Робин Кук
Пристъп (19)

ГЛАВА 18

11:30 часа, понеделник, 11 март 2002 година

 

От време навреме Даниел признаваше заслуженото, на когото трябва. Той не се съмняваше, че в областта на манипулацията с клетки Стефани беше много по-добра от него и това се доказваше сега от материала, който наблюдаваше през дисекционния стереомикроскоп. Двамата с нея го бяха поставили в единия ъгъл на работния плот в лабораторията в клиника „Уингейт“, за да може Даниел да наблюдава работата на Стефани. Тя вече беше готова за прехвърлянето на клетъчните ядра, процес, който бе известен като терапевтично клониране; щеше да извлече ядрото от узряла яйцеклетка, чиято ДНК бе предварително белязана с флуоресцентен материал. Вече бе фиксирала човешката яйцеклетка, като я бе засмукала с помощта на специална пипета с тъп край.

— В твоите ръце всичко изглежда много лесно — забеляза Даниел.

— Наистина е лесно — отвърна Стефани, докато насочваше втората пипета под микроскопа с помощта на микроманипулатора. За разлика от първата, краят на тази пипета бе остър като тънка игла, а диаметърът й бе едва една двайсет и пет милионна част от метъра.

— Да, за теб може да е лесно, но не и за мен.

— Тайната е в това, да не се бърза. Всичко трябва да става спокойно и равномерно, да не се работи отривисто.

Сякаш за да докаже думите си, тя леко, но решително придвижи пипетата към фиксираната яйцеклетка и я допря до външната обвивка на клетката, без да я пробива.

— Ето тук се издънвам винаги — каза Даниел. — В половината от случаите преминавам през клетката и излизам от другата й страна.

— Вероятно защото си нетърпелив и това, естествено, те прави по-несръчен — предположи Стефани. — Щом набележиш клетката, трябва само да чукнеш леко с показалец върху микроманипулатора.

— Не използваш ли самия микроманипулатор за пункцията?

— Никога.

Стефани изпълни процедурата с показалеца си и под микроскопа си видя как пипетата леко навлиза в цитоплазмата на злочестата клетка.

— Е, човек се учи, докато е жив — усмихна се Даниел. — Изглежда, че в тази област съм само любител.

Стефани вдигна глава от микроскопа и го погледна. Не бе в стила му да омаловажава способностите си.

— Не бъди толкова самокритичен. За тази операция си има опитни лаборанти. Научих се да я извършвам още като студентка.

— Така си и мислех — отвърна Даниел, без да вдигне глава.

Стефани сви рамене и отново се съсредоточи върху работата си с микроскопа.

— Ето, използвам микроманипулатора, за да достигна до флуоресциращата ДНК — обясни тя.

Върхът на пипетата се доближи до целта и тя изчезна в лумена на пипетата като в миниатюрна прахосмукачка.

— И с това не се справям добре — каза Даниел. — Мисля, че засмуквам твърде много от цитоплазмата.

— Трябва да се засмуче само ДНК материалът — отвърна Стефани.

— Като наблюдавам операцията, не преставам да се удивлявам, че проработва — забеляза Даниел. — Винаги съм оприличавал структурата на живата клетка, наблюдавана под микроскоп, на миниатюрна стъклена къщичка. Как става така, че успяваме да откъснем ядрото й от корен, да вкараме друго ядро от стара диференцирана клетка и да я накараме да функционира отново? Умът ми не го побира.

— Не само че функционира, но дори старото ядро, което вкарваме, се подмладява.

— Това също — съгласи се той. — Процесът на ядреното прехвърляне наистина ме изумява.

— За мен подобно чудо е доказателство за намесата на Бог, което разтърсва моя агностицизъм дори повече от онова, което научихме за Плащеницата от Торино.

Докато говореше, Стефани насочи трета пипета под микроскопа. В нейния лумен се намираше единична фибробластна клетка от тъканната култура на Ашли Бътлър: клетка, чието ядро Даниел бе променил с неимоверни усилия, най-напред с помощта на НХТСК, за да премахне гените — носители на паркинсоновата болест, — а после с помощта на добавъчен ген, който Даниел използва по предложение на Стефани като специален повърхностен антиген. Същата ДНК от ядрото на фибробласта трябваше да замени онази ДНК, която Стефани бе отстранила.

