Лий Чайлд
Смъртоносна жега (9)

10

Рейнджърът включи микрофона и поръча да пратят подкрепление и линейка. После продиктува на диспечерката първоначален доклад. На два пъти спомена за огнестрелни рани и на три пъти — за убийство.

— Хей — подвикна му Ричър, — престани да го наричаш убийство по радиото.

— Защо?

— Защото е било самозащита. Той я биеше. Трябва да сме наясно от самото начало.

— Това не го решавам аз. Нито пък ти.

Ричър поклати глава.

— Напротив, точно ти го решаваш. Защото каквото кажеш сега, ще има значение в бъдеще. Набиеш ли в главите на хората, че е било убийство, значи й нахлузваш примката на шията. По-добре всички да знаят истината от самото начало.

— Нямам чак такова влияние.

— Имаш.

— Ти пък откъде знаеш какво влияние имам?

— Знам, защото преди време и аз бях като теб. Бях ченге в армията. Казвах на другите кое какво е. Знам как стават тия неща.

Рейнджърът мълчеше.

— Тя има дете — продължи Ричър. — Не го забравяй. Значи й трябва освобождаване под минимална гаранция, и то още тази нощ. Ти можеш да помогнеш в това отношение.

— Тя го застреля — отвърна рейнджърът. — Да е мислила преди това.

— Той я биеше. Било е самозащита.

Рейнджърът не каза нищо.

— Остави жената на мира. И без това толкова е изстрадала.

— Тя ли е страдала? Мъжът й лежи вътре мъртъв.

— Имай поне малко съчувствие. Сигурно знаеш какво й е.

— Защо? Каква връзка има между мен и нея?

Този път замълча Ричър.

— Мислиш, че трябва да си затварям очите, защото и двамата сме от мексикански произход?

— Няма да си затваряш очите — каза Ричър. — Просто ще бъдеш точен, това е. Тя се нуждае от твоята помощ.

Рейнджърът закачи микрофона.

— Сега ме обиждаш — каза той.

После измъкна глава навън и затръшна вратата. Отдалечи се към къщата. Изпълнен с угризения, Ричър се озърна през стъклото надясно, към скалистия пущинак на запад от ранчото. Знаех какво ще стане, помисли си той. Трябваше да я накарам да захвърли проклетия пистолет на платото. Или сам да свърша цялата работа.

 

 

Щатските ченгета останаха в къщата и Ричър не видя нищо до пристигането на подкреплението след повече от час. Полицейската кола бе съвсем същата. Зад волана седеше рейнджър, до него сержант. Само че този път рейнджърът беше бял, а сержантът мексиканец. Двамата излязоха и тръгнаха право към къщата. В душната нощ всичко отново бе стихнало. Чуваха се само далечните крясъци на животни, песните на щурците и пърхането на невидими криле. В къщата светнаха прозорци, после отново изгаснаха. След двайсет минути местният шериф си тръгна. Той излезе от къщата, бавно се спусна по стъпалата и отиде до колата си. Изглеждаше уморен и объркан. Ризата му тъмнееше от пот. Даде заден ход, заобиколи двата полицейски автомобила и се отдалечи.

След още час пристигна линейката. Светлините на покрива й бяха включени. Ричър видя червено пулсиращо сияние далеч на юг, после блеснаха ярки фарове и през портата се зададе ъгловат автомобил, боядисан в червено и златисто. Отстрани беше изписано: Пожарна команда „Президио“. Може би същата линейка, на която се беше обадил Били предишната вечер. Тя направи широк завой в двора и се приближи на заден ход до стъпалата. Санитарите излязоха лениво и се разкършиха в тъмното. Знаеха, че не ги търсят заради медицинските им способности.

Отвориха задната врата и измъкнаха носилка на колелца. Сержантът от втория екип излезе на верандата и ги въведе вътре. Ричър се потеше в колата. Беше задушно и горещо. Мислено проследи как санитарите вървят по вътрешните коридори към спалнята. Навеждат се над трупа. Вдигат го върху носилката. Подкарват я обратно. Нямаше да е много лесно. В къщата имаше тесни стълбища и много завои.

Но санитарите излязоха с максимална бързина и свалиха носилката по стъпалата на верандата. Слуп Гриър се бе превърнал в неподвижна маса с неясни очертания, покрита с бял чаршаф. Санитарите изравниха носилката със задната врата на линейката и я тласнаха напред. Колелцата се сгънаха, носилката хлътна вътре и санитарите затвориха вратата.

После се събраха на групичка с трима от полицаите. Обиденият рейнджър не се виждаше. Сигурно пазеше Кармен някъде в къщата. Трите ченгета на двора изглеждаха отпуснати и лениви. Напрежението отслабваше. Работата им бе свършила. Сега просто стояха замаяни и може би малко разочаровани, както често става с ченгетата, когато си мислят, че е трябвало да предотвратят престъплението. Ричър знаеше много добре как се чувстват.

