Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (27)

Глава 25
Двама престъпници получават справедливо наказание; съдията Ди открива смисъла на мистично четиристишие.

На другия ден сутринта пред съда коленичи госпожа Ли и призна всичките си престъпления. Малко преди смъртта на губернатора била поканена на чай в павилиона на имението. Докато чакала с госпожа Ю стопанина, разглеждала картините му и забелязала една предварителна скица на пейзаж с много интересни, както й се сторило, записки на нея. Бързо проумяла, че това е план на лабиринта и на тайния проход в него.

Госпожа Ю открай време я привличала, но приживе на губернатора художничката не посмяла да й разкрие чувствата си. След погребението се върнала в имението, но намерила само възрастната двойка пазачи. Те нямали представа, къде се е заселила вдовицата, след като Ю Ки я бил изгонил от семейния дом. Напразно разпитвала и из околността, никой не знаел къде е.

Преди няколко седмици при една разходка извън града отново попаднала в имението. Открила труповете на двамата пазачи и навлязла донякъде в тайния проход, колкото да се увери, че точно е запомнила указанията от скицата. След това срещнала Бяла Орхидея и я убедила да тръгне с нея. У дома си до такава степен наплашила горката девойка, че тя се превърнала в покорна робиня и изпълнявала всичките прищевки на господарката си. Вършела изцяло домакинската работа, при най-малкия пропуск понасяла жестоки наказания. Госпожа Ли побесняла от гняв, когато установила, че момичето е ходило в изоставения скит и там се е срещнало с някакъв младеж. Замъкнала Бяла Орхидея в една пристройка с дебели стени, където никой не можел да чуе виковете й. Там я съблякла гола и завързала ръцете й за един стълб. Започнала безмилостен разпит, повтаряйки през цялото време един и същ въпрос: казала ли е на непознатия къде живее? При всяко отричане нещастницата получавала зверски удар с тънка пръчка, придружен с всевъзможни закани. Момичето се гърчело от болка и молело за милост, но това, изглежда, удвоявало яростта на мъчителката и ударите заплющявали още по-силно. Обезумяла от болка. Бяла Орхидея непрекъснато повтаряла, че е невинна.

Но госпожа Ли не се успокоила, защото все така я терзаел страхът, че някой е научил тайната й. На другата сутрин облякла Бяла Орхидея като монахиня и я отвела в имението на губернатора. Там я заключила в бившата стая на пазачите, като за всеки случай й отнесла и дрехите, та да не бяга. През ден й носела стомна вода, малко бакла и маслена питка. Намерението й било да прибере отново пленницата у дома си, след като се увери, че нощното й бягство е минало без последствия.

Тогава стражниците предприели претърсване на източния квартал и госпожа Ли се паникьосала. Рано на следващата сутрин отишла в имението. Открила целия проход до скрития павилион и след това отвела в него Бяла Орхидея, като я мушкала с бастунчето си. Накарала я да легне на мраморната пейка и пробола сърцето и с нож. Извратеността и стигнала дотам, че отрязала главата на момичето, а тялото избутала зад пейката. Отнесла главата в кошница, като от бързане дори не погледнала към ковчежето на масата.

Госпожа Ли призна изцяло отвратителното си престъпление, без съдът да прибегне до изтезания. На съдията Ди дори му се стори, че тя изпитва особено удоволствие от описанието на подробностите. След това разказа пред съда и как отровила навремето мъжа си, сипвайки отрова във виното му.

Съдията изпитваше дълбоко отвращение към тази покварена жена. Въздъхна с облекчение, когато тя най-сетне сложи отпечатък от палеца си под своите показания и двама стражници я отведоха в килията.

На същото заседание изслуша и тримата търговци, станали съучастници на уйгурите. Те дори не бяха схванали в какво точно са ги забъркали. Помислили, че се готви брожение, за да се плячкосат няколко дюкяна. Съдията отсъди да им бъдат ударени по петдесет тояги и един месец да носят тежката нашийна дъска, в която оковават престъпниците.

Същия следобед домоуправителят на Дън дотича запъхтян в съдилището със съобщението, че господарят му се е обесил, а четвъртата жена на генерала била намерена отровена. Двамата не оставили нито писмо, нито нещо друго, за да обяснят деянието си. Всички бяха на мнение, че трагичната гибел да Дън Хугуо е помътила разсъдъка им. Впоследствие неколцина привърженици на традицията дори откриха подписка, за да се издигне възпоменателна плоча в памет на тази млада жена, последвала съпруга си в гроба както във великите времена на древността.

