Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (17)

Глава 15
Художникът У разкрива своята тайна; съдията Ди нарежда да се претърси един квартал.

Големият гонг на съдилището удари три пъти, за да оповести началото на следобедното заседание. В залата се бяха наблъскали стотици граждани. Старият генерал Дън бе известна личност в Ланфан. Съдията Ди седна зад масата и нареди на кандидата Дън да излезе отпред. Докато той коленичеше пред подиума, съдията заговори:

— Онзи ден вие предявихте в съда обвинение срещу У Фан, че е убил баща ви. Проведох внимателно разследване и в резултат на него издадох заповед за арестуването на У. Но остават още някои въпроси за изясняване. Сега ще изслушам обвиняемия, слушайте внимателно и вие. Не се колебайте да се намесите, ако сте в състояние да дадете допълнителни сведения.

Съдията Ди попълни нареждане за тъмничаря. След малко двама стражници въведоха У в съдебната зала. Съдията забеляза, че е съвсем спокоен, докато пристъпваше към масата. У коленичи и почтително зачака съдията да заговори.

— Кажете ясно и високо как се казвате и какво ви е занятието! — заповяда съдията.

— Недостойната особа, коленичила пред негово превъзходителство — поде У, — се нарича У Фан. Младши кандидат съм за литературните изпити, но по силата на личните си предпочитания упражнявам благородния занаят на художник.

— Обвинен сте — строго изрече съдията — в убийството на генерал Дън Хугуо. Говорете истината и само истината!

— Ваше превъзходителство — спокойно започна У, — категорично отхвърлям обвинението. Името на жертвата ми е известно, както и престъплението, заради което генералът е трябвало да напусне военната служба. Баща ми често е разказвал за това позорно деяние. Но твърдо заявявам, че никога не съм се срещал с генерала. Дори не знаех, че живее в Ланфан, докато синът му не започна да разпространява злостни клевети по мой адрес. Не обърнах никакво внимание на хулите му, защото те сами по себе си бяха тъй нелепи, че не се нуждаеха от опровержение.

— Щом е така — изрече съдията с леден глас, — защо генералът толкова се е страхувал от вас? Защо е разпоредил вратите на дома му денонощно да бъдат заключени и се е затварял в библиотеката си? И защо сте наели съучастници, които да следят дома му, ако не сте замисляли покушение над живота на генерала?

— Трудно ми е да отговоря на първите два въпроса, ваше превъзходителство — отговори със същия уверен глас У, — защото се отнасят до вътрешния ред в дома на Дън, към който нямам никакво отношение. Колкото до третия, отричам да съм наемал, когото и да било, за да следи дома на Дън. Нека обвинителят доведе тук поне едного, когото, както той твърди, съм бил наел, за да се изправим очи в очи!

— Не бъдете толкова самоуверен, млади човече — строго каза съдията. — Всъщност аз вече открих един от тези негодници и когато му дойде времето, ще направя очна ставка помежду ви.

— Мерзавецът Дън го е подкупил да лъжесвидетелства! — гневно извика У.

Съдията Ди със задоволство установи, че бе успял да извади У от равновесие, и си каза, че сега е моментът да го изненада още веднъж. Той се изпъна в цял ръст и каза с режещ глас:

— Аз, окръжният съдия, ще ви кажа защо мразите семейство Дън! Не е заради враждата между баща ви и генерал Дън, а по съвсем лична и позорна причина. Погледнете портрета на тази жена!

Съдията извади от ръкава си изрязаното от рисунката на У лице на богинята Куан Ин. Връчи я на началника Фън да я подаде на У, без да сваля очи от обвиняемия и от кандидата Дън. Забеляза, че щом спомена за жена, и двамата пребледняха, а очите на Дън се отвориха широко от ужас. В този миг съдията чу сподавен вик. Началникът Фън все още стоеше с рисунката в ръка. Лицето му бе пепеляво на цвят, сякаш бе видял призрак.

— Господарю — викна той, — това е голямата ми дъщеря — Бяла Орхидея!

При това неочаквано разкритие тълпата се раздвижи.

— Тишина! — гръмко викна съдията и без да издава собственото си слисване, по-тихо добави: — Началник, покажете рисунката на обвиняемия!

От погледа на съдията не убягна, че при вика на началника У видимо се стъписа, докато младият Дън въздъхна дълбоко, сякаш бреме се бе смъкнало от плещите му, и бледостта му се стопи. У втренчи поглед в рисунката.

— Говорете! — ревна съдията. — Какви са отношенията ви с това момиче?

У бе мъртвешки блед, но каза с нетрепващ глас:

— Отказвам да отговоря!

Съдията се облегна назад и каза студено:

— Обвиняемият, изглежда, забравя, че се намира пред съда. Заповядвам ви да отговорите на въпроса ми!