Побъбриха две-три минути, после санитарите се качиха в кабината и линейката заподскача към портата по неравния двор. Спря за секунда, после зави надясно и бавно пое на север. Ченгетата гледаха след нея, докато изчезна, сетне едновременно се обърнаха и влязоха в къщата. Пет минути по-късно отново излязоха — този път и четиримата заедно с Кармен.

Тя беше със същите джинси и блуза. Мократа й коса падаше по раменете на тежки кичури. Ръцете й бяха оковани в белезници зад гърба. Крачеше с наведена глава. По бледото й лице се стичаше пот, очите й бяха безизразни. Ченгетата от втория екип я държаха за лактите. Свалиха я по стъпалата много бавно и тромаво — групичка от трима души, стъпващи нестройно. Долу спряха, прегрупираха се и поведоха Кармен към колата си. Рейнджърът отвори задната врата, а сержантът сложи ръка върху главата на арестуваната и я натисна надолу. Тя не оказа съпротива. Беше напълно пасивна. Ричър я видя как се измества настрани върху седалката, объркана и непохватна, с ръце зад гърба. После вдигна краката си от земята. Беше изпънала пръсти и внезапно придоби елегантен вид. Рейнджърът изчака малко, сетне затвори вратата. В същия момент Ръсти и Боби излязоха на верандата да видят как ще я откарат.

Косата на Ръсти стърчеше на всички страни, сякаш току-що бе станала от леглото. Беше облечена с къс пеньоар от бял сатен, който лъщеше под светлината на лампите. Краката отдолу изглеждаха също тъй бели. Боби вървеше зад нея. Беше бос, по джинси и тениска. Двамата се притиснаха до парапета. Лицата им бяха еднакво бледи и зашеметени, с широко разтворени, изцъклени очи.

Полицаите от втория екип се качиха в колата си и включиха двигателя. Другите двама се настаниха пред Ричър. Изчакаха предната кола да потегли и я последваха през портата. Ричър изви глава и видя как Ръсти и Боби протягат шии над парапета. Колите спряха за миг, после завиха на север една след друга и увеличиха скоростта. Ричър пак погледна назад и последното, което видя, бе как Ели излиза с несигурни стъпки на верандата. Беше с пижамата на зайчета, стискаше в лявата си ръка плюшено мече и хапеше юмручето на дясната.

* * *

След един-два километра в колата отново стана прохладно. В телената мрежа пред Ричър имаше малък правоъгълен отвор. Ако седнеше по средата и наведеше глава, можеше да вижда през предното стъкло, между радара и горното огледало. Сякаш гледаше кадри от филм. Колата отпред се полюшваше в лъчите на фаровете — близка, ярка и нереална сред околния прашен и непрогледен мрак. Кармен не се виждаше. Вероятно седеше отпусната и полицейските лампи, прибрани на поставката до задното стъкло, закриваха главата й.

— Къде я водят? — попита Ричър.

Сержантът се размърда на седалката и след стотина метра отговори:

— В Пейкъс. В окръжния затвор.

— Но това тук е Ехо, а не Пейкъс — възрази Ричър.

— В окръг Ехо има всичко на всичко сто и петдесет жители. Да не мислиш, че някой ще им организира отделна съдебна система? Със затвори, съдилища и тъй нататък.

— Тогава как действа системата?

— Пейкъс поема нещата, така действа. За всички малки окръзи наоколо. Цялата административна дейност.

Ричър помълча, после каза:

— Е, това представлява много сериозен проблем.

— Защо?

— Защото Хак Уокър е окръжен прокурор в Пейкъс. И стар приятел на Слуп Гриър. Значи ще трябва да предяви обвинение на човека, който е застрелял неговия приятел.

— Боиш се от конфликт на интереси?

— А ти не се ли боиш?

— Не особено — каза сержантът. — Познавам Хак Уокър. Той не е глупав. Усети ли, че някой адвокат се кани да го обвини в предубеденост, ще пасува. Няма друг начин. Ще си направи… как беше думата? Отход?

— Ще си направи отвод — поправи го Ричър.

— Точно така. Ще прехвърли делото на някой помощник. Всъщност и двамата му заместници са жени. Сигурно ще проявят съчувствие към теорията за самоотбраната.

— Няма нужда от съчувствие — каза Ричър. — Всичко е ясно като бял ден.

— А през ноември Хак ще се кандидатира за съдия — продължи сержантът. — Имай го предвид. В Пейкъс доста от гласоподавателите са мексиканци. Той не би позволил да се случи нещо, чрез което нейният адвокат да го изложи пред пресата. Тъй че всъщност жената има късмет. Мексиканка застрелва бял мъж в Пейкъс, а я съди заместничка на окръжния прокурор в Пейкъс. Какво по-добро?

— Тя е от Калифорния — каза Ричър. — Не е мексиканка.

— Но прилича на мексиканка — отвърна сержантът. — Това е важното за човек, който ще се явява на избори в нашата област.