 

 

Следващите десет дни съдията посвети почти изцяло на окончателното уреждане на случаите с Ю Ки и Шиен Моу. Двамата съветници на тиранина получиха леки присъди, както и онези от телохранителите му, които бяха изнудвали гражданите. Съобщиха на госпожа Ю, че истинското завещание на нейния съпруг е открито и че съдът ще я повика, щом пристигне окончателното решение на висшите столични власти. Сержант Хун се надяваше, че господарят му ще си почине най-сетне, след като бе разрешил и трите случая, които го терзаеха, и бе предотвратил нападението срещу града. Нищо подобно не се случи. Почти през цялото време съдията ходеше мрачен и противно на навиците си непрекъснато мислеше за присъдите, които бе произнесъл. Очевидно нещо го терзаеше, но той избягваше да говори за него.

Една сутрин по главната улица зачаткаха копита, закънтяха удари на гонг. С развети флагове двеста души от редовната армия пристигнаха в Ланфан. Това бе новият гарнизон, изискан от съдията Ди. Комендантът му беше един офицер, служил на Северната граница — млад мъж, който направи много добро впечатление на съдията. Носеше писмо от Военния съвет, с което на съдията се даваше власт да организира военната отбрана на окръга. Гарнизонът се настани в къщата на Шиен Моу и Цяо Тай се завърна в съдилището.

С пристигането на гарнизона настроението на съдията Ди за кратко се подобри. Но скоро той отново стана мълчалив и се зарови в книжата. Почти непрекъснато стоеше в кабинета си, а от сградата на съдилището излезе само заради погребението на Бяла Орхидея.

Художникът бе организирал тържествен обред. Настоял бе да плати всичко и сам да изпипа най-дребните подробности. У сякаш бе станал друг човек. Вече не пиеше и по този повод се скара жестоко със съдържателя на „Непресъхващ извор“. Кръчмарят възприе въздържанието му като люта обида спрямо неговите напитки. Всичките квартални пияници със сълзи оплакаха края на едно възвишено приятелство.

У продаде всичките си картини и си нае една стаичка в пристройката до храма на Конфуций. Задълбочи се в изучаване на класическите съчинения, излизаше единствено за да се види с Фън в съдилището. Двамата мъже много се сближиха. Художникът прекарваше часове наред в караулното.

Един следобед съдията седеше в кабинета си и разсеяно преглеждаше някакви официални документи, когато вратата се отвори и влезе сержант Хун с голям запечатан плик.

— Един императорски вестоносец току-що донесе това, господарю.

Лицето на съдията просветля. Той разчупи печата и набързо прегледа свитъка документи. Докато ги сгъваше обратно, поклати глава със задоволство. Потупа ги с пръст и обясни на сержанта:

— Това са окончателните присъди, произнесени от Императорския съд по делата на Ю Ки и госпожа Ли. Вероятно и ти с облекчение ще приемеш вестта, че правителството е решило само да се заеме със заговора на уйгурите и че са започнали преговори между министерството по варварските въпроси и уйгурския хан. Утре ще прочета присъдите и… най-сетне ще бъда свободен човек!

Сержант Хун не можа точно да разбере какво има предвид господарят му с последните си думи, но той прекъсна въпроса му и започна да дава наставления за утрешното специално заседание на съда.

 

 

На следващия ден-два часа преди разсъмване съдилището се оживи. Пред главния вход запламтяха факли, стражниците подготвяха каруците, с които осъдените щяха да бъдат откарани на лобното място отвъд Южната врата. Независимо от ранния час отпред скоро започна да се събира тълпа. Със злорад интерес зрителите се стараеха да не изпуснат нито една подробност. Появи се дружина от копиеносци, подбрани от войниците в гарнизона, които се построиха в кордон.

Час преди зазоряване големият гонг на съдилището удари три пъти. Пазачите най-сетне отвориха тежката порта и тълпата нахлу в осветената от десетина големи свещи зала. В тържествено мълчание съдията се качи на подиума и зае мястото си зад голямата маса. Носеше официалната си роба от зелен брокат с алена наметка върху нея, което бе знак, че ще се произнесат смъртни присъди.