Докато наблюдаваше изкусните манипулации на Стефани, Даниел се възхищаваше на работата, която двамата с нея успяха да свършат за седмица и половина: точно толкова време бе изминало от нападението на бостънския бандит върху него. За щастие раните му бяха заздравели и бяха останали единствено в паметта му. Само от време на време усещаше дясната си скула малко по-чувствителна от лявата, а от синия оток бе останало жълтеникаво петно, но и то щеше да изчезне. За жалост обаче още потръпваше, като си спомнеше за случая. Картината на надвесилия се над него гангстер с огромната си глава, малки уши и нос като патладжан се бе запечатала дълбоко в паметта му. Най-страшна бе кривата му усмивка и жестоките очи, които блестяха като стъкло. Дори сега, единайсет дни по-късно, Даниел виждаше в кошмарите си ужасното му лице, пред което се усещаше напълно безпомощен.

През деня се чувстваше много по-добре, отколкото през нощта. Както двамата със Стефани бяха решили непосредствено след случилото се, те бяха непрекъснато заедно, почти като сиамски близнаци и не излизаха от района на хотела, освен когато ходеха в клиника „Уингейт“. Оказа се, че изпълнението на този им план не бе никакво насилие върху тях, тъй като от зори до мрак прекарваха в лабораторията. Меган Финиган много ги улесни, като в добавка към плота в лабораторията им предложи и малък кабинет. Сега можеха да работят и върху документацията, което имаше положителен ефект върху цялостната операция. От помощ им бе дори Пол Сондърс: той устоя на думата си и ги снабди с десет свежи човешки яйцеклетки само дванайсет часа, след като ги бяха поискали.

Отначало двамата разделиха дейностите помежду си. Тя работеше с фибробластната култура, изпратена им от Питър Размрази я и я остави да се доразвие. В това време Даниел се занимаваше с парчето от плащеницата във физиологичния разтвор. След една-единствена операция с PCR апарата, за да увеличи наличната ДНК в течността, Даниел установи, че тя е най-вероятно от човек, макар и силно фрагментирана, което не бе изненада за тях.

След пречистването й с помощта на микроскопични стъклени топчета, той прекара изолираните фрагменти от ДНК през PCR още няколко пъти и приложи допаминергично сондиране на гените. Веднага получи резултат, но само с част от генетичния материал и това наложи запълване на празнотите. След още няколко работни дни, всеки един, от които с продължителност шестнайсет часа, Даниел успя да прикрепи съответните фрагменти от ядрообразуващ материал, за да се оформят необходимите гени. Сега вече бе готов за фибробластите на Ашли Бътлър, които Стефани му бе приготвила.

Следващата стъпка бе НХТСК и при нея практически нямаше никакъв проблем. Тъй като сам бе разработил процедурата, Даниел познаваше всичките й тънкости и уловки, но под сигурната му нетрепваща ръка ензимите и вирусните вектори функционираха безупречно и много скоро вече разполагаше с няколко готови фибробласта. Единствено Пол Сондърс му създаваше затруднения с искането си да наблюдава всяка операция, която той извършваше и често му се пречкаше в краката. Пол открито признаваше, че има намерение да използва същата технология при терапията със стволови клетки в клиниката.

Като привърши с НХТСК, Даниел реши, че са готови за трансфер на ядрото, ала Стефани го изненада с предложението си да прехвърлят и променената чрез НХТСК клетка. Обясни му, че ако някога възникне необходимост или интерес от визуализиране на лечебните клетки в мозъка на Бътлър след имплантацията им, то лесно би могло да се осъществи, тъй като лечебните клетки ще имат антиген, който ще ги отличава от останалите в организма на Бътлър, а те наброяват един трилион. Идеята й му хареса и той се съгласи на тази стъпка, особено след като тя му каза, че ще помоли Питър да изпрати изградената клетка и нейния вирусен вектор от лабораторията им в Кеймбридж заедно с тъканната култура на Бътлър. Бяха използвали същата технология при успешното лечение на мишки от болестта на Паркинсон и това щеше да представлява ценен принос към протокола.

— При тази операция винаги използвам микроманипулатора — заяви Стефани и прекъсна мислите му.

Пипетата с променения фибробласт на Бътлър прониза обвивката на яйцеклетката, без да докосне клетъчната мембрана под нея.

— И тук срещам затруднения — призна Даниел.

Той я гледаше как инжектира малкия фибробласт между клетъчната мембрана на яйцето и по-дебелата външна обвивка. После пипетата изчезна от полезрението му.

— Номерът е да се достигне обвивката на яйцеклетката по тангентата — обърна му внимание Стефани. — В противен случай може да навлезеш в самата клетка.

Даниел мълчаливо наблюдаваше работата й.

— Е, бих казала, че е страхотно — каза тя доволна; гранулката на яйцеклетката с новото ядро и фибробластът се бяха слели в интимна прегръдка под обща обвивка. — Давам им време да се слеят, след което ще ги активираме.

