Карл Май
Отшелника (5)

Глава 5
Жерава си търси жена

Пролетта си беше отишла и направила място на лятото. Цветовите снежинки отдавна бяха опадали от дърветата и плодовете вече започваха да се окръглят и червенеят по клоните.

В столицата, разбира се, не можеха да се видят много от тях. Сега там зрееха други плодове, очаквани от населението на цялата страна — масовият процес срещу барон Фон Хелфенщайн.

Беше предиобед. Един елегантно облечен млад човек почука на вратата, на която можеше да се прочете името „оберлейтенант Фон Хагенау“. Мина доста време, преди отвътре да прозвучи едно гърлено:

— Влез!

Когато младият мъж влезе, видя една дълга, суха като хурка фигура да седи на софата с изпънати върху масата крака. Това беше оберлейтенант Валтер фон Хагенау, чиято външност му беше донесла прозвището Жерава, на което той обаче никак не се сърдеше. Съзнаваше грозотата си и я понасяше с невъзмутимост. Негова изключителна слабост бяха шегите, които обичаше да пуска, макар всички те да не струваха нищо. Бяха безобидни, така че никой не се чувстваше засегнат. Знаеха, че е винаги готов да помогне. Минаваше за много богат и кесията му винаги беше отворена за по-бедните приятели, затова беше обичан от всички.

— Едмунд фон Рандау! — извика сега зарадван, като смъкна безконечно дългите си крака от масата, и скочи. — Това се казва изненада! Иска ми се да ти кажа сърдечно добре дошъл, но не би следвало да го правя.

— Защо?

По приятното интелигентно лице на Рандау плъзна усмивка, когато видя сега пред себе си Жерава в цялата му мършава дължина. Преди време беше служил като лейтенант заедно с него в един и същи полк в гарнизонния град Роленбург. Командир им беше чичото на Хагенау.

— Защото стана дезертьор.

— Аз избягах неохотно, драги приятелю, и ще ти призная, че това стана едва след немалка вътрешна борба.

— Знам, знам, старо! Искал си да се ожениш!

— О, не! Брат ми отиде в марината и трябваше да напусна служба, за да се заема с управлението на нашите имения.

— И редом с това отведе вкъщи най-интересната жена, която може да има! Човече, какъв щастливец си само. Ей къде са пурите, а вън имам една бутилка вино от най-хубаво качество. Веднага ще я донеса. Извини ме!

Отиде в съседната стая и не забеляза, че между куртката и жилетката му изпадна нещо, което припряно беше скрил там преди малко, когато се почука. Беше една снимка. Рандау се наведе да я вземе. Когато погледът му се спря на нея, лицето му прие израз на безкрайно удивление. Това беше портретът на Хилда Холм, сестрата на доктор Макс Холм. Той познаваше и двамата.

„Я гледай — помисли си. — Той поиска да скрие снимката от мен. Тя трябва да е от особено значение за него. Ще видим!“

Рандау извади портфейла си, сложи фотографията вътре и едва го беше прибрал, Хагенау влезе. Носеше една бутилка вино и две чаши.

— Така, ето я. Някак си предчувствах, че през тези дни ще се случи нещо по-специално. За този случай бях запазил бутилката. Сега ще я изпразним.

— Моето посещение толкова ли е специално?

— Да. — Хагенау, отвори бутилката и наля. — Е, наздраве! Да е жива и здрава Мелита — заради теб! И Дявола да я отнесе — заради мен!

Чукнаха се и пиха и за миг Рандау се пренесе мислено в Роленбург Върна се в онзи ден, когато се запозна с „най-интересната жена, която можеше да има“ — баронеса Валеска фон Шарфенберг-Петерман, неговата настояща годеница. Тогава Хагенау беше уговорил него и други приятели за посещението на една къща със съмнителна репутация. Увеселителното заведение принадлежеше на споменатата Мелита, а Валеска, която по онова време носеше само буржоазното име Петерман, беше попаднала чрез нечисти машинации в ръцете на Мелита. Държаха я принудително в къщата, но тя упорито отказваше по някакъв начин на някого да се хареса. Нейната красота беше причината Хагенау да покани приятелите за въпросното посещение. Господата, вече подпийнали, станаха натрапчиви и Рандау взе под своя закрила Валеска. Двамата се влюбиха. Валеска беше освободена от ръцете на Мелита от своя баща, бившия управител на имение, Карл Петерман. И накрая, за да бъде поправена тежката несправедливост, извършена в миналото спрямо нея и нейния баща, тя беше осиновена от барон фон Шарфенберг и така се издигна в благородническото съсловие.

— Толкова ли си бесен на Мелита? — попита Рандау, оставяйки чашата си.

— Естествено! Ти наистина й дължиш много. Човече, ти си щастливец!

— О, моля!

— Да, определено, определено! Моето предложение да посетим Мелита, беше фамозно. Беше моя собствена приумица.

— Безкрайно съм ти благодарен за това!

— Така мисля. На мен обаче не ми донесе нищо друго, освен нещастия. Аз исках да ви покажа най-голямата красавица, която някога бях виждал. Кой обаче можеше да подозира, че това момиче по-късно ще стане баронеса Фон Шарфенберг, а после дори твоя жена! Кога ще бъде сватбата!

— След няколко седмици. Денят още не е определен. Ти, естествено, си поканен.

— Глупости!

— Ти си основоположникът на нашето щастие! Та това се подразбира изцяло от само себе си, дългуч!

— Благодаря! Много благодаря! — Разпери отбранително десетте си пръста.

— Но защо?

— Тогава изиграх дяволски безславна роля.

— Затова ли отказваш? Само затова?

— Естествено!

— О, я стига! Изобщо си нямаш представа колко добре мисли за теб годеницата ми. Тя те нарича свой спасител. Без твоята приумица нямаше да отида при Мелита.

— Проклета идея! Иска ми се всичко друго да бях замислил само не това!

Направи толкова сериозна физиономия, че Рандау попита:

— Та още ли не си го превъзмогнал?

— Сигурно никога няма да мога да го превъзмогна. Цялата тая работа като че никога няма да има край. Бог знае, че в кръга на началниците я приемат твърде строго. Ще трябва жестоко да си платя.

— Как така?

— Е, нали знаеш! Бях се обзаложил. Отнесох се непристойно с тази дама, сиреч с настоящата ти годеница, и т.н. Костваше ми труд да се измъкна. И ето че първо ме преместиха в друга войскова част, а онзи ден ми бе направен скрит намек час по-скоро да подам заявление за напускане на службата. Дадоха ми неограничен отпуск.

— Това действително е лошо, скъпи приятелю.

— Лошо? Ха, лошо! Какво означава „лошо“? Нищо, хич нищо! Това е дяволско, сатанинско, пъклено! Изобщо няма дума, която достатъчно добре да може да опише моя бяс, да обрисува яростта ми.

— Трябва да се успокоиш.