Пръв въведоха Ю Ки. Докато коленичеше на плочите, един стражник разгъна на масата пред съдията голям свитък. Магистратът придърпа по-наблизо свещника и прочете с тържествен глас:

— Престъпникът Ю Ки се обявява за виновен в държавна измяна. Престъплението трябва да бъде наказано с бавна смърт и рязане на парчета на живо. Но предвид огромните заслуги на баща му — негово високопревъзходителство Ю Шушиен, към държавата и китайския народ, както и това, че този прославен баща е оставил посмъртна молба за милост към сина му. Императорският съд постановява присъдата да бъде смекчена и тялото да се нареже посмъртно. Все от уважение към паметта на покойния губернатор Ю главата на сина му няма да бъде излагана на градската врата и имуществото му няма да се конфискува.

Съдията Ди изчака известно време, след това подаде един лист на началника на стражата.

— Давам на престъпника право да се запознае с молбата за милост, оставена от покойния му баща — каза той.

Началникът подаде листа на Ю Ки, чието лице бе останало безучастно през цялото време досега. Но когато прочете прочувствените думи, написани от баща му, се разтресе в ридания.

Двама стражници извиха и вързаха ръцете на осъдения на гърба и окачиха на врата му табела с надпис, който описваше престъплението и наказанието, което го очакваше. От уважение към стария губернатор бе назован само с малкото му име. Стражниците изведоха Ю Ки и съдията продължи:

— Императорското правителство съобщава, че в столицата е пристигнало пратеничество на уйгурския хан начело с най-големия син на хана, което е представило пред трона извинения за престъпните начинания на княз Улджин и молба за подновяване на клетвата за вярност. В своето великодушие правителството е взело решение да помилва своя васал и е предало на пратениците княз Улджин и четиримата му съучастници, предоставяйки на хана възможност да вземе необходимите мерки.

Ма Жун пошушна на Цяо Тай:

— Ако си кажем право нещата, братко, това значи, че ханът първо ще опържи княза, а после ще накълца на ситно онова, което е останало от него. Негова милост май никак не обича да му пъхат пръти в колелата.

— Синът на хана — продължи съдията — е получил покана да продължи своя престой в столицата като почетен гост на императорското правителство.

От тълпата се надигнаха одобрителни възгласи. Щом синът му бе задържан като заложник, този път ханът щеше да спази клетвата си.

— Тишина! — прокънтя гръмовният глас на съдията. След няколко минути началникът на стражата доведе госпожа Ю и нейния син Ю Шан пред подиума.

— Госпожо — с доброжелателен тон каза съдията, — вие имахте възможност да се запознаете с истинското завещание на вашия покоен съпруг, открито в тайния павилион в лабиринта. Двамата със сина ви получавате цялото имущество на губернатора и аз съм сигурен, че то попада в добри ръце. Не се лъжа, струва ми се, вярвайки, че под вашите грижи Ю Шан ще израсне като достоен син на великия си баща и достоен носител на едно голямо име.

Дълбоко затрогнати, госпожа Ю и синът й се поклониха няколко пъти. Когато те излязоха, старшият писар постави нов документ на масата пред съдията.

— Сега ще прочета решението на Императорския съд по делото за смъртта на генерал Дън — той поглади бакенбардите си и извиси глас: — Столичният съд се запозна с всички факти, отнасящи се до смъртта на генерал Дън Хугуо. Съдът намира, че наличието на едно име, изписано върху дръжката на четката, в която е било скрито оръжието на убийството, не е достатъчно доказателство, че именно това лице е превърнало четката в смъртоносно оръжие, нито че четката е била подарена именно с цел да убие генерала. Вследствие на това съдът съобразно със своите правомощия записва случая в регистрите като нещастен случай.

— Добър пример за юридически увъртания — промърмори сержант Хун в ухото на съдията, докато той навиваше документа.

Съдията кимна леко с глава и отвърна шепнешком:

— Направили са каквото трябва, за да не замесват името на губернатора в тази история.

