Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (23)

Глава 21
Един хитроумен механизъм излиза наяве; Цяо Тай разказва печална история.

Новината за арестуването на Ю Ки се бе разнесла из града като светкавица заедно с какви ли не фантастични слухове за залавянето на уйгурския вожд. На другата сутрин пред вратата на съдебната зала се блъскаше огромна тълпа.

След като се разположи в голямото кресло, съдията Ди бавно обходи с поглед зяпналите в него зрители. Изпитваше известно колебание, как да започне разпита. Ю Ки беше майстор в увъртането и преструвките. Може би изваждането на този лицемер от бърлогата му все пак го е изкарало от равновесие, помисли си съдията. Написа нареждане за тъмничаря и го подаде на началника на стражата. Въведоха престъпника и съдията установи, че не се е излъгал. След една нощ в килията Ю Ки бе станал друг човек. Неизменната му маска на угодлива приветливост се бе разтопила. Пред съдията стоеше един пречупен и обезсилен човек.

— Вчера на следобедното заседание приключихме с формалностите — започна съдията с тържествен тон. — Можеш веднага да пристъпиш към самопризнанията.

— Ваше величество — поде с погаснал глас подсъдимият, — когато човек е загубил всякаква надежда и в този, и в онзи свят, няма причини да крие истината — Ю Ки направи кратка пауза и продължи горчиво: — Зная колко много ме мразеше моят баща. И моите чувства не бяха по-слаби въпреки страха ми от него. Още докато беше жив, се зарекох да стана по-велик от него. Той бе стигнал до губернатор, аз щях да бъда владетел! Години наред изучавах положението по границите. Разбрах, че ако няколко племена се обединят под властта на един водач, няма да им е трудно да превземат цялата погранична област. Ланфан можеше да се превърне в столица на основано от мен княжество. Залъгвайки китайските власти с мъгляви обещания и безкрайни преговори за подчинение на императорския трон, можех да разширя владенията си на запад, като привличам все нови и нови варварски вождове. Колкото повече щях да заздравявам положението си на запад, толкова по-твърда позиция щях да заемам спрямо китайските власти, докато накрая станех толкова силен, че никой да не смее да излезе срещу мен — Ю Ки въздъхна и продължи: — Моята обиграност като дипломат и доброто познаване на вътрешното положение в Китай бяха силни козове. От военно дело обаче не разбирах нищо. В лицето на Шиен Моу открих пълководеца, от когото се нуждаех. Той беше решителен и безмилостен мъж, но не притежаваше качествата на политически вожд. Подтикнах го да завземе властта в Ланфан и го учех как да противодейства на централната власт. Имах намерение да го направя върховен главнокомандващ след успеха на начинанието ни. Междувременно узурпацията ми даваше възможност да наблюдавам реакцията на висшите власти. Всичко се развиваше гладко. Императорското правителство, изглежда, се бе примирило с незаконното положение, установено в Ланфан. Затова реших да премина към следващия етап и влязох във връзка с уйгурските племена. Точно този миг избра онзи безумец съдията Пън, за да си напъха носа в нашите работи! Досадна неточност му позволи да залови мое писмо до един от уйгурските вождове. Трябваше да действам незабавно. Наредих на Оролакчи, братовчед на хана и мой доверен човек, да примами Пън близо до реката и да го убие. Шиен Моу страшно се разгневи. Уплаши се да не би правителството да вземе мерки. Казах му как да прикрие престъплението, и нещата се успокоиха.

Съдията Ди понечи да прекъсне подсъдимия, но се отказа. Реши, че е по-добре да го остави да изложи всичко от своя гледна точка. Ю Ки продължи със същия погаснал глас:

— Канех се вече да мина в настъпление, но тогава ханът получи тревожни вести за китайски победи над северните варвари. Уплаши се и в крайна сметка отказа да ми помогне. Бях принуден да започна сложни преговори с няколко по-незначителни вождове, но все пак успях да събера три могъщи племена. Бяха готови да нападнат града, при условие че им отворя решетката на речната врата и завзема с моите хора няколко важни стратегически точки в Ланфан. Определихме и датата на нападението, но тогава в града пристигна негово превъзходителство с един полк от редовната армия, тръгнал на обиколка по границата. Шиен Моу бе арестуван, хората му — разпръснати. Изплаших се, че плановете ми ще бъдат разкрити и че в Ланфан ще се установи постоянен гарнизон, и реших да действам незабавно. Тази нощ в равнината ще се съберат три племена уйгури. В полунощ трябваше да видят огъня, запален на стражевата кула, и да нахлуят в града през речната врата. Това е всичко.