 

 

Двете полицейски коли се движеха плътно една зад друга. Догониха и задминаха линейката малко преди кръстопътя с училището, бензиностанцията и закусвалнята. Оставиха я да пъпли мудно на север след тях.

— И моргата е в Пейкъс — обясни сержантът. — Доколкото знам, една от най-старите обществени служби в града. Трябвала им е от самото начало. Такъв бил животът.

Ричър кимна зад него.

— Да, Кармен ми каза. Същинско градче от Дивия запад.

— Ще останеш ли?

— Мисля, че да. Трябва да проверя дали всичко е наред с нея. Тя ми каза, че в града имало музей. И други забележителности. Нечий гроб.

— На Клей Алисън — каза сержантът. — Някакъв стрелец от едно време.

— Убивал само онези, които заслужавали смърт.

Сержантът го погледна в огледалото и кимна.

— Прилича на нейното положение, нали? Би могла да го нарече „защитата на Клей Алисън“.

— Защо не? — каза Ричър. — Както и да го погледнеш, било си е убийство при самозащита.

Сержантът не отговори.

— Би трябвало да я освободят под гаранция — добави Ричър. — Тя има дете. Трябва да я освободят още утре.

Сержантът пак се озърна към огледалото.

— Може и да не стане утре. В края на краищата има застрелян човек. Кой й е адвокат?

— Няма адвокат.

— А има ли пари да си наеме?

— Не.

— Ах, мамка му — изруга сержантът.

— Какво? — попита Ричър.

— На колко години е хлапето?

— На шест и половина.

Сержантът се умълча.

— Какво? — повтори Ричър.

— Това, че е без адвокат, не е никак добре. Детето ще стане на седем и половина, преди да насрочат заседание за освобождаване под гаранция.

— Но ще й бъде определен адвокат, нали така?

— Естествено, пише го в конституцията. Само че кога? Това тук е Тексас.

— Не ти ли пращат адвокат веднага щом го поискаш?

— Не, не веднага. Първо чакаш много дълго. Получаваш адвокат, когато ти предявят обвинение. И нашият стар Хак ще се отърве от дребните си проблеми точно по този начин, нали така? Просто я вкарва на топло и забравя за нея. Глупак ще е, ако не го стори. Тя няма адвокат, тъй че кой ще узнае? Може и до Коледа да не се наканят да предявят обвинение. Дотогава старият Хак вероятно вече няма да е прокурор, а съдия. Минало-заминало. Никакъв конфликт на интереси. Освен ако делото пак стигне до него, при което, така или иначе, ще трябва да си направи отход.

— Да си направи отвод.

— Така, де. Важното е, че липсата на адвокат променя всичко.

Рейнджърът на предната седалка се обърна и проговори за пръв път от един час насам.

— Видя ли? Нямаше значение какво говоря по радиостанцията.

— Тъй че недей да си губиш времето по музеи — добави сержантът. — Ако искаш да й помогнеш, намери адвокат. Търси под дърво и камък.

 

 

През останалия път до окръг Пейкъс мълчаха и тримата. Прекосиха междущатска магистрала 10 и последваха предната кола през мрачната пустош чак до магистрала 20, на около сто и петдесет километра от мястото, където преди шейсет часа Ричър бе слязъл от кадилака на Кармен. Сержантът намали скоростта и остави колегите си да изчезнат напред в тъмнината. Натисна спирачките и отби встрани на стотина метра преди кръстопътя.

— От тук отново сме на патрулна служба — каза той. — Време е да те пуснем.

— Не може ли да ме откарате до затвора?

— Няма да те караме в затвора. Нищо не си направил. А ние не сме таксиметрова служба.

— Добре де, къде сме сега?

Сержантът посочи право напред.

— Там е центърът на Пейкъс. Още около три километра.

— А затворът къде е?

— На кръстопътя преди железопътната линия. В сутерена на сградата на съда.

Сержантът излезе от колата и се протегна. После мина отзад и с подчертано галантен жест отвори задната врата. Ричър първо измъкна крака навън, след това се изправи. Все още беше горещо. В мъгливото небе не се виждаха звезди. По надлеза на магистралата прелитаха самотни коли — толкова нарядко, че след всяко минаване наставаше пълна тишина. В песъчливата почва край пътя впиваха корени дребни пустинни храсти и посърнали треви. Между тях фаровете осветяваха смачкани кутии от бира.

— И умната отсега нататък — каза сержантът.

Той отново седна вътре и затръшна вратата. Гумите изхрущяха по пясъка, после колата излезе на асфалта, зави надясно по детелината и се изкачи на магистралата. Ричър стоеше и гледаше как червените светлинки изчезват на изток. После мина под надлеза и продължи на север към неоновото сияние на Пейкъс.

