Робин Кук
Пристъп (20)

ГЛАВА 19

12:11 часа, понеделник, 11 март 2002 година

 

Надписът на табелата бе пределно ясен: ДОСТЪПЪТ ОГРАНИЧЕН. САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ. ВЛИЗАНЕТО НА ВЪНШНИ ЛИЦА СТРОГО ЗАБРАНЕНО. Стефани се спря за миг и се взря в гледжосаната табела върху вратата непосредствено до товарния асансьор. Именно от тази врата бе излязла Синди Дреслър, когато им бе донесла яйцеклетките. Тогава бегло зърна табелата, но не се доближи до нея, за да я прочете. Онова, което сега прочете, я накара да спре. Зачуди се какво точно означава, че влизането на външни лица е строго забранено, като се има предвид, че цялата клиника е строго охранявана. Но тъй като вече бе дошла дотук, нямаше никакво намерение да се обърне и да се върне назад, само защото е видяла твърде обшия текст на табелата. Бутна вратата и тя се отвори. Озова се пред стълбище, което водеше надолу. Успокои се при мисълта, че ако наистина не желаеха външни лица да влизат в стаята с яйцеклетките, щяха да държат вратата към стълбището заключена.

Озърна се, за да се увери, че в лабораторията няма никой и влезе. Вратата се затвори след нея. Тутакси усети разликата в температурата: в лабораторията работеше климатик и въздухът бе сух и хладен, докато на стълбището той бе значително по-топъл и влажен. Тръгна надолу по стълбите. Беше с ниски обувки и вървеше бързо.

Беше си дала само петнайсет, най-много двайсет минути време. Не биваше да оставя Даниел сам. Докато слизаше, погледна часовника на ръката си; откакто излезе от столовата, за да дойде тук, бяха изминали пет минути. Мимоходом бе грабнала мобилния телефон от рафта и бе продължила към вратата с табелата. Не трябваше да се върне при Даниел без него, тъй като именно той й бе послужил за извинение да се върне в лабораторията. Когато тя скочи от стола си и каза, че е забравила да го вземе, Даниел я бе погледнал доста странно. Сигурна беше, че ако разбереше какво е намислила, щеше много да се ядоса.

Слезе до долу и спря. Беше се озовала в малък полутъмен коридор. В единия му край бе вратата за товарния асансьор, а в другия — лъскава врата от неръждаема стомана без брава. Тя нямаше нито дръжка, нито ключалка. Стефани се приближи и се опита да я отвори. Топлата на пипане врата не се помръдна. Доближи ухо към нея. Стори й се, че чува леко бръмчене.

Изправи се и я огледа по краищата. Беше плътно прилепнала към металната каса. Запълзя на ръце и крака по пода, за да я огледа отдолу. Нямаше никаква пролука. Този факт разпали любопитството й още повече. Изправи се и леко потропа с юмрук по вратата. Искаше да определи дебелината й. Тя бе твърда като скала.

— Е, засега толкова с разузнаването ми — прошепна гласно Стефани.

Тя разстроено клатеше глава, докато оглеждаше наново вратата по краищата. С изненада забеляза, че няма звънец, не видя нито сигнална система, нито друго средство за комуникация с вътрешността на стаята.

Тя въздъхна и се обърна към стълбите с мисълта, че ако иска да продължи тайното си проучване, трябва да промени стратегията. Но едва направила първата стъпка нагоре и зърна нещо, което бе пропуснала: едва забележим в мрачината на коридора процеп за лични карти на стената срещу товарния асансьор, около шест сантиметра дълъг и сантиметър и половина широк. Не го бе забелязала преди, заслепена от блясъка на металната повърхност на вратата. Освен това ръбовете му бяха в същия неутрален цвят като стената и се сливаха с повърхността й. Отстоеше на около два метра от края на вратата.

Меган Финиган се бе погрижила Стефани и Даниел да получат идентификационни карти за клиника „Уингейт“. Те си направиха грозни като на моментално фото полароидни снимки, ламинирани отпред и с магнитни ленти отзад. Меган им бе казала, че картите са нужни за целите на сигурността и че по-късно ще им поставят индивидуален код. Междувременно можели да ги ползват, за да влизат в склада на лабораторията за материали.

Много беше възможно, преди да са въвели цялата система за сигурност в клиниката, картата да й послужи и да отвори помещението, където се съхраняваха яйцеклетките. Опита я. Тутакси бе възнаградена: стоманената врата се плъзна встрани, като издаде глух шум на въздух, излизащ под налягане. Попадна в центъра на странно сияние — смесица от силна електрическа и ултравиолетова светлина. Усети полъх от влажен и топъл въздух, до ушите й достигна същото онова бръмчене, което бе чула и преди, само че сега беше по-силно.