От тълпата се надигна възбуден ропот. Зрителите изведнъж установяваха, че над главите им е висяла страшна заплаха, че малко е оставало кръвожадните варвари да подложат на сеч и огън техния град.

— Тишина! — изрева съдията и заповяда на Ю Ки: — Кажи колко въоръжени мъже имат трите племена!

Ю Ки помисли и отговори:

— Около две хиляди добре обучени конни стрелци и стотина пешаци.

— Каква е ролята на тримата китайски търговци в твоя план?

— Никога не съм ги виждал. Стараех се колкото може по-малко да се показвам. Наредих на Оролакчи да си намери десетина съучастници китайци, за да има кой да заведе неговите уйгурски воини до съдилището и градските врати. Той се е свързал с тях и ги е подкупил.

Съдията заповяда на старшия писар да прочете на глас показанията на подсъдимия. Ю Ки потвърди, че записаното съответства на показанията му, и сложи отпечатък от палеца си под протокола. Съдията Ди изпъна рамене и изрече с тържествен тон:

— Ю Ки, обявявам те за виновен в измяна на родината. Сега от висшите власти зависи да облекчат присъдата ти, като вземат предвид славното минало на твоя бележит баща и факта, че направи доброволни самопризнания. Мой дълг е все пак да те предупредя, че за измяна в закона е предвидено смъртно наказание в една от най-суровите му форми. Тялото на престъпника се реже на малки парчета, изтезанието се нарича „бавна смърт“. Отведете затворника!

След това съдията се обърна към присъстващите:

— Обезвредени са всички водачи на този коварен заговор. Варварите няма да посмеят да нападнат тази нощ, защото няма да видят уговорения сигнал. Същевременно са взети всички необходими мерки да бъдат отблъснати, ако все пак тръгнат в атака. През деня ще получите указания от своите квартални надзорници. Но нямате повод за страх, варварите никога не са превземали укрепен град!

Шумни възгласи изпълниха залата. Съдията стовари чукчето си на масата и обяви:

— Преминавам към разглеждане на делото „Дън срещу У“.

С червената си лакирана четчица той написа нареждане за тъмничаря. След малко двама стражници избутаха У пред подиума. Докато художникът коленичеше, съдията извади от ръкава си една картонена кутийка и я избута през края на масата. Тя падна на пода, претърколи се няколко пъти и спря точно пред У. Художникът я изгледа зачуден. Това беше кутийката, открита в ръкава на убития генерал. Ъгълчето, изгризало от мишката, бе внимателно подлепено.

— Позната ли ти е тази вещ? — попита съдията. У вдигна глава.

— В такива кутийки продават захаросани плодове на пазарището до кулата с барабана. И аз съм купувал, но точно такава не съм виждал. По надписа на капака съдя, че е била предназначена за подарък.

— Точно така — каза съдията. — Това е подарък за рожден ден. Ще опиташ ли една от тези сливи?

У погледна объркано към съдията, после сви рамене и заяви:

— Защо не, ваше превъзходителство!

Той отвори кутията. Върху бяла копринена хартия изящно бяха наредени девет сливи. У ги опипа с пръст, избра си най-меката и я лапна. Сдъвка я грижливо и изплю костилката на пода.

— Негово превъзходителство желае ли да изям още една? — учтиво попита той.

— Достатъчно! — каза съдията. — Можеш да се оттеглиш.

У стана и се огледа към стражниците, застанали отляво и отдясно на подиума. Те не направиха и най-малкото движение, за да го поведат обратно в тъмницата. С нарастващо учудване художникът се дръпна няколко крачки назад. Застана неподвижен и загледа съдията с любопитство.

— Да дойде кандидатът Дън! — заповяда съдията. Докато Дън падаше на колене пред подиума, съдията заяви:

— Кандидат Дън, вече знам кой е убил вашия баща. И все пак не мога да кажа, че съм изяснил всичко около този загадъчен случай, който в хода на разследването се усложняваше непрекъснато. Срещу баща ви едновременно е бил направен втори опит за покушение. Но неуспелите опити са извън правомощията на този съд. Мога обаче да заявя, че обвиненият У няма нищо общо с убийството на генерала. Обявявам за приключено делото срещу У Фан!