 

 

Движеше се през островчета от светлина покрай мотели, които с отдалечаването от магистралата ставаха все по-елегантни и по-скъпи. После мина покрай зоната за родео, отделена от улицата с големи плакати за представленията преди месец. През юли има родео, бе казала Кармен, но за тази година го изпуснахте. Вървеше по платното, защото тротоарите бяха заети от дълги сергии. Всички бяха празни, но в горещия нощен въздух се носеше мирис на пъпеши. В цял Тексас няма по-сладки пъпеши, бе казала Кармен. Следователно няма и в целия свят, както смятат местните жители. Навярно един час преди разсъмване щяха да заприиждат раздрънкани камионетки, всяка понесла товар зрели плодове от градините — може би напръскани с вода от напоителните канали, за да изглеждат росни, свежи и апетитни. Може би в очуканите кабини щяха да седят цели семейства, готови да разтоварят и да продават цял ден, за да узнаят дали зимата им ще бъде добра или лоша, сита или гладна. Но всъщност Ричър не знаеше почти нищо за земеделието. Всичките му представи идваха от филмите. Реалността можеше да се окаже съвсем различна. Например да получават държавни субсидии или подкрепа от големите корпорации.

След пазара за пъпеши имаше две заведения — пицария и магазинче за понички. И двете бяха заключени и тъмни. Нормално — беше неделя посред нощ и наоколо нямаше жива душа. След малко отпред се появи кръстовище с табела, оповестяваща, че музеят е точно отсреща. А преди завоя отдясно се намираше сградата на съда. Изглеждаше хубава постройка, но Ричър не си направи труда да я огледа. Само заобиколи да хвърли поглед отзад. Досега не бе виждал затвор с вход откъм улицата. Отзад наистина имаше врата към сутерена с две циментови стъпала. Имаше и паркинг с прашен четирицилиндров шевролет в единия ъгъл. Беше ограден с бодлива тел, а наоколо висяха табели, че е само за служебни лица и колите на нарушителите ще бъдат отстранявани. По коловете на оградата мъждукаха жълтеникави крушки. Около всяка от тях мълчаливо се виеха облаци насекоми. Асфалтът под краката му все още беше горещ. Нямаше ветрец да го разхлади. Вратата на затвора беше от очукана стомана, върху която едва се разчиташе избелял надпис: Вход забранен. Отгоре висеше малка видеокамера с червена лампичка над обектива.

Ричър слезе по стъпалата и удари вратата с юмрук. После отстъпи назад, за да е пред обектива на камерата. Дълго време не се случи нищо. Прекрачи напред и почука още веднъж. Ключалката щракна и на прага се появи жена с униформа на съдебен пристав. Беше бяла, около петдесетгодишна, с боядисана пепеляворуса коса. На широкия й колан висеше цял арсенал — пистолет, палка и флакон със сълзлив газ. Беше едра и тромава, но изглеждаше съвсем бодра.

— Да? — изрече тя.

— Има ли тук жена на име Кармен Гриър?

— Да.

— Може ли да я видя?

— Не.

— Дори за минутка?

— Дори за минутка…

— А кога ще може?

— Роднина ли сте?

— Приятел.

— Не сте адвокат, нали?

— Не съм.

— Тогава в събота — каза жената. — Свижданията са в събота от два до четири.

Почти цяла седмица.

— Може ли да ми го запишете? — помоли той. Искаше да влезе вътре. — И ако може, да ми дадете списък какво е разрешено да се носи.

Жената сви рамене, завъртя се и влезе. Ричър я последва в сухия мразовит въздух, долитащ откъм климатика, който бе включен на пълна мощност. Попадна в малка приемна. По средата имаше високо бюро, като катедра. Или като бариера. Върху задната стена висеше дървено табло с множество отделения. В едно от тях Ричър видя колана на Кармен от гущерова кожа. До него лежеше найлоново пликче с фалшивия пръстен. Отдясно имаше решетеста врата. Зад нея започваше коридор, облицован с керамични плочки.

— Как е тя? — попита Ричър.

Жената отново сви рамене.

— Не е много щастлива.

— Защо?

— Най-вече заради пълната проверка. Съдра се да пищи. Но правилникът си е правилник. Да не мисли, че на мен ми е много приятно да й бъркам по дупките?

Тя посегна към купчинка отпечатани листовки и взе най-горната. Плъзна я по бюрото към него.

— Събота от два до четири, както ти казах. Не носи нищо извън списъка, иначе няма да те пуснем.

— Къде е кабинетът на окръжния прокурор?

Жената посочи към тавана.

— На втория етаж. Влиза се отпред.

— Кога отварят?

— Около осем и половина.

— Има ли наоколо бюра за осигуряване на гаранция?

Тя се усмихна.

— Че къде си видял съд без тях? На кръстопътя завий наляво.

— Ами адвокати?

— Евтини или скъпи?

— Безплатни.

Жената се усмихна отново.

— На същата улица. Там друго няма, само бюра за гаранции и обществени адвокати.

— Няма ли начин все пак да я видя?

— В събота ще я гледаш колкото ти душа иска.

— А сега? Поне за минутка?

— Няма начин.

— Тя има дъщеря — каза Ричър ни в клин, ни в ръкав.

— Жалко за детето.

— А вие кога ще я видите?