Доволна от благоприятно стеклите се обстоятелства, Стефани бързо прекрачи прага и се озова в нещо като огромен инкубатор. Температурата беше около трийсет и седем градуса, като на човешкото тяло, а влажността очевидно не бе по-ниска от сто процента, защото Стефани цялата се изпоти. Носеше блуза без ръкави, но отгоре бе облякла бяла работна престилка. Сега й стана ясно, защо Синди ходеше в широк памучен джемпър.

Стелажите с алуминиеви лавици, започващи от пода, покрит с теракотени плочки, и стигащи до сравнително ниския таван, бяха подредени из цялото помещение като в обществена библиотека. Всеки рафт, върху който стояха съдове с тъканна култура, бе дълъг три метра. Съдовете в полезрението на Стефани бяха празни. Пред кея имаше пътека и подредбата на рафтовете я караше да мисли, че на това място ще има кабинет. Пространството бе толкова дълго, че от влажната мъгла в помещението едва виждаше отсрещната стена. По размерите Стефани разбра, че клиника „Уингейт“ се готви значително да увеличи производствения си капацитет.

Тя тръгна напред с бърза крачка, като се оглеждаше встрани. Преброи трийсет стелажа и когато стигна до рафтовете с активно отглеждани тъканни култури, както бе видно от нивото на течността в стъклените контейнери, тя спря. Взе единия. На табелката пишеше: ООГОНИЧНА КУЛТУРА. Имаше дата, както и код с букви и цифри.

Върна съда обратно на мястото му и огледа останалите контейнери. Датите и кодовете им бяха различни. Да разбере, че в клиниката успешно се култивираха клетки от зародиш й беше интересно, имаше и много причини да изпитва тревога, но не това бе целта й сега. Надяваше се да разкрие произхода на оогониите и яйцата, които култивираха. Мислеше, че го знае, ала искаше да има неопровержими доказателства, които да представи на бахамските власти, след като излекуват Бътлър и тримата се приберат у дома. Погледна часовника си. Бяха изминали общо осем минути, почти половината от времето, с което разполагаше.

С нарастващо вълнение Стефани продължи разходката си, като надничаше в страничните пътеки между стелажите и с любопитство разглеждаше рафтовете. Ала сама не знаеше какво точно търси да види, а помещението бе огромно. На всичко отгоре, започваше леко да се задушава. Тогава й хрумна, че вероятно това се дължи на по-високото ниво на въглероден двуокис във въздуха, което бе благоприятно за развитието на тъканните култури.

След още двайсет крачки Стефани отново спря. Беше стигнала до един рафт контейнери с необичайна форма, вероятно правени по поръчка, които не бе виждала преди. Бяха по-големи и по-дълбоки от обикновените, с вградена вътрешна матрица, където се развиваха култивираните клетки. Без да губи време Стефани взе единия контейнер. На табелката пишеше: ЯЙЧНИК ОТ ЗАРОДИШ, БРЕМЕННОСТ ДВАЙСЕТ И ЕДНА СЕДМИЦИ; ЯЙЦЕКЛЕТКИ В ДИПЛОТИНОВ СТАДИЙ НА ПРОФАЗАТА. И тук имаше дата и код. Стефани провери и останалите контейнери на рафта. Подобно на оогонната култура, и тук датата и кодът бяха различни.

Следващите няколко рафта бяха още по-интересни. По тях също имаше контейнери с тъканна култура, самите съдове бяха по-големи и по-дълбоки, но броят им бе сравнително по-малък. Повечето бяха празни. Пълните съдържаха течност, която бе централно задвижена и циркулираше, като издаваше бръмченето, което бе чула в началото. Тя се наведе и се взря в единия съд. В течността имаше малко парче разкъсана тъкан, което по размери и форма напомняше канцеларски кламер. От малкия орган излизаха съдове и влизаха в съвсем тесни пластмасови тръбички, които водеха до малък апарат. Самият орган се къпеше и отвътре, и отвън в непрекъснато циркулиращата течна среда.

Стефани мушна глава между стъклените съдове, за да погледне контейнера отгоре, без да го докосва. На табелката пишеше: ЯЙЧНИК ОТ ЗАРОДИШ, БРЕМЕННОСТ ДВАЙСЕТ СЕДМИЦИ. Имаше дата и код. Тя бе удивена от факта, че Сондърс и екипът му бяха в състояние да запазят яйцата от зародиш живи цели няколко дни.

Изправи се. От онова, което бе открила в помещението с яйцеклетките, подозренията й се потвърдиха: Пол Сондърс и компания плащат на млади бахамки, за да забременеят и след около двайсет седмици от бременността си да абортират, а после вземат яйцеклетките от зародишите. Беше изучавала ембриология и знаеше, че миниатюрният зародиш в двайсет и първата си седмица съдържа около седем милиона клетки, които могат да се развият и да се превърнат в зрели яйца. Ако целта бе да се получат човешки яйцеклетки, винаги можеха да се използва яйца от зародиш. За жалост, Пол Сондърс също го знаеше.