— Е, в крайна сметка нищо друго не ми остава. Но нещастието си е твърде голямо. Човек може да се примири да го ръсне някоя капка, но не е необходимо водата да пада от небето като град с големината на гюлета. Да се уволня! Проклятие!

— Какво казва чичо ти за тая работа?

— Командващият в Роленбург? Та именно от него дойде намекът! И същевременно отбеляза, че щял да се радва да ме види пак чак след пет-десет години! А днес получих от баща ми едно писмо, или по-скоро едно желание, което ми навява размисъл.

— Известна ли му е историята около Мелита?

— Не знам. Аз, естествено, не съм му писал нито дума. Касае се за нещо друго, за пустия Мамон. На моя банкер му скимнало да нареди да казват, че го няма, когато го навестявам.

— Какво? Отказва ти кредит?

— Да бе, представи си!

— Направо не е за вярване!

— Така си е. Аз, естествено, се оплаках на баща ми. Като отговор получих покана незабавно да отида при него. Днес следобед ще хващам влака.

— Но сигурно не се намираш в затруднение?

Рандау направи с пръсти жеста „броене на пари“. Хагенау вдигна рамене, разкриви лице в гримаса и отговори:

— Моите увлечения ми костваха пари. Имам страшно мека душа и старо, добро, глупаво сърце. Вършил съм много добрини тайно, без някой нещо да разбере. Това ми струваше пари, много пари. По-късно се захванах с комара. Имах късмет, но после той ме изостави.

— Хм-м! Чух вече. Действително си имал загуби!

— Губех ли губех! Правех дългове и губех — отново и отново. Играех, за да спечеля и си платя дълговете, и после завинаги да се откажа от този проклет порок. Но оставах все от губещата страна. Банкерът вече нищо не отпускаше, а баща ми не пращаше и пфенинг. Писах му. Не споменах нищо определено, но дадох да се разбере, че съм в беда. Предполагах, че ще има някоя и друга сцена.

— Но после и пари!

— Хм-м! — изръмжа Хагенау замислено. — Опасявам се, че баща ми внезапно е намерил причина да бъде пестелив. Един банкер не може просто ей така да зареже клиент като мен.

— Кредиторите ти, разбира се, са благоразумни?

— По дяволите! Благоразумни! Ех, де да бяха такива! Но тези кръвопийци ме гонят, та не ми дават да си отдъхна. Вдругиден ще дойде един вексел… Е, помолих за удължаване на срока, но оня се запъна като някое старо муле. Какво да правя сега?

Зашари гневно из стаята. Наблюдавайки усмихнато движенията му, Рандау подхвърли:

— Но, човече, нима нямаш приятели?

— Приятели? Глупости! Кой човек има истински приятели! По-рано давах на целия полк, а сега никой няма и един кройцер за мен.

— Гледаш прекалено черно на нещата.

— Не, гледам реално.

— Помисли за мен.

— За теб? Човече, Едмунд, да не би да взема да скубя теб, който никога не си ми искал заем?

— Е, аз го желая! Точно от мен можеш да вземеш! Ти беше най-добрият и достоен за уважение другар. Аз те наричам свой приятел, и то с цялата си искреност. Би ли ми казал от колко се нуждаеш?

Хагенау застана разкрачен пред него и каза:

— Човече, луд ли си?

— Не. Лудост ли е да бъда твой приятел?

— Кажи-речи, поне в това отношение.

— Е, нека я пробвам тогава тази лудост.

Дълбоко вълнение се изписа по некрасивото лице на Хагенау. Той протегна ръце към него и каза:

— Едмунд, никога няма да забравя това, никога, макар и всичко да си остане може би само един опит.

— Защо опит?

— Аз се нуждая от твърде много.

— Нека първо видим. Каква сума ти е необходима, за да се отървеш от манихеите^[1]?

— Чуй и се ужаси! Нуждая се от пълни дванайсет хиляди гулдена.

— Хм-м! Наистина не е нещо незначително. След това действително ли ще се освободиш от всички грижи?

— От всички не, но от повечето и от най-големите.

— Позволи тогава.

Стана и извади портфейла си. Отвори го, избута намиращите се на масата предмети и започна да вади банкнота след банкнота.

— Така — каза накрая, когато престана. — Това са петнайсет хиляди гулдена. Разкарай гарваните от врата си и не се залавяй повече с тях.

Погледът на Хагенау странстваше от банкнотите към приятеля и обратно. Полека-лека очите му се изпълниха със сълзи. Той ги избърса и заговори:

— Да, това е приятелство, каквото вече не считах за възможно. Никога няма да го забравя, както вече казах, макар и да си остава просто опит.

— Надявам се, че ще вземеш парите!

— Не, няма да го направя. Не съм някой мошеник, който прави заеми наляво-надясно, без да е сигурен дали по-късно може да ги върне. Слушай, аз винаги съм смятал баща си за много богат. Но стигнах до извода, че и той като мен има две увлечения. Голям почитател на картини е, без да е познавач. За някои платна, за които смята, че са оригинални, е пръскал луди пари. После и той като мен обича хазарта, но не с карти, а на много по-високо ниво, на борсата. Изгубил е много, страшно много. Когато банкерът ми отказа плащанията, ми обърна внимание върху това. Посъветва ме да си направим с баща ми една точна равносметка, след което да отида пак при него. Беше казано достатъчно ясно. Зная къде съм и сега го знаеш и ти.

Едмунд фон Рандау отговори сериозно:

— Аз го знаех по-напред от теб. Скъпите картини на баща ти са кажи-речи безстойностни. Мамили са го.

— По дяволите!

— По-нататък е направил множество грешни спекулации на борсата и ужасно много е изгубил. Вашият банкер е и наш. Аз отидох при него да депозирам тези петнайсет хиляди гулдена. Бяхме продали овощия от имението и онзи ден получихме парите. При банкера се отвори дума и за баща ти. Човекът не ми съобщи някакви конкретни данни, наистина, тъй като дискретността не му позволява, но аз все пак отгатнах нещо. Научих, че няколко пъти си бил при него, направих си по-нататъшните заключения и не внесох парите, а предпочетох да ги донеса на теб. Ти си честен мъж. Никого не би ощетил. Заемам ти парите срещу четири процента лихва с годишно договаряне. Когато нещата ти се подобрят, ще ми върнеш парите.

Хагенау си пое дълбоко, дълбоко дъх.

— Имай предвид, че трябва да напусна службата!

— Тъкмо това имам предвид. Останеш ли под знамето, ще ти бъде невъзможно и лихвите да изплащаш. Но като се уволниш, ще помагаш на баща ти и финансовото ви положение ще се подобри. По този начин мога да бъда убеден, че много по-рано ще си прибера парите. Надявам се, ще ги приемеш!

— Ех! Ти наистина ме вкарваш в изкушение, на което едва ли съм в състояние да устоя. Какво ще каже баща ти, когато се научи?

— Не се грижи за това! Ще одобри постъпката ми.

— Мислиш ли?

— Уверявам те с честната си дума. Хайде, прибери ги спокойно!

