Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Echo Burning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 109 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Смъртоносна жега

Обсидиан, София, 2001

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Петя Калевска

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

ISBN 954–769–004–3

История

  1. — Добавяне

15

По пътя на юг Ричър не се прояви като събеседник. За час и половина не пророни и дума. Заради падащия вечерен здрач бе включил лампичката в колата и проучваше картите от жабката. Особено внимание отдели на едромащабния топографски план на южната част от окръг Ехо. Границата на областта представляваше съвършено права линия от изток на запад. Най-малкото разстояние от нея до Рио Гранде бе осемдесет километра. Точно това го смущаваше.

— Не разбирам защо ме излъга за диаманта — каза той.

Алис сви рамене. Бореше се да изцеди максимална скорост от малкия автомобил.

— Какво толкова? Лъгала е за всичко друго.

— Диамантът е друго нещо — възрази Ричър.

— Как така?

— Друг вид лъжа. Различава се от предишните, както ябълките от портокалите.

— Не те разбирам.

— Пръстенът е единственото, което не мога да си обясня.

Единственото ли?

— Всичко останало си идва на мястото, но пръстенът ме затруднява.

Мълчаливо изминаха още два километра. Електрическите стълбове изникваха от сумрака и прелитаха за части от секундата в лъчите на фаровете.

— Ти знаеш какво става, нали? — каза Алис.

— Занимавала ли си се някога с компютърна анимация? — попита Ричър.

— Не.

— Аз също.

— Е?

— Знаеш ли какво представлява?

Тя сви рамене.

— Съвсем смътно.

— Могат да изградят цяла къща или кола право пред теб, на компютърния екран. Могат да я боядисат, да я украсят досущ като истинска. Ако е къща, могат да влязат вътре, да обиколят стаите. Ако е кола, могат да ти покажат как ще изглежда денем и нощем. Могат да я повдигат и накланят, да я въртят, да я оглеждат под всякакъв ъгъл. Могат да я сблъскат с препятствие и да видят как издържа на удара. Предметът прилича на съвсем истински, но не е. Мисля, че точно това се нарича виртуален обект.

— Е? — повтори Алис.

— Виждам в ума си целия случай като компютърна анимация. Отвън, отвътре, отгоре, отдолу. От всякакъв ъгъл. Само че без пръстена. Пръстенът проваля всичко.

— Ще ми обясниш ли?

— Няма смисъл — каза Ричър. — Първо трябва сам да го проумея.

— Има ли опасност за Ели?

— Надявам се да няма. Нали точно затова отиваме в ранчото.

— Мислиш ли, че баба й може да ни помогне?

Ричър сви рамене.

— Едва ли.

— Тогава как ще помогнем на Ели?

Той не отговори. Мълчаливо отвори жабката и прибра картите. Извади пистолета. Дръпна пълнителя и провери патроните. Нищо не приемай на вяра. Но в пълнителя все още имаше десет патрона. Ричър го върна на място и вкара патрон в цевта. После зареди и натисна предпазителя. Избута седалката назад и прибра пистолета в джоба си.

— Мислиш ли, че ще ни потрябва? — попита Алис.

— Рано или късно — каза той. — Имаш ли още патрони?

Тя поклати глава.

— Никога не съм смятала, че може наистина да го използвам.

Ричър мълчеше.

— Добре ли си? — попита Алис.

— Чувствам се великолепно — отвърна той. — Може би като теб по време на онова дело срещу фермера. Преди той да се заинати.

Алис кимна, гледайки право напред.

— Приятно усещане.

— Там беше в стихията си, нали?

— Мисля, че да.

— А сега аз съм в стихията си — каза той. — За това тук съм създаден. За тръпката на преследването. Аз съм следовател, Алис, винаги съм бил и ще бъда. Аз съм ловец. И когато поех от Уокър онази значка, главата ми заработи.

— Ти знаеш какво става, нали? — попита отново Алис.

— Ако не броим пръстена.

— Кажи ми.

Ричър не отговори.

— Кажи ми — настоя тя.

— Яздила ли си кон?