Стефани поклати глава. Тя смяташе използването на зародиш при насилствено прекъсната бременност за нещо много по-лошо от репродуктивното клониране. Подозираше, че последното също бе част от играта на Пол Сондърс. Според нея именно такива шарлатани като лекарите в „Уингейт“ съсипваха името и бъдещето на учените биотехнолози с безсъвестните си постъпки. А фактът, че Даниел се прави, че не вижда какво става около него, говореше нещо повече за личността му, нещо, което досега бе останало скрито под повърхността и което поставяше под въпрос отношенията между тях. Импулсивно реши, че когато се върнат в Кеймбридж, ще заживее отделно от него.

Но дотогава имаше много време. Стефани отново погледна часовника си. Бяха изминали единайсет минути. Времето летеше. Оставаха й още само четири минути. Трябваше да открие нещо наистина горещо като следа, за да не може Сондърс да се оправдае, че абортите са били направени с терапевтична цел. Макар теоретично да можеше да се върне в стаята с яйцеклетките някой друг ден, интуицията й подсказваше, че ще да е трудно, особено ако трябва да измисля друго извинение и да остави Даниел известно време сам. Емоционално той бе далеч, но физически не се отделяше от нея.

За четири минути нищо не можеше да се направи. Стефани бе отчаяна и буквално тичаше към изхода по пресичащите се като в лабиринт пътеки между рафтовете. Но внезапно спря. В края на една от пътеките зърна нещо като лаборатория или кабинет, отделен от останалата част на помещението със стъклена стена. Бе на десетина метра от нея. Отвътре се излъчваше бяла флуоресцентна светлина и заливаше стелажите в съседство. Стефани смени посоката и свърна натам.

Когато се приближи, разбра, че подозренията й се оправдават. Най-вероятно кабинетът лаборатория на Синди бе разположен тук, в средата на помещението, за по-голямо удобство. Стаята имаше правоъгълна форма, не повече от три метра в дълбочина, но затова пък бе дълга над двайсет метра. По протежение на задната стена имаше тезгях с чекмеджета отдолу. Той бе вдлъбнат в средата, за да служи и за бюро. В левия му край бе вграден умивалник с типично лабораторен водопроводен кран. Силната флуоресцентна светлина идваше от скрити под горните долапи източници и сипеше синкавобели лъчи.

Върху тезгяха имаше съдове с тъканни култури, центрофуги и всякакъв вид лабораторни принадлежности, но Стефани не се заинтересува от тях. Вниманието й бе привлечено от нещо, което приличаше на дневник — той бе разтворен върху вдлъбнатината на бюрото. Високата облегалка на стола скриваше част от него.

С мисълта, че времето безмилостно лети, Стефани бързо огледа стъклената стена за врата. За нейно учудване, вратата бе течно пред нея. Сливаше се със стъклената стена и само за дръжката върху нея имаше малка вдлъбнатина. Пантите бяха от вътрешната страна.

Зърна малък отвор за ключалка и се помоли вратата да не е заключена. Натисна дръжката. За щастие тя тутакси се отвори навътре. Когато влезе в дългата тясна стая, Стефани усети как заедно с нея нахлу въздух от помещението с яйцеклетките, което означаваше, че атмосферата там е с по-високо налягане, вероятно като предпазна мярка срещу микробите във въздуха. Работеше климатик и температурата и влажността бяха в границите на нормалното. Стефани остави отворено и се приближи до дневника. Тутакси бе погълната от съдържанието му; усети, че най-после е открила онова, което търсеше.

Бутна стола настрана, за да може по-добре да прочете написаните на ръка данни. Наистина бе дневник, но в него нямаше счетоводни данни. Представляваше списък на забременелите и абортирали жени с дата на раждане и друга информация. Разгърна няколко страници назад и й стана ясно, че програмата е започнала преди клиниката да отвори врати. Очевидно Пол Сондърс бе планирал всичко предварително.

Стефани се съсредоточи върху някои от случаите и по данните разбра, че жените са забременели „ин витро“. В това имаше логика, тъй като бяха нужни само женски зародиши, а единствено ОИВ (оплождане ин витро) можеше да го гарантира. Видя, че във всички случаи е използвана сперма с Х хромозоми с източник Пол Сондърс, което доказваше безогледната му мегаломания.

Стефани разгърна дневника на онази страница, на която го бе заварила, и преброи колко жени са бременни в момента. Сондърс и компания не само имаха дързостта да следват подобна програма, а и бяха надлежно записали всички зловещи данни черно на бяло. Тя трябваше на всяка цена да уведоми бахамските власти за съществуването на дневника.

Внезапно се вкамени от страх и тръпки полазиха по гърба й. Не бе свършила с преброяването, когато сърцето й подскочи и сякаш спря в гърлото й. Усети как студеното желязо се провря през косата и опря в тила й. Беше дуло на пистолет!

— Не мърдай и сложи ръце върху бюрото — прозвуча тих заплашителен глас.