Хагенау го притисна към себе си и извика:

— Едмунд, дяволите да ме вземат, ако не направя всичко възможно да ти се отблагодаря! Да, ще взема парите. Аз живеех лекомислено, понеже се смятах за богат. Но не съм разхайтен тип. Когато трябва, мога да работя и ще го правя, ако ще кръв да се лее от пръстите ми. Няма да си изгубиш парите, можеш да разчиташ на това!

— Това убеждение го имам и без уверението ти. Хайде вземай! Не искам да ги гледам повече тези пари.

— Добре. Веднага ще съставя документа.

Събра парите и ги заключи. После му издаде полица, която Рандау прибра с онази разположеност, която е естествена последица от едно добро, честно деяние.

— Сега пий! — каза Хагенау, като наля отново. — Ще споделя с теб, че имам още една такава бутилка. Купих една дузина от тази марка, когато още не знаех, че из един път ще ми свършат парите. Сега, разбира се, ще трябва да се придържам към по-евтини марки. Парите отлитат по-бързо, отколкото се връщат.

— Е — ухили се Рандау, — има пътища, които бързо водят до благосъстояние, например изгодна женитба.

Хагенау се разсмя и отговори:

— Женитба? Аз?

— Ами да!

— Сега още веднъж ми се ще да те попитам луд ли си.

— Напълно съм си с ума.

— Погледни фигурата ми!

— Поизтеглена е на дължина, но си е иначе добре пропорционална.

— Да, вие нали все Жерава ми викахте. Тази дума охарактеризира цялата същина на красотата ми. Виж, по-нататък, носа ми!

— И той е малко дългичък, но не прекалено.

— Е, да, подхожда си ми точно както клюнът на жерава.

— Няма защо да униваш от това. Носиш старо, прочуто име.

— Да, мога да се оженя за някоя стара мома с човка като моята.

— Ожени се за буржоазка, но богата!

Лицето на Хагенау възприе изключително сериозен израз. Той отговори:

— Слушай, приятелю, аз съм последният, който би спекулирал с чувствата на своето сърце. Ако някой ден наистина трябва да се оженя, това със сигурност ще бъде някоя, която ме обича въпреки моята грозота. И тъй като това би било чудо и следователно нещо невъзможно, то ще си остана свободен. Моето старо име въпреки всичко няма да изчезне, тъй като милият ми чичо главнокомандващ има двама юнаци, които по-хващат око от мен и значи ще си намерят и жени. Всеки човек притежава сърце, следователно и аз. Но не на всеки е отредено щастието да може да се вслушва в гласа на своето сърце.

Тонът му беше печален и примирен, тембърът — не така гърлен както обикновено. Рандау каза:

— Ама ти май си станал меланхолик! Създаваш впечатление, сякаш сърцето ти вече е проговорило!

— Хм-м! Възможно!

— А-а, старо, спипах те!

— Е, на някой друг не бих казал нищо. Но ти днес ми даде такова доказателство за вярно приятелство, че ще си позволя да стана пред теб за смях. Представи си значи, часът на Жерава удари.

— Това наистина е удивително! Ти и влюбен! Студеният, саркастичен, прозаичен Жерав, който досега само се надсмиваше на любовта и дамския свят, е влюбен!

— Да, но той е влюбен само защото това не е от вашите така наречени дами. Действително е ужасно, но тоя безчувствен Жерав се е влюбил в една… обущарска дъщеря.

— Краставици!

— Това е истината.

— Охо! — възкликна невярващо Рандау — Можеш да занасяш всеки друг, но не и мен!

Беше видял снимката, а Хилда Холм не беше дъщеря на обущар. Рандау беше завързал познанство чрез Петерман, бащата на неговата годеница, с доктор Холм. Беше ходил на „Шилерщрасе“, където живееше семейство Холм, и там се бе запознал с Хилда, сестрата на доктора. Тя бе трябвало да позира леко облечена на един художник като модел за Психея, но въпреки паричната нужда, в която семейството се намираше по онова време, от свенливост бе отхвърлила това „средство за препитание“. С Елън Стартън, бъдещата й снаха, я свързваше сърдечна, направо сестринска връзка. Ето коя беше дамата, в която се беше влюбил Жерава и която смяташе за обущарска дъщеря.

— Да, човек действително би трябвало да го сметне за невъзможно — каза той сега, — но си е така. Затова и самият не мога да се проумея. Отскоро станах съвсем друг човек. Не ям, не пия, не играя, не пуша, говоря с луната и се бръсна по пет пъти на ден, та да е възможно по-гладко лицето ми. Погледни, там е втъкната четката за пудра, а тук се мотае едно ръководство за писане на любовни писма. Дотолкова може да откачи човек по едно хубавичко личице.

— Мога ли да проявя любопитство?

— Защо не? Аз редовно си правя моите разходки. И ето че един прекрасен ден я срещнах. Точно когато минаваше край мен, малкото й краче се спъна. Погледна ме любопитно и очарователно в лицето, изчерви се, сведе очи и продължи. Останах поразен.

— Хубавичка ли е?

— Като някоя… хм-м! Ако бях художник, щях да искам да ми позира като модел за Психея.

Рандау се усмихна. Нали знаеше, че Хилда едва не е била принудена да позира като такава. Не каза нищо, а продължи да пита:

— На каква възраст е?

— За съжаление много млада. Може би осемнайсетгодишна.

— Руса?

— Средноруса, стройна, но закръгленка. Дава основание, че за няколко години ще се развие в истинска красавица.

— Ти, естествено, пак си я видял?

— Как може само да питаш? Накратко казано, когато спря пред мен и ме погледна с изчервяване така особено, имах усещането, сякаш… сякаш… По дяволите, на какво да го оприлича?

— Все едно ядеш кнедли с мариновано говеждо?

— Глупости! Получих някакво пробождане… пробождане… мда-а, получих някакво пробождане. Като че ме прониза целия, но в никой случай не ме заболя.

— Това е било стрелата на Амур.

— Пусто да опустее, това е правилният израз! И стрелата се е забила дълбоко и здраво.

— Макар тя да е обущарска дъщеря?

— Макар. Естествено, аз се обърнах и я последвах.

— Правилно. Точно както казва Шилер: „Изчервен й последва той следите“.

— Е, не бях изчервен, наистина, но много любопитен. Трябваше да знам коя е тя. Във всеки случай видях, че влезе в хотел „Юнион“. Ще ти призная, че тогава три четвърти час се мотах нагоре-надолу пред хотела, но тя така и не излезе.

— О, уви!

— Да. Ругаех, та се късах, ама нищо не помагаше. Повече не можех да се бавя пред вратата. Щеше да направи впечатление. Трябваше за съжаление да си вървя.

— Както се казва: „Отиде покоят мой, сърце ми тегне, така не ще я намеря“^[2].