После взе червената си четчица и попълни нареждане за тъмничаря. След малко двама стражници избутаха госпожа Ли пред подиума. Страхът от смъртта я бе променил изцяло през тези дни на очакване. Нямаше и помен от самодоволството, с което бе описвала престъпленията си. Лицето й бе изпито, очите й уплашено пробягаха по алената наметка върху раменете на съдията, по гигантската снага на един мъж, изправен до него с огромен меч в ръцете, по двамата други зад гърба на първия, стиснали ножове, триони и въжета. Тя осъзна, че това е палачът с помощниците си, и залитна. Наложи се двамата стражници да я подхванат, докато коленичеше. Съдията започна:

— Престъпничката Ли, по баща Хуан, е призната за виновна в отвличането на едно младо момиче с цел удовлетворяването на извратен порок, както и в предумишлено убийство. Осъжда се на бой с камшик и обезглавяване. Държавата се отказва от претенции по отношение на имуществото на престъпничката и то ще бъде дадено като обезщетение на семейството на жертвата. Главата й ще стои изложена в продължение на три дни на градската врата за назидание.

Госпожа Ли запищя пронизително. Незабавно един стражник залепи през устата й лента намаслена хартия, двама други завързаха ръцете й на гърба и после окачиха на врата й табела с името, описание на престъплението, което бе извършила, и бъдещото наказание.

Отведоха злодейката обратно в тъмницата и зрителите вече се насочваха към изхода, когато съдията удари силно с чукчето по масата.

— Тишина! — извика той. — Сега ще прочета списъка с имената на временните служители в това съдилище.

И той започна с Фън, след това изброи и останалите бивши разбойници, които бе взел за стражници и пазачи на втория ден след пристигането си в Ланфан. Всички те стояха мирно, наредени пред подиума. Съдията се облегна в креслото си. Поглади дългата си брада и внимателно огледа тези мъже, които така навреме и вярно му бяха служили. После заяви:

— Всички вие поехте службата си при извънредни обстоятелства и достойно я носихте. Сега положението е спокойно и аз ви освобождавам. Ако някой от вас иска да остане постоянно на служба в съдилището, е добре дошъл!

— Всички ние и аз най-много — с почтително сведена глава отговори Фън — сме задължени безкрайно на негово превъзходителство. Много бих желал да остана на поста си, но ще трябва да напусна града заради дъщеря си, защото тук всичко й напомня за трагедията, сполетяла семейството ни. Кандидатът У Фан ми предложи място на началник на охраната в дома на един приятел на неговия баща. Службата ме привлича и защото научих от посредник, че господин У възнамерява да поиска ръката на по-малката ми дъщеря Черна Орхидея, щом си вземе втория държавен изпит.

— Виж я ти, неблагодарницата! — възмутено прошепна Ма Жун на Цяо Тай. — Нали аз й спасих живота, нали пред мен се яви така, както само съпругът й може да я види!

— Шшт! Че какво повече искаш, хубавицата ти е позволила да й се полюбуваш!

— Моля за разрешение — продължи Фън — синът ми да остане в Ланфан. В цялата Цъфтяща империя той няма да намери по-добър господар от негово превъзходителство. Затова моля да бъде задържан на служба в съдилището, независимо от малките му способности.

Съдията изслуша думите му със сериозно изражение и отговори:

— Бъди спокоен, Фън, синът ти остава на служба. Лично аз се радвам, че небесата в безкрайната си милост пожелаха благополучието на две семейства да възмезди едно гнусно злодеяние. Когато запламтят червените свещи на сватбата, надеждата за честити бъднини ще покрие като с мехлем раните, кървящи в твоето бащино сърце. Със съжаление приемам оставката ти, която влиза в сила от утре.

Началникът на стражата и синът му коленичиха и се поклониха няколко пъти. Трима от стражниците заявиха, че искат да се върнат към старите си занятия, останалите предпочетоха да останат на служба. Съдията закри заседанието.

Тълпата пред съдилището чакаше търпеливо. Стражниците вече бяха качили госпожа Ли и Ю Ки в каруцата. Отдалеч се виждаха табелите на гърбовете им с имената и престъпленията им.

Голямата порта се разтвори, показа се паланкинът на съдията, предшестван от редица стражници. Ма Жун и сержант Хун яздеха на коне от лявата му страна, Цяо Тай и Тао Ган — от дясната. Най-отпред с маршова стъпка четирима войници носеха опънато платно с надпис „Съдия на Ланфан“. Стражниците удариха гонговете и шествието се насочи към Южната врата.

Най-отзад се поклащаше каруцата с осъдените, заобиколена от гъсто множество. Докато минаваха по мраморния мост, зората заигра с кървави отблясъци по пагодата в лотосовото езеро.

На лобното място паланкинът бе посрещнат с поклон от началника на гарнизона, който поведе съдията към една издигната през нощта платформа. Войниците се наредиха в плътна редица пред нея.

