Албер Самен
О, споменът за теб — една любима книга!…

О, споменът за теб — една любима книга!

Заспивам с нея аз и тя от сън ме вдига

и в нея по̀ е хубав животът, може би —

не блян печален, в който душата ти скърби.

 

Бих искал мойте строфи не друго да краси,

а облакът уханен на твоите коси;

като прочут златар с движения изкусни

да ти извая стих по-фин от твойте устни;

да пресуша тъгата с изгарящи вълни

и всяка твоя дума и в мене да кълни,

да кажа как море с талази скръбни стене

в гръдта ти — залив тих, недостижим за мене;

а твоите очи са две хладни езера

в безмълвния следобед сред есенна гора;

и в гаснещия час на скъпата реликва —

чуй как пианото на нашта скръб откликва! —

с почти набожно ехо и днес да прозвучи

целувка закъсняла по твоите очи.