Стефани вдигна глава от микроскопа и измъкна плочката изпод обектива. Стана и отиде при камерата за сливане, за да подложи така прилепените клетки на електрошок.

Даниел я наблюдаваше. Освен с нощните си кошмари, свързани с човека на Кастиляно, той се бореше и с още едно чувство, породено от преживяното. Макар да бе уверил Стефани в противното, през първите няколко дни не преставаше да се тревожи и да се страхува, че бандитът ще се появи отново. Опасенията му бяха факт, дори и при мерките за сигурност, които взе администрацията на хотела, след като Даниел ги уведоми за случилото се. Управителят пожела да постави охрана в сградата, където се намираше апартаментът им, и я държа цяла седмица. Всяка нощ едрият мускулест охранител вземаше Даниел и Стефани от вечеря в ресторанта на хотела и ги придружаваше до вратата им; оставаше в коридора до сутринта, когато двамата отиваха в клиниката.

Когато страховете му избледняха, той насочи гнева си, породен от неприятната случка, към Стефани. Макар да се бе извинила и от самото начало искрено да му съчувстваше, Даниел се дразнеше от факта, че тя не иска да повярва в участието на семейството си в нападението върху него. Не го казваше направо, но той го усещаше от косвените й забележки. Като имаше предвид семейството й и липсата й на критичност към роднините, той се питаше дали ще може да разчита на нея по време на изпитанията, които тепърва ги чакаха.

Самонадеяното й поведение също му създаваше проблеми. Въпреки, че обеща да не се държи грубо, тя непрекъснато подхвърляше забележки относно терапията със стволови клетки. Нещо повече, опита се да разбере нещичко за бременните бахамки, които работеха в клиниката. А Пол Сондърс бе изключително чувствителен на тази тема. На всичко отгоре се държеше презрително със Спенсър Уингейт. Даниел бе забелязал, че интересът му към нея расте, което би могло да се дължи на неговата собствена пасивност, но нима не съществуваше по-деликатен начин да се справи с положението? Стефани сякаш не разбираше как поведението й застрашава онова, към което се стремят. Ако ги изхвърлят, всичко щеше да отиде по дяволите.

Той въздъхна. Въпреки душевните си терзания добре разбираше, че и дума не може да става да се лиши от услугите й в настоящия момент. До пристигането на Ашли Бътлър оставаха единайсет дни, а дотогава трябваше да култивират допаминергичните неврони от фибробластите на сенатора, за да го лекуват. Напредваха с НХТСК, бяха извършили клетъчното прехвърляне, но имаше още много работа. Страшно се нуждаеше от експерт като Стефани при манипулацията с клетките и не можеше дори и да си помисли да я жертва тъкмо сега.

 

 

Стефани усещаше погледа на Даниел с гърба си. Съзнаваше, че чувството й за вина и объркаността й, породена от намеците, че семейството й има пръст в нападението върху него я бяха направили твърде чувствителна, но не можеше да отрече, че той бе променил отношението си към нея. Можеше само да гадае как се чувства човек, когото са наранили физически, но не бе очаквала, че ще се възстановява толкова бавно и мъчително. А той странеше от нея, макар и незабележимо, и въпреки че продължаваха да спят в едно легло, не стигаха до интимности. Поведението му събуди стари опасения: Даниел или не можеше, или не искаше да й предложи емоционалната подкрепа, от която тя се нуждаеше, особено когато бе в стрес, независимо чия беше вината за това.

Въпреки силното си желание да се обади на брат си и да му зададе някои въпроси, не го направи. А в относително честите телефонни разговори с майка си тя непрекъснато подчертаваше, че двамата с Даниел са в Насо, за да работят и че работят здравата, което си беше самата истина. В подкрепа на това й бе казала, че изобщо не стъпват на плажа, което също бе вярно. Освен това на няколко пъти й напомни, че скоро ще привършат и че към двайсет и пети март, когато се върнат в Бостън, компанията ще се е стабилизирала. Усърдно избягваше да й говори за брат си, макар че предишния ден не устоя на изкушението и уж между другото й зададе въпроса: „Тони не пита ли за мен?“

— Разбира се, че пита, скъпа — отговори Теа. — Брат ти се тревожи и непрекъснато пита за теб.

— Какви думи употреби по-точно?

— Не помня точните му думи, но му липсваш. Интересува се кога се връщаш.

— Ти какво му отговори?

— Онова, което ти ми каза. Защо? Нещо друго ли искаш да му съобщя?

— Не, разбира се — отвърна Стефани. — Увери го, че ще си бъдем у дома след по-малко от две седмици и че нямам търпение да го видя. Кажи му също, че работата ни върви изключително успешно.

В много отношения бе благодарна, че двамата с Даниел са толкова заети. Така нямаше време да се рови в чувствата си и да се терзае от съмнения по въпроса за лекуването на Бътлър. В резултат на нападението върху Даниел и на факта, че не бива да обръща внимание на покварата на управителите на клиника „Уингейт“, лошите й предчувствия се бяха увеличили. Пол Сондърс бе по-лош от останалите. Тя чувстваше, че е безскрупулен, че му липсва и най-елементарна етика и че е тъп. Така наречените от него „добри резултати“ в програмата за терапия със стволови клетки на клиниката се оказаха несериозни. Не бяха нищо друго, освен сбор от описания на отделни случаи и изхода от тях. И дума не можеше да става за научна методика, но най-тревожното беше, че Пол не го разбираше и не го беше грижа.

Спенсър Уингейт бе друга история, но той беше повече глупав, отколкото покварен. Въпреки това обаче Стефани не би искала да се озове в дома му без придружител, а той не се уморяваше да настоява. Проблемът се състоеше в това, че развратната му същност намираше подкрепа в самолюбивото му его, поради което дори не допускаше, че предложенията му могат да бъдат отхвърлени. Отначало Стефани се опитваше да е учтива в границите на разумното, но впоследствие промени тактиката и стана рязка в отказите си, особено като видя, че Даниел е безразличен. Няколко пъти Спенсър открито я задяваше и то в негово присъствие, но той изобщо не реагираше.

И сякаш тези мошеници не й бяха достатъчни, за да я накарат да се съмнява в правилното си решение да използва клиниката, ами отгоре на всичко трябваше да мисли и за произхода на човешките яйцеклетки. Опита се дискретно да проучи нещата, но получи подкрепа единствено в лицето на лаборантката Мари. Макар и с нежелание, тя поне й каза, че гаметите идват от специалното помещение в мазето, за което отговаря Синди Дрекслър. Когато я попита какво е това помещение. Мари млъкна и я посъветва да се обърне към Меган Финиган, шефката на лабораторията. За жалост Меган повтори думите на Пол, че това е търговска тайна, когато Стефани отиде при Синди Дрекслър, учтиво я отпратиха към д-р Сондърс, който отговарял по тази част.

Тогава тя промени тактиката си и се опита да заговори някои от младите жени, които работеха в столовата. Те се държаха дружелюбно, докато не ги попита за семейното им положение. Тогава станаха неразговорливи и започнаха да отговарят със заобикалки. Когато Стефани подхвана разговор за бременността им, те се отдръпнаха и млъкнаха, от което любопитството й се разгоря още повече. Не беше нужно да си велик учен, за да разбереш какво става и въпреки предупреждението на Даниел тя реши да го докаже сама на себе си. Идеята й беше да получи информацията и дълго след като Даниел и Бътлър напуснат островите, да уведоми анонимно бахамските власти.

Трябваше само да се промъкне в помещението. За съжаление, не бе получила още тази възможност поради изключителната си заетост, но през идните няколко часа това щеше да се промени. Яйцеклетката, която бе сляла с един от третираните с НХТСК фибробласти бе заменена с една от десетте, получени от Пол Сондърс. След като прехвърли ядрото на заменената яйцеклетка, тя не можа да се раздели. По тяхно искане Пол бе доставил още една. След като получиха нови ядра, деветте се деляха. Някои бяха в петия си ден и вече бяха започнали да образуват бластоцисти.

Стефани и Даниел възнамеряваха да създадат десет отделни линии стволови клетки, всяка от които да съдържа клонирани клетки от Ашли Бътлър. Макар да им бе нужна само една, те създадоха десет за всеки случай. И десетте щяха да доставят клетки, които да бъдат диференцирани в допамин произвеждащи нервни клетки.

Може би по-късно през деня, или на другата сутрин Стефани щеше да получи стволовите клетки от бластоцистите, но дотогава разполагаше с малко свободно време. Единственият проблем беше, че не можеше да остави Даниел, но благодарение на мерките за сигурност в клиниката и на неговото дистанциране от нея напоследък, тя си мислеше, че той няма да е непреодолима пречка.

— Как върви сливането? — извика Даниел от мястото си.

— Като че ли добре — отвърна Стефани, докато се взираше в лещите на микроскопа.

Сега яйцеклетката имаше ново ядро с пълен набор от хромозоми. Следвайки необясним засега процес, яйцето щеше да започне да препрограмира работата на ядрото. Само за часове новосъздаденото образувание щеше да започне да се държи като наскоро оплодено яйце. За да постави началото на конверсията, Стефани внимателно прехвърли променената яйцеклетка в активираща среда.

