Карл Май
Отшелника (2)

Глава 2
Беглецът

Когато Теодолинде фон Фалкенщайн отмина Отшелника, странният мъж продължи още известно време да занимава ума й.

„Съвсем е откачил по мен. Виждам го по жадния му поглед. Урежда нещата така, ме уж все чисто случайно се намира на горската пътека по същото време, когато минавам оттам. Дебне ме. Тръпки ме побиват, като си представя, че старият ме целува.“ Разтърси се.

„Но някак си ми доставя удоволствие да гледам как ме поглъща с поглед. Каква власт упражнява дори само погледът на една красива жена върху мъжете! Всички те в крайна сметка са крайно податливи.“ Разсмя се звънко и подкара коня в галоп. Продължи все по периферията на гората, която на края с едно разклонение водеше в дъга към имението. Теодолинде достигна замъка откъм фронтонната страна. От този край между гората и постройката растяха на гъсто известен брой стари овощни дървета. Тя насочи коня към двора, скочи от седлото и предаде животното на грижите на един от ратаите.

Баща й я очакваше горе в залата. Барон Ернст фон Фалкенщайн беше добре сложен мъж, почти изцяло оплешивял. Обличаше се фрапиращо по младежки и явно много залагаше на скъпоценностите. На всеки от десетте си пръста беше надянал по няколко пръстена, а върху жилетката му висяха два изключително ценни ланеца.

— Вече си се върнал? — попита Теодолинде. — Не те очаквах толкова рано.

Лицето й още бе зачервено от ездата. Беше красива, но с онази красота, която намира само външна изява. Тялото й също показваше наченки на пълнеене.

— Не се задържах повече от необходимото в Хиршенау. После наредих да запрегнат и поех отново насам. Узнах всичко, което исках да знам.

— С кого говори?

— С новия управител.

— Но той едва отскоро заема поста си.

— Да, но е посветен във всичко и люто мрази враговете на своя господар.

Лицето на Теодолинде прие израз на жадно очакване.

— Значи той също е… от нашите хора?

— Това се подразбира изцяло от себе си.

— И ти е дал изчерпателна информация за всичко, което досега достигаше до нас само под формата на смътни слухове? Наистина ли работата е толкова обезпокоителна?

— Да.

— И как стоят нещата в столицата?

— Зле, много зле.

— Преувеличаваш!

— Всичко, всичко е разкрито. Слушай! Първо, Капитана е арестуван.

— Наистина ли? — подскочи баронската дъщеря.

— Да. Веднъж вече го били заловили, но той успял да се измъкне. Сега отново го пипнали и той определено вече няма да може да се освободи. Естествено сега се знае, че той, барон Франц фон Хелфенщайн, сиреч нашият сродник, е ръководил бандата през всичките тези години! Двамата хелфенщайнски ковачи — неговите най-приближени, доверени хора — са също в кауша. Там е и старият аптекар Хорн.

— Отровителят, който служеше на Капитана? — заразпитва Теодолинде слисано.

— Точно той! Той беше дал на Капитана едно средство, което онзи използва, за да разкара по най-рафиниран начин от пътя си своята жена, баронеса Нора. За жалост княз Ван Зоом сложил кръст на сметките му и я спасил. Сега е възможно тя да даде показания срещу Капитана.

— Дяволите да го вземат! Вярно ли е?

— За какво иначе ще ти го казвам! Старият Хорн се разболял в затвора. Чакали го да умре.

— Не би било кой знае колко жалко.

— Аз също не бих пролял сълзи за него. По-нататък! Всички посветени в нашата работа са арестувани.

— Кой ли им е посочил следата?

— Княз Ван Зоом.

— В Пъкъла дано се провали това куче! — избълва със скърцане на зъби Теодолинде.

— Но това още не е всичко — прибави баронът и започна да разказва онова, което в Хиршенау му беше съобщил новият управител.

Години наред столицата и далечни краища от страната бяха хвърляни в ужас от някакъв тайнствен крал на престъпниците, наричан Капитана, и организираната му банда измамници. Най-сетне на един чужденец от Индия — княз Ван Зоом, и двама прикачени към него тайни полицаи се бе удало да разобличат Капитана и да задържат почти всичките му безбройни съучастници. Надигна се вик на възмущение, когато населението научи кой се е крил зад маската на Капитана. Това беше уважаваният банкер Франц фон Хелфенщайн, господар на разположеното недалеч от столицата баронство със същото име и собственик на замъка Хиршенау.

Този удар беше разтревожил барон Фон Фалкенщайн и неговата дъщеря. Като помощници на барон Франц, Капитана, те бяха вземали дейно участие в неговите далавери, особено в контрабандата, и това бе представлявало за тях източник на доходи, които им позволяваха да живеят съобразно положението си. Сега това беше вече минало.

— Проклета история! — изкоментира Теодолинде, когато баща й свърши с доклада.

— Да. Гърмът се стовари из един път. Дявол да го вземе!

— Ако нещата стоят така, ще стане страшно. Неколцина ще се простят с живота, мнозина ще отидат до живот зад решетките.

— Ние не сме разкрити. Очевидно княз Ван Зоом си няма понятие за деловите ни връзки с Капитана.

— Мислиш ли, че барон Франц може да ни издаде?

— Не, няма да го направи — заяви Ернст фон Фалкенщайн категорично. — Ако арестуват и нас, това няма да му помогне нищо. Но така бихме могли да направим нещо за него.

— При всички случаи лошо ни се пише, когато останем сега финансово на сухо.

— Знаеш ли всъщност, че ние ще станем наследници на барон Франц, ако бъде предаден на палача?

— Как е възможно това? — подскочи Теодолинде наелектризирана от стола.

Неочакваната вероятност да се домогне по този начин до богатство я хвърли в трескаво неспокойствие.

— Ще ти обясня — ухили се баронът. — Фалкенщайн са основоположници на прастар благороднически род. От него произхождат няколко клона, като споменатия Хелфенщайн. Той фактически е също Фалкенщайн. Преди стотина години на сродници по тази линия се пада чрез наследство един полусрутен замък. Те го съборили, изградили го отново и приели допълнително неговото име. Строго погледнато, цялостната им благородническа титла гласи: „барони Фон Фалкенщайн, наречени Хелфенщайн“. Можеш да го прочетеш после в нашата библиотека в „Справочник на благородията“.

Лошото настроение на Теодолинде моментално се бе превърнало в благоразположеност.

— Ако встъпим в наследство на барон Франц, ще ни липсва само още една подходяща партия за мен. Ще имаме достатъчно пари, ще можем да забравим миналото и ще се наложим най-после във висшето общество.

— Вече имам предвид една такава партия — оберлейтенант Валтер фон Хагенау. Той и фамилията му имат отлични връзки във всички кръгове на обществото.

— Чувала съм, че бил много грозен.

— Да, заради това в офицерските среди го наричат Жерава. Но какво значение има това? Той при всички случаи ще ти подсигури достъп до светското общество. И освен това Хагенау са несметно богати!

— С последното разпръсна всичките ми колебания — засмя се Теодолинде. — Ще трябва предпазливо да проучиш при стария Хагенау евентуалното ми свързване с тоя Жерав, защото, в случай че не наследим Хелфенщайн, трябва да сме си подсигурили богатствата на Хагенау. Наистина ли няма други наследници освен нас?

— Да. Както знаеш, преди двайсет години старият барон Бернард фон Хелфенщайн беше убит. Малко след това замъкът Хелфенщайн изгоря и единственият наследник на барона, тригодишният Роберт фон Хелфенщайн, загина в пламъците. Неговата сестра Улрике, по онова време осемнайсетгодишна, нямаше и няма право на наследство. Съгласно семейния законник на владетелите на замъка Хелфенщайн той може да се пада само на мъжки наследници. Понеже Роберт беше мъртъв, цялото имение премина в ръцете на братовчеда Франц фон Хелфенщайн.

— Тук ме спохожда една мисъл. Дали барон Франц е нямал пръст в убийството на стария барон Бернард?

— Тогава би трябвало той да е подпалил и замъка, за да премахне Роберт от пътя си и сам да стане наследник.

— Аз го считам способен.

— Впрочем по онова време бе извършено и друго убийство, доколкото си спомням. Един ротмистър, синът на стария полковник Фон Тифенбах, беше застрелян.

— И това ли е дело на Франц? Баронът поклати замислено глава.

— Х-х-х! — изсумтя той. — Не знам. Но да оставим старите истории на мира. Те не ни интересуват. Имаме по-важна работа.

— Прав си. Преди всичко се нуждаем от пари. Докато се омъжа за Хагенау, а ти встъпиш във владение наследството на барон Франц, ще мине доста време.

— Дотогава все още ще имаме достатъчно пари. Нали знаеш че Капитана е оставил за случай на крайна необходимост пари и стоки в едно тайно скривалище.

— Ти знаеш ли мястото?

— Да. Ще си вземаме само по толкова, колкото ни е необходимо. Освен това… ако искаме да помогнем на Капитана, трябва непременно да посегнем на тези пари!

При тези думи баронът смигна многозначително на дъщеря си. Тя кимна с разбиране.

— В случай че се освободи, което никак не е вероятно и се надявам да не стане, трябва да имаме правдоподобно обяснение. Кога… аха, чука се!

Вратата се отвори и влезе един млад мъж в началото на двайсетте.

— А, ти ли си, Юлиус? — каза баронът. — Какво искаш?

— Татко, я виж пеперудите, които днес улових. Не са ли чудно красиви?

Показа на барона едно запушено с коркова тапа тумбесто шише, в което пълзяха няколко мухи с откъснати криле.

— Каква е тая щуротия? — кипна баронът. — Не виждаш ли, че разговарям със сестра ти? Разкарай се, върви си в стаята!

— Добре, татко — изхленчи страхливо слабоумникът и се измъкна като куче, сритано от господаря си.

— Тоя Юлиус! — въздъхна баронът. — Винаги съм желал да имам син. И какво получих? Един идиот!

— Може да е за добро — утеши го Теодолинде. — В замяна на това нали имаш мен.

— Да, ти си единственият човек, на когото мога да разчитам. Моята довереница. Със силна воля като мъж. И точно затова ми се искаше да се беше родила момче.

— Та каква е работата с паричния тайник на Капитана?

— Намира се в една шахта, в малък страничен проход, затворен с камък. А той е толкова тежък, че само двама души биха могли да го отстранят. Мисля, че като жена ти просто ще бъдеш твърде слаба да ми помогнеш. Но не се сещам на кого другиго бих могъл да се доверя. Това е проблемът на работата.

— Няма ли да е най-добре все пак да проверим дали не съм… А, ето че пак се чука!

Баронът познаваше това чукане. Можеше да е само слугата му Даниел. Въпреки това гласът му прозвуча невъздържано, когато извика:

— Влез!

Слугата откликна на разпореждането.

— Какво има?

— Извинете за безпокойството, милостиви хер, но в предзалата чака един мъж, който желае на всяка цена да разговаря с вас.

— Изхвърли го!

— Опитах вече, но той казва, че било изключително важно. Идвал от столицата и непременно трябвало да говори с милостивия хер на четири очи.

Баронът и дъщеря му си размениха по един поглед. После Фалкенщайн каза:

— Добре, Даниел. Отведи човека в библиотеката. Идвам веднага.

Когато слугата се отдалечи, баронът каза:

— Какво ли е замислил непознатият? Идването му сигурно е свързано със залавянето на Капитана.

Последните думи беше изговорил с тревожен тон, ала дъщеря му веднага вметна:

— Ами! Нищо не могат да докажат срещу нас! Само кураж!

Когато съгледа няколко минути по-късно чакащия в библиотеката мъж, Фалкенщайн се изплаши.

— За Бога, Хорн!

Баронът беше пребледнял.

Мъжът беше дълъг и мършав. Имаше остра брадичка и остър нос. Но най-остър беше погледът му. Носеше се просто и небиещо на очи. Това наистина беше аптекарят Хорн, за когото баронът преди малко бе разказал на дъщеря си, че също е арестуван и лежи смъртно болен в затвора. Баронът го беше виждал само веднъж, и то в столицата. Хорн следователно се числеше към малцината, които знаеха, че и Фалкенщайн е от хората на Капитана. Той можеше да стане опасен за барона и затова последният реши да бъде нащрек с него и да се държи дипломатично. Какво ли можеше да иска аптекарят от него?

— Седнете, Хорн. Вино? Пура?

Баронът се беше овладял и извади от едно шкафче бутилка, две чаши и едно сандъче. Нареди всичко на масата и наля.

— Наздраве, драги, и заповядайте, обслужете се!

Пиха и посегнаха към пурите.

— От управителя на замъка Хиршенау научих, че са ви арестували. Вярно ли е?

— За жалост. Тоя княз Ван Зоом е или Дявола, или е всезнаещ. Заведоха процес срещу мене за изготвяне на отрови.

— А сега сте свободен? Вече предполагах, че сте мъртъв!

— Глупости!

Хорн беше видял как баронът преди малко се беше уплашил при вида му и после бе пребледнял. На стария аптекар беше ясно, че Фалкенщайн се страхува от него, и се чувстваше господар на положението. Щеше да се оправи с барона и да го принуди да направи онова, което искаше от него, Сега Фалкенщайн каза:

— Но аз чух, че сте смъртно болен!

— Това беше симулация. Но наистина е вярно, че лежах в лазарета.

— Аха, така значи!

— Беше ужасно напрежение ден и нощ да симулираш летаргия и безчувственост. И при това да внимаваш всеки миг някой да не ти врекне неочаквано в ухото и да се издадеш. Е, в крайна сметка успях.

— И сега сте тук? Как ви се удаде да се измъкнете?

— Беше детински лесно. Просто трябваше да умра.

Баронът трепна. Но после разбра.

— А… имате предвид привидно?

— Точно така. Имах със себе си една много малка, но и много добре подбрана аптека. Отдавна очаквах да ме арестуват и се бях подготвил.

— И сте дочакали? Каква глупост!

— Хм! Мислех, че няма да могат да докажат нищо срещу мен и ще ме освободят.

— Колко наивно!

— Не можех да си имам представа, че тоя княз Ван Зоом е проникнал в почти всичките ми тайни. Както и да е, бях убеден, че няма да се задържа дълго в ареста. Въпреки това предвидих всички случаи и си спретнах споменатата аптека. С един-едничък медикамент в далечна ситуация можеш да постигнеш повече отколкото с всякаква сила и хитрост.

— Старият доктор отровител! Но как контрабандирахте аптеката в затвора?

— Върху главата си.

— Невероятно!

— И все пак работата е съвсем проста. Преди известно време започнах да олисявам. Косата ми остана като венец. Поръчах си полуперука, която напълно покриваше голото място и не можеше да бъде различена от истинската, коса, Под нея наместих моята аптека.

— Шишенца и капсули?

— Глупости! Дайте ми реторта и ще ви концентрирам целия световен океан в една-единствена капка! Моите медикаменти едва заемаха мястото на точка, която бихте направили с перото си върху хартия, и въпреки това можеха да въздействат със силата на мълния или топовно гюле.

— Известно ми е вашето изкуство — отбеляза баронът натъртено и му отдавам цялото си признание. Но как успяхте като мним мъртвец да се измъкнете на свобода?

— Знаете ли как се процедира с трупа на починал в затвора?

— Не.

— Оставят го една нощ в килията или лазарета. После го отнасят на гробището и го полагат в Дома на покойника.

— Аха!

— Имах едно средство, което те прави привидно мъртъв, но само за точно трийсет часа. Въздейства екзактно след дванайсет часа. Ако приемем, че го взема днес, утре ще съм „умрял“ и вдругиден ще се озова в Дома на покойника. Оттам е лесно да се измъкнеш.

— И толкова ли безотказно действа едно такова средство?

— Нали виждате по мен — аз съм на свобода!

— След като го е приел човек, какво става с дишането?

— Замира.

— Пулсът?

— Не може да се усети.

— Хм-м! Да допуснем, че ви отворят артерия… тогава какво?

— Но само на крайници! Няма да пусне капка кръв, най-много малко вода.

— Но това практически е смърт!

— Слава Богу, само привидна! — ухили се старият аптекар. — Човек наистина нито вижда, нито чува и усеща. Това ми бе утехата, защото иначе за това кратко време трябваше да изтърпя адски мъки.

— А какво щеше да стане, ако ви бяха заровили веднага?

— Така не се постъпва. Противозаконно е.

— Или да ви бяха заковали веднага в ковчега?

Старият сви рамене.

— Аз съм по-силен, отколкото изглежда. Щях да го разбия.

— Или да ви бяха оставили в затвора и после оттам да ви погребат?

— Тогава щях да си остана това, което си бях — затворник.

— Убедихте ме.

— Но аз действително за малко да си остана затворник. Слушайте по-нататък! Бях лежал и симулирал в лазарета достатъчно дълго. Тази вечер бях сам и приех средството. То не беше по-голямо от песъчинка.

— Какво е на вкус?

— Никакво. Защото точно това е изкуството: едно такова средство не бива да има нито миризма, нито вкус, ако трябва да изпълни целта си.

— Тук се сещам за още един въпрос — каза провлечено Фалкенщайн. — Починалият затворник не бива ли преглеждан?

— Задължително — ухили се аптекарят.

— Тогава би трябвало да открият полуперуката ви и заедно с нея аптеката! Така щяха да разберат всичко и просто да изчакат, докато се събудите.

— Не се безпокойте, нищо не откриха. Не съм толкова глупав, че да се издам по такъв начин. След като приех зрънцето, унищожих останалата аптека!

— Хитрец! Какво стана по-нататък?

— Вахмистърът и ключарят на килиите наминаха още веднъж да ме видят. Казах им, че имам болки в гърдите. Те поискаха да извикат лекаря на затвора, опасявайки се, че мога да умра. Но аз ги уверих, че се нуждая само от спокойствие. Повярваха ми, понеже съм аптекар и би трябвало да разбирам от болести. Освен това лекарят щеше да ругае, ако го събудеха. И така, угасиха светлината и излязоха. Ключът изщрака в бравата, резетата издрънчаха и после чух стъпките на двамата служители да се отдалечават. За първи път ми стана зловещо в тъмното помещение, където вече не един и двама нещастници бяха умрели. А и на мен предстоеше там последната нощ.

— Ужасно! — възкликна баронът и потръпна.

— Заспах. Когато се събудих, трябва да е било малко след един часа по обяд. Най-напред не можах да се ориентирам. Лежах увит в чаршаф на една проста дървена пейка. Изправих се. Едва след доста време паметта ми се възвърна. Бях взел отровата, за да стана привидно мъртъв, и сега отново си бях жив.

— Но къде се намирахте?

— В зимника за въглища, следователно все още в пределите на затвора и на всичкото отгоре под чаршафа бях напълно гол.

— Смърт и Сатана! — изруга баронът. — Та това си е направо проклета история!

— Погледнах през едно от нищожно малките избени прозорчета и забелязах един ключар, който излезе отсреща от вратата и тръгна в права посока през двора насам.

— Мътните да го вземат!

— Легнах бързо пак на пейката и се увих в чаршафа. Чух как ключарят отвори зимника. Минаха няколко минути, после той отново заключи. Очевидно бе искал само да се убеди дали съм налице.

— Следователно са изпитвали подозрение и много-много не са вярвали на смъртта ви.

— Точно така! И както скоро установих, на всеки час имаше проверка.

— По дяволите, били са предпазливи!

— Но въпреки всичко аз извъртях едно номерче на господата. С други думи, скоро ме споходи една спасителна идея, която осъществих, когато се стъмни.

— Разказвайте!

— Имах чувството, че надзирателят, контролиращ зимника, само наднича в него, а не влиза, но за да се задейства моят план, трябваше да се погрижа той да приближи. Когато стана време, аз проснах само чаршафа на пейката. Той пристигна и забеляза, че има промяна в положението. Пристъпи няколко крачки в помещението. Аз се бях скрил зад вратата и веднага го пипнах.

— Той не се ли развика за помощ?

— Беше онемял от страх. Я се оставете някой път да ви сграбчи труп, пък да видим дали няма да излезете от равновесие!

— Това действително е вярно — беше принуден да признае Фалкенщайн.

— Бях го склещил с две ръце за гърлото и така здраво го стисках, че изгуби съзнание. Фенерът му беше паднал на земята и угаснал. Но имаше кибрит в себе си, така че можах отново да го запаля. Заключих вратата, съблякох му дрехите, сложих го на моето място върху дървената пейка и го завих с чаршафа.

— Всички дяволи!

— После встъпих в новата си служба на ключар и заключих вратата на зимника отвън. Това засводено въглищно помещение се намираше откъм страната на затворническия двор. Там стената е висока към три метра и половина. Не може да се прескочи. Но имаше порта, а аз имах връзка ключове.

— И накъде се отправихте после?

— Най-напред трябваше да отскоча до вкъщи.

— Ама… да не сте искали веднага да ви хванат?

— Глупости! Толкова бързо бягството ми не можеше да бъде открито. Както предвижда законът, бяха уведомили семейството ми — имам пет дъщери — за моята внезапна смърт. За този случай моите момичета имаха точните ми инструкции. Те трябваше незабавно да изискат трупа ми. Йете, най-малката, отишла, наистина, веднага до съда да го стори, но й било отказано. Казали й, че трупът ще остане до погребението в затвора.

— Фатално!

— Затова и толкова много се зарадваха домашните ми, когато почуках така неочаквано на вратата. Преоблякох се бързо, взех всички налични пари и ето ме сега тук.

Настъпи пауза.

Най-сетне баронът попита:

— И търсите при мен убежище?

— Не съм и помислил. Може би скоро ще тръгнат по петите ми. Искам по най-бързия начин да се прехвърля през границата.

— За Америка?

— И през ум не ми минава. Оттам веднага могат да ме изпратят обратно. Вече знам къде мога да изчезна. Само ми трябват… повечко пари!

— А-а, такава ли била работата!

— И вие ще ми ги дадете… още днес!

— А ако не мога? Аз самият съм пред свършек!

— В такъв случай ще трябва да си носите последствията. Ще остана тук, докато сте в състояние да ме подпомогнете. Ако ме арестуват във вашия замък, заедно с мен заминавате за затвора. Така че решавайте по-бързо!

— Добре! — Баронът беше взел решение. — Вярвате ми или не, но аз наистина нямам пари вкъщи. Поне не сумата, от която се нуждаете. Въпреки това ще имате достатъчно средства. С други думи, знам едно място недалеч оттук, където Капитана е стъкмил нещо като спестовна касичка.

— С пари?

— Стоки и пари. В една стара, изоставена шахта.

Хорн кимна замислено.

— Слушал съм за това. Спомням си, че Капитана подметна нещо по въпроса.

— Ще опразним заедно гнездото и после ще делим. Защото аз, както казах, също съм закъсал. Има достатъчно и ще стигне за двама ни.

— Съгласен! Кога ще потеглим?

— След като се стъмни. Но ще имаме нужда от въжена стълба.

— Аз междувременно ще я изготвя. Дайте ми необходимия материал и ми отредете някое помещение, където да мога необезпокоявано да работя. От какво още се нуждаем?

— При всички случаи от фенер. Освен това дъщеря ми ще дойде с нас. Тя е моя довереница.

Хорн подскочи.

— Дума да не става! Ще отидем само двамата! Настоявам за това! Не опитвайте фалшива игра с мен, иначе ще си теглите последиците.

Баронът трябваше да се примири. Той самият имаше неотложна нужда от пари и в лицето на Хорн беше намерил човек, с чиято помощ определено щеше да може да отстрани тежкия камък, затварящ отверстието на паричния тайник. Дали щеше да допусне Хорн изобщо да получи нещо от парите, щеше да си дойде от само себе си. Реши за всеки случай да вземе един нож. Човек нали никога не знае…