— Така беше действително. Тя ме беше пленила. Казвам ти, бях като омагьосан. Идеше ми да пея и чуруликам като горска чучулига, но и да гълча като тръстикова овесарка, защото така и не беше излязла. В един миг имах чувството, че съм ударил голямата печалба, а в следващия, че ми се е паднал най-празният билет. Любовта е откачена, но и много приятна работа. Обикалях тук из стаята като пияно магаре и сам си говорех. Като заспах после, естествено сънувах нея, а когато на заранта станах, навлякох панталона като фланела и намърдах десния крак в левия ботуш. Смяташ ли такова нещо за възможно?

— О, напълно! — ухили се Рандау — Значи и на теб ти се е случвало така?

— Точно така?

— Слава Богу! Вече си мислех, че съм някаква изключителна антропологична аномалия, и вече берях страха, че още първият срещнат събирач на рядкости ще бъде озарен от идеята да ме сложи в спирт, за да ме показва за пари. Защото си представи само какво се случи по-нататък! Едва ли ще го повярваш!

— О, напротив! На следващия ден ти си се намирал по същото време на същата улица там пред хотела.

— Така беше! Най-сетне тя дойде, изчерви се още отдалеч, но мина край мен, без този път да ме погледне.

— А ти?

— Аз отново направих обратен завой и хукнах подире й до хотела. Чаках там на улицата и си тръгнах накрая към вкъщи. През нощта я сънувах. На другото утро, когато си сменях бельото, нахлузих двата крака в ръкавите на ризата. А когато после поисках да изляза — бях цивилен, съквартирантите ме зяпнаха ухилено и ми обърнаха внимание, че съм нахлупил на главата кутията на шапката. В самата шапка бях излял мръсната вода от миенето. Ако това не е любов, то тогава такова нещо изобщо не съществува!

Той се изсмя подигравателно на себе си, Рандау бодро пригласи и попита после:

— Как и къде научи, че това момиче е обущарска дъщеря?

— В хотела.

— Аха, ти си подпитал там?

— Да, но едва след като шест или осем пъти напразно я бях чакал да излезе.

— Човече, това е било изключително фрапиращо!

— Така предположих и аз, защото портиерът ми се озъби в ухилване като клещи за трошене на орехи, а келнерите бяха накацали по прозорците и ме визираха, все едно бях мерителен прът.

— Фигурата ти е виновна.

— Разбира се! И така, отидох в хотела и влязох в салона на ресторанта. Поисках да ми донесат нещо за пиене. Какво беше, не помня вече. Влюбеният поглъща всичко, та било то и терпентиново масло. Осведомих се дали някой знае кое е младото момиче, което толкова точно пристига и не си тръгва. Тогава ми казаха, че била обущарска дъщеря и идвала по това време в хотелската кухня, за да учи готварство. Тръгвала си за къщи едва в единайсет часа вечерта.

— Хм! Името й?

— Келнерът не знаеше как е фамилията й, но кръщелното й име му беше известно и той ми го каза — Йете.

— Къде живее?

— Ех, кой ти го знае! В продължение на цели три седмици висях всичките вечери от десет до единайсет часа пред хотела и я чаках. Но тя не се появяваше. Портиерът, естествено, ме виждаше. Хилеше ми се озъбено като афенпинчер пред някое парче сланина с дебела кожа, ала аз пет пари не давах.

— Нима не си говорил с нея?

— Нито дума.

— Макар да си я виждал всеки ден?

— Да. Бях чул, че истинската любов трябва да бъде скромна и дори плаха.

— Жерав! Ти и плах!

— Е, какво искаш? Цялото ми същество беше станало като масло Душата ми се бе разтекла като провансалско олио^[3], а сърцето ми плаваше като тиганица в американска свинска мас. Аз съм едно непокварено дете. Самият вече не се разбирам.

Рандау се загледа усмихнато напред. Знаеше, че Хилда всеки ден в определено време отива в хотел „Юнион“ при Елън Стартън, за да проучва заедно с нея в продължение на няколко часа научни четива. Ако Хагенау я чакаше там вечер, естествено никога нямаше да може да я срещне, тъй като тя се връщаше по-рано. Рандау се посъветва със себе си дали да разясни нещата на приятеля или не. Той попита:

— И поне не си ли я поздравявал?

— О, разбира се! И то как! Свалях толкова ниско шапка, все едно беше кралица.

— И тя отговаряше?

— Да. Накрая вече ми се усмихваше още отдалеч. Каква усмивка! Едмунд, казвам ти, за да видя тази усмивка, съм готов да извърша най-голямата дивотия. За съжаление, от четиринайсет дни съм лишен от нея, тъй като от толкова време не съм я виждал. Дали вече не е приключила с готварския курс?

— Възможно — ухили се Рандау, който беше много по-добре осведомен. — Хер оберлейтенант Фон Хагенау смята за жизнено важен въпроса, дали една обущарска дъщеря е изучила готвенето или не! Това наистина е откачено!

— Да, откачено е, но само да бях наясно с нещата. За жалост днес трябваше да заминавам, както вече ти казах.

— Къде се намира сега баща ти?

— В замъка Райтценхайн. Но ти правиш една такава тайнствена физиономия, като че някаква особена причина те е подтикнала към този въпрос.

— Заблуждаваш се — ухили се Рандау. — Но я ми кажи какво ще излезе от твоята любов?

— Това знаят само добрите ангели. Ще оставя божията вода да си тече по божията земя. Така от само себе си ще си покаже какво пиле ще се излюпи от това яйце.

Спря по средата. Вън от кулите отекна камбанен звън. Той извади часовника си и извика уплашено:

— По дяволите! Ей, прощавай! Трябва да тръгвам!

— Накъде?

— Към „Шилерщрасе“. Тя идва обикновено по това време. Тук ли ще ме изчакаш?

— Не, ще дойда с теб.

— Действай тогава бързо! За минута и половина трябва да съм там.

— В такъв случай трябва да тръгваме! — предложи приятелят му.

Понесоха се — Хагенау с най-голяма припряност отпред и Рандау тайно ухилен отзад.

Той знаеше, че Хилда Холм сега се намираше с баща си в Райтценхайн, където старият хер трябваше по лекарско предписание да прави кални бани. Когато стигнаха „Шилерщрасе“, Хагенау тръгна малко по-бавно, така че Рандау отново можеше да разговаря с него. Попита:

— Ще бъдеш ли така добър да ми свършиш една услуга?

— С удоволствие! По-скоро сто вместо една.

— Една фройлайн Холм сега пребивава в Бад Райтценхайн с болния си баща. Брат й е доктор по философия и е мой добър познат Мисля, че тя ще се зарадва, ако й предадеш поздрави от мен.

— Хубаво! Тя представително момиче ли е?

— Така смятам.

— Или е някоя стара мома?

— Хм-м, по моя преценка над трийсетте.

Жерава изтегли физиономия.

— Олеле! Но щом желаеш, ще го направя. Баща й какъв е по професия?

— По-рано е бил директор по музикалната част — отвърна Едмунд. — Неговият син, докторът, също е музикален, дори бивш виртуоз на цигулка.