— И ти ли си гладна като мен? — извика Даниел.

— Като че ли да — отвърна тя и погледна часовника си.

Нищо чудно, че бе огладняла. Наближаваше дванайсет часа. В шест сутринта беше хапнала препечена филийка с кафе.

— Като поставя яйцето в инкубатора, ще отидем в столовата. Остават още четири минути.

— Добре — съгласи се Даниел, смъкна се от високото столче и влезе в техния кабинет, за да си съблече работната престилка.

Докато приготвяше друг съд с активираща среда, Стефани се опитваше да измисли извинение, за да се върне в лабораторията по време на обяда. Времето бе удобно за шпиониране, тъй като между един и два всички бяха на обяд, включително Синди Дрекслър от помещението, където се пазеха яйцеклетките. Хората от персонала общуваха главно по време на обяда. Най-напред й хрумна да му каже, че ще се върне, за да активира допълнителната яйцеклетка, но бързо се отказа от идеята; Даниел сигурно щеше да заподозре нещо. Той знаеше, че след като вече е поставила яйцето в нова среда, то трябваше да остане в инкубатора шест часа.

Трябваше й друго извинение и тогава се сети за мобилния си телефон. Даниел й мърмореше по повод на натрапчивото й желание да го носи винаги у себе си. Тя имаше причини за това си желание и една от тях беше, че бе казала на майка си да звъни на номера на мобилния, а не на телефона в хотела им. Но тъй като сутринта беше разговаряла с нея и не се притесняваше за здравословното й състояние, нямаше как да му заяви, че не иска да пропусне някое обаждане през тридесетте минути по време на обяда. Хвърли поглед в посока на малкия им кабинет, за да се увери, че Даниел не гледа към нея, измъкна мобилния телефон от джоба си, изключи го и го постави на рафта с химикалите над работния плот.

Доволна от плана си, тя продължи да наблюдава процеса на активиране. След половин минута трябваше да премести яйцето от единия съд в другия.

— Каза ли нещо? — попита Даниел, като излезе от кабинета, този път без бяла престилка. — Готова ли си?

— Дай ми още две минути. Ще прехвърля яйцето в инкубатора и ще тръгнем.

Докато я чакаше, се приближи до инкубатора и огледа останалите контейнери, някои от които стояха там вече пети ден.

— Вероятно ще са готови още днес следобед.

— И аз си мислех същото — отвърна Стефани.

Тя предпазливо понесе новото яйце към инкубатора, за да го постави при останалите.

 

 

Кърт Хърман внезапно отпусна краката си на пода. Беше ги качил върху бюрото си в стаята с мониторите. Стъпил долу, той рязко изправи гръб и столът му се отмести назад. Тутакси възвърна спокойствието си, тренирано през годините, когато се занимаваше с бойни изкуства и бавно се наведе напред по-близо до екрана, от който не отделяше поглед през последния един час. Всичко стана толкова бързо, че не повярва на очите си. Стефани Д’Агостино измъкна от джоба си мобилния телефон, целта на Кърт през последната седмица и половина, и го постави върху рафта зад колбите и епруветките над работния плот. Сякаш искаше да го скрие.

Не отпускаше пръст от копчето на дистанционното, с което управляваше миникамерата, натисна го и я насочи към онова, което му бе заприличало на телефона й. И наистина беше той! Виждаше краят му да се подава иззад колбата с хидрохлоридна киселина.

Объркан от неочакваното, но благоприятно развитие на нещата. Кърт пренасочи камерата с дистанционното, по Стефани бе извън обхвата й. Отново поработи с копчето и ги видя изправени пред инкубаторите. Увеличи звука и се напрегна, за да чуе дали ще спомене нещо за телефона си, но тя не каза нищо. Уговориха се да отидат да обядват и след няколко минути излязоха от лабораторията.

Кърт премести поглед върху по-горния екран. Видя ги да излизат от сграда номер едно и да пресичат централната част на двора към сграда номер три.

По време на строителството на клиниката Пол Сондърс бе дал картбланш на шефа по безопасността с надеждата да избегне евентуална катастрофа, подобна на онази в Масачузетс, когато двамата федерални агенти бяха проникнали в базата данни на клиниката. Тъй като с лекота бяха преодолели всички пречки, по време на строежа Кърт се бе погрижил да натъпче новия комплекс с микрофони и камери. Охранителното оборудване бе последна дума на техниката и не се набиваше в очи. Без Пол да знае, Кърт бе поставил бръмбари в електроуредите в стаите за почивка, в апартаментите за гости и в повечето от жилищата за персонала. Всичко можеше да бъде проследено, от стаята с мониторите до офиса на Кърт, и всяка вечер той сядаше пред екраните и се забавляваше. Но при нужда можеше винаги да го отрече с мотива, че в един институт като клиниката „Уингейт“ от изключителна важност е да се знае кой с кого спи.