Палачът заби меча си в земята и свали куртката си. Голият му торс бе целият в яки мускули. Помощниците му смъкнаха осъдените от каруцата и ги отведоха в средата на лобното място.

Те отвързаха Ю Ки, махнаха му табелата и го отведоха до един побит стълб с напречна греда. Единият помощник завърза осъдения за стълба през врата, другият омота с въжета ръцете и краката му за напречната греда.

Палачът избра сред инструментите си много дълъг тънък нож, застана пред Ю Ки и вдигна очи към съдията. Съдията кимна, в следващия миг ножът прониза сърцето на престъпника. После нарязаха тялото на Ю Ки на парчета.

Госпожа Ли припадна от ужасната гледка, неколцина от зрителите закриха очи с ръкави. Накрая палачът поднесе окървавената глава на съдията, той надписа челото й с червената си четчица и тя бе хвърлена в един кош при останалите късове.

Двамата помощници на палача поднесоха кадилница под носа на госпожа Ли, за да дойде на себе си. Замъкнаха я пред платформата и я накараха да падне на колене. При вида на палача и неговия бич госпожа Ли запищя неистово, замоли с изхвръкнали от ужас очи за милост. Всичко това не бе в състояние да затрогне палача и двамата му помощници. Единият от тях сграбчи дългите плитки на осъдената и изтегли надолу главата й, докато другият смъкна елечето й и завърза ръцете й на гърба. Палачът претегли големия бич в ръката си. Ремъците завършваха с железни топчета, този страховит инструмент се използваше само за изпълнение на смъртно наказание.

Съдията даде знак и бичът се стовари върху гърба на госпожа Ли със звук, от който всички присъстващи изтръпнаха. Осъдената полетя напред и щеше да падне на земята, ако двамата помощници не я държаха здраво. Госпожа Ли нададе пронизителен крясък, когато успя да си поеме дъх. Палачът замахна отново, после пак. На шестия удар гърбът на осъдената бе раздран от раменете до кръста. Кръвта течеше обилно от раздраната плът. Тя изгуби съзнание. Съдията вдигна ръка. Мина време, докато госпожа Ли се свести. Палачът вдигна меча, помощниците му поставиха осъдената на колене. Съдията даде знак, тежкият меч падна и с един удар отдели главата от тялото. Съдията надписа челото с четчицата си и главата потъна в кошницата, за да бъде изложена в продължение на три дни на една от градските врати.

 

 

Първите лъчи на слънцето заиграха по шлемовете на войниците, когато съдията се качи в паланкина и се отправи към Храма на покровителя на града, следван и от коменданта на гарнизона. Двамата мъже запалиха благовонни пръчици и дълго се молиха. Съдията изповяда пред божествения закрилник всички престъпления, извършени в града, после се раздели с коменданта и се завърна в съдилището.

Там побърза да се затвори в кабинета си. Изпи чаша силен чай и изпрати сержанта да закуси. По-късно през деня щеше да напише доклада до висшите власти за изпълнението на смъртните присъди.

Сержантът се присъедини към своите побратими в големия двор. И тримата оживено ръкомахаха, докато Ма Жун се оплакваше от това, колко невярна излязла Черна Орхидея.

— Сигурен бях, че иска да се омъжи за мен. Та тя за малко не ме уби, когато ни нападнаха в планината! Но си ми харесваше.

— Бъди доволен, братко! — утешаваше го Цяо Тай. — Като бръснач й беше езичето на тази мома. Честно ти казвам, щеше много да си патиш с нея.

Ма Жун се плесна по челото.

— Ти ме подсещаш за нещо! — извика той. — Знам аз какво ще направя. Ще откупя Тълби! Доста е засукана, а пък не отбира думица китайски. С нея ще ми е мирна главата.

Тао Ган поклати унило глава. Лицето му се издължи още повече и той каза мрачно:

— Не си го и помисляй, братко. Само след седмица това женище ще ти надува ушите от сутрин до вечер. И то на китайски!

Но Ма Жун се беше разпалил:

— Още тази вечер отивам да я търся. Ако иска някой, да дойде с мен. Да знаете само какви жени има там! И никак, ама никак не се опъват!

Цяо Тай затегна пояса си и каза нетърпеливо:

— Точно за жени ли намерихме да си говорим? Я по-добре да отидем да хапнем нещо! Няма по-добро нещо от чаша топло вино на гладно.

