Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блудния син (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Eremit, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
Неизвестен любител на автора

Издание:

Издателство „Калпазанов“, София, 1999

 

Der verlorene Sohn. Band 76

Karl May Verlag, Bamberg

История

  1. — Добавяне

Глава 1
Старият ерген

Ако тръгнете от столицата с железницата за Вилдау и продължите оттам с пощенската кола, чийто маршрут минава през Райтценхайн — седалището на бароните Фон Хагенау, ще стигнете до Грюнбах. А от това село се отива само за няколко минути по широкото шосе, край което се издига една величествена вековна липа, до разположеното в съседство дворянско имение със същото име, където барон Фон Фалкенщайн живееше със своят дъщеря Теодолинде. Ако опишете дъга по задната страна, граничеща с една градина, погледът ви ще измине значително разстояние по откритото поле и ще се спре на стара, подобна на кула, постройка.

Една тясна пътека водеше от господарското владение край това усамотено, полусрутено съоръжение. То имаше високи, горе-долу човешки бой, прозорци, но ширината им достигаше едва лакът и бе обградено от порутен зид със здраво заключваща се порта.

От известно време тук се бе заселил един стар ерген на име Винтер. Трябва вече да бе стигнал седемдесетте и имаше грозно, събуждащо малко доверие, лице. Никой не знаеше откъде е родом и с какво се занимава през целия ден, но се носеше слух, че е баснословно богат. Живееше съвсем сам в напомнящата руини кула. Въпреки това никой не се осмеляваше да го нападне заради парите, тъй като притежаваше куче дог с исполинска големина, което би разкъсало всеки натрапник. Животното най-често обикаляше свободно двора. Понеже Винтер живееше напълно уединено и не общуваше с никого, беше наричан от всички „Отшелника“.

Понастоящем се намираше в стаята, служеща му за спалня. Зад леглото бяха наместени старовремска желязна франкска ракла за пари, обкована с магарешка кожа, един скрин и някакъв сандък. Той седеше до една маса и броеше монети. Това беше любимото му занимание.

Сега погледна джобния часовник, който бе сложил пред себе си на масата, за да не пропусне един точно определен момент.

— Така! — Както мнозина самотници, той имаше навика да си говори сам. — Трябва да тръгвам, иначе ще я изтърва.

Сложи часовника в джобчето, изсипа монетите в раклата, взе си шапката и напусна помещението. През всекидневната стигна до тясно желязно стълбище, по което слезе. Долу една масивна врата извеждаше на двора. Той обаче не се възползва от нея, а се насочи към голям куп цепеници, които бяха така подредени до стълбите, че оставяха проход откъм стената. Отшелника премина през него и се озова зад дървата в някакво помещение с железен капак.

На стената висеше малък фенер със затъмнителни стъкла. Той го сне, запали го и отвори капака. Разкриха се стъпала, които отведоха стария в просторен зимник. Наоколо се търкаляха какви ли не вехтории. През друга врата сега стигна до нещо като пещерна галерия с височина малко по-голяма от човешки ръст. Това бе коритото на протичащия тук подземен поток, който бе толкова тесен, че можеше да се върви край него. С помощта на фенера Винтер бързо го последва.

След известно време стигна края на галерията. Тук таванът силно се снижаваше, оставяйки едно много ниско отверстие, през което поточето се измъкваше навън. Отшелника трябваше да се наведе, за да излезе.

Преди две или три столетия този подземен проход вероятно е служел на тогавашните обитатели на кулоподобната постройка, в която сега живееше самотникът, във времена на война или беда като път за бягство. Те трябвало само да устроят железния капак и водещите надолу стълби и да изградят зимника. По-късно постройката била изоставена, постепенно бе изпаднала в разруха и за съществуването на прохода сега знаеше само легендата. Когато Винтер се засели в приличащата вече на руини кула, спусъкът към галерията лежеше скрит под куп отломъци. Той го отстрани, понеже искаше да използва пространството до стълбището, и така се натъкна на ръждивия железен капак.

Случайното откритие на прохода се яви от голяма полза за Отшелника, защото редом с броенето на пари той имаше и второ любимо занимание — лова. В предишната си авантюристична дейност из чужбина често му се беше налагало да ловува. Беше станал добър стрелец, а ловът се бе превърнал за него в страст.

Завърнал се след дълги години в родината, не му се искаше да се откаже. Вярно, тук имаха валидност други закони и тъй като не беше горски служител, се видя принуден тайно да се отдава на своята страст. И тъй, от време на време той се появяваше като… бракониер! При това за него бе важна не толкова плячката, колкото чудесната тръпка, която изпитваше от тази забранена дейност. Изцяло от само себе си се разбира, че провеждаше ловните набези с възможно най-голяма предпазливост, при което опитът, натрупан през половината живот в пущинака, му идваше добре дошъл.