Коленете й омекнаха. Направо се парализира. Напрежението от последните минути и заповедта, която чу, я хвърлиха в ням ужас. Беше се привела над дневника, опряла едната си ръка на бюрото; другата, с която следеше написаните в него имена, си остана във въздуха.

— Сложи ръце върху бюрото — повтори Кърт с прикрит гняв. Гласът му трепереше. Едва се въздържаше да не удари с пистолета тази безсрамна женска, която бе имала куража да влезе в забраненото помещение.

Той болезнено я притискаше с дулото в тила. Когато излезе от вцепенението си, тя изпълни заповедта му и постави ръцете си върху бюрото. Така трепереше, че мускулите на краката й се тресяха като желе.

За щастие, дулото на пистолета се отмести. Усети, че две ръце я претърсват. Взеха мобилния телефон, комплекта моливи и листчетата от джобовете й, после ги върнаха обратно. Беше се посъвзела, когато почувства, че ръцете се промушват под работната й престилка и опипват гърдите й.

— Какво правите, по дяволите? — успя да попита тя.

— Млъквай! — изръмжа Кърт.

Ръцете му се плъзнаха от двете страни на гръдния й кош. После се придвижиха към бедрата й и спряха.

Стефани затаи дъх. Чувстваше се унизена. Усети, как ръцете я уловиха за задника.

— Това е безчинство! — извика тя.

Страхът започна да отстъпва място на бурна ярост. Опита се да се изправи и да се обърне с лице към насилника си.

— Млъквай! — изсъска мъжът.

Тя усети ръката му върху гърба си; притискаше я с такава сила, че както си беше с широко подпрени върху бюрото ръце, опря лице върху дневника, който я бяха заварили да чете. Дулото отново опря в тила й и тя почувства болка.

— Не се съмнявай нито за миг, че ще ти пръсна мозъка още сега.

— Аз съм доктор Д’Агостино — успя да издума тя въпреки тежестта, която усещаше върху гърба си. — Тук работя.

— Знам коя си — ухили се Кърт. — Знам също, че не работиш в помещението с яйцеклетките. Влизането тук е забранено.

Стефани усещаше горещия му дъх. Беше се надвесил над нея и я притискаше към бюрото. Едва дишаше.

— Ако мръднеш още веднъж, ще те застрелям.

Той отмести ръката си от гърба й и тя си пое дълбоко въздух, но усети, как ръката му се мушна между бедрата й. Тя заскърца със зъби. Двете му ръце минаха по единия й крак, после по другия и я заопипваха по чатала. Мъжът отново я притисна с ръка към бюрото, но не толкова силно, както преди. Усети горещия му дъх във врата си, докато сладострастно се отърка в нея и й прошепна в ухото.

— Жени като теб си получават заслуженото.

Стефани едва се сдържаше да не му отвърне или да започне да вика. Мъжът върху нея сигурно бе луд и тя интуитивно усети, че засега трябва да остане пасивна. Най-после, тя се намираше в медицинска клиника, а не на някое пусто място. Вероятно Синди Дреслър и останалите щяха скоро да се появят.

— Слушай, кучко — продължи Кърт. — Трябваше да се уверя, че не носиш фотоапарат или оръжие. Натрапниците обикновено носят такива неща и никой не може да знае къде са ги скрили. Длъжен бях да проверя, така че не подскачай!

Стефани не помръдваше. Разбра, че мъжът отново се ядоса.

— Ръцете на гърба!

Изпълни заповедта. Преди да се усети, се оказа с белезници на ръцете. Стана толкова бързо, че го осъзна едва когато чу и второто прещракване. Положението се влошаваше. Никога преди не й бяха поставяла белезници и китките я боляха. При това се чувстваше още по-уязвима от преди.

Той я дръпна за косата и я обърна към себе си. Тя видя нападателя си, забеляза как тънките му устни се изкривиха в жестока подигравателна усмивка, сякаш парадираше с положението си.

Стефани тутакси го позна. Макар до сега да не бе чувала гласа му, беше го срещала в двора на клиниката и в столовата. Дори знаеше името му, както и факта, че беше шеф на службата за безопасност. Именно в неговия офис ги бяха фотографирали с Даниел и им бяха връчили личните карти. Той седеше зад бюрото си, но не каза и дума. Тогава тя отбягваше изцъкления му поглед.

Кърт отстъпи встрани и й направи място да излезе. Пистолетът бе изчезнал от ръката му. Стефани с удоволствие тръгна към изхода, но Кърт я стисна за ръката.

— Не натам — изсъска той; когато тя се обърна да го погледне, Кърт й посочи в обратната посока.

— Искам да се върна в лабораторията — каза Стефани, като се опитваше да звучи авторитетно, но при настъпилите обстоятелства й беше много трудно.

— Не ме интересува какво искаш. Мърдай!

Кърт грубо я блъсна напред.