Продължи да наблюдава Даниел и Стефани, докато двамата влязоха в сграда номер три. Особено внимание обърна на нея. През последната седмица и половина беше му харесало да я следи, въпреки че личността й го привличаше и едновременно с това го отблъскваше. Усещаше вътрешната й чувственост. Понеже бе ценител на женската красота, оценяваше хубостта й, но не оставаше сляп за факта, че като истинска евина щерка и тя сигурно бе лукава. Беше я наблюдавал, докато говори по телефона в лабораторията, но можеше да чува само нейните реплики, така че още не бе в състояние да съобщи на Пол Сондърс името на пациента им, както му бе обещал, а той обичаше да изпълнява обещанията си.

Отношението на Кърт към жените бе формирано от майка му, жената, която го предаде последна. Двамата бяха много близки поради дългите отсъствия на резервирания му баща, който изискваше строга дисциплина от жена си и сина си. Баща му също бе служил в специалните части на войската и също като Кърт, който по-късно го последва, бе станал квалифициран килър в тайни операции. Но го убиха в Камбоджа през последните седмици на войната във Виетнам, когато Кърт бе на тринайсет години. Майка му реагира като развързана кучка. Пренебрегна скръбта на Кърт и започна да върти любов с най-различни типове пред очите и ушите му, защото стените на жилището им във военната база бяха твърде тънки. Само след няколко месеца тя се омъжи за един мижав застрахователен агент, когото Кърт ненавиждаше. Тогава стигна до заключението, че всички жени, особено хубавите, приличат на майка му: ще го съблазнят, ще изстискат силите му, а после ще го изоставят.

Още щом Даниел и Стефани влязоха в сградата, Кърт автоматично премести погледа си към монитор дванайсет и ги зачака да се появят в столовата. Когато се подредиха на опашката за топла храна, той стана и влезе в офиса. Взе от облегалката на стола лекото си копринено сако и го наметна върху черната тениска. Така прикриваше пистолета, който носеше винаги в кобура си. Нави ръкавите си до лактите. Взе от бюрото едва забележимото микрофонче и миниатюрната камера, които искаше да монтира в телефона на Стефани. Взе и комплекта с отвертки, който включваше миниатюрен поялник и двойни лупи очила.

С котешка стъпка излезе от мазето с инструментите в ръка и се отправи към сграда едно. Само след няколко минути се озова пред работния плот на Стефани и Даниел. Огледа се, за да се увери, че в лабораторията няма никой, освен него, взе телефона, сложи си лупите на очите и се залови за работа.

След по-малко от пет минути бръмбарът бе на място и работеше. Кърт тъкмо се канеше да изчезне, когато чу, че външната врата на лабораторията се отваря. Предположи, че е или лаборантката, или Пол Сондърс. Наведе се и погледна под рафта с химикалите към вратата, която отстоеше на двайсетина метра от нето. За негово най-голямо учудване беше Стефани. Тя се приближаваше с бърза и решителна крачка.

За миг го обзе паника и се зачуди, какво да прави. Но бързо се съвзе. Сглоби телефона и го мушна на предишното му място зад колбата с хидрохлоридна киселина. После прибра инструментите, миниатюрната камера и луната в едно чекмедже. Бутна го с горната част на крака си и то безшумно се затвори. Стефани Д’Агостино беше вече на пет-шест метра от него. Той отстъпи назад с намерението да се скрие зад плота и рафта над него. Можеше и да го види, но не му оставаше никакъв избор.

* * *

Тони се чувстваше страшно минат, защото трябваше да пожертва вкусния обяд, най-хубавата част от деня му, за да отиде още веднъж в скапания склад за водопроводни части на братята Кастиляно. Вонята на развалени яйца от соленото блато влошаваше нещата още повече, макар че в студения ден тя не се чувстваше толкова силно, колкото преди седмица и половина. Добре, че щеше да посети миризливата дупка по светло, което не бе чак толкова неприятно, колкото през нощта. Поне нямаше да се опасява да не налети на някой ръждясал умивалник, докато влезе в сградата. Имаше нещо хубаво все пак и то беше, че това вероятно ще е последното му посещение при братята по въпроса за КЛЕЗА.

