярката светлина от прозорците на тавана, застиналият въздух, книгите, подредени в търпеливи редици, си бяха същите и ако се заслушах внимателно, чувах тихия ромон на поточето в пещерата. На масата нямаше книги. Не усещах и ничие присъствие. Но знаех, че стаята е изпълнена с невидими души.

Бях дошла с намерение да чета творбите на Оррек, но когато застанах пред лавиците, ръката ми сама посегна към книгата, над която бях работила миналата пролет, в нощта, преди да дойдат Грай и Оррек — аританския текст на „Елегии“. Това са кратки и печални поеми, балади за хора, умрели преди хиляда години. Имената на авторите в повечето случаи липсват, а за героите на техните произведения знаем само това, което са написали поетите.

Един от текстовете гласеше: „Суллас, която се грижеше за къщата тъй добре, че изрисуваният плочник сияеше, сега се грижи за къщата на тишината. А аз се ослушвам за стъпките й“.

Друг, този, който се опитвах да разчета малко преди цялата тази история, започва така: „И където е той, обкръжават го дългогривести сенки“.

Седнах на масата, на старото си място, с тази книга и аританския речник, целия изписан с бележки по полетата, бележки, оставени от много хора през вековете, и се опитах да вникна в същността на следващата строфа.

Когато най-сетне се справих с баладата и текстът улегна в паметта ми, светлината от тавана бе започнала да бледнее. Отминал бе Празникът на Леро, равноденствието, и дните вече се скъсяваха. Затворих книгата, но останах да седя, без да паля лампата, погълната от невероятната атмосфера на спокойствие, която цареше на това загадъчно място. Оставих на това усещане да проникне в мен, да ме обгърне отвсякъде, да се пропие в цялото ми същество. И когато спокойствието ме завладя напълно, почувствах, че вече мога да разсъждавам, неприпряно и ясно, не толкова с думи, а с понятия и чувства, както отдавна се бях научила. Не бях разсъждавала по този начин от месеци.

Това бе причината, когато станах, за да изляза, да взема книга — нещо, което не бях правила никога досега. Избрах „Ростан“ — онази, която като малка, когато използвах книгите, за да си строя леговище под масата, наричах Сияйно червена.

Бях чула Оррек да говори за нея с тъга — била изгубена творба на поета Регали. Друмлордът не бе отвърнал нищо.

Нито веднъж той не бе споменал пред Оррек за книгите в тайната стая. Доколкото можех да преценя, само ние двамата знаехме за съществуването й.

Това, че оракулът говори чрез книгите, вероятно вече бе известно на хората, защото бяха чули гласа му, но никой не разпитваше за тази загадка, нито пък някой искаше да научи нещо повече по въпроса. В края на краищата дълги години книгите бяха проклинани и забранявани, бяха опасни неща, за които по-добре да не знаеш. И въпреки че ние в Ансул живеем без притеснения и страхове сред сенките на нашите мъртъвци, не сме хора с наклонност към свръхестественото. Мнозина се страхуваха от Салтър Галва Четеца и дори аз изпитвах известна боязън от него — хората всъщност предпочитаха да си имат работа със Салтър Галва друмлорда. Оракулът си бе свършил работата, вече бяхме свободни и беше време да се захващаме за работа.

Само че моята работа бе малко по-различна. Бях го разбрала най-сетне, докато седях до масата със затворената книга в ръце.