— Не виждам защо вдигаш такава пушилка — опита се да звучи спокойно тя. — Просто разглеждах. Исках да разбера откъде д-р Сондърс получава яйцеклетките, с които ни снабдява.

Умът й трескаво работеше. Да тръгне ли с Кърт, или да припадне и да остане да лежи на пода. Щом като нямаше да ходят в лабораторията, тя предпочиташе да остане в офиса на Синди Дрекслър и да я чака да се върне. Неизвестността я ужасяваше, но тя продължи да върви. Направи го, защото Кърт я бе заплашил, че ако не тръгне с него, ще я застреля. Изглеждаше толкова ненормален, че изобщо не се усъмни в думите му.

— Навлизането в забранена територия е голямо престъпление — презрително заговори Кърт, сякаш бе прочел мислите й.

Завиха под прав ъгъл и продължиха към една врата като онази, в която бе влязла, но в обратния край на помещението. Кърт натисна бутона и тежката като на сейф врата се плъзна със звук на компресор. Той бутна Стефани да мине и се озоваха в дълъг тесен коридор с гипсови стени, който извиваше. Аплиците по стените излъчваха оскъдна флуоресцентна светлина. Вътре беше задушно, явно липсваше климатична инсталация.

Стефани спря. Опита се да се обърне, но Кърт я бутна напред с такава сила, че тя изгуби равновесие и падна. Строполи се на една страна и охлузи бузата си в циментовия под. Той я сграбчи за бялата престилка отзад на гърба и я повдигна като парцалена кукла. Когато тя стъпи на краката си, той я задърпа да върви. В този миг Стефани осъзна, че всяка съпротива ще доведе до лоши последици.

Страховете й се задълбочаваха. Къде ли я водеше този изверг? По влажната топлина се досети, че са под земята.

— Настоявам да разговарям с д-р Уингейт и д-р Сондърс — отново се опита тя да придаде авторитетна нотка на гласа си.

— И това ще стане — отвърна Кърт с похотлив смях, който я накара да изтръпне.

Не след дълго разбра, че вървят под алеята с колони, отвеждаща към административната сграда. След няколко минути стигнаха до обикновена изолирана врата. Когато Кърт я отвори, тя видя, че предположението й е било правилно. Намираха се в мазето на административната сграда. Бяха идвали тук с Даниел, за да си вземат пропуските. С облекчение разбра, че отиват в офиса на Кърт и не след дълго се увери в това.

— Надолу по коридора! — изкомандва Кърт, когато влязоха в офиса му; стоеше зад нея и тя не можеше да го види.

Стефани премина през полуотворената врата и зърна стената с мониторите. Кърт я побутна да продължи. В края на коридора спря.

— Сега ще видиш, че си имаме и затворническа килия, и спалня — произнесе с насмешка той. — Направи избора си.

Стефани не отговори, а влезе направо в отворената килия. Кърт затвори решетъчната врата. Тя се заключи с прещракване, което зловещо проехтя между бетонните стени.

— А белезниците? — попита Стефани.

— По-добре да са на ръцете ти — каза той; жестоката усмивка отново се появи върху тънките му устни. — От съображения за сигурност. Управата не се церемони със затворници, които искат да се самоубият и взема предпазни мерки.

Отново се засмя. Явно се забавляваше. Тръгна по коридора, но се поколеба, върна се и се взря в Стефани.

— Там има тоалетна чиния, така че можеш да я използваш. Няма да те безпокоя.

Тя се обърна и погледна тоалетната чиния. Освен, че се виждаше отвсякъде, отгоре нямаше капак.

— Настоявам веднага да видя д-р Уингейт и д-р Сондърс — погледна го тя решително.

— Опасявам се, че не си в положение да настояваш, за каквото и да е — присмя се Кърт, преди да се отдалечи и да изчезне по коридора.

Стефани си пое дъх и се опита да се отпусне. Колко ли беше часът? Не можеше да погледне часовника си. Даниел щеше да се чуди къде е и щеше да я търси.

 

 

Кърт Хърман седна зад бюрото си и сложи ръце върху него. Силното желание го караше да потръпва. Стефани Д’Агостино го бе възбудила до такава степен, че не можеше да намери покой. За жалост, удоволствието, което изпита като опипваше стегнатите й, но меки женски форми, бе мимолетно и на него му се искаше преживяването да се повтори. Тя се държеше така, сякаш й бе неприятно, ала той бе убеден в противното. Такива са си жените: провокираха го, а в следващия миг се правеха, че не им харесва. Всичко бе игра за тях, преструвка, шега.

Кърт се опитваше да измисли нещо, за да отложи разговора си със Сондърс. Щеше му се изобщо да не му се обажда. Доктор Д’Агостино можеше просто да изчезне. По дяволите, точно това заслужаваше. Но Кърт знаеше, че това не може да стане. Сондърс щеше неминуемо да разбере, защото бе сигурен, че Кърт строго следеше кой влиза и кой излиза от комплекса. Ако докторката изчезнеше, Сондърс щеше да разбере. Кърт не можеше да не знае какво се е случило с нея.