— И до смърт да ме изтезавате — отчетливо и ясно отвърна У, — няма да отговоря на този въпрос!

Съдията Ди въздъхна и каза:

— Обвинявам ви в неуважение към съда!

После даде знак на двама стражници и те смъкнаха робата от гърба на У. Други двама го сграбчиха за ръцете и го натиснаха надолу, докато лицето му опря пода. После погледнаха очаквателно началника си, който стоеше пред тях с тежкия бич в ръка. Фън вдигна изтерзаното си лице. Съдията Ди разбра. Фън бе почтен човек и се страхуваше да не пребие в гнева си У до смърт. Съдията посочи един як набит стражник. Той пое бича, вдигна мускулестата си ръка и ремъкът се стовари върху голия гръб на У. Художникът изохкваше при всяко врязване на камшика в плътта. След десетия удар от нацепения му гръб потече кръв. Но той очевидно нямаше намерение да говори. След двайсетия удар тялото му се свлече на пода. Стражниците докладваха, че е припаднал. По знак на съдията двама от тях го изправиха на колене и тикнаха в ноздрите му кърпа, напоена с оцет, докато се свести.

— Погледни съдията си в очите! — заповяда съдията Ди. Един стражник сграбчи У за косата и дръпна главата му рязко назад. Съдията се наведе и напрегнато се взря в сгърченото лице. Устните на У конвулсивно помръднаха и изрекоха едва доловимо:

— Няма да говоря!

Стражникът замахна да удари У с тежката дръжка на бича през лицето, но съдията вдигна ръка. Заговори със спокоен глас:

— У, вие сте много умен младеж. Не може да не разбирате колко глупаво постъпвате. Предупреждавам ви, че зная за връзката ви с клетото девойче повече, отколкото предполагате.

У поклати глава.

— Зная всичко — спокойно продължи съдията — за срещите ви с Бяла Орхидея в скита „Трите съкровища“ при Източната врата…

У скочи на крака. Олюля се и един стражник го подхвана под мишницата, за да не падне, но младежът не му обърна внимание. Вдигна голата си дясна ръка, обляна в кръв, и като размаха юмрук срещу съдията, викна пронизително:

— Свършено е с нея! Ти, чиновническо куче, ти я уби!

От тълпата се дочуха гневни викове. Началникът Фън заговори нещо несвързано. Стражниците се объркаха, не знаеха какво да правят. Съдията Ди стовари чукчето си на масата и заглуши всички с гръмовния си глас:

— Тишина!

Всички замряха.

— Ако се наложи още веднъж да въдворявам ред — строго предупреди съдията, — ще опразня залата! Всички да стоят на местата си!

У се бе свлякъл на пода и тялото му се тресеше от ридания. Началникът Фън се бе изопнал като струна и хапеше устни, докато от брадичката му не покапаха капки кръв. Съдията Ди бавно подръпна бакенбардите си. После дълбокият му глас прокънтя сред напрегнатата тишина:

— Младши кандидат У, осъзнавате ли, че не ви остава друго, освен да кажете цялата истина. Ако, както разбирам от последните ви думи, съм поставил живота на Бяла Орхидея в опасност, споменавайки вашите срещи с нея в онзи запуснат храм, ваша е отговорността за злочестината й. Имахте предостатъчно възможности да ме предупредите.

Съдията направи знак на стражниците. Те дадоха на У чаша силен чай. У го изпи наведнъж и отговори:

— Сега вече целият град знае тайната й! Никой не може да я спаси!

— Оставете на съда да прецени дали може да бъде спасена, или не! — сухо каза съдията. — Отново ви заповядвам да кажете цялата истина!

У се овладя и заговори тихо:

— Недалеч от Източната врата има един малък будистки храм. Нарича се скит „Трите съкровища“. Строили са го монаси от Котан още преди години, когато пътят за западните земи е минавал през Ланфан. После си заминали и оттогава храмът се руши. Хората от квартала разграбили вратите и останалата дървения за огрев. Но великолепните стенописи, направени от монасите, си стоят. Открих ги случайно, докато обикалях града да търся будистки произведения на изкуството. Често ходех там и прерисувах фреските. С времето малката градинка зад храма ми стана любимо място. Обичах да ходя нощем в нея и да се любувам на луната. Една вечер, преди близо три седмици, след един запой тръгнах да се разходя до храма, за да ми се избистри главата. Неочаквано, както си седях на каменната пейка, влезе една девойка.

У сведе още по-ниско глава. В залата се бе възцарила гробна тишина. У вдигна невиждащи очи и продължи:

— Стори ми се, че самата милосърдна повелителка Куан Ин е слязла на земята. Момичето бе само по тънка бяла копринена роба и с бял копринен шал на главата. На лицето й се четеше дълбока тъга, по бледите й страни блестяха сълзи. И досега това божествено лице е пред очите ми. Цял живот няма да го забравя.