— Отлично! Аз ще… Небеса! Ето я отново! Задава се от ъгъла!

Рандау позна Хилда, която сигурно за кратко се бе върнала в столицата.

— Трябва ли и аз да я поздравя? — попита той ухилено.

— Естествено! Та това си е в реда на нещата!

— Ама заговори я най-сетне, де! В противен случай пак ще изчезне, и то завинаги.

— Така ли мислиш? Добре, твоето присъствие ми дава кураж. Ще я заговоря. Ама да не вземеш нещо да се изхилиш! По дяволите, какво да й кажа?

— Щурчо! Кажи й каквото ти хрумне. Ето я! Кураж, старо!

Бяха вървели бавно напред и сега Хилда беше съвсем близо до тях. Рандау посегна към шапката си и Хагенау също свали своята. Той, толкова сигурният иначе, самоуверен офицер, се бе изчервил. Поклони се и каза:

— Извинете, фройлайн! Ще ми позволите ли един въпрос?

— С удоволствие — отговори тя, изчервявайки се на свой ред.

— Къде се намира дюкянът на баща ви?

Тя вдигна удивено поглед към него.

— Дюкянът на баща ми? — попита.

— Да. Естествено, имам предвид магазинът за продажба.

— Той няма такъв. За какво ви е необходим? — попита тя недоумяващо.

— Значи няма магазин? Много щеше да ми е приятно да си купя от него чифт ботуши. Но тогава той сигурно само поправя? Мога ли да узная къде е работилницата му?

Тя погледна изцяло объркана първо говорещия, после и Рандау, а след това по личицето й внезапно трепна неотразима прелестна усмивка.

— Адио! — успя да каже още, докато измъкваше рязко носната си кърпичка, и незабавно се отдалечи, поднасяйки я към устата.

Двамата се загледаха след нея — Хагенау с широко отворени очи. Устата му също зееше. Рандау си наложи да остане сериозен. Попита възможно по-непринудено:

— Значи това беше тя? Изглежда е една малка лудетина!

— Нищо подобно не съм забелязал.

— Но този смях?

— Аз също не мога да си го обясня. По дяволите! Значи баща й няма дюкян и сигурно е само обущар-кърпач!

— Това ти охлади чувствата, а?

— Хайде де! Все едно е дали той само кърпи или прави и нови обуща. Обущарят си е обущар. Но защо тя се разсмя? Беше точно така, сякаш се изсмя на мен! Но аз въпреки това трябва да знам дали ще отиде пак в хотела. Идваш ли с мен?

— Да.

Докато крачеха след нея, Рандау извади портфейла си и измъкна от него фотографията. Изостана половин крачка, пусна я да падне и се наведе после да я вдигне. Портфейла беше вече прибрал.

— Нещо намери ли? — попита Хагенау.

— Една снимка… ха! Познаваш ли тази тук?

— Естествено! — каза припряно Хагенау. — Дай я!

Посегна.

— Охо! Тя я е изгубила, а аз я намерих.

— Не, не! Аз съм я изтървал.

— Това едва ли е мислимо.

— О, гарантирано! Бях я пъхнал под жилетката и тя се е изхлузила.

— Под жилетката? Аз пък мисля, че би следвало да носиш тази фотография върху вярното си сърце.

— Е, ще ти кажа откровено, че държах снимката в ръката, когато ти почука. Не знаех кой идва и не ми се искаше да я види. Ето защо я мушнах под жилетката.

— Но как си се добрал до фотографията й, след като още толкова малко я познаваш?

— Хм! По един много хитроумен начин. Мое собствено изобретение. Сам го измислих. Това е моментална снимка.

— А-а, разбирам. Нагласил си фотограф на някое място, край което тя е трябвало да мине?

— Да. Наех стая с един прозорец — костваше ми пет гулдена за пет минути, фотографът — трийсет, значи всичко общо трийсет и пет.

— Скъпа фотография!

— Исках да я имам на всяка цена. Това е достатъчно. Погледни, тя влиза в хотела!

— Добре! Ще ме извиниш, но трябва да вървя. Аз нямам интереси към нея.

— Значи искаш да се сбогуваме? — попита Хагенау. — В такъв случай още веднъж сърдечни благодарности за…

— Хайде стига! Остави това! Ако смяташ, че ми дължиш благодарност, то поздрави от мен фройлайн Холм, когато я видиш. Повече не искам.

Разделиха се.

Хагенау доста време крачи нагоре-надолу, но накрая все пак изгуби търпение и се отдалечи. Не му беше приятно да заминава, след като отново бе видял любимата след четиринайсетдневно чакане, но за съжаление не можеше да промени нещата. В следобеда отиде на гарата и се настани в едно купе втора класа. Малко преди тръгването на влака чу един мъжки глас да извиква:

— Спирка Вилдау! Дамско купе!

— Дамското купе вече е пълно — отговори шафнерът.

— Тогава купе за непушачи.

— Тук! Моля!

Кондукторът отвори вратата и Хагенау съгледа за своя радостна уплаха… любимата. Нейният брат, доктор Холм, я бе придружил до гарата. Тя вече вдигаше краче да се качи, когато погледът й падна върху офицера. Веднага се дръпни назад.

— Не, не! Не тук! — извика.

— Но защо? — попита доктор Холм.

— По-късно за това! Друго купе.

— Няма да е за непушачи!

— Няма значение. По-нататък, моля!

Изчезнаха. Вратата беше отново затворена и след кратко време влакът се раздвижи. Хагенау се облегна изключително разстроен в ъгъла.

— Проклятие! — промърмори. — Закъде пътува? Защо не пожела да бъде с мен? Заради сцената в предиобеда? Сигурно!

На всяка гара поглеждаше през прозореца, но не я виждаше. Най-сетне той самият трябваше да слезе във Вилдау и едва сега се сети, че тя беше назовала тази спирка. И тя действително слезе и побърза, без да го види, към гаровата постройка.

Той я последва бавно. Беше седнала в чакалнята и той също си избра място там, но не се осмели да я заговори.

Оттук имаше връзка с пощенска кола до Бад Райтценхайн. Той си взе билет и за своя голяма радост забеляза, че тя стори същото. Трябваше да чакат. Нямаше други пасажери и когато бе даден знак за тръгване, в колата бяха съвсем сами.

Тя си беше спуснала воала пред лицето, а той се беше облегнал възможно по-далеч в единия ъгъл, за да не й се стори любопитен. Цареше дълбоко мълчание. Тя като че спеше, понеже не помръдваше. Той гледаше ръкавиците на малките й ръце и си мислеше:

„Сили небесни! Дали спи? Ще я заговоря!“ Твърдо се зарече да го направи, но не ставаше така лесно. Мисли, мисли какво да каже, ала доникъде не стигна.

Минаха през едно село. Пощенският колар спря пред странноприемницата и попита:

— Ще желаят ли дамата и господарят да слязат за малко?

— Имаме ли време? — попита Хагенау.

— За чаша бира — винаги.

— Добре! Пийте и вие една!