Тъй като бе тренирал бойни изкуства, успя да постигне самоконтрол и да се поуспокои. Само след няколко минути мускулите му се отпуснаха и той спря да трепери. Дори пулсът му спадна до петдесет удара в минута. Знаеше го, защото често го мереше. Когато се овладя напълно, стана и влезе в стаята с мониторите.

Часовникът на стената показваше дванайсет часа и четирийсет и една минути. Значи, Спенсър Уингейт и Пол Сондърс са вече в столовата. Той седна и се вторачи в мониторите. Бяха точно дванайсет. С помощта на клавиатурата включи дистанционното на миникамера дванайсет и започна да оглежда помещението. Преди да открие шефовете си, той зърна Даниел Лоуъл. Приближи образа. Докато се хранеше, Даниел четеше научно списание и не забелязваше нищо около себе си. На отсрещната страна на масата видя недокоснатия обяд на Стефани. На лицето на Кърт се появи лека усмивка. На доктора и през ум не му минаваше, че бе опипал приятелката му и я беше заключил в частната си килия. Ама че тъп надут пуяк!

Отново натисна копчето и продължи да търси Спенсър и Пол. Откри ги на обичайната им маса, заобиколени от обичайното ято служителки. И те бяха пуяци и Кърт знаеше с кого се свалят; за Пол знаеше повече, отколкото за Спенсър, защото Пол спеше в комплекса. Кърт смяташе повечето мъже за пуяци. В това число влизаха и командирите му от армията. Но трябваше да ги понася.

Взе телефона и се обади в столовата. Когато чу гласа на домакинката, той й каза да съобщи на Спенсър и Пол, че случаят е спешен и че двамата трябва веднага да дойдат в офиса му. Посъветва я да използва израза „Има голям проблем“. Само след няколко секунди той видя жената на монитора. Беше обезумяла. Потупа първо Спенсър, после Пол по рамото и прошепна нещо на всеки поотделно. Двамата скочиха обезпокоени и бързо се отправиха към изхода. Спенсър вървеше с една крачка пред Пол, тъй като домакинката бе съобщила новината първо на него.

Кърт натисна копчето на дистанционното няколко пъти и на монитора се появи затворническата килия. Стефани крачеше напред-назад като котка в капан. Сякаш нарочно се движеше така, за да го дразни.

Не можеше повече да я гледа и рязко стана. След миг отново се отпусна на стола. Когато Спенсър Уингейт и Пол Сондърс пристигнаха задъхани, Кърт бе възвърнал равновесието си. Мълчаливо ги погледна, но не помръдна.

— И какъв е големият проблем? — попита Спенсър.

Кърт се зарадва да ги види обезумели. Така си връщаше за мижавата оценка, която му бяха дали за усилията при изграждането на системата за безопасност в новия комплекс. Направи им знак да мълчат и ги поведе към стаята с мониторите. Когато влязоха, затвори вратата. С жест ги покани да заемат двата стола, а той остана прав.

— Какво, по дяволите, е толкова спешно? — загубил търпение, попита Спенсър. — Хайде, изплюй камъчето!

— Регистрирах нахлуване в помещението с яйцеклетките — отвърна Кърт. — Попаднахме в ситуация, която компрометира програмата ни за доставка на яйцеклетки.

— О не! — извика Пол.

Той бе готов да скочи от мястото си. Програмата за доставка на яйцеклетки играеше основна роля в бъдещите планове на клиниката и нейната репутация.

Кърт кимна, доволен от реакцията му.

— Кой? — попита Пол. — Вътрешен ли е?

— И да, и не — без да преувеличава, отговори Кърт.

— Стига, де! — не издържа Спенсър. — Няма да си играем на гатанки.

— Шпионинът, който проучваше регистъра, е заловен.

— Слава богу! — изломоти Пол. — Тази персона наистина ли разлистваше регистъра?

Кърт посочи към централния монитор. Стефани бе спряла да крачи из килията и сега седеше на желязната кушетка. Без да ще, тя гледаше право в миникамерата. Беше разстроена.

В стаята настъпи тишина. И тримата се взираха в монитора.

— Защо не се движи? — попита Спенсър. — Нали е добре?

— Нищо й няма — увери го Кърт.

— Виждам кръв на бузата й.

— Падна, като идваше насам.

— Какво си й сторил? — погледна го подозрително Спенсър.

— Оказа съпротива и се наложи да я укротя.

— Боже мой! — възкликна Спенсър; каквото и да бе станало, случаят не бе толкова спешен, както се опасяваше той, но все пак бе достатъчно сериозен. — Защо държи ръцете си зад, гърба?

— В белезници е.

— В белезници! — учуди се той. — Не е ли прекалено? Макар да съм ти благодарен, че поне не си я застрелял на място.