След откриването на подземния проход всичко беше станало много по-просто. Той извеждаше до самия край на гората. Потокът, следователно, не само доставяше питейна вода на Отшелника, което го правеше в това отношение напълно независим от външния свят, но му предоставяше и възможност незабелязано да се вмъква в леса.

Потокът излизаше на бял свят в подножието на един стръмен скат и си проправяше път през лабиринт от скали. Те бяха гъсто обрасли с храсти, които прикриваха отверстието на галерията.

Отшелника сега се намираше в безредните извивки на този скалист хаос. Напредвайки предпазливо през храсталака, достигна гората. Не беше в намерението му да открие дирята на някой дивеч. Друго създание дебнеше той. В снишена стойка се прокрадна бързо и безшумно покрай периферията на гората, за да се отдалечи най-напред възможно повече от скрития излаз на подземния проход. После внимателно огледа откритата част на терена. Покрай гората минаваше път, по който един ездач приближаваше ходом. Беше дама, при чийто вид сърцето на Отшелника затупа по-силно.

— Идва в обичайния час — промърмори той на себе си. — Точна като часовник. Дали знае, че вече я чакам? Дали пък заради мен не минава оттук все по това време?

Беше приклекнал, за да не бъде видян. Сега се запромъква отново бързо и безшумно под закрилата на дърветата, докато достигна една пътека, която идваше от дълбочината на гората и водеше в откритото поле. Свърна по нея и така излезе на пътя, по който идваше ездачката. Придавайки си вида на човек, излязъл на разходка, тръгна към нея.

Това беше Теодолинде, красивата дъщеря на барон Фон Фалкенщайн. Тя беше страстна ездачка и седеше на седлото сигурно като мъж. Като съзря Отшелника, се усмихна. Почти го беше достигнала, когато той спря, свали шапка и поздрави:

— Добър ден, милостива фройлайн.

Тя кимна благосклонно и отвърна дружелюбно на поздрава, но не допусна това да я задържи, а продължи да язди.

Отшелника се загледа омагьосан след нея.

— Каква жена! — прошепна с охрипнал глас. — Тя е единственият човек, който е приятелски разположен към мен, единственото женско същество, което ме поглежда, поздравява и ми се усмихва!

Чертите на лицето му се разкривиха, променени от страстта, която изпитваше към Теодолинде фон Фалкенщайн. Очите му буквално горяха, ръцете се бяха свили в юмруци.

— Бих сложил всичките си богатства в нозете на тази богиня, стига само да можех да я имам за жена. Но как да го уредя? Как?! Какво ме греят всичките ми пари, ако не мога да я имам?

Видя, че сега тя подкара коня си в галоп. Погледът му я следва, докато достигна бащиното си имение.

Сега и той се отправи по обратния път към къщи. Но не потърси тайния проход, а пое директно през полето към самотното си жилище. Когато стигна до порутения зид, извади от джоба един ключ и отвори портата. След себе си отново заключи грижливо. Догът го посрещна с приятелско скимтене, помаха с опашка и му лизна ръката. Животното беше единственият му приятел. Единствено на него се доверяваше. Винаги, когато напускаше кулата, оставаше за пазач огромното, силно куче. На него можеше безусловно да се разчита.

— Тя отново се появи — заговори той по навик на песа, докато го галеше нежно. — Пак ме дари с усмивка. Седеше на коня горда като кралица. Колко силно я желая!

Когато седна после отново сам в стаята си, мислите му все още кръжаха около срещата с Теодолинде. Него, мизантропа, всички жени го отбягваха. Страхуваха се от него и си шушукаха зад гърба му. Той го забелязваше особено когато отидеше до селото да попълни запасите си. Но това не всякога е било така. Мислите му сега се зареяха далеч назад в миналото и пред духовните му очи се появи образът на онова младо момиче, което някога беше обичал от цялото си сърце. Можеше да има други момичета, ала той копнееше само за това, което не го изслушваше и го отхвърляше. Ето защо бе станал престъпник и се бе наложило да бяга в чужбина. Колко време беше минало оттогава?

Отново си помисли за Теодолинде, чиято усмивка сгряваше неговото сърце. Често копнежът по нея го бе подтиквал да броди около замъка с надеждата да я зърне.

— Заради нея отново бих извършил престъпление — прошепна. — Стига само да имах някакъв шанс да я постигна!

За да откъсне съзнанието си от нея и придаде на мислите си друга насока, реши да отиде през нощта на лов. Отвори шкафа, извади една пушка и започна да я чисти, за да може после да я зареди.