Събра целия си кураж и попита Хилда:

— Може би и фройлайн ще желае нещо?

— Благодаря — отговори тя.

С това разговорът беше приключен, а когато бирата беше изпита, продължиха мълчаливо както преди.

Хагенау познаваше местността и пътя. При всяко селище и махала се опасяваше, че ще се качи някой пътник. Повече от половината пътуване беше вече минало, а той още не бе направил опит да започне разговор със своята обожаема. По-добра възможност от днес въобще не можеше да има. Ето защо най-сетне взе думата.

— Фройлайн! — каза. Тя не отговори.

— Фройлайн!

Сега обърна главица към него.

— Мога ли да ви попитам закъде пътувате?

— За Бад Райтценхайн — отговори тя.

— Аз също.

Сега не му хрумна нищо повече. Правеше най-големи усилия да измъдри нещо — напразно. Дали да не подхване темата за времето? Така само щеше да се изложи. Най-сетне го озари една идея. Зарадва й се, сякаш бе открил Америка, и попита:

— Дълго ли ще останете там?

— Няколко седмици.

— Ах, това е чудесно!

Каза го с въодушевление, но отново се затвори, опасявайки се, че вече е казал твърде много. Едва когато забеляза, че след десетина минути ще достигнат целта, се взе в ръце за следващия въпрос:

— Значи се изучихте?

— Изучила съм се? — прозвуча насреща му. — В какво отношение, майн хер?

— Относно кухнята — рече той.

— Не ви разбирам.

— Е, нали досега не можехте да готвите?

— Не съм можела да готвя? Кой ви го каза?

— Научих го ей така помежду другото.

— От кого?

— От един келнер в хотел „Юнион“.

— И той ви каза, че не мога да готвя?

— Не го каза директно, но сподели, че учите готварство в хотела.

Не можеше да види през воала лицето й, но към него се разля звънлив, весел смях.

— Значи вие сте се осведомили за мен? — попита тя.

— Да — отвърна той смутено. — Позволих си го.

— Защо?

Това бе въпрос на дяволито девойче.

— Защото… защото… заради… хм-м, с намерение… по причина да имам повод… основанието всъщност беше… хм-м, да ви виждам от време на време.

— А, такава ли била работата! Искали сте да знаете коя съм?

— Да — отговори той, отдъхвайки облекчено.

— И ви казаха, че се уча там да готвя?

— … и си тръгвате вечерта в единайсет часа за вкъщи. За съжаление, точно по това време нито веднъж не ви видях. Аз чаках там… исках да кажа, няколко пъти случайно се намирах наблизо.

Тя се разсмя полугласно и попита:

— И какво име ви казаха?

— Йе… Йет… Йете.

Сега тя бързо сложи двете си ръце на устата. Тялото й потрепна, но иначе не издаде нито звук. Едва след известно време попита:

— А фамилно име не споменаха ли?

— За съжаление, не.

— Защо?

— Келнерът не го знаеше. Известно му беше само, че в кухнята ви наричат Йете.

Тя потисна смеха си.

— Да. Това име е много благозвучно.

— Мислите ли?

— Да. В него има нещо бързо, поривисто.

— И аз го намирам такова.

— Нещо свободно, подвижно. Точно такова име винаги съм желал да имам.

— Аз не.

— Наистина се срещат хора, които обявяват собственото си име за некрасиво. Може би фамилното повече ви харесва?

— То действително звучи по-добре от Йете.

— Може би и аз ще го чуя някой път?

— Възможно е, тъй като ще остана известно време тук. Но какво узнахте, моля, още за мен?

— За вас самата наистина нищо, но за баща ви. Той бил… обущар.

Хилда с усилие потисна смеха си. Мина доста време, докато съумя да каже:

— Затова значи попитахте в предобеда за дюкяна на баща ми, хер Фон Хагенау?

— Да. Как? Вие ме познавате?

— Да, казаха ми името ви. А и съм ви виждала няколко пъти. Беше през зимата. Една възрастна жена беше паднала, просякиня. Никой не й помагаше. Вдигнахте я, преведохте я през две улици до нейното жилище и й тикнахте там пет гулдена в ръката.

— Откъде го знаете? — попита той изчервен.

— Бедната жена разгласи похвалната ви постъпка. На следващото лято случайно влязохте в една къща на Алтмаркт. На двора седеше един парализиран мъж. Не можеше да се движи. Бяха го сложили там, за да подиша малко чист въздух. Вие спряхте при него, огледахте го съчувствено и сложихте в парализираната му ръка десет гулдена.

— Ах, откъде го знаете?

— Мъжът беше… А друг път срещнахте една жена с почти изцяло забулено лице. Видяхте, че е болна. Спряхте и попитахте за страданието й. Беше си мислела, че е неизлечимо болна от рак. За щастие се бе оказало, че се касае само за лишеи. Вече бе на път да се възстанови и можеше дори да излиза. Вие и на нея дадохте десет гулдена, без да ви е помолила за милостиня.

Той действително се беше изчервил от срам. Сега тя отметна нагоре воала. Офицерът видя едно розово, красиво, мило лице, от което две звездици блещукаха нежно към него. Изобщо не знаеше как стана, но внезапно доби смелост. Сега като че всичко можеше да прави и говори.

— Как научихте и това? — попита.

— Познавам жената. Казва се Вернер. А онзи парализиран мъж е моят баща.

— А… о… хиляди извинения! — изговори със затруднение Хагенау.

— Защо извинения?

— Задето съм се осмелил да му дам…

— Милостиня, искате да кажете?

— Не, не! В никой случай не бих желал да го нарека милостиня. Това би било оскърбление за вас.

— И все пак това си беше милостиня, но тя не ни оскърби. Вие я дадохте доброволно. Бяхте богат, а ние — бедни. Нямахме нищо за ядене, гладувахме и ето че така неочаквано можехме да се заситим. Все още не сме ви благодарили. Сега ви подавам ръка. Нека Бог да ви се отплати!

Протегна му малката си ръка. Той я пое и я стисна силно. Не знаеше какво да прави и какво да каже. Почувства топлота и блаженство в сърцето си. Искаше му се да целуне тази нежна ръка, а след това и момичето. Но дали то щеше да го допусне? И освен това му мина през ума, че не е възможно един оберлейтенант и кавалер да целува ръката на някакво обущарско момиче. Следствие този ход на мисълта от него се изтръгна възкликът:

— Чумата го взела! Иска ми се и аз да бях обущар! Ама и в друго отношение трябваше да бъда по-различен.

— По различен? И защо?

— Ами погледнете ме! В лицето!

Тя го погледна с искрено удивление и каза, поклащайки глава:

— Лицето ви? Какво му е?

— Толкова е грозно.

Тук момичето се разсмя весело и попита:

— Суетен ли сте?

— Никак. А и за какво ли да бъда суетен?! Но това си е човешко, на никого не му се иска да е грозен.

— Но вие не сте. Зная, наистина, че някои ви смятат за грозен…

— О, знаете?