— Спенсър — обади се Пол. — Трябва да сме благодарни за бдителността му, а не да го критикуваме.

— Това е стандартна процедура: като хванеш престъпник, го закопчаваш — отсече Кърт.

— Да, но си я заключил в затворническа килия, за бога! — възкликна Спенсър. — Можеше поне да й свалиш белезниците.

— Забрави белезниците за малко — предложи Пол. — Нека се съсредоточим върху поведението й. Не ми харесва, че е била при яйцеклетките, още по-малко, че е надничала в регистъра. Тя не гледа с добро око на проекта ни, особено на терапията със стволови клетки, която прилагаме.

— Малко е надута, това е вярно — призна Спенсър.

— Не искам да провали програмата ни с яйцеклетките. Не че има какво да направи тук, на Бахамите, но… — заяви Пол. — Не е като да сме в Щатите. Но все пак името ни може да пострада. Трябва да се погрижим това да не стане.

— Ами ако двамата с Лоуъл са дошли именно с такава цел? — предположи Спенсър. — Ами ако тази история за лекуването на някакъв пациент е само една измама? Може да се занимават с промишлен шпионаж и целта им да е да откраднат лаврите ни.

— Учени са — отвърна Пол.

— Откъде си толкова сигурен? — усъмни се Спенсър, отмести поглед от монитора и се взря в заместника си. — Когато става дума за учени, ти си твърде лековерен.

— Моля, моля! — отсече Пол.

— Е, не го вземай много навътре. Знаеш за какво говоря. Тези двамата наистина са защитили докторати.

— Което може да се дължи на липсата им на творческа мисъл — отвърна Пол. — Няма нужда да си защитил докторат, за да направиш смайващи научни открития. Но трябва да ти заявя, че що се отнася до работата им тук, те не ни лъжат. Със собствените си очи се уверих в ефективността на НХТСК.

— Независимо от това, пак биха могли да те измамят. Бъди сигурен. Те са професионални учени, а ти не си.

Пол извърна поглед за миг, за да се успокои. Спенсър бе последният човек на земята, който би могъл да дава преценка кой е и кой не е истински учен. Той си беше търговец в бяла престилка; а дори и в търговията не беше кой знае колко добър.

След като си пое дълбоко въздух, Пол погледна към шефа си:

— Сигурен съм, че извършват истински оригинални манипулации с клетки и имат точно определена цел, защото взех някои от клетките, в които бяха вкарали ДНК от Христос. Резултатът е невероятен, а клетките са изумително жизнени. Проверих дали функционират и се оказа, че наистина функционират.

— Чакай малко — прекъсна го Спенсър. — Нима искаш да ме убедиш, че въпросните клетки съдържат ДНК от Христос?

— Не, разбира се.

Пол едва се сдържаше. Понякога, когато дискутираше със Спенсър по въпроси на молекулярната биология, имаше чувството, че разговаря с петгодишно дете. — Не разполагам с проби на божията ДНК. Опитвам се само да ти кажа, че със себе си носят фибробласти от болен от Паркинсон, когото имат намерение да лекуват. Извлекли са дефектните гени и са ги заместили с гени от кървавите петна върху Торинската плащеница. Вече са го направили и работят върху лечебните клетки. Говоря ти истината. За мен няма никакво съмнение, че се занимават именно с това. Сто на сто! Вярвай ми!

— Добре, добре — повтори Спенсър — Предполагам, че след като беше с тях в лабораторията, трябва да повярвам на думите ти, че са тук с терапевтична мисия. Но ако приемем това за даденост, остава въпросът с идентичността на пациента им, за което също те послушах. Обеща, че ще научиш кой е той. Разполагаме с малко повече от седмица, докато лечението му започне, а още сме в пълна неизвестност по този въпрос.

— Е, това е друга работа.

— Да, но двата въпроса са свързани помежду си. Ако в най-скоро време не разберем името му, няма да можем да се облагодетелстваме от тази операция, това е сигурно. Какво му е чак толкова трудното?

Пол погледна към Кърт.

— Кажи му!

Кърт се прокашля и започна:

— Задачата се оказа много по-мъчна, отколкото предполагах. Още преди да пристигнат в Насо, ние претърсихме и апартамента, и работното им място. Когато пристигнаха, получихме достъп до персоналните им компютри, а нашият компютър проучи хард дисковете им: нищо! Добрата новина е, че тъкмо днес поставих бръмбар в мобилния на жената. Исках да го сложа още в деня на пристигането й, но не можах. Тя винаги го държеше у себе си.

— Поставил си устройството, докато се намира в килията? — попита Спенсър. — Не се ли притесняваш, че ще заподозре нещо?

— Не — отвърна Кърт. — Вкарах го, преди да я заловя. Днес за първи път тя остави телефона си в лабораторията и отиде в столовата. Тъкмо привършвах с монтажа на устройството, когато тя неочаквано се върна и тръгна към стаята с яйцеклетките. Проследих я.