Тони влезе през входната врата и се запъти към офиса в задната част на сградата. Гаетано, който се занимаваше с двама клиенти, вдигна очи и му кимна с глава. Гони не му обърна внимание. Ако си бе свършил работата както трябва, сега нямаше да диша праха в склада. Вместо да търпи вонята на блатото, щеше да седи на любимата си маса в ресторант „Блу грото“ на Хановър Стрийт, да си пие кианти, реколта деветдесет и седма година, и да си избира соса към макароните от богатото меню. Когато дребните риби се издънваха, Тони страшно се ядосваше, защото неминуемо объркваха живота му. С възрастта все повече започваше да вярва в старата поговорка: „На вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата“.

Отвори вратата на офиса, влезе и шумно я затвори след себе си. Лу и Сал седяха всеки зад своето бюро и ядяха пица. Тръпки го побиха. Мразеше миризмата на аншоа, особено в комбинация с вонята на развалени яйца.

— А бе хора, знаете ли, че си имате голям проблем? — попита той и сви устни, за да демонстрира недоволството си; заклати глава като кучетата играчки, които някои поставяха на задното стъкло на колите си.

Но за да покаже, че не проявява неуважение към близнаците, той се приближи и се ръкува с всеки поотделно, после отиде и се тръшна на дивана. Разкопча балтона си, но не се съблече. Възнамеряваше да остане само няколко минути. Онова, което искаше да им каже, бе съвсем просто.

— Какво е станало? — с пълна уста попита Лу.

— Гаетано се е издънил. Не знам какво е направил в Насо, но ефектът е нулев!

— Шегуваш се.

— На шегаджия ли ти приличам? — сбърчи чело Тони и широко разпери ръце.

— Искаш да ни кажеш, че професорът и сестра ти не са се върнали?

— Още по-лошо — презрително отвърна Тони. — Не само че не се върнаха, пустите му измамници, ами на всичко отгоре сестра ми не е проронила дума за това на майка ми, а те разговарят почти всеки ден.

— Чакай малко! — обади се Сал. — Искаш да кажеш, че сестра ти не е споменала на майка ти, че са имали проблем и че някой е нападнал приятеля й, така ли? Абсолютно нищо?

— Абсолютно нищо! Niente! Чувам само, че си живеят като в рая.

— Нещата не съвпадат с казаното от Гаетано — каза Лу. — Не му повярвах напълно, защото има навика да прекалява, когато нещата опрат до бой.

— Е, в нашия случай не е прекалил — отвърна Тони. — Влюбените птички са още там, пърхат под слънцето и, по думите на майка ми, имат намерение да останат още три седмици, дори месец, или колкото там са намислили! А междувременно, както твърди моят счетоводител, нищо не се е променило в компанията и тя продължава да затъва. Той е сигурен, че след месец ще фалират, тъй че кажете чао на нашите двеста бона.

Сал и Лу се спогледаха недоверчиво. Гневът им растеше с всяка изминала минута.

— Какво ви каза Гаетано? — попита Тони. — Че е извил ръцете на професора и му се е скарал? Или изобщо не е ходил до Насо, а ви е излъгал?

Тони скръсти ръце на гърдите си и седна с кръстосани крака.

— Дявол да го вземе! — промърмори Лу. — Нещата не си пасват.

Остави парчето пица с аншоа и италианска наденица на бюрото, прекара език по венците си, за да отстрани остатъците от зъбите си, преглътна и се наведе над бюрото, за да натисне копчето, което стърчеше на повърхността. През вратата, свързваща офиса със склада, се чу глух звън.

— Гаетано е бил в Насо! — заяви Сал. — Сигурни сме, по дяволите!

Тони кимна с невярваща физиономия. Знаеше, че това е копчето, с което викат Гаетано. Искаха да вярват, че управляват много важно предприятие. Намерението на Тони беше да им вдигне кръвното и успя. Когато в отвора на вратата се появи главата на Гаетано, братята вече имаха желание да му я откъснат.

— Влез, дявол да те вземе, и затвори вратата! — изсъска Сал.

— Имам клиенти — посочи Гаетано назад.

— Не ми пука, дори там да е президентът на Съединените щати, мошенико! — изкрещя Сал. — Домъкни си задника тук.

За по-голям ефект той дръпна средното чекмедже на бюрото си, измъкна трийсет и осемкалибров пистолет с рязано дуло и го тръсна пред себе си.

Гаетано смръщи вежди и направи, каквото искаха от него. Много пъти беше виждал пистолета и не се стресна, защото знаеше, че това е един от любимите номера на Сал. В същото време осъзна, че той е вкиснат за нещо, а Лу не изглеждаше да е по-добре. Гаетано погледна към дивана, но тъй като Тони се бе настанил по средата, реши да остане прав.

— Какво има? — попита той.

— Искаме да знаем какво, по дяволите, свърши в Насо — изръмжа Сал.

— Казах ви — отвърна Гаетано. — Направих онова, което ми заръчахте. Дори успях да свърша всичко за един ден, което си беше чисто претрепване.

— Е, трябвало е да останеш още един ден — язвително се обади Сал. — Явно професорът не е разбрал посланието ни както трябва.

— Какво точно му каза? — със същата злоба в гласа попита Лу.

— Да си вдигне задника обратно и да оправи компанията — отвърна Гаетано. — По дяволите, не беше толкова сложно. Няма начин да съм се издънил.

— Даде ли му да разбере? — попита Сал.

— Дадох му и то доста добре. Фраснах го толкова силно, че той изхвърча като парцалена кукла и трябваше после да го вдигна от пода. Мисля, че му счупих носа, но не съм сигурен. Знам, че му насиних окото. Поговорихме и накрая го изритах от стола.

— Ами предупреждението? — продължи Сап. — Каза ли му, че ако не си вдигне чукалата и не дойде в Бостън при компанията си, ще се върнеш?

— Да! Казах, че ако не пристигне тук, ще го трепя много лошо и той, без никакво съмнение, ме разбра.

Сал и Лу погледнаха към Тони. И двамата свиха рамене.

— Гаетано не лъже за подобни неща — рече Сал и Лу кимна с глава.

— Е, в такъв случай професорът още веднъж се е изгъбаркал с нас — заяви Тони. — Или не е приел Гаетано на сериозно, или вече е готов да се скрие и не му пука за нашите двеста бона.

В стаята настъпи гробна тишина. Четиримата мрачно се гледаха един друг. Очевидно всички си мислеха за едно и също нещо. Тони чакаше някой друг да изкаже мислите им на глас и най-после Сал го направи:

— Търси си го. Искам да кажа, че вече решихме: ако не се стегне, ще го пречукаме и сестрата на Тони ще поеме управлението. Няма повече време да се глезотим с оня…

— Гаетано — обади се Лу. — Май ще се връщаш на Бахамите.

— Кога? — попита Гаетано. — Не забравяй, че утре вечер трябва да изработя онзи батакчия, доктора от Нютън.

— Не съм забравил — отвърна Лу и погледна часовника на ръката си. — Още е дванайсет и половина. Можеш да тръгнеш довечера през Маями, да се отървеш от професора и утре да се върнеш.

Гаетано артистично завъртя очи към тавана.

— Какво има? — заядливо попита Лу. — Зает ли си?

— Понякога не е толкова лесно да премахнеш някого — отвърна Гаетано. — Дявол да го вземе, нали първо трябва да го намеря?

Лу погледна към Тони.

— Не знаеш ли къде са сега?

— Знам. В същия хотел са — отговори той и се засмя. — Виждате ли колко на сериозно е приел неубедителното му послание?

— Казвам ви — настоя на своето Гаетано, — бях много убедителен. Фраснах го няколко пъти.

— Откъде знаеш, че са в същия хотел? — заинтересува се Лу.

— От майка ми — каза Тони. — Използва номера на мобилния телефон на сестра ми, но един път не могла да се свърже и звъняла на номера в хотела им. Птичките не само че са в същия хотел, ами и в същата стая.

— Добре, отиваш там — обърна се Лу към Гаетано.

— Мога ли да свърша работата в хотела? — попита Гаетано. — Това много ще ме улесни.

Лу погледна към Сал. Сал погледна към Тони.

— Защо не? — сви рамене Тони. — Само да не докосва сестра ми и да действа тихо, без сцени.

— Това се разбира от само себе си — измърмори огромният мъж.

Идеята му хареса. Пътуването до Насо и обратно щеше да е уморително и съвсем нямаше да бъде почивка на море, но поне щеше да е забавно.

— Ами оръжие? Пистолетът трябва да е със заглушител.

— Сигурен съм, че нашите колумбийски приятели в Маями ще го уредят — отвърна Лу. — Толкова работа им вършим тук, в Ню Ингланд, че имат да ни връщат.

— Как ще го получа? — попита Гаетано.

— Предполагам, че някой ще се свърже с теб, когато кацнеш в Насо — каза Лу. — Аз ще се заема с това. Щом разбереш номера на полета до острова, съобщи ми го.

— Ами ако нещо стане и не получа пистолета? — попита Гаетано. — Ако искате да се върна до утре вечер, всичко трябва да е наред.

— Ако на летището никой не те потърси, дрънни една жица.

— Става — съгласи се Гаетано. — Сега, да си вдигам чукалата…