Зачуден шепот се понесе из залата. Кандидатът Дън мълчеше. Той не се осмели да повтори обвинението си срещу У.

— Негово превъзходителство откри ли Бяла Орхидея? — извика У.

Съдията поклати отрицателно глава. Художникът се обърна мълчаливо, без да изрече дори обичайните учтивости, и си проби път сред тълпата до изхода на залата.

Съдията Ди вдигна от масата една червена лакирана четчица за писане.

— Станете, кандидат Дън! — заповяда той. — Разкажете всичко, което знаете за тази четка.

Докато говореше, той я подаде на Дън с кухата дръжка, насочена към лицето му. Кандидатът изглеждаше напълно объркан. Пое четката от ръката на съдията и я повъртя между пръстите си. Прочете надписа, изрязан на дръжката, и кимна.

— Надписът ми припомни откъде идва този предмет, ваше превъзходителство. Преди няколко години моят баща ми показа в колекцията си тази четка заедно с няколко много редки нефритови фигурки. Един много високопоставен мъж му ги поднесъл като предварителен подарък за шейсетия му юбилей. Не му каза името, само обясни, че този човек знаел, че няма да е жив тогава, затова го поздравил предварително, а баща ми обещал, че ще изчака юбилея и чак тогава ще започне да пише с тази четка. Покойният ми баща много държеше на този предмет. След като ми го показа, внимателно го прибра обратно в ковчежето заедно с нефритовите фигурки.

— С тази четка е бил убит баща ви — бавно изрече съдията.

Кандидатът Дън изгледа смаяно четката, която продължаваше да държи в ръката си. Приближи я до лицето си, обърна я отвсякъде, зажумя с едно око, за да надникне в кухата дръжка. Накрая поклати недоверчиво глава.

Съдията Ди проследи внимателно всички жестове на Дън.

— Върнете ми четката! — заповяда рязко той. — Сега ще ви покажа как е било извършено престъплението.

Кандидатът подаде четката и съдията я пое с лявата ръка. С дясната извади от ръкава си някаква къса дървена пръчица и я вдигна високо, за да я видят всички.

— Този предмет — обясни той — е точно копие от дърво на дръжката на миниатюрното ножче, което намерихме забито в гърлото на генерал Дън. Дължината му е точно както на оръжието на убийството заедно с острието. Сега ще го пъхна в кухата дръжка на четката.

Дебелината на пръчицата съвпадна точно с отвора. Но след като влезе донякъде, тя засече. Съдията подаде четката на Ма Жун.

— Вкарай пръчката докрай! — заповяда той.

Ма Жун постави дебелия си палец на върха на пръчката. След това натисна, отначало леко, след това с доста сила, докато тя се скри напълно в дръжката. Ма Жун погледна въпросително господаря си.

— Протегни сега напред ръка и си дръпни рязко палеца! — нареди съдията.

Пръчицата изхвърча във въздуха на повече от пет стъпки височина и изтрака на плочите. Съдията се облегна в креслото си. Поглади брадата си и каза замислено:

— Тази четка е смъртоносно оръжие, изработено с невероятна изобретателност. Във вътрешността на дръжката има не докрай нацепена тръстикова цев, която играе ролята на пружина. След като я е вкарал, хитроумният майстор на този инструмент е събрал нацепените връхчета едно към друго с помощта на тръбичка. През същата тръбичка е сипал вътре малко разтопена смола, изчакал е да застине и тогава е заменил тръбичката с това.

Съдията отвори една кутия и внимателно извади от нея малкото ножче, което бе причинило смъртта на генерала.

— Както видяхте — продължи той, — тръбовидната дръжка на ножчето влиза точно в дръжката на четката, а завитото му кухо острие прилепва за стената на дръжката отвътре. Дори и при внимателен оглед ножчето остава невидимо. Преди години една загадъчна личност подарява тази четка на генерала и с това подписва смъртната му присъда. Този човек е знаел, че когато за пръв път използва четката, генералът ще я доближи до пламъка на свещ, за да опърли стърчащите косъмчета, както се прави винаги. Топлината ще разтопи смолата, пружината ще се освободи и отровното ножче ще излети от дръжката, за да се забие с много голяма вероятност в гърлото или в лицето на жертвата. А освободените пружинки ще прилепнат плътно към вътрешната стена на дръжката.

Докато съдията обясняваше, на лицето на кандидата Дън се изписа почуда. После очите му се изпълниха с ужас и неверие и той извика:

— Но как така, ваше превъзходителство! Кой е изработил това демонско оръжие?

— Той сам се е подписал под злодеянието си. Единствено дързостта на убиеца ми помогна да разреша загадката. Ще ви прочета на глас надписа, изрязан на дръжката: „Дълбок поклон в мига, когато приключват шестте цикъла. Обиталището на покоя.“

— Кой се крие зад този подпис? — високо извика кандидатът Дън.

Съдията поклати глава:

— Името е било известно само на съвсем тесен кръг близки приятели. Вчера научих, че това е бил литературен псевдоним на покойния губернатор Ю Шушиен.

Залата се разтресе от викове. Съдията изчака да се възцари спокойствие и продължи:

— Съдбата пожела в един и същ ден синът и бащата да се явят пред този съд: синът жив, бащата като дух. Вие, кандидат Дън, сигурно знаете по-добре от мен в какво се е провинил баща ви, за да накара стария губернатор да го осъди на смърт и сам да изпълни присъдата си по толкова странен начин. Но не на мен е дадено да съдя мъртвите. Аз, магистратът на този окръг, обявявам край на това дело.

Съдията удари с чукчето си по масата. После стана и изчезна зад завесата в дъното на подиума.

Зрителите бавно опразниха залата, възбудени докрай. Всички се дивяха на неочакваното обяснение за убийството на генерала, мнозина възхваляваха своя съдия, който бе открил действието на хитроумното оръжие. Но по-възрастните, запознати с юридическите тънкости, клатеха глава в недоумение. Каква беше тази история със захаросаните сливи? Очевидно съдията таеше нещо.

Началникът на стражата завари в караулното У, който го чакаше. Художникът се поклони дълбоко и каза настойчиво:

— Моля ви, разрешете ми да ви помогна в търсенето на Бяла Орхидея!

Фън го погледна умислено и отговори:

— Вие бяхте готов да изтърпите най-страшните изтезания, за да не изложите на опасност дъщеря ми. С радост приемам предложението ви, господин У. Сега трябва да изпълня една заповед. Изчакайте ме тук. Когато се върна, ще ви разкажа всичко за нашето безуспешно издирване.

След това, без да обръща внимание на протестите на У, началникът на стражата се насочи към изхода, местейки поглед от лице на лице. Когато забеляза сред последните, които напускаха съдилището, кандидата Дън, изтича при него.

— Господин Дън — каза той, — негово превъзходителство желае да поговори с вас в кабинета си.

Съдията Ди седеше на бюрото, заобиколен от четиримата си помощници. Беше заповядал на Тао Ган да разреже по дължина дръжката на четката. Топченцето смола се оказа още на дъното, откриха и дървената пружина. Когато Фън въведе кандидата в кабинета, съдията каза на помощниците си:

— Можете да се оттеглите. Засега нямам нужда от вас.

Всички тръгнаха към вратата, с изключение на Цяо Тай, който остана на място пред бюрото.

— Господарю — с очевидно притеснение каза той, — моля, разрешете ми да остана.

Съдията сви рамене и погледна застиналото му лице. После кимна мълчаливо към едно от столчетата до бюрото. Цяо Тай седна. Кандидатът Дън понечи да направи същото. Но съдията не го покани да седне, младият мъж се подвоуми за миг и остана прав.

— Кандидат Дън — започна съдията, — не желаех публично да обсъждам деянията на баща ви. Ако не съществуваше една особена причина, която ще ви разкрия след малко, не бих го обвинявал и пред вас, неговия единствен син. Ще ви кажа защо вашият баща е бил осъден да си подаде оставката. Докато още живеех в столицата, в императорската канцелария бяха заведени като поверителни документите за този случай. В тях няма никакви подробности за грозната история, защото нито един очевидец не е останал жив. Но командирът У е успял да събере достатъчно косвени свидетелства, за да докаже недвусмислено отговорността на вашия баща за изтребването на цял един полк от нашата велика императорска армия. По политически съображения властите не са взели никакви мерки срещу баща ви и тогава губернаторът Ю е решил собственоръчно да накаже престъпника. Старият губернатор беше изключително сърцат човек. Не от страх е действал по този причудлив начин, а за да не опозори едно семейство. Сигурен съм, че точно това го е накарало да измисли наказание, изплъзващо се от правосъдието на този свят. Аз не се наемам да го съдя. Човек, замесен от такова тесто, се извисява над нашите правила. Държах просто да сте наясно, че всички факти, свързани с този случай, са ми известни.

Дън мълчеше. Беше ясно, че е знаел за престъплението на баща си. Стоеше с наведена глава и гледаше в пода. Цяо Тай бе замръзнал на столчето. Очите му, вторачени напред, сякаш не виждаха нищо. В тягостното мълчание съдията Ди поглаждаше машинално брадата си. После изведнъж каза:

— Толкоз за баща ви, сега да минем към вас!

Цяо Тай се изправи.

— Позволете да се оттегля, господарю.

Съдията кимна и Цяо Тай излезе, без да каже дума повече.

Съдията продължи да мълчи. Най-сетне кандидатът Дън вдигна към магистрата уплашения си поглед и в същия миг се дръпна ужасен назад. Две огнени очи го пронизаха. Съдията Ди стисна подлакътниците на креслото, надигна се в цял ръст и извика с огромно презрение:

— Гледай своя съдия в очите, нещастнико!

Младежът сякаш се беше вкаменил с разширени от уплаха зеници.

— Негодник! — гласът на съдията трепереше от възмущение. — Мислеше си, че можеш да излъжеш мен, твоя съдия, с гнусните си козни!

Съдията се овладя с усилие. Когато заговори отново, тонът му бе равен, но в него звънтяха метални нотки. Смръзнат от уплаха, кандидатът Дън целият се сви.

— Не У Фан се е опитал да убие баща ти с отрова, а ти, неговият единствен син! С пристигането на художника в Ланфан ти е хрумнало на негов гръб да прехвърлиш гнусното престъпление, което си подготвял. Започнал си да пръскаш всякакви клюки по негов адрес, следял си го. Вмъкнал си се една вечер в ателието му, когато е бил излязъл или се е напивал долу в кръчмата, и си откраднал лист хартия с неговия печат.

Дън отвори уста. Съдията стовари с всичка сила юмрука си на бюрото.

— Мълчи! — изрева той и продължи с малко по-спокоен глас: — На тържествената вечеря по случай юбилея на баща ти през цялото време си държал кутията с отровните сливи в ръкава си. Когато баща ти е станал от масата, ти, неговият предан син, си го придружил до библиотеката. Домоуправителят е вървял на няколко крачки след вас. После баща ти отключва вратата. Ти коленичиш и му пожелаваш лека нощ. През това време домоуправителят влиза вътре, за да запали двете свещи на бюрото. Използваш мига, за да извадиш кутията от ръкава си и безмълвно да я поднесеш на генерала. Свеждаш глава, надписът на капака прави всяко обяснение излишно. Баща ти благодари и пъха кутията в ръкава си. Именно тогава излиза домоуправителят и остава с впечатлението, че баща ти прибира ключа в ръкава си, като ти благодари, задето си му пожелал лека нощ. Но се е бавил вътре около две минути, докато запали свещите. Смешно е да се допусне, че през цялото това време баща ти е продължавал да стиска ключа в ръка! Очевидно го е бил пъхнал в ръкава си веднага след като е отключил. Не, жестът, зърнат от домоуправителя, е бил, за да прибере кутията. Оръжието, с което един извратен син се е опитал да убие баща си!

Очите на съдията Ди се забиха като две ками в зениците на Дън. Младежът започна да трепери целият. Погледът на съдията ставаше все по-заплашителен.

— Всъщност ти не си убил баща си — продължи съдията с уморен глас. — Преди да отвори кутията, оръжието на губернатора го е поразило.

Кандидатът Дън преглътна мъчително няколко пъти. След това се прокашля и извика пресилено:

— Но защо? Защо да се опитвам да убия баща си?

Съдията стана и грабна един свитък от документите по делото „Дън“. Разви го, изправи се досами младежа и изрева със страшен глас:

— Ти ли, нещастен безумецо, се осмеляваш да ми зададеш този въпрос, когато нескопосните ти похотливи стихчета не само ясно посочват разпасаната жена, заради която си намразил баща си, но и говорят достатъчно за порочната ви връзка! — съдията хвърли свитъка в лицето на Дън и продължи: — Я прочети, за да си опресниш паметта, некадърните си стихове за алабастровата й гръд и за луната, която никой не одумвал за петната й. Научих случайно от една прислужничка, че четвъртата жена на баща ти имала на лявата си гръд голяма грозна бенка. Дън, ти си извършил гнусно престъпно прелюбодеяние с една от бащините ти съпруги!