— Не. Аз съм градско дете. Най-широкото открито пространство, което съм виждала, е осевата линия по средата на Парк Авеню.

— А аз веднъж яздих с Кармен. За пръв път.

— И какво?

— Седлото е много високо. Стърчиш във въздуха.

— И какво? — повтори Алис.

— Карала ли си колело?

— В Ню Йорк? Не се шегувай.

— Летни кънки?

— Малко. Едно време, когато беше модерно.

— Падала ли си?

— Веднъж паднах доста зле.

Той кимна.

— Разкажи ми за онова, дето го беше сготвила.

— Какво да ти разкажа?

— Сама го сготви, нали?

— Естествено.

— Претегли ли съставките?

— Винаги го правя.

— Значи в кухнята имаш везни?

— Естествено — повтори Алис.

— Везните на правосъдието — каза той.

— Ричър, какви ги дрънкаш, по дяволите?

Той се озърна наляво. Червените летви на оградата прелитаха покрай фаровете.

— Пристигнахме. Ще ти кажа по-късно.

Алис намали скоростта, зави към портала и колата заподскача през двора.

— Завърти срещу навеса за колите — нареди Ричър. — И не изключвай фаровете. Искам да огледам онзи стар пикап.

— Добре — каза Алис.

Тя измести фолксвагена метър-два настрани и завъртя волана, докато фаровете осветиха десния край на навеса. Виждаше се половината от новия пикап, половината джип и целият стар пикап между тях.

— Стой плътно до мен — каза Ричър.

Излязоха от колата. Нощният въздух изведнъж им се стори горещ и влажен. Не както преди. Беше облачно и навсякъде неспокойно се рееха насекоми. Но на двора бе тихо. Не се чуваше нито звук. Минаха напред, за да огледат по-добре изоставената камионетка. Беше някакъв модел шевролет, най-малко на двайсетина години, ала все пак личеше, че е предшественик на пикапа до него. Имаше издути калници с олющена боя, а от каросерията стърчеше въртяща се стойка. Сигурно бе изминал над един милион километра. Вероятно стоеше тук от години. Ресорите вече не държаха, гумите бяха сплескани и разядени от безмилостната горещина.

— Е? — попита Алис.

— Мисля, че това е колата от снимката — каза Ричър. — Онази в кабинета на Уокър, нали се сещаш? Той, Слуп и Юджин се подпират на калника.

— За мен всички пикапи си приличат — каза тя.

— Слуп имаше същата снимка.

— Важно ли е?

Ричър сви рамене.

— Били са големи приятели.

Върнаха се назад. Алис бръкна в колата и изключи фаровете. После Ричър я поведе към стъпалата на верандата. Изкачи се. Почука на вратата. Изчака. Боби Гриър отвори и замръзна от изненада.

— Значи си се прибрал — каза Ричър.

Боби се навъси, като че му задаваха този въпрос за стотен път.

— Приятели ме изведоха на разходка. Да се поразведря.

Ричър рязко отвори длан и показа хромираната звезда._Полицейска проверка._ Беше приятно. Не чак толкова, колкото да покажеш служебна карта от следователския отдел на американската армия, но все пак Боби се впечатли. Не посмя да затръшне вратата.

— Полиция — каза Ричър. — Трябва да поговорим с майка ти.

— Че какво общо имаш с полицията?

— Хак Уокър ни упълномощи преди малко. В рамките на окръг Ехо. Къде е майка ти?

Боби се поколеба. Проточи шия, огледа нощното небе и подуши въздуха.

— Ще има буря — каза той. — Вече наближава. От юг.

— Къде е майка ти, Боби?

Боби пак се поколеба, после каза:

— Вътре.

Ричър дръпна Алис покрай него към червения вестибюл е пушките и огледалото. Вътре беше с един-два градуса по-хладно. Старият климатик се задъхваше от усилието. Монотонното му боботене долиташе откъм горния етаж. Пресякоха вестибюла и продължиха към всекидневната в дъното. Ръсти Гриър седеше на същия стол до масата, където я бе видял за пръв път. Носеше същите дрехи. Стегнати джинси и блуза с ресни. Косата й беше фиксирана с лак на широк ореол около главата.