Всички се съгласиха, че това е най-мъдрото, което могат да направят, и се отправиха към главната врата на съдилището.

През това време съдията се бе преоблякъл в ловен костюм и нареди на един стражник да каже в конюшнята да подготвят любимия му кон. Метна се на седлото, зави устата си с шалчето и се отправи към Южната врата.

Улиците бяха пълни със селяни от околността, които оживено обсъждаха сутрешните екзекуции, и никой не обърна внимание на самотния конник.

След като излезе от вратата, той пришпори коня. На лобното място стражниците разглобяваха платформата и засипваха с пясък кървавите петна. В полето съдията Ди отпусна юздите. Вдъхна сутрешния полъх и се огледа. Но дори ласкавата природа не носеше покой за измъчения му дух.

Както всеки път след изпълнение на смъртно наказание съдията се чувстваше смазан. Докато преследваше престъпника, беше неуморим. Но след изобличаването му, след като получеше неговите признания, искаше час по-скоро да забрави случая. Ненавистно му бе да присъства на екзекуции, на всичките кървави изтезания.

Откак бе говорил с учителя Жеравова Роба, мисълта да напусне службата го преследваше настойчиво и накрая се превърна във властно желание. Съдията си помисли, че вече е на четирийсет години. Не беше толкова късно да започне нов живот в малкото имение, което притежаваше в родната си провинция. Нима имаше нещо по-добро от мирния живот, далеч от градската суетня? Ще може да чете, да се посвети на възпитанието на децата си. Най-сетне ще има възможност да се заеме с онова, което от толкова време възнамеряваше — превеждането на някои от класическите текстове на съвременен език, така че да станат достъпни за всички. Не е ли и това също толкова достоен начин да служиш на държавата, колкото да посвещаваш времето си на човешката низост? В живота има толкова хубави неща, а за неговия пост претендираха множество чиновници.

И все пак съдията не бе съвсем уверен дали това е правилно решение. Какво би станало с империята, ако всички чиновници постъпят по този начин? Не беше ли негов дълг да даде по-късно възможност на синовете си също да станат държавни служители? Дали откъснатият живот ще позволи на момчетата достатъчно да се подготвят за изпитанията на бъдещето?

Съдията поклати глава и смушка коня. Като че ли единствено стиховете, прочетени в обиталището на учителя Жеравова Роба, можеха да му дадат отговор:

Два пътя извеждат до Вратата на вечния живот.

Единият като червей се рие в пръстта,

вторият като дракон лети в лазурната вис.

След странния разговор с отшелника тези стихове час по час изникваха в съзнанието му. Съдията въздъхна. Ще помоли стария учител да реши наместо него. Той ще съумее да му обясни кой от двата пътя му подхожда.

В подножието на планината слезе от седлото. Викна някакъв селянин, който работеше на близката нива, и го помоли да наглежда коня. По стръмната пътека се зададоха възрастен мъж и жена му, събирачи на дърва. Лицата им бяха сбръчкани, ръцете — възловати и сухи като клоните, които мъкнеха на гръб. Мъжът спря и свали тежкия си наръч на земята. Изтри стичащата се от челото му пот и попита вежливо:

— Накъде се е запътил почитаемият господин?

— Отивам при учителя Жеравова Роба — сухо отвърна съдията.

Старецът поклати бавно глава:

— Няма да го намерите у дома, почитаеми господине. От четири дни насам къщата е празна. Заварихме вратата да се хлопа, а пороят бе изкоренил всичките цветя. Ние с жена ми струпахме там събраните дърва.

Съдията се усети неописуемо самотен.

— Напразно ще си губите времето да ходите дотам, почитаеми господине — намеси се и селянинът, който стискаше юздата на коня му.

Съдията я пое машинално и попита събирача на дърва:

— Какво е станало със стария учител? Тялото му там ли е?

Лукава усмивка пробяга по сбръчканото лице. Човекът поклати умислено глава:

— Хора като него, почитаеми господине, не умират като вас и като мен. Те не принадлежат на този окаян свят, накрая отлитат като дракони в синьото небе и нищо не оставят след себе си.

Старецът метна отново вързопа на гърба си и закрачи по пътя.

Изведнъж всичко се проясни в главата на съдията. Той бе намерил отговора! С широка усмивка каза на селянина:

— Аз пък принадлежа на този свят. И ще продължа да се рия в пръстта!

Метна се на седлото и пришпори коня към Ланфан.