— Иска или не иска, на всеки петнайсет минути. Пазим я от самоубийство, макар че не ми изглежда такава. Онези лесно се разпознават. А тя е костелив орех. По мое мнение. Но правилата са си правила, нали така?

— Предайте й, че Ричър е идвал.

— Кой?

— Ричър. Кажете й, че ще бъда наблизо.

Жената кимна, сякаш бе виждала какво ли не. И навярно си беше точно така.

— Сигурно ще подскача от радост — каза тя.

После Ричър се върна към редицата мотели и докато вървеше, си спомни колко често дежуреше по затворите в началото на своята кариера. Много му се искаше да може да каже с ръка на сърцето, че е бил по-приветлив от тази жена.

 

 

Наложи се да върви обратно почти до магистралата, преди цените да паднат под трийсет долара. Най-сетне избра един мотел, събуди дежурния и получи ключ за стая близо до дъното на коридора. Мебелите бяха стари, избелели и пропити с мръсотия, която подсказваше, че персоналът не е от най-старателните. Дюшекът беше на буци, въздухът застоял и горещ, сякаш пестяха електричество, изключвайки климатика, когато стаята е свободна. Но все пак ставаше за спане. Един бивш военен има много предимства — между тях и това, че е готов да спи почти навсякъде. Винаги може да си припомни и по-лоши места.

Спа неспокойно до седем сутринта, изкъпа се със студена вода, която всъщност беше топла, и излезе да закуси в заведението за понички. То вече беше отворено и рекламата отпред обявяваше, че поничките са с тексаски размери. Наистина се оказаха по-големи от обичайното, но и по-скъпи. Ричър изяде две и изпи три чаши кафе. После отиде да търси дрехи. Откакто приключи кратката му авантюра като собственик на къща, отново се бе върнал към старата практика да купува евтини дрехи и да ги изхвърля, когато се замърсят. Процедурата му допадаше. Спасяваше го от досадата на установените навици.

Откри евтин магазин, който бе отворил още преди час. Вътре продаваха какво ли не — от пакети евтина тоалетна хартия до работни ботуши. На един рафт намери памучни панталони с отрязани етикети. Може би бяха дефектни. Или пък крадени. Откри подходящия размер и добави риза от тънък плат в тютюнев цвят. Беше скроена свободно, като за турист на Хаваите, но не биеше на очи и струваше по-евтино от тексаска поничка. Намери и бельо. В магазина нямаше пробна. Не беше от тази категория. Ричър уговори продавача да го пусне в служебната тоалетна. Облече новите дрехи и прехвърли вещите си в джобовете им. Все още не бе изхвърлил осемте гилзи от пистолета на Кармен и те задрънчаха в шепата му като дребни монети. Подхвърли ги на длан, сетне ги пъхна в джоба на новите панталони.

Смачка старите дрехи на топка и ги пъхна в кофата за боклук. Върна се на касата и плати трийсет долара. Щеше да изкара така около три дни. Десет долара дневно само за дрехи изглеждат доста, ако не си направиш сметката, че една перална машина струва четиристотин, сушилнята още триста, а мазето, където да ги сложиш, трябва да се намира в къща, която струва поне сто бона, плюс още десет-двайсет всяка година за поддръжка, данъци, застраховка и прочие глупости. В сравнение с всичко това десетте долара дневно изведнъж се оказват истинска дреболия.

Излезе на тротоара, подпря се на стената под навеса на някакъв магазин и зачака да стане осем часа. Предполагаше, че приставите се сменят в осем. Би било нормално. И наистина, в осем и пет видя едрата жена да напуска паркинга с прашния четирицилиндров шевролет. Тя зави наляво и мина покрай него. Ричър прекоси улицата и отново заобиколи сградата на съда. Ако нощната смяна не желае да ти помогне, опитай с дневната. Нощните служители винаги са по-груби. Рядко се срещат с хора, началството не ги навестява много-много и накрая си въобразяват, че те командват.

Дневният служител обаче се оказа същата стока. Беше мъж, малко по-млад и не толкова пълен, но по всичко останало приличаше на колежката си. Разговорът се повтори почти буквално. Може ли да я видя? Не. А кога ще може? В събота. Тя добре ли е? Доколкото може да се очаква. Репликите сякаш излизаха от устата на предпазлив лекар в интензивното отделение. Приставът потвърди, че само адвокатите имат право на неограничен контакт със задържаните. Ричър сви рамене, върна се горе по стъпалата и тръгна да търси адвокат.

 

 

Беше естествено след снощните събития червената къща да е унила и тиха. И обезлюдена, което идеално подхождаше на плановете на убийците. От работниците нямаше и следа, високият тип беше напуснал, Кармен Гриър също. Оставаха само старицата, вторият син и внучката. Общо трима. Беше понеделник, но хлапето не отиде на училище. Автобусът мина, изчака малко и продължи. Момиченцето се мотаеше насам-натам, влизаше и излизаше от конюшнята. Изглеждаше объркано и неспокойно. Както и другите двама. Това облекчаваше наблюдението. И ги правеше по-удобни мишени.

Двамата мъже бяха избрали добро прикритие зад една скала срещу портата, около пет-шест метра по-високо от пътя. От това място виждаха всичко. Жената ги бе оставила на стотина метра северно от къщата, след което бе потеглила обратно към Пейкъс.

— Кога ще го направим? — бяха попитали те, преди да се разделят.

— Когато аз кажа — бе отвърнала тя.

 

 

На кръстовището в центъра на Пейкъс Ричър зави наляво и тръгна по улицата покрай железопътната линия. Отмина автогарата и стигна до уличка, заета изцяло от лихварски бюра за осигуряване на гаранция и кантори за безплатни правни услуги. Зад широките прозорци на адвокатските кантори се виждаха редици бюра с по един стол за посетителите пред всяко от тях. Всички бяха грозни, мръсни и разхвърляни, с купища папки по бюрата и безброй листчета, лепнати по стените. Още в осем и двайсет вътре кипеше трескава дейност. Из чакалните се трупаха групички търпеливи хора; на столовете пред бюрата седяха тревожни клиенти. Някои бяха сами, но повечето идваха с целите си семейства, понякога дори и с малки деца. Всички приличаха на мексиканци. Някои от адвокатите също, но като цяло служителите представляваха пъстра смес. Мъже и жени, млади и стари, обнадеждени и отчаяни. Единствената им обща черта бе, че всички изглеждаха напрегнати до краен предел.

Ричър избра единствената кантора, където видя свободен стол. Кантората се намираше приблизително в средата на улицата, столът беше в дъното на салона, а зад бюрото седеше млада бяла жена на около двайсет и пет години с късо подстригана черна коса. Имаше хубав тен, беше само по къса бяла блузка, а върху облегалката на стола висеше кожено яке. Две грамадни камари папки почти закриваха адвокатката. Тя говореше по телефона и сякаш се канеше да заплаче.

Ричър пристъпи пред нея и изчака да му посочи стола. Не получи покана, но все пак седна. Тя го погледна бегло и извърна глава. Продължи разговора. Имаше тъмни очи и бели зъби. Говореше бавно на испански с акцент от Източното крайбрежие. Не владееше много добре езика, тъй че Ричър схващаше почти всичко. Да, спечелихме, каза жената. После добави: Само че той не иска да плати. Просто не иска. Отказва. От време на време млъкваше и изчакваше отговора отсреща. След това повтаряше същото. Спечелихме, но той не иска да плати. И пак слушаше. Навярно я питаха: какво ще правим сега, защото тя казваше: отново ще се обърнем към съда за принудително изпълнение. Следващият въпрос без съмнение беше: Колко време ще трае? Жената замълча, въздъхна и отговори: Година. Може би две. Ричър усети как отсреща настана тишина и се вгледа в лицето на жената. Беше разстроена, смутена и унизена. Мигаше, за да не заплаче от безсилна ярост. После каза: llamare de nuevo mas tarde, и затвори. Ще се обадя по-късно.

След това извърна лице напред, затвори очи и задиша дълбоко през носа. Вдишване-издишване, вдишване-издишване. Отпусна длани върху бюрото. Повтори дихателното упражнение. Може би в юридическия факултет ги учеха да се овладяват по този начин. Но упражнението явно не й помогна. Тя отвори очи, прибра в чекмеджето някакви документи и впери поглед в Ричър между двете купчини папки.

— Проблеми ли имате? — попита той.

Тя сви рамене и същевременно кимна. Недвусмислен израз на отчаяние.

— Да спечелиш делото е само половината работа — каза тя. — Понякога и по-малко, повярвайте.

— Какво стана?

Жената поклати глава.

— Няма защо да го обсъждаме.

— Някой не иска да плаща, така ли?

Адвокатката повтори същия жест на безнадеждност.

— Един богат фермер — каза тя. — Блъснал се в камионетката на моя клиент. Ранил него, жена му и двете му деца. Било рано сутрин. Връщал се от гости пиян. Те отивали на пазара. Било време за прибиране на реколтата. Попаднали в болница и загубили всичко.

— Пъпеши?

— Не, чушки. Цялата реколта изгнила на корен. Заведохме дело и спечелихме двайсет хиляди долара. Но човекът не иска да плати. Просто отказва. Протака. Надява се гладът да ги прогони обратно в Мексико. И ще успее, защото ако пак заведем дело, ще загубим поне още една година, а те не могат да затягат колана толкова дълго, нали?

— Нямат ли застраховка?

— Застраховките са скъпи. Тези хора едва свързват двата края. Можехме само да подадем иск срещу фермера. Доказателствата бяха солидни, добре ги подплатихме и спечелихме. Но онзи проклет дъртак само си трае и се подхилква.

— Лоша работа — каза Ричър.

— Невероятно — възкликна жената. — Нямате представа какво преживяват тия хора. Семейството, за което говоря, е загубило най-големия си син. Граничният патрул го застрелял.

— Така ли?

Тя кимна.

— Преди дванайсет години. Минали нелегално границата. Дали всичките си спестявания на някакъв човек, за да ги прехвърли тук, а той просто ги зарязал в пустинята. Без храна, без вода. Денем се криели, нощем вървели на север, а патрулът ги преследвал в тъмното. Така убили момчето им. Те го погребали и продължили.

— Не е ли имало разследване?

— Шегувате ли се? Те били нелегални емигранти. Нищо не можели да предприемат. А и не са били само те. Всички могат да ви разкажат подобни истории. Днес, след емиграционната амнистия, вече са местни жители, мъчим се да ги накараме да вярват в закона и вижте какво става. Чувствам се като последна глупачка.

— Вината не е ваша.

— Моя е. Трябваше да знам от самото начало. Вярвайте в нас, така им казах. — Тя отново замълча и се опита да се овладее. След малко добави: — Така или иначе…

Не довърши и извърна глава. Изглеждаше приятна жена. Беше много горещо. В кантората имаше само един климатик, монтиран на прозорчето над вратата — голям, стар и очукан. Напъваше се, но без особен успех.

— Така или иначе… — повтори адвокатката. Погледна го. — С какво мога да ви помогна?

— Не на мен — уточни Ричър. — На една моя позната.

— Адвокат ли й трябва?

— Застреля мъжа си. Той я биеше.

— Кога?

— Снощи. Сега е отсреща, в затвора.

— Той мъртъв ли е?

Ричър кимна.

— Умря на място.

Раменете й се отпуснаха. Тя отвори едно чекмедже и извади бележник.

— Как ти е името?

— Моето ли?

— С теб разговарям в момента.

— Ричър. А твоето?

Тя записа в бележника: Ричър. След това отговори:

— Алис. Алис Аманда Арон.

— Би трябвало да се заемеш с частна практика. Сигурно ще си първа в справочниците.

Тя се усмихна едва-едва.

— Някой ден и това ще стане. Засега съм сключила петгодишна сделка със съвестта си.

— Изплащаш стари дългове, така ли?

— Изкупвам — поправи го тя. — Изкупвам късмета си. Че завърших Харвард. Че съм родена в семейство, за което двайсет хиляди долара са месечните разходи по апартамента на Парк Авеню, а не въпрос на оцеляване през тексаската зима.

— Браво, Алис — каза Ричър.

— Хайде, разкажи ми за приятелката си.

— Тя е от мексикански произход, а съпругът й беше бял. Казва се Кармен Гриър. Беше омъжена за Слуп Гриър.

— Слуп ли?

— Точно така.

— Добре — каза Алис и си записа името.

— От година и половина насам побоищата престанаха, защото той беше в затвора заради укриване на данъци. Вчера излезе, всичко почна отново и тя го застреля.

— Ясно.

— Трудно ще се намерят доказателства и свидетели. Той я биеше тайно.

— Наранявания?

— Доста тежки. Но тя ги представяше винаги като злополуки при езда.

— Езда ли?

— Казваше, че е паднала от коня.

— Защо?

Ричър сви рамене.

— Не знам. Семейни условности, заплахи, срам, страх, може би притеснение.

— Но със сигурност е имало побоища, така ли?

— Лично аз не се съмнявам.

Алис престана да пише. Взря се в бележника.

— Е, няма да бъде лесно — каза тя. — Тексаските закони за домашното насилие не са прекалено консервативни, но бих предпочела да разполагаме с категорични доказателства. Все пак престоят в затвора ще ни помогне. Не е бил примерен гражданин, нали? Можем да пледираме за непредумишлено убийство. Евентуално да уредим условна присъда с признаване на излежалото време. Ако се борим здравата, имаме шанс.

— Било е убийство при самозащита.

— Сигурна съм в това, но въпросът е кое може да мине и кое не.

— Освен това трябва да уредим освобождаване под гаранция — каза Ричър. — Днес.

Алис надигна глава и се вторачи в него.

— Под гаранция? — повтори тя, сякаш за пръв път чуваше тази дума. — Днес? Не ме разсмивай.

— Тя има дете. Момиченце на шест и половина.

Алис си го записа.

— Не ни върши работа. Всички имат деца. — Тя плъзна пръст по купчината папки. — Всички. На шест и половина, на годинка и половина. Две деца, шест, седем, десет.

— Името й е Ели — каза Ричър. — Нуждае се от майка си.

Алис записа в бележника Ели и драсна стрелка към Кармен Гриър.

— При подобен случай има само два начина за освобождаване под гаранция — каза тя. — Първият е да разиграем в подробности цялото дело още на предварителното заседание. А не сме готови да го направим. Ще минат месеци, преди да започна работа по защитата. Календарът ми е претъпкан до пръсване. А дори и да можех да започна, при дадените обстоятелства ми трябват месеци подготовка.

— Какви обстоятелства?

— Нейната дума срещу репутацията на един мъртвец. Ако нямаме свидетели, ще трябва да изискаме по съдебен път медицинските й документи и да намерим експерти, които да потвърдят, че нараняванията не са причинени от падане при езда. А тя очевидно не разполага с пари, иначе ти нямаше да си тук от нейно име. Значи трябва да намерим експерти, които работят безплатно. Възможно е, но няма начин да се направи веднага.

— А какво може да се направи веднага?

— Мога да изтичам до затвора и да кажа: „Здрасти. Аз съм твоята адвокатка. Ще се видим пак след година.“ Горе-долу това е всичко.

Ричър се озърна. Кантората гъмжеше от народ.

— Никой няма да се справи по-бързо — каза Алис. — Аз съм сравнително нова тук. Имам по-малко висящи дела.

Вероятно казваше истината. На нейното бюро имаше само две купчини папки. Върху другите — по три-четири.

— Кой е вторият начин?

— За кое?

— За освобождаване под гаранция. Ти каза, че има два начина.

Алис кимна.

— Вторият начин е да убедим окръжния прокурор да не ни пречи. Ако ние помолим за освобождаване под гаранция, а той заяви, че не възразява, проблемът е само дали съдията ще го сметне за уместно. А той вероятно ще се повлияе от мнението на прокурора.

— Хак Уокър и Слуп Гриър бяха приятели от детинство.

Алис отново сведе рамене.

— Страхотно. Естествено, той ще се оттегли. Но може да действа и чрез заместниците. Тъй че забрави освобождаването. Нищо няма да стане.

— Все пак поемаш ли случая?

— Поемам го, разбира се. Нали затова сме тук. Да поемаме случаи. Първо ще позвъня в кабинета на Хак, после отивам да поговоря с Кармен. Но засега друго не мога да направя. Разбираш ли? В момента просто няма разлика дали съм поела случая, или не.

За секунда Ричър застина неподвижно. После поклати глава.

— Не става, Алис. Искам да почнеш още сега. Да направиш нещо.

— Не мога — каза тя. — Вече ти обясних, трябват ми няколко месеца.

Алис замълча. Ричър я погледна втренчено.

— Искаш ли да сключим сделка? — попита той.

— Сделка?

— Аз помагам на теб, ти помагаш на мен.

— Ти пък как можеш да ми помогнеш?

— Мога да свърша някои неща. Например да прибера двайсетте бона за твоите градинари. Още днес. И тогава ти ще започнеш да работиш за Кармен Гриър. Още днес.

— Ти да не си събирач на дългове?

— Не, но бързо схващам. Сигурно е фасулска работа.

— Не мога да ти го позволя. Вероятно е незаконно. Освен ако си регистриран.

— Да речем, че при следващата ни среща вляза тук с чек за двайсет хиляди долара в джоба.

— Как ще го направиш?

Ричър сви рамене.

— Просто ще помоля човешки.

— И смяташ, че това ще помогне?

— Може и да помогне.

Алис поклати глава.

— Не е етично.

— Спрямо кого?

Тя не отговори веднага. Загледа се в нещо зад него. Но после Ричър видя как очите й се насочват към телефона върху бюрото. Явно си представяше как ще съобщи добрата новина.

— Кой е фермерът? — попита той.

Тя се озърна към чекмеджето. Пак поклати глава.

— Не мога да ти кажа. Тревожи ме етичната страна на въпроса.

— Не ме молиш — каза Ричър. — Аз го предлагам.

Алис седеше като вкаменена.

— Предлагам ти доброволна помощ — добави той. — Като сътрудник на обществени начала.

Тя го погледна в очите.

— Трябва да отскоча до тоалетната.

Рязко стана и се отдалечи. Беше с къси джинсови панталонки и се оказа по-висока, отколкото изглеждаше зад бюрото. Много къси панталонки, много дълги крака. Великолепен загар. Отзад изглеждаше много добре, особено в движение. Мина през вратата в дъното и изчезна. Ричър стана, наведе се през бюрото и отвори чекмеджето. Вдигна най-горната папка и я разгърна. Беше пълна с юридически документи. Прелисти набързо, докато откри някакво заявление, напечатано на машина. В графата „Ответник“ бяха изписани грижливо името и адресът. Той сгъна листа на четири и го прибра в джоба на ризата си. Затвори папката и я пусна в чекмеджето. Бутна го на място и пак седна. След малко Алис Аманда Арон влезе през задната врата и тръгна към бюрото. Отпред също изглеждаше много добре.

— Има ли откъде да взема назаем кола? — попита Ричър.

— Нямаш ли кола?

Той мълчаливо поклати глава.

— Е, мисля, че можеш да вземеш моята — каза Алис. — От паркинга зад сградата.

Тя посегна назад и бръкна в джоба на якето. Измъкна връзка ключове.

— Колата е фолксваген.

Ричър взе ключовете.

— В жабката има пътни карти — добави Алис. — Нали разбираш, в случай, че човек не познава района.

Той бутна стола назад.

— Мисля, че днес пак ще се видим.

Алис не отговори. Ричър стана, мина през смълчаната навалица и излезе под жаркото слънце.