— Дошли сме с официална задача, мисис Гриър — каза Ричър и показа значката върху дланта си. — Очакваме да ни окажете пълно съдействие.

— Ами ако не искам? Ще ме арестуваш ли?

Ричър придърпа стол, седна отсреща и мълчаливо се втренчи в нея.

— Не съм сторила нищо нередно — каза Ръсти.

Ричър поклати глава.

— Напротив, сторихте предостатъчно.

— Например?

— Например баба ми по-скоро би умряла, отколкото да даде някому внуците си. Говоря буквално. Само през трупа ми, така щеше да каже и това нямаше да са празни приказки, по дяволите.

Настана секунда мълчание. Чуваше се само монотонното скърцане на вентилатора.

— Беше за нейно добро — заяви Ръсти. — А и нямах друг избор. Те носеха документи.

— И друг път ли са ви взимали внуци?

— Не.

— Тогава откъде знаете, че са носели истински документи?

Ръсти мълчаливо сви рамене.

— Проверихте ли ги?

— Как да ги проверя? — възрази Ръсти. — Сториха ми се истински. Бяха пълни с разни надути приказки: гореупоменатите, законосъобразно, щатските власти на Тексас…

— Били са фалшиви — прекъсна я Ричър. — Детето е отвлечено. С цел изнудване. Отвлекли са вашата внучка, за да заплашват снаха ви.

Гледаше лицето й, очаквайки да види внезапно осъзнаване, вина, срам, страх или угризения. Наистина забеляза някакво чувство, но не успя да го определи.

— Затова се нуждаем от описание — каза той. — Колко бяха?

Ръсти мълчеше.

— Колко бяха, мисис Гриър?

— Двама. Мъж и жена.

— Как изглеждаха?

Ръсти сви рамене.

— Нормално. Обикновени хора. Приличаха на държавни служители. От града. Дойдоха с голяма кола.

— Коса? Очи? Облекло?

— Руси, струва ми се. И двамата. Евтино облекло. Жената беше с пола. Синеока, ако не греша. Мъжът беше висок.

— А колата?

— Не разбирам от коли. Беше голяма, с четири врати. Но някак обикновена. Не беше кадилак.

— Цвят?

— Сив, или може би син. Не много тъмен.

— Имате ли лимон в кухнята?

— Защо?

— За да ви го натъпча в гърлото, та да изтрия тая самодоволна усмивка. Онези бели, руси и синеоки хора са същите, които убиха Ал Юджин. А вие им дадохте собствената си внучка.

Очите й се разшириха.

— Убили са Ал?

— Точно две минути, след като го извели от колата.

Тя пребледня и устните й се раздвижиха. Беззвучно изрече: ами къде е… Не довърши. После опита отново: ами къде е… Нямаше сили да добави името Ели.

— Още е жива — каза Ричър. — Поне така предполагам. Надявам се. Надявайте се и вие, защото ако й се случи нещо, знаете ли какво ще направя?

Тя не отговори. Само стисна устни и бавно поклати глава.

— Ще се върна тук да ви строша гръбнака. Ще го настъпя и ще го строша като гнил клон.

 

 

Накараха я да се изкъпе, което беше ужасно, защото единият мъж гледаше през цялото време. Беше нисък, с черна коса и черни косми по ръцете. Застана на прага и не я изпусна от поглед, докато седеше във ваната. Мама винаги казваше: Не позволявай на никого да те гледа без дрехи, особено на мъже. А сега той стоеше там и я гледаше. И нямаше какво да облече след това. Не си носеше пижама. Нищо не носеше.

— Не ти трябва пижама — каза мъжът. — Много е горещо.

Стоеше на прага и я гледаше. Тя се избърса с малка бяла кърпа. Пишкаше й се, но за нищо на света не би му позволила да гледа това. За да излезе от банята, трябваше да се промъкне плътно край него. После другите двама я гледаха чак до леