Робин Кук
Пристъп (21)

ГЛАВА 20

19:56 часа, понеделник, 11 март 2002 година

 

Когато работата опреше до действие, Гаетано ставаше пълен реалист. Колкото и да му се щеше да пристигне в Насо и да довърши онова, което бе започнал, той изпитваше безпокойство. Безпокоеше се за пистолета. Той трябваше да е свестен, защото без добро оръжие нищо нямаше да се получи. Нямаше начин нито да пребие до смърт онзи шмекер, нито да го удави във ваната, нито да го удуши, както показваха по филмите. Да пребиеш някого не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Нужен бе план. Трябваше да стане бързо, в отдалечена местност, което да му осигури безпрепятствено бягство и за тази цел най-доброто оръжие бе пистолетът. Безотказен пистолет със заглушител.

Проблемът бе в това, че акцията зависеше от хора, които Гаетано не познаваше и които не го познаваха. Някой щеше да го посрещне, когато се приземи на острова, но нямаше гаранции, че това ще се случи. Тъй като пътуването бе планирано набързо, нямаше резервен план, нямаше как да си осигури и други контакти, можеше само да позвъни на Лу в Бостън, но в извънработно време щеше да е трудно да го открие. Дори тайнственият човек да се появи на летището, възможно беше в суматохата да не могат да се засекат, тъй като никой от двамата не знаеше как изглежда другият. На всичко отгоре Гаетано трябваше да се върне още на другия ден, тъй че и факторът време не беше на негова страна.

Имаше още нещо: Гаетано не обичаше да лети в малък самолет. В големи — да, защото можеше да се абстрахира от мисълта, че е във въздуха. Но малките бяха друго нещо, а този, в който се намираше в момента, бе възможно най-малкият. На всичко отгоре самолетчето се тресеше като електрическа четка за зъби и се въртеше в небето като топка за билярд.

Беше хванал полет на вътрешните авиолинии до Маями и там се бе прехвърлил на самолета, в който беше в момента. Когато излетя от Маями, слънцето залязваше и сега отвън бе тъмно като в рог. Опитваше се да не мисли какво има под подскачащия самолет, но всеки път, когато двигателите неистово изгърмяваха, без да иска си представяше огромния черен океан отдолу и сърцето му се стягаше. Гаетано си имаше една тайна: не можеше да плува и дълбоката вода бе неговият кошмар.

Той огледа останалите пътници. Те не разговаряха помежду си и изглеждаха ужасени като него. Повечето се взираха с празен поглед в пространството пред себе си. Някои бяха включили лампичките над главите си и четяха. В общата тъма те изпъкваха като светещи локви сред черна, лепкава кал. Стюардесата седеше с лице към тях и отегченото й изражение му даваше някаква сигурност, въпреки че допълнителните ремъци на предпазния й колан, които минаваха през раменете й, сякаш очакваше да се случи най-лошото, го караха да бъде нащрек.

Внезапно самолетът мощно се разтресе. Сякаш някакво тяло се блъсна в тях. Дъхът му секна, но нищо не последва. Усети, че гърлото му пресъхва и с мъка преглътна. Примири се със съдбата си, затвори очи и се облегна назад. В същия мит от микрофона долетя гласът на пилота, който ги уведомяваше, че скоро ще се приземят.

Гаетано заби нос в стъклото на илюминатора и погледна надолу. Черният мрак бе отстъпил място на примигващите в далечината светлини. Той въздъхна с облекчение. По всичко личеше, че и този път ще оживее.

Последва глухо тръскане и най-после самолетът се приземи. Двигателите затрещяха, Гаетано усети как пилотът уби скоростта. Улови се за облегалката пред себе си. Бе тъй щастлив, че е на твърда земя, че дори се усмихна на пътника вдясно. Онзи отвърна на усмивката му. Гаетано се обърна към илюминатора и, вече спокоен, се отдаде на мислите си за пистолета, който трябваше да получи.

Самолетът не бе пълен и слизането стана бързо, а Гаетано бе сред първите, които стъпиха на асфалта. Дълбоко вдиша топлия тропически въздух и в същото време изпита огромно удоволствие, че усеща земя под краката си.

Стиснал малката си пътна чанта, той влезе през вратата и спря. Не знаеше какво да прави. Надяваше се, че поради едрото му телосложение лесно ще го забележат, но никой не се приближи. Носеше същите баровски дрехи, с които беше при първото си посещение: хавайска риза на цветя с къси ръкави, светли памучни панталони и тъмносиньо сако. Притиснат от тълпата зад него, той се придвижи напред. Реката от хора го тласкаше към гишето за проверка на паспортите. Когато редът му дойде, той подаде документите си. Служителят се канеше да удари печата, когато забеляза, че съвсем наскоро е бил отново на островите и че посещението му е продължило само един ден. Въпросително го погледна.

— Първият път бе нещо като проверка — обясни Гаетано. — Мястото ми хареса и сега идвам на почивка.

Служителят не отговори. Сложи печата, бутна паспорта към него и се обърна към следващия пътник.

Гаетано продължи покрай чакащите за багажа и се отправи към митницата. Като видяха, че в ръката си носи американски паспорт и че е само с пътна чанта, митничарите му махнаха да минава. Излезе през двете двойни врати, които се отвориха автоматично пред него. Зад подвижния железен парапет се тълпяха хора и с нетърпение се взираха в отворените врати да зърнат семействата и близките си. Никой не проявяваше интерес към него.

Тъй като не знаеше как да постъпи, Гаетано продължи да върви. Трябваше да мине отстрани и да се слее с пъстрата тълпа. Повървя още малко, спря и се огледа с надеждата да установи зрителен контакт с евентуалния си посрещач. Никой не му обърна внимание. Почеса се по главата, като се чудеше какво да прави. Тъй като нямаше по-добър план, той се отправи към гишето за наемане на автомобили и се нареди на опашката.

Петнайсет минути по-късно държеше в ръка ключовете за друго чероки, този път зелено на цвят. Върна се в чакалнята за международни полети и тъкмо щеше да се обади на Лу, когато някой го потупа по рамото.

Гаетано рефлективно се извърна, готов за бой. Озова се очи в очи с най-черния и най-плешив човек, когото бе виждал някога. Със златните вериги на врата му можеше да се въоръжи цяла банда, а темето му блестеше толкова силно, че Гаетано примижа. Мъжът отстъпи крачка назад и вдигна ръце пред гърдите си, за да парира евентуален удар. В едната си ръка държеше набръчкан кафяв плик.

— Спокойно, човече! — каза човекът с онзи живописен бахамски акцент, който помнеше от първото си посещение на островите. — Няма да ти направя нищо лошо.

Гаетано се смути от собствената си агресивност и се опита да се извини.

— Няма. проблем, човече — напевно продължи мъжът — Ти ли си Гаетано Барезе от Бостън?

— Същият! — радостно се усмихна Гаетано и прегърна непознатия, сякаш му бе най-близък роднина. — Носиш ли нещо за мен?

— Ако си Гаетано Барезе, нося. Казвам се Робърт. Сега ще ти покажа какво съм донесъл.

С тези думи тъмнокожият отвори книжния плик и бръкна в него с намерението да извади онова, което се съдържаше в него.

— Хей, не го размахвай тъкмо тук! — прошепна Гаетано ужасен. — Да не си луд, бе?

Огледа се неспокойно. Наблизо стояха няколко въоръжени полицаи и по лицата им бе изписана досада. За щастие, не им обръщаха никакво внимание.

— Нали искаш да го видиш? — примижа непознатият.

— Да, но не тук, сред хората! С кола ли си?

— Разбира се. Не се шашкай, човече, майтапех се…

— Да вървим тогава. Хм, виж го ти, шегаджията!

Мъжът сви рамене и ухилен го поведе навън. Няколко минути по-късно се качиха в кадилак с пастелен цвят. Непознатият запали светлините в купето и му подаде плика. Въпреки, че очакваше да види нещо наистина специално, онова, което бахамецът измъкна от плика направо го слиса. Беше деветмилиметрово супермодерно оръжие SW99 с лазерен лъч и със заглушител САС9.

— Е? — попита Робърт. — Доволен ли си?

— Повече от доволен — отвърна Гаетано.

Любуваше се на черния му блясък, който говореше, че пистолетът е съвсем нов. Беше наистина внушителен. Въпреки, че дулото му бе само десет сантиметра, поради заглушителя той изглеждаше поне двайсет и пет сантиметра дълъг. Докато му се наслаждаваше, забеляза, че магазинът липсва.

— Къде е пълнителят? — попита той.

Без пълнител и куршуми оръжието беше безполезно.

Робърт се усмихна в мрака на купето. Зъбите му се бялнаха като истински бисери на фона на черната абаносова кожа. Той потупа с ръка джоба на панталоните си.

— Държа го на безопасно място, човече, пълен до горе и готов за действие. Нося ти два, за всеки случай.

— Добре — отвърна Гаетано и облекчен протегна ръка.

— Не бързай толкова — възпря го Робърт. — Струва ми се, че за това тук ми дължиш нещо лично на мен. Искам да кажа, че бих целия път до тук, вместо да си остана вкъщи и да си пия студената бира. Следваш ли мисълта ми?

Гаетано се взря в очите му, които в тъмнината изглеждаха като две дупки от куршум в мръсно бяло одеяло. Подозираше, че това е идея на приносителя на оръжието и на никой друг. Първата му мисъл бе да му заблъска главата във волана и да му даде да разбере с кого си има работа, но се вслуша в разума си. Мъжът можеше да има и друг пистолет, пък и нямаше представа какви са връзките на непознатия с колумбийците в Маями, с които Лу бе уредил доставянето на пистолета. Последното нещо, което желаеше бе, докато изпълнява задачата си в Насо, да бъде преследван от банда колумбийци.

Гаетано се прокашля. Носеше доста пари, тъй като всичко на Бахамите ставаше срещу добро заплащане.

— Робърт, предполагам, че трудът ти наистина заслужава да бъде оценен. Какво имаш предвид?

— Сто доларова банкнота върши работа — отвърна мъжът.

Без да каже и дума, Гаетано се наведе, за да измъкне ръката си от десния джоб на панталоните. Не сваляше очи от Робърт. Извади една банкнота от свитата пачка и му я подаде. В същия миг получи пълнителите. Гаетано пъхна единия в пистолета, той изщрака и влезе в кухината като у дома си. Като отхвърли натрапчивата мисъл да пробва оръжието върху Робърт, той слезе от колата. Пусна другия пълнител в джоба на сакото си.

— Хей, човече! — извика му Робърт. — Да те откарам ли в града?

Гаетано се наведе и мушна глава в купето.

— Благодаря ти, но и аз съм на колела.

Изправи се, пусна пистолета в левия джоб на панталоните си, на дъното, на който имаше специален отвор за заглушителя. Знаеше този номер от шефа си от времето, когато работеше в Ню Йорк. Поради факта, че отворът бе постоянен, той бе отвикнал да ползва левия си джоб за други неща, като например монети или ключове. Докато вървеше към наетото чероки, той усещаше хладната стомана на заглушителя да милва кожата на бедрото му. Приятна милувка.

Двайсет минути по-късно вкара джипа в паркинга на хотел „Оушън Клъб“. По пътя имаше време да се поуспокои след неприятния епизод с Робърт. Хрущенето на чакъла под гумите на колата се чу доста силно, тъй като всички стъкла бяха свалени. Гаетано бе решил да изключи климатика и да се наслаждава на свежия въздух. Направи пълен кръг, докато търсеше удобно място, което не само да е близо до сградата, а и да му осигурява безпрепятствено отстъпление. Искаше да си тръгне веднага щом пречука професора.

Преди да слезе от колата, включи осветлението в купето и се огледа в огледалото за обратно виждане. Искаше да се увери, че видът му е представителен и няма да направи впечатление в тузарския хотел. Приглади рунтавите си вежди и оправи реверите на сакото си. Хареса се и излезе. Пусна ключовете за колата в десния джоб на панталоните си и го опипа отвън, за да провери дали са си там. Трябваше да са му подръка и не биваше да ги търси, когато си тръгва. Като се убеди, че всичко е на мястото си, той закрачи по алеята.

Възприе същия подход, както при първото си посещение тук и се отправи към сградата, в която се помещаваше апартамент 108. Беше осем и половина вечерта, така че професорът и приятелката му трябваше да са на вечеря, ала все пак искаше първо да провери в стаята. С бавна походка се размина с неколцина елегантно облечени гости.

Когато наближи сградата, Гаетано се отправи към моравата откъм океана. Продължи и стигна почти до наклона към плажа. После зави и тръгна по протежение на брега към сградата. Бе толкова близо до водата, че чуваше нежния плясък на вълните отдясно. Нощта бе великолепна — по обсипаното със звезди небе се виждаха перести облачета, осветени от ярката кръгла луна. Лекият бриз нежно шумеше в листата на палмите. Гаетано отлично разбираше защо хората предпочитат този хотел.

Когато се изравни с апартамент 108, така че да може да погледне през прозорците, тръпки полазиха по гърба му и той усети как се възбужда и колко много се вълнува. Не само че всички лампи вътре светеха и завесите не бяха дръпнати, а и двамата, професорът и приятелката му, най-спокойно си стояха вътре и се виждаха в пълен ръст! Не можеше да повярва на късмета си. Щеше да изпълни задачата си толкова лесно и тъй бързо, че за миг усети как сърцето му затупа бързо-бързо в очакване на предстоящото насилие. Ала възбудата му спадна, когато си даде сметка какво точно вижда. Примигна няколко пъти, за да се увери, че очите му са наред. Нещо странно ставаше с професора и сестрата на Тони. Те пърхаха като птички… след малко започнаха да изтупват някакво одеяло. Вратата към коридора зееше отворена и телевизорът работеше.

Привлечен от смущаващата гледка, той прекоси тъмната морава. Инстинктивно мушна ръка в левия джоб на панталоните си и сграбчи пистолета. Внезапно спря. Изпита разочарование. Хората, които наблюдаваше, не бяха неговите жертви, а две камериерки, които оправяха леглата.

— Ядец! — изпъшка той и унило поклати глава.

Постоя още няколко минути в тъмнината. Така беше по-добре. Ако бе отишъл до стъклото и бе дръпнал спусъка, възбудата му щеше да трае прекалено кратко. Щеше да е твърде лесно и твърде бързо. Далеч по-добре бе да се крие и да дебне, да се изложи на опасност и да разчита на опита и уменията си, докато докопа плячката. Беше по-вълнуващо, по-възбуждащо.

Гаетано пусна пистолета, сви крак, за да усети заглушителя върху кожата си и оправи сакото си. Обърна се и се отправи към вътрешността на района. Ако професорът и приятелката му не са на вечеря, сигурно се разхождат наоколо.

Първият ресторант се намираше значително по-близо до плажа, отколкото сградата на хотела и Гаетано тръгна успоредно на брега. Френските прозорци излизаха направо на плажа и той бе достатъчно близо, за да чува разговорите на посетителите. Ускори крачка и побърза да излезе извън обсега на светлината, бликаща отвътре. Страхуваше се да не би професорът да го познае. Това бе проблем, защото, ако го видеше, щеше да повика охраната, може би дори полицията.

Гаетано влезе през входа, като се озърташе. Мина покрай чакащите за маса гости, спря пред вратата на салона и заоглежда посетителите. Когато се убеди, че професорът, че е вътре, побърза да излезе.

Отправи се към по-обикновения ресторант с барплота в средата, който знаеше от първото си идване. Бе построен точно на края на плажа и със сламения си покрив приличаше на огромно тики. Беше претъпкан с гости, особено барът. Внимателно направи едно кръгче, като се движеше между бара и масите в периферията на кръглата зала. Професорът го нямаше и тук.

С мисълта, че жертвата му вероятно е излязла от хотела за вечеря, Гаетано тръгна по алеята, която отвеждаше в централната сграда. Имаше намерение да се настани на същото място, откъдето ги бе видял първият път. Надяваше се отново да се възползва от фруктиерите с плодове. От вкусните аромати, които се носеха около двата ресторанта, устата му се пълнеше със слюнка.

В главното фоайе имаше няколко души. За жалост, диванът на Гаетано бе зает от мъж и жена, които разговаряха с друга двойка на фотьойлите срещу тях. Той се завъртя край малкия бар и купата фъстъци върху него. По една случайност барманът бе същият, с когото Гаетано си бе бъбрил при предишното си посещение. От тук се виждаше входът, макар и не толкова добре, но това му бе достатъчно.

— Хей! — обади се барманът и протегна ръка. — Къде пропадна?

Гаетано леко се разтревожи от факта, че служителят го позна, макар да се срещаше с десетки гости всеки ден. Усмихна се, стисна му ръката и си взе шепа фъстъци. Барманът бе родом от Ню Йорк, което бе темата на разговора им преди седмица и половина.

— Какво ще пиеш? — попита го той.

Гаетано зърна едрата фигура на един от охраната на хотела да се появява на вратата. С ръце на хълбоците, той оглеждаше помещението. Носеше безличен тъмен костюм. Отдалеч се познаваше, че е от охраната, защото в лявото си ухо имаше слушалка, а кабелът й висеше изпод сакото му.

— Една кока-кола ще ми дойде добре — отвърна Гаетано.

Трябваше да се отпусне и да върши нещо, за да се слее с гостите. Приседна върху високото столче пред бара с изпънат ляв крак, за да не подпира заглушителя на скрития в джоба му пистолет.

— С малко лед и парченце лимон ще стане идеална.

— Имаш ги, друже — каза барманът.

Отвори бутилката кока-кола и напълни чаша с лед. Отряза парченце лимон, прекара го по ръба на чашата и наля напитката пред очите му.

— Приятелите ти още ли са в хотела?

Гаетано кимна с глава.

— Трябваше да се срещнем тук тази вечер, но не са в стаята си, няма ги в нито един от двата ресторанта.

— Надникна ли в английския двор?

— Какво е това? — попита Гаетано, като с периферното си зрение установи, че охранителят се върна в приемната.

— Всъщност, той е най-добрият ни ресторант — обясни барманът. — Работи само вечер.

— Къде се намира?

— От приемната тръгваш вляво. Минаваш през вратата и си там. Буквално в двора на най-старата хотелска сграда.

— Ще опитам — каза Гаетано.

Изгълта напитката си на един дъх и се намръщи от щипещата газираната течност в устата си. Остави една банкнота на бара и я покри с длан.

— Благодаря, приятел!

— Няма защо — усмихна се барманът и прибра банкнотата.

Гаетано изкачи двете стъпала до приемната, като внимаваше за охранителя. Видя го да разговаря с главния портиер. Следвайки указанията на бармана, той сви в ляво, влезе в една врата, която отделяше помещението с климатичната инсталация от двора и се озова в ресторанта. Той представляваше продълговато правоъгълно пространство, осеяно с палми, екзотични цветя и дори бликащ фонтан досами масите и столовете. Откритият ресторант бе ограден от двуетажната хотелска сграда. По протежение на втория етаж имаше тераса с железен парапет. Във въздуха се носеше приятна музика, изпълнявана от оркестър, който Гаетано не виждаше.

— Какво обичате? — посрещна го тъмнокоса жена, облечена в дълга до глезените рокля на цветя, която бе толкова тясна, че Гаетано се запита дали може да върви, без да вдигне полата си до кръста.

— Просто оглеждам — отвърна той и се усмихна. — Много е красиво…

Макар от коридора на втория етаж да проникваше светлина, осветлението на ресторанта градина идваше главно от високите свещи на всяка маса и от луната на небето.

— Ако искате да вечеряте тук, ще трябва да си направите резервация — обясни жената. — Тази вечер всичко е заето.

— Ще го имам предвид. Имате ли нещо против да поогледам наоколо?

— Заповядайте — отвърна тя и с жест го покани да продължи.

Гаетано зърна стълба към втория етаж и с надеждата, че оттам ще вижда по-добре, се изкачи по нея. Горе вида музикантите. Бяха отместили встрани мебелите, за да имат повече място.

Той тръгна по открития коридор, като плъзгаше ръка по парапета. Отлично виждаше хората на масите долу, поне онези, които не бяха скрити от растенията. Сякаш за негово удобство свещите осветяваха лицата им. Имаше намерение да направи пълен кръг и да огледа всички.

Внезапно спря и косата му настръхна. На не повече от петнайсетина метра, зад цъфналия олеандър, видя професора оживено да разговаря с някого. Докато говореше, той кимаше с глава и сякаш да подчертае думите си назидателно размахваше пръст. Гаетано не виждаше лицето на Стефани, тъй като тя седеше с гръб към него. Бързо отстъпи назад, за да използва прикритието на олеандъра. Следваше забавната част. Ако имаше пушка с мерник, щеше да уцели професора от мястото си, но за жалост нямаше. Знаеше, че с пистолет, дори такъв като неговия, трябваше да си над самата мишена, за да си сигурен, че ще улучиш. Реши да изчака по-удобен момент.

Огледа се. След като откри влюбените птички, започна да се чуди къде да се скрие и да дочака края на романтичната им вечеря. Щом свършат, най-вероятно ще се отправят към апартамента си по една от тъмните, изолирани алеи, които бяха изключително удобни за планирания удар. В най-лошия случай щяха да тръгнат да се разхождат по плажа, което също щеше да бъде удобно за Гаетано. Най-после всичко си идваше на мястото.

В открития коридор пред него имаше стълба. Тя водеше до минерална баня, поне така сочеше надписът. Гаетано погледна назад към оркестъра и реши, че е най-добре да се скрие тук. Вероятно нямаше да вижда професора и сестрата на Тони докато вечерят, защото олеандърът му пречеше, но пък щеше със сигурност да ги види, когато си тръгват, а това бе по-важно. Щеше да седи тук и да се прави, че слуша оркестъра, в случай че охраната се навърта наоколо.

 

 

Даниел потърка клепачи, за да успокои очите си. Примигна няколко пъти и отново погледна към Стефани; и тя изглеждаше вбесена като него.

— Казвам само, че шефът по безопасността твърди, че когато те е заловил в забранената зона, те е претърсил. Което не ми изглежда чак толкова странно.

— Казва се Кърт Хърман — изсъска Стефани. — И твърдя, че най-нахално ме опипа. Чувствах се унизена и изплашена до смърт и не съм сигурна кое от двете ме измъчи повече.

— Добре, опипал те е докато те е претърсил. Не знам къде свършва едното и откъде започва другото. Но каквото и да се е случило, не би трябвало да си в стаята с яйцеклетките. Сама си си го търсила!

Стефани бавно отвори уста. Бе ужасена от думите му. Това бе най-грубото нещо, което някога й бе казвал, а той нерядко я бе нагрубявал. Рязко отмести стола от ковано желязо назад и той издаде дразнещ шум, когато краката му застъргаха в бетонния под. Стана. Даниел мигновено реагира, като се наведе към нея и я стисна за ръката.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита той.

— Не знам — отвърна Стефани. — Засега искам само да се махна от тук.

Няколко секунди се гледаха през масата. Даниел не я пускаше и тя не се дърпаше. Осъзнаха, че хората около тях млъкнаха. Когато се огледаха, видяха, че всички са вперили очи в тях. Дори сервитьорите прекъснаха работата си и ги зяпнаха.

Въпреки, че беше бясна на Даниел, Стефани седна на мястото си. Той продължаваше да я стиска за ръката, макар да поотпусна пръсти.

— Не го мислех — каза Даниел. — Ядосан съм и не съзнавам какви ги говоря. Сигурен съм, че не си искала да те задяват.

От очите й хвърчаха искри.

— Говориш като онези, които смятат, че изнасилените сами са предизвикали нападателите си с облеклото или поведението си.

— Не е така — отвърна той. — Беше грешка на езика. Наистина съм бесен, че влезе в това помещение и причини такава суматоха. Обеща, че няма да правиш подобни неща.

— Не съм обещала — възпротиви се тя, вече с по-мек тон. — Казах, че ще се опитам. Но ме гризе съвестта. Влязох, защото се опитвах да докажа онова, от което се опасявах и го доказах. Заплождат жените и после предизвикват аборт, за да използват зародишите им.

— Откъде си толкова сигурна?

— Видях доказателствата със собствените си очи.

— Добре. Не можем ли да го обсъдим, без да си викаме един на друг?

Той се огледа. Хората се бяха върнали към разговорите си, а сервитьорите разнасяха поръчките.

— Не и докато говориш по такъв начин.

— Ще се опитам да не говоря по такъв начин.

Стефани го загледа, като се опитваше да разбере дали последните му думи са искрени, или повтаря репликата й, за да й се присмее. Но нито едното, нито другото можеше да я успокои — и двете бяха лош сигнал.

— Хайде! — каза Даниел. — Какво е това доказателство?

Тя продължаваше втренчено да го гледа. Опитваше се да разбере дали се е променил за последните шест месеца, или винаги е бил толкова безразличен относно всичко, което я засяга. Извърна очи, за да овладее чувствата си. Ако тя си тръгне, или двамата продължат да се карат, проблемът нямаше да се реши. Обърна се към него и си пое дълбоко въздух. После му описа всичко, което бе видяла, особено подробностите, вписани в регистъра черно на бяло. Когато свърши, двамата продължиха да се гледат над недовършената вечеря. Най-после Даниел наруши мълчанието:

— Е, била си права. Това удовлетворява ли те?

— Едва ли! — язвително се засмя тя. — Въпросът е можем ли да продължаваме отсега нататък, като знаем тези неща?

Даниел заби поглед в масата и разсеяно започна да върти сребърната вилица в ръката си.

— Виж: приехме яйцеклетките, преди да знаем подробности около произхода им.

— Ха! — презрително възкликна Стефани. — Страшно извинение, няма що. Колко удобно само!

Даниел я погледна в очите.

— Много сме близо — каза сериозно той, като наблягаше на всяка дума. — Утре започваме диференцирането на клетките. Няма да спра тъкмо сега заради нещата, които стават в клиника „Уингейт“. Съжалявам, че са се отнесли грубо с теб и са те унизили. Съжалявам и за това, че ме нападнаха. Не дойдохме за удоволствие. Предварително знаехме, че няма да ни е лесно. Знаехме също, че директорите на „Уингейт“ са неетични и подкупни идиоти, но въпреки това решихме да работим в тяхната клиника. Въпросът стои по следния начин: с мен ли си, или не.

— Нека и аз ти задам един въпрос — отвърна Стефани, като се наведе към Даниел и снижи глас. — След като излекуваме Бътлър и се приберем, а КЛЕЗА излезе от блатото и всичко останало се подреди както трябва, не можем ли по някакъв начин да уведомим бахамските власти какво става в „Уингейт“?

— Проблематично е — отговори Даниел. — За да те освободя от килията на Кърт Хърман, подписах договор за поверителност на сведенията, получени в клиниката, което прави предложението ти невъзможно. От „Уингейт“ може да са луди, но не са глупави. В документа е записано с какво се занимаваме и ние, което означава, че ако разкрием тайната им, те ще разкрият нашата, което ще обезсмисли всичките ни усилия.

Стефани разсеяно въртеше чашата с вино, което не бе докоснала.

— А какво ще кажеш да направим така — внезапно рече тя. — При положение, че Бътлър се излекува, едва ли ще настоява да продължим да пазим тайната му.

— Предполагам, че си права — каза Даниел.

— Не можем ли тогава да приемем, че въпросът остава открит и ще се решава в движение?

— Мисля, че и това е възможно — кимна Даниел. — Кой знае? Нещата могат да вземат неочакван обрат.

— Както цялата операция досега.

— Много смешно!

— Е, всичко се разви извън нашите планове, нали?

— Не е съвсем вярно. Благодарение на теб работата с клетките се разгърна така, както бяхме планирали. До пристигането на Бътлър ще разполагаме с десет линии клетки, всяка от които би могла да го излекува. Онова, което искам да знам е, ще останеш ли с мен, докато завършим операцията и напуснем Насо?

— Имам още едно изискване — погледна го Стефани.

— О!

— Искам ясно да заявиш на Спенсър Уингейт, че не ти е приятно да ме сваля. И докато не сме сменили темата, ще те попитам само едно нещо: защо оставаш безразличен към намеците му? Унизително е.

— Просто се старая да не вдигам много шум.

— Да не вдигаш шум!? Не разбирам! Ако Шийла Доналдсън се държеше по подобен начин с теб, със сигурност щях да ти помогна, независимо от желанието ти.

— Спенсър Уингейт е егоцентричен празноглавец, който си мисли, че прави благодеяние на всяка жена. Бях убеден, че лесно ще се справиш с него, без да правиш сцени.

— Сцените вече са факт. Той се натрапва все по-настоятелно, започна дори да ме докосва, макар че след днешната случка вероятно ще бъде по-въздържан. Както и да е, искам да си на моя страна. Много ли е?

— Разбрах! — отговори Даниел. — Това ли е всичко? А сега можем ли да продължим и да довършим операцията?

— Предполагам — кимна с глава Стефани без всякакъв ентусиазъм.

Даниел приглади с ръка косата си, изду бузи и изпусна шумно дъх като спукан балон.

— Може би отново трябва да ти се извиня за думите си преди малко — леко се усмихна той. — Не бях на себе си, като научих, че си заключена в онази килия. Помислих си, че наистина ще ни изритат от клиниката, заради това че се ровиш в работите им, преди да сме свършили.

Тя мълчаливо се питаше дали изобщо му хрумва колко отвратително егоцентричен е той самият.

— Надявам се, не намекваш, че не е бивало да влизам при яйцеклетките?

— Не, не е така — призна Даниел. — Сигурен съм, че си направила онова, което си мислела за най-добро. Радвам се, че проектът ни не пропадна. Но случилото се ме накара да осъзная нещо друго. Напоследък сме толкова заети, че оставаме насаме само когато се храним.

Той вдигна глава и погледна през палмовите листа към обсипаното със звезди небе.

— Ето, в средата на зимата се намираме на Бахамите, а не сме се възползвали от това.

— Нещо определено ли имаш предвид? — попита Стефани; понякога той наистина я изненадваше.

— Да — отвърна Даниел, взе салфетката от скута си и я постави в чинията пред себе си. — И двамата не сме кой знае колко гладни, при това сме в стрес. Хайде да се разходим на лунна светлина из градината на хотела и да посетим средновековния манастир, който зърнахме отдалеч още първата сутрин. Нали се питахме какво ли представлява? В средновековието хората са се оттегляли в манастирите, за да избягат от суетата на външния свят.

Въпреки гнева, който изпитваше към Даниел и въпросите, които си задаваше относно бъдещото развитие на отношенията им, не можеше да му откаже. Тя стана от стола.

— Може би това е най-доброто предложение, което съм чувала от устата ти през последните шест месеца.

 

 

Ето това е, каза си Гаетано, когато зърна главата на Стефани. После над олеандровия храст, който закриваше гледката му към масата, се появи и главата на Даниел. Той се сви в стола си, в случай че погледнеха към оркестъра. Очакваше двамата да тръгнат към него и да минат отдолу на път за апартамента. Но не стана така. Отправиха се в обратната посока, без да се обръщат назад.

— Ядец! — измърмори ядосано той.

Всеки път, когато си помислеше, че всичко е под контрол, се случваше нещо неочаквано. Погледна над диригента, с когото бяха установили зрителен контакт, докато седеше и чакаше. Музикантът бе показал, че оценява интереса на Гаетано. Той се изправи, а Гаетано му се усмихна и му помаха с ръка.

Отначало тръгна по терасата спокойно, за да не покаже, че бърза. Но щом се отдалечи на прилично разстояние от оркестъра, той ускори крачка. Професорът и момичето бяха изчезнали от двора и бяха влезли в източната врата на първия етаж, където се намираше отделението за балнеолечение.

Като стигна стълбището в противоположния край на терасата, Гаетано спря. После бързо заслиза, стиснал пистолета в джоба си. До източната врата спря, за да се поуспокои, огледа се и щом се увери, че никой в ресторанта не го наблюдава, бавно я отвори. Не знаеше какво ще стане. Ако ги видеше да си записват час за балнеопроцедури, щеше да отстъпи назад и да премисли следващия си ход. Но отделението бе затворено, както се виждаше от табелата, поставена върху празното бюро и осветена от настолната лампа. Внезапно си спомни, че бе минал оттук при първото си посещение, когато търсеше басейна. С надеждата, че професорът и приятелката му са тръгнали натам, той бързешком прекоси празното помещение и излезе от другата му страна.

Озова се в сектора с индивидуалните вили за гости. Всеки вход бе осветен от лампа над вратата, но районът под палмите тънеше в мрак. Гаетано продължи по познатия път. Беше доволен. Тъй като предполагаше, че басейнът и прилежащият му бар ще бъдат също затворени, той щеше да си намери удобно местенце, откъдето да изпълни пъкления си план.

Докато вървеше по алеята вдясно ги зърна тъкмо преди да изчезнат по стълбите надолу зад каменната барокова балюстрада. Той отново ускори ход. Като стигна до балюстрадата, огледа района около басейна. Както очакваше, беше затворен и постройките около него бяха тъмни. Дъното му беше осветено и той приличаше на огромен плосък смарагд.

— Не мога да повярвам на очите си! — прошепна сам на себе си той. — Идеално място!

Имаше защо да се възхити. Даниел и Стефани бяха заобиколили басейна и сега се взираха в просторната, тъмна и пуста градина. Поради тъмнината Гаетано не различаваше другите подробности, освен загатнатите силуети на статуите и грижливо оформените храсти. Но виждаше добре средновековния манастир, който блестеше на лунната светлина като корона над тъмната терасирана градина.

Плъзна ръка в левия джоб на панталона си и хвана дръжката на пистолета. Потръпна от вълнението, което го обзе при докосването до хладната стомана и си представи червения лазерен лъч върху челото на професора преди дърпането на спусъка.