Тя го погледна замислено в лицето. Погледът й прие особен, недефинируем израз. После отговори като под някакво бързо решение:

— Аз също се осведомих за вас, защото ни оказахте добрина. Ето как знам, че ви наричат Жерава. Невинаги можете да устоите на хазарта. Но в замяна вършите много добрини най-често без да питате дали получателят е достоен за дарението. С това искам само да ви кажа, че аз не ви намирам за грозен. И то не защото сте великодушен и милосърден. Една жена вниква в тези неща по-дълбоко от мъжа.

— Така ли разсъждавате? — попита той учудено.

— Какво ви удивлява?

— Вашият подбран начин на изразяване. Простете натрапчивостта, но… от кого сте го научили?

— От моя брат.

— Той какъв е?

— Музикант — отговори тя с лека отсянка на ирония.

— А! Той трябва да е някой начетен музикант.

— Такъв е действително.

— Къде свири?

— В залата на „Тиволи“ втора цигулка.

— Тъй, тъй. Какво имахте предвид преди малко, когато заговорихте за разликата във възприятията на двата пола?

— Исках да кажа, че мъжът, когато обича, е повече или по-малко повлиян от красотата на формите. Жената обича по-малко формите и повече съдържанието. Аз бих могла да мразя един красив мъж и да обичам някой грозен — зависи от душевните им качества.

Тогава той се наклони към нея и попита напрегнато:

— Бихте ли могли например да бъдете добра към мен?

Мислеше, че ще я постави в неловко положение, но тя отвърна с пълно душевно спокойствие:

— Да, ако бяхте обущар.

— Но така не?

— Не. Или вие бихте могли да ме обикнете, мен, обущарската дъщеря, макар че сте син на фамилия от висшата аристокрация?

Начинът й на аргументация го учуди.

— Може би въпреки това — отговори.

— Е, тогава и аз вас, може би, въпреки това — усмихна се тя, като изтегли сега ръката си, която той все още държеше.

В този миг пощенският колар наду рога. Двамата вече не бяха следили местността. Сега забелязаха, че са пристигнали в Райтценхайн.

Дойде време за раздяла. Хагенау попита бързо:

— Къде бяхте в последно време?

— Тук — отговори тя.

— Сигурно по работа?

— Разбира се — кимна момичето.

— Познавате ли семейство Холм?

— Много добре.

— Нещата се нареждат добре. Трябва да поздравя дъщерята от името на един приятел, господина, когото видяхте да ме придружава в предобеда.

По фините й черти плъзна една изключително дяволита усмивка, когато каза:

— С удоволствие бих предала поздрава. Сега да мълчим. Какво ще си кажат хората, ако видят, че разговаряте с една обущарска дъщеря?!

Бързо се отдалечи и той дори не успя да погледне след нея, тъй като колата отново се раздвижи.

Когато слезе после горе в двора на замъка, узна от слугата, че баща му се намира в кабинета. Запъти се нататък и влезе.

До масата седеше една дълга, суха, далеч напред приведена фигура с преждевременно посивели коси. Мъжът се огледа и се надигна от стола, като позна сина си.

— Валтер, ти? — попита. — Толкова бързо наистина не те очаквах.

— Ти пожела бързина и аз се подчиних.

Прегърнаха се и се целунаха. Сега се видя голямата прилика между баща и син. Хагенау старши попита:

— Може би си много уморен от пътуването?

— Никак, скъпи татко.

— Тогава нека поговорим по важната работа, която ме застави да те повикам. Ние двамата сме истински Хагенау — безгрижни, благодетелни, великодушни. Срещу това не може нищо да се каже. Знаеш, че не обичам да мърморя или да се оплаквам от нещо свършено. То не може да се върне назад, но при дадени обстоятелства може да се поправи, само че не с рев и окайване. И така, да погледнем нещата открито в лицето. Ако продължим още половин година да живеем по същия начин, ние ще банкрутираме!

Каза го безстрастно, като спокойно изтърси пепелта от пурата си.

— Шест месеца — рече синът замислено. — Това е по-лошо, отколкото си мислех. Просто смятах нашето състояние за по-значително. Мислех си за сейфа, пълен с ценни книжа… за картините ти…

— Загубена работа! Моите картини не струват нищо. Бил съм мамен от една съвсем безчестна банда. Мислех, че съм познавач, а сега със закъснение разбрах, че съм бил нищо друго, освен едно магаре. Стотици хиляди са хвърляни на вятъра. А ценните ми книжа? Аз спекулирах и нищо не спечелих, освен убеждението, че съм си прахосвал парите, докато банкерът ми хубавичко е събирал всичко и го е задържал за себе си. Трябва да направим следователно tabula rasa^[4]. При теб как стоят нещата?

Синът сви рамене.

— Дългове, естествено! — рече бащата.

— Намирах се в много затруднено положение, докато Рандау днес ми зае петнайсет хиляди гулдена, без да съм му искал нещо.

— Благороден мъж! Скоро ще си ги получи!

На бащата и през ум не му минна да отправи упрек към сина. Последният се ослуша и попита:

— Скоро ще си ги получи? Че откъде? Та нали говориш за tabula rasa.

— Пари трябва да имаме, Валтер. Ако не по един, то по друг начин. Нека първо поговорим още за теб. Брат ми от Роленбург ми писа няколко реда. Сигурно си имаш представа, каква тема засягат?

— Мога да се досетя.

— Непредпазлив ли си бил?

— За жалост! Но едва ли по начина, както той вероятно описва.

— Той действително е малко сприхав. Разказва за някоя си там Мелита…

— Ами! Изпихме няколко бутилки вино при нея, но иначе нищо не се е случило.

— Напоследък си бил кажи-речи обладан от демона на хазарта!

— Ами! Обладан? Не съм привързан към комара повече от другите офицери. Не играя пристрастено. В състояние съм по всяко време да се откажа от това увлечение.

— Това ме радва! И така, вече знаеш с какви средства разполагаме. Вече започнаха да се заглеждат във финансите ни. Денонсираха ми две ипотеки. Не платя ли, ще се явят и другите кредитори и ние ще фалираме. В рамките на два месеца трябва да намеря сто хиляди гулдена в брой. Ти можеш ли да набавиш парите?

— Не.

— Но един Хагенау не обявява банкрут. За него, като носител на едно толкова благозвучно име, винаги има средство да достави в посочения срок някакви си мизерни сто хиляди гулдена, та дори чрез женитба.

Синът се засмя принудено и попита:

— Кой трябва да склони на тая работа? Ти или аз?

— Ти, естествено!

— Погледни ме! Има ли нещо красиво по мен?

— Ти си Хагенау, това е достатъчно.

— Ти може би вече си се озърнал сред дъщерите в страната?

— Естествено. Както знаеш, имам навика във всички неща да постъпвам методично. Впрочем ти вече познаваш въпросната дама. Поне по-рано я познаваше, макар в последните години да не си я срещал.

— Коя е тя?

— Теодолинде.

— Гръм и мълния! — извика Валтер. — В моята памет има само една Теодолинде. Това е фройлайн Теодолинде фон Фалкенщайн.

— Нея имам предвид.

— По дяволите! Наистина ли за нея трябва да се оженя?

— Определено!

— Тя трябва да се е развила в истинска красавица.

— Разкошна е, казвам ти!

— Ти видя ли я?

— Вчера. Баща й е богат като крез. И имай предвид, че тя сега ще наследи цялото баронство Хелфенщайн.

— Как така?

— Родът води името Фалкенщайн. Нали така се казва и селото, край което се издига замъкът Хиршенау. Хелфенщайн сега се загубват и всички имоти се падат естествено на Фалкенщайн.

— Дали ще го дочакаме!

— В това няма никакво съмнение.

— Барон Франц фон Хелфенщайн е още жив.

— Той определено ще падне под ръката на палача.

— После налице е Улрике фон Хелфенщайн!

— Това нищо не променя. С нея ще се разплатят.

— И по-нататък се шушукат разни неща за…

— Какво се шушука?

— Че малкият Роберт бил още жив.

— Глупости! Момчето изгоря на времето. Вчера аз говорих с Фалкенщайн и всичко уредих. От теб се иска само да използваш случая.

— Дъщерята какво каза?

— Съгласна е.

— Без да ме познава?

— Виждала те е по-рано, а освен това бях взел една твоя фотография. Ти, изглежда, доста й се хареса.

— Страшно се радвам. Ти, разбира се, съзнаваш, че трябва да й хвърля едно око, преди да взема някакво решение.

— От мен да мине, макар че тук няма нищо за решаване. Ние се нуждаем от пари, Фалкенщайн ги има предостатъчно, а дъщеря му е истинска Юнона по красота.

— Ти наистина възбуждаш любопитството ми. Къде бих могъл да я мярна?

— Отсреща в Грюнбах, където сега пребивава.

— Иска ми се още днес да отскоча нататък.

Бащата разтърси енергично глава.

— Не става. Фалкенщайн отиде днес нагоре към замъка Хиршенау, за да предяви претенциите си, и ще се върне едва утре. Аз гледам на работата като уредена. Ти се жениш за красивата Теодолинде и двамата си оставаме притежатели на всичките си имоти. Най-тежка би ми била загубата на нашия красив Райтценхайн. Откак открихме и анализирахме минералните извори, на това място предстои блестящо бъдеще.

— Най-главното би било да има явни целебни резултати.

— Ние ще можем да ги докажем. Тук например има един хер Холм, бивш музикален директор, парализиран от удар. Неговият лекар дотолкова успял да го възстанови, че бе доведен в Райтцентхайн. Само от четиринайсет дни е тук, а вече се движи пъргаво като пъстърва във водата.

— Познаваш ли го лично?

— Да. С удоволствие беседвам с него. Той е един много образован мъж. Вечер седи пред вратата. Аз обикновено минавам край него и се спирам за известно време.

— Има ли той дъщеря?

— Да. Да не би да я познаваш?

— Рандау я познава. Трябва да я поздравя от него.

— За теб ще бъде удоволствие да го направиш, понеже тя е едно много очарователно момиче. Ще стане истинска красавица. Жалко, че не е богата и от аристокрацията. Бих я предпочел дори пред Теодолинде.

— Събуждаш любопитство в мен.

— И същевременно те предупреждавам. Внимавай с очите й. В тях се крие цял един свят от чистота, невинност и наивитет. Тя наистина е опасна.

— Кога би могъл да я види човек?

— Точно сега е времето, по което имам навика да си правя разходката. Ако не беше уморен, можеше да дойдеш с мен.

— Да тръгваме тогава!

— Но все пак трябва да хапнем.

— Когато се върнем.

Тръгнаха от замъка през гората, през ливадите и после през селото. Завиха край ъгъла на една от последните къщи и се озоваха пред един мъж, който седеше на пейка до вратата. До него офицерът съгледа своята красива спътница. При появата на двамата мъже тя се изправи леко изчервена, но в никой случай смутена.

— Аа, ето ги и хер и фройлайн Холм! — каза старият Хагенау. — Позволете да ви представя моя син, който пристигна днес.

Офицерът беше замрял неподвижно от удивление.

— Какво ти е? — попита баща му.

— Това ли е фройлайн Холм?

— Да.

— Значи не обу… обу…

— Обущарска дъщеря! — вметна Хилда Холм, като му протегна ръка за поздрав.

— Но, фройлайн! — каза той с укорителен тон. — Как можахте да ме заблудите!

— Аз? О, не! Аз не съм се правела на обущарска дъщеря. Вярно, нямах и наложителна причина да ви обърна внимание върху заблудата, хер оберлейтенант.

— Значи не сте се учили и да готвите?

— Не, разбира се, не — засмя се тя.

— Какво правехте толкова редовно в хотела?

— Посещавах една дама, моя приятелка, която е отседнала там.

— Но тогава не е било необходимо да оставате до единайсет часа!

— Това никога не ми е и хрумвало.

— Как? Вие сте си тръгвали по-рано?

— Винаги точно след два часа.

— Сили небесни! А аз всеки ден киснех от десет до дванайсет… А, е, на това не му е мястото тук!

Баща му слушаше удивено. Сега попита:

— Значи познаваш дамата?

— Да, макар да не знаех името й. Но, фройлайн, още едно обяснение! Хер Фон Рандау беше днес при мен. Защо се направихте, сякаш не се познавате?

— Аз не съм го сторила.

— О, напротив! Защо не говорихте с него?

— Първо, защото нямаше време за това, и, второ, той изобщо не можеше да ме заговори. Та вие веднага ме обсебихте изцяло. Заприказвахте за обущарски дъщери, за дюкяни, работилници. Не знаех какво да мисля за вас. А когато отгатнах, трябваше незабавно да побягна, за да не предизвикам със смеха си неодобрението ви.

— Значи Рандау е разиграл комедия с мен?

— Във всеки случай си е позволил една шега.

— Почакай, момче! Солено ще ти излезе това желание в бъдеще!

Старият Хагенау помоли за обяснение и го получи, доколкото бе сметнато за необходимо. След това четиримата седнаха на сериозен разговор, докато слънцето залезе. Тогава се разделиха, Най-напред баща и син крачеха мълчаливо един до друг. После старият Хагенау наруши тишината:

— Очарователно същество, нали?

— Ангел. Иска ми се да се запозная с брат й, към когото храни такава любов. Какво изключително момиче.

— Само да беше богато. На буржоазния произход човек би могъл да махне с ръка. На тези неща вече не се държи така педантично както по-рано.

— Сега съм любопитен за тази Теодолинде.

— В сравнение с Хилда тя е една напълно разцъфнала роза. Можеш да бъдеш убеден, че ще получиш една много красива жена.

— Ще я видя утре веднага щом се върне баща й.

С това разговорът бе приключен и баща и син се отдадоха мълчаливо на мислите си…