У закри лице с длани, но бързо отпусна равнодушно ръце надолу.

— Завтекох се към нея и й наговорих някакви думи, не знам точно какви. Дори заеквах от вълнение. Тя отстъпи назад и прошепна: „Не говорете, моля ви! И ме оставете, страх ме е!“ Паднах на колене пред нея и я замолих да ми се довери. Тя се загърна плътно с робата си и каза тихичко: „Забранено ми е да излизам, но тази вечер успях да се измъкна. Трябва да се върна, ако разберат, ще ме убият! Не казвайте никому. Ще дойда пак!“ В този миг облак забули луната и аз чух само забързаните й стъпки. Същата нощ претърсих педя по педя храма, пребродих и квартала, но от нея нямаше и следа.

У замълча. Съдията Ди направи знак да му дадат отново чай, но У поклати нетърпеливо глава и продължи:

— От онази незабравима нощ почти всяка вечер ходя в храма, но тя не се появи повече. Явно я държат под ключ. А сега, когато разходката й до храма вече не е тайна, злият демон, който я държи затворена, ще я убие.

У избухна в ридания. Съдията Ди помълча известно време, после каза:

— Сега сам виждате колко опасно е човек да премълчава истината. Съдът ще направи всичко възможно, за да намери девойката. А междувременно ви съветвам да признаете как убихте генерал Дън!

— Ще призная каквото искате — извика У, — но не сега! Умолявам негово превъзходителство да изпрати хората си на часа, за да я спасят! Може би все още не е късно.

Съдията Ди сви рамене и кимна към стражниците. Те вдигнаха У и го повлякоха обратно в тъмницата.

— Кандидат Дън — поде съдията, — заседанието придоби крайно неочакван развой, който няма никаква връзка с обвинението ви срещу У. Но обвиняемият засега не е в състояние да даде показания. Временно преустановявам разглеждането на жалбата ви, което ще продължа в подходящ момент.

Съдията удари с чукчето по масата, стана и изчезна зад завесата. Тълпата бавно се заизнизва от съдебната зала. Всеки искаше да изкаже мнението си за потресаващия развой на събитията.

Докато се преобличаше в делничната си роба, съдията Ди нареди на сержант Хун да повика началника Фън. Ма Жун и Тао Ган седнаха на столчетата си пред бюрото. Когато Фън влезе, съдията каза:

— Началник, това беше тежко изпитание за теб. Съжалявам, че не ти показах рисунката по-рано, но не можех да предположа, че има нещо общо с голямата ти дъщеря. Поне най-сетне разполагаме с някаква следа.

Докато говореше, съдията взе лакираната си червена четка и попълни три бланки.

— Вземи двайсет въоръжени стражници и тръгвайте веднага към онзи храм! — нареди той. — Ма Жун и Тао Ган ще ви водят. Можеш да бъдеш сигурен, че по-добри от тях за такава работа няма. Тези нареждания ви дават право да влизате и да претърсвате всяка къща в квартала.

Съдията удари големия печат на съдилището върху документите и ги подаде на Ма Жун. Той ги пъхна в ръкава си и тримата изхвърчаха навън. Съдията Ди нареди на писаря да донесе свеж чай. Изпи една чаша и се обърна към сержант Хун:

— Радвам се, че най-сетне изскочи нещо за изчезналата дъщеря на началника. Значи У нея е рисувал навсякъде. Наистина, прилича донякъде на по-малката дъщеря на Фън — Черна Орхидея. Трябваше веднага да забележа.

— Хм, изглежда, единственият, който има набито око за женските лица — лукаво вметна сержантът, — е нашият непобедим Ма Жун.

Съдията се поусмихна.

— Прав си, изглежда. Ма Жун е наблюдавал Черна Орхидея по-внимателно от всички нас — след това лицето на съдията отново доби обичайното си строго изражение. — Само небесата знаят в какво състояние ще намерят клетото момиче, ако изобщо го намерят, разбира се. Преведем ли поетичното описание, което направи нашият художник, на делничен език, излиза, че оная нощ Бяла Орхидея е отишла в храма само по нощна риза. А това означава, че най-вероятно някой развратник я държи затворена в околностите на храма. Нищо чудно, ако е разбрал, че е излизала тайно, да се е уплашил и да я е убил. Някой ден можем да открием тялото й, хвърлено в пресъхнал кладенец…

— Всичко това — отбеляза сержант Хун — ни най-малко не ни помага, за да изясним убийството на генерала. Май ще се наложи този проклет художник да бъде разпитан с бич.

Съдията подмина думите на сержанта и каза:

— Едно нещо ми направи впечатление по време на разпита. Когато споменах, че е замесена жена, и У, и Дън пребледняха. Дън съвсем явно се изплаши. Но видимо му олекна, когато разбра, че става дума за дъщерята на началника. Изглежда, някаква жена играе роля и в убийството на генерала. Вероятно същата, на която Дън посвещава разпасаните си стихове.

На вратата се почука. Сержант Хун стана и отвори. Влезе Черна Орхидея, поклони се дълбоко пред съдията и каза:

— Моля негово превъзходителство да ме извини за дързостта, но не намерих баща си, затова се осмелих сама да се явя, за да докладвам.

— Навреме идваш, дете мое! — побърза да я успокои съдията. — Тъкмо говорехме за семейство Дън. Забелязала ли си младият господар да отсъства продължително от дома?

Черна Орхидея поклати малката си главица.

— Не, ваше превъзходителство, той почти не излиза. И на слугите им е омръзнало. Нямат мира от него, непрекъснато се мотае из къщата и все слухти и мърмори, че това са сбъркали или онова са пропуснали. Една прислужничка дори го видяла през нощта да дебне в коридора. Тръгнал да лови слугите, докато играят комар.

— Как посрещна той неочакваното ми посещение тази сутрин? — попита съдията.

— Аз бях в стаята на младия господар, когато един слуга извести за пристигането на негово превъзходителство. Двамата със съпругата му пресмятаха колко ще струва погребението. Младият господар много се зарадва, че негово превъзходителство идва пак, и рече на жена си: „Нали ти казах, първия път огледаха библиотеката съвсем бегло. Радвам се, че съдията идва пак. Сто на сто са пропуснали важни улики!“ Жена му го скастри да не се мисли за по-умен от един магистрат и той се измъкна набързо, за да посрещне негово превъзходителство.

Съдията мълчаливо отпи глътка чай. После каза:

— Благодаря ти, чудесна работа свърши! Имаш зорки очи и уши! Няма нужда повече да ходиш у Дън. Днес следобед получихме сведения за по-голямата ти сестра и баща ти отиде да я търси. Сега иди в стаята си. Искрено се надявам баща ти да се върне с добри новини!

Черна Орхидея побърза да се сбогува.

— Странно! — обади се сержант Хун. — Бях готов да се обзаложа, че кандидатът Дън си е свил някъде тайно любовно гнездо, където се среща със своята непозната хубавица.

Съдията Ди кимна.

— От друга страна — каза той, — това може да е старо увлечение, отдавна приключено и забравено. Някои хора имат неприятния навик да трупат такива спомени. И все пак съм сигурен, че стиховете, които донесе Черна Орхидея, са писани скоро. Тао Ган откри ли в тях нещо за тайнствената непозната, на която са посветени?

— Не — отвърна сержант Хун, — но много се забавляваше с тях. През цялото време се кикотеше, докато ги преписваше с този негов изискан почерк.

Съдията Ди се усмихна снизходително. Потърси в купчината книжа на писалището си и измъкна стиховете, които Тао Ган бе преписал грижливо на фина хартия за писма. Облегна се назад и зачете. След малко заяви:

— Едно и също навсякъде. Каква досада! Явно е хлътнал до уши. Сякаш поезията няма много по-висше назначение! Слушай:

Затворена с тежката врата, спусна се пердето на леглото,

със сърма изтъканите завивки са огнено гнездо за любовта.

Какво значат обичаи и приличие в шеметната ни притома?

С вулканичния си плам на предписанията се надсмиват двама.

Нозете й са лотосови цветове, нарови зърна устата,

бедрата гладки, хладни като сняг, а и тази алабастрова гръд:

ще одума ли някой луната, че с петна бил засенчен ликът й?

И белият ахат от нея пие хубостта си тъй сияйна.

За какво са ни нас на Запада далечните благоухания?

Със своя мирис изкусителен и сладък тялото й мами, мами.

Луд е, който не по тази хубост, а по друга крее

и помамен от видения лъжливи, в далечината се зарее!

Съдията хвърли с нескрито презрение листа на бюрото.

— Детинско стихоплетство! — отсече той и подръпна дългите си бакенбарди.

Лицето му изглеждаше съвсем отнесено, но изведнъж чертите му се изопнаха. Той грабна листа, който току-що бе захвърлил, и внимателно прочете отново стихотворението. Сержант Хун разбра, че е открил нещо. Стана и надникна през рамото му. Съдията Ди удари с юмрук по бюрото.

— Дай ми показанията на домоуправителя при предварителното следствие в дома на Дън! — заповяда той.

Сержант Хун извади един подпечатан лист от кожената кутия, в която бяха събрани всички документи, свързани с убийството на генерал Дън. Съдията Ди го изчете от край до край и го върна обратно. После стана от креслото и закрачи из кабинета.

— До каква степен оглупява човек, когато се влюби! — неочаквано възкликна той. — Убийството на генерала вече е наполовина изяснено. Ама че мерзост!