— Тогава защо не я спря, а я остави да влезе? — попита Спенсър.

— Исках да я заловя на местопрестъплението — каза Кърт и на устните му се появи похотлива усмивка.

— Мисля, че и аз бих искал да я хвана на местопрестъплението — усмихна се по същия начин Спенсър.

— Оказва се, че сме в много добри позиции — обади се Пол. — Още в самото начало Кърт твърдеше, че мобилният й телефон ще ни доведе до пациента.

— Наистина ли? — попита Спенсър.

— Да — отговори Кърт. — Но имаме и друга възможност. Можем да поискаме да ни съобщи името му, а в замяна на това да я освободим.

Двамата шефове на клиника „Уингейт“ се замислиха над предложението и се спогледаха. Първи проговори Спенсър:

— Идеята не ми харесва — поклати глава той.

— Защо? — попита Пол.

— Защото мисля, че няма да ни го кажат и защото така ще разберат, колко много държим да го научим — отвърна Спенсър. — Очевидно, за тях е много важно да запазят името на пациента си в тайна; в противен случай вече щяхме да го знаем. При положение, че са постигнали целия този напредък в лабораторията, те могат да си съберат багажа и да отидат някъде другаде за финалния стадий на лечението. Не искам да поставям под заплаха другите двайсет и две хиляди и половина, които трябва да ни заплатят. Не е кой знае колко, но все е нещо. Освен това ще разберат, че блъфираме. Ако искаме да я държим в килията, трябва да затворим и него, а не можем. Ще побеснее, като разбере къде е и как са се отнесли с нея.

— Имаш право — отвърна Пол. — Предпочитам да ни обещае, че ще пази в тайна онова, което е видяла и да я освободим. При сегашните обстоятелства така е най-разумно. Може да е на друго мнение, но ще трябва да го пази за себе си. Имам чувството, че доктор Лоуъл ще бъде на наша страна. Непрекъснато се опитва да извини арогантността й.

Спенсър вдигна поглед към Кърт.

— Значи вярваш, че с помощта на подслушвателното устройство, което си монтирал в телефона й, ще успееш да узнаеш името на пациента?

Кърт кимна с глава.

— Мисля, че трябва да следваме този план — продължи Спенсър. — Ще я притиснем да обещае да запази в тайна онова, което е видяла.

— Добре — съгласи се Пол. — Но къде е доктор Лоуъл?

— В столовата — каза Кърт и премести погледа си към монитор дванайсет. — Поне преди малко беше там.

— Много е важно, че доктор Д’Агостино е отишла сама в стаята с яйцеклетките — додаде Пол.

— В какъв смисъл? — попита Спенсър.

— Според мен доктор Лоуъл е нямал никаква представа, какво прави тя.

— Може и да си прав.

— Доктор Лоуъл е на път за лабораторията — обади се Кърт.

Той посочи един от мониторите и очите на двамата се насочиха натам. Даниел вървеше с бърза и решителна стъпка от сграда три към сграда едно. С ръката си крепеше моливите и химикалките в горния джоб на сакото си. Стигна до сграда едно и изчезна във входа.

— Кой е мониторът за лабораторията? — попита Пол и Кърт му го посочи.

Видяха Даниел да се появява от ляво. Спенсър предположи, че той търси Стефани. Кърт го проследи с помощта на дистанционното управление. Като видя, че я няма в лабораторията, Даниел надникна в кабинета им. Дори мушна глава в дамската тоалетна. После забърза към офиса на Меган Финиган.

— Мисля, че ако знаеше къде е, щеше да тръгне направо към помещението с яйцеклетките — обади се Пол.

— Логично — отвърна Спенсър.

Пол взе телефона и набра вътрешния на Меган.

— Ще уведомя главната лаборантка къде доктор Лоуъл може да открие сътрудничката си.

— Или каквато му е там — презрително допълни Спенсър.

— Не мога да знам. Между впрочем, Кърт, как е успяла да влезе в стаята с яйцеклетките?

— Използвала е пропуска си за клиниката — отвърна Кърт.

— Макар, че представих на административното ръководство списъка на секретните обекти още преди месец, достъпът до това помещение все още не е поставен при специален режим.

— Вината е моя — каза Пол и затвори телефона след краткия разговор с Меган Финиган. — Просто ми изскочи от ума при всичките ми задължения около клиниката. Освен това не сме и мислили, че в лабораторията ще работят външни хора.

Спенсър стана от стола.

— Хайде да отидем и да си поговорим със съблазнителната докторка, преди доктор Лоуъл да е пристигнал. Може да помогне при преговорите ни. Кърт, засега не искам да се месиш.

Спенсър и Пол излязоха в коридора и се отправиха към килията.

— Доста странен обрат на събитията — прошепна Спенсър. — Но със сигурност не е толкова лошо, колкото си мислех, когато тичах за насам.