Пак се възцари тягостно мълчание. Когато съдията проговори след малко, гласът му звучеше уморено:

— Мога да ви изправя двамата с любовницата ти пред съда за това отвратително прелюбодеяние. Но целта на закона е преди всичко да се поправят неправдите, предизвикани от престъпни деяния. В твоя случай е късно. Единственото, което може да се стори, е да се пресече пътят за разпространение на злото. Когато един клон изгние, градинарят го отрязва, за да спаси живота на дървото. Баща ти не е сред живите, ти си единственият му син и нямаш деца. Този загнил клон от рода Дън трябва да бъде отрязан! Това е всичко, кандидат Дън.

Младежът се завъртя на пети и излезе от кабинета. Коленете му се огъваха, крачеше като насън.

На вратата се почука. Лицето на съдията просветля, когато видя Цяо Тай.

— Седни, приятелю! — покани го той с уморена усмивка. Помощникът се отпусна на едно от столчетата. Лицето му беше бледо, чертите — изопнати. Без никакво предисловие започна с безизразен глас, сякаш четеше официален доклад:

— Преди десет години, есенно време, генерал Дън Хугуо начело на седем хиляди души се озова лице в лице с леко превъзхождащи варварски сили отвъд северната граница. Очертаваше се равностойна битка. Но генералът не пожела да излага на опасност живота си. Влезе в тайни преговори с варварите и получи от техния вожд обещание, че ще отстъпят. При едно условие! Варварският предводител пожела в замяна на отстъплението главите на седемстотин наши момчета. Неговите хора трябвало да отнесат в становете си доказателство за своята храброст. Дън прие тази недостойна сделка. Заповяда на шести полк от Лявото крило да заеме изнесена напред позиция в края на равнината. Полкът се състоеше от осемстотин души начело с командващия Лян, един от най-безстрашните висши офицери в нашата велика императорска армия, и осем капитани. Едва бяха успели да стъпят в долината, и две хиляди варвари се сринаха върху тях от планинския склон. Всички се биха храбро, но какво можеха да направят при такова превъзходство на противника! Загинаха до един. Варварите отсякоха главите на повечето, набучиха ги на копията си и заминаха. Седмина от осемте капитани бяха насечени на парчета. Но осмият, зашеметен от удар с копие по шлема, остана да лежи, затиснат под коня си. Дойде в съзнание след заминаването на варварите и с ужас установи, че е единственият оцелял.

Гласът на Цяо Тай ставаше все по-напрегнат. Пот капеше на едри капки от челото му. Той продължи:

— Този капитан се добра до столицата и разказа пред властите за престъплението на генерал Дън. Те не предприеха нищо. Казаха на капитана, че случаят бил приключен. Да забравел за него. Тогава този воин хвърли униформата си и се закле в душите на загиналите си другари, че няма да се успокои, докато не открие генерал Дън и не му отсече главата. Смени името си, отиде при братята от зелените гори. Дълги години се скита по всички краища на империята, търсейки генерал Дън. Един ден случаят го изпречи на пътя на един магистрат, който отиваше да заеме първия си пост. Този човек разкри пред него смисъла на правосъдието и…

Гласът на Цяо Тай затрепери, той едва сподави един хлип. Съдията Ди го погледна загрижено и каза бавно:

— Съдбата е решила така, скъпи ми Цяо Тай. Не е било писано мечът ти да се окъпе в кръвта на един предател. Друг е поел върху себе си въздаването на справедливост и наказанието на престъпника. Не се страхувай, приятелю, всичко ще си остане между нас. Но не бих искал да те задържам против волята ти. Открай време съм знаел, че сърцето ти принадлежи на армията. Какво ще кажеш, може би да те изпратя под някакъв претекст в столицата, а? Ще ти дам поверителна препоръка до Военния съвет. Най-вероятно ще те произведат командващ хиляда души.

Измъчена усмивка озари лицето на Цяо Тай.

— Предпочитам да изчакам — спокойно отговори той, — докато повикат господаря да заеме висш пост в столицата. Засега имам едно желание: да служа на господаря, стига той да се нуждае от мен.

— Така да бъде! — с щастлива усмивка извика съдията. — Радвам се, че взе такова решение! Много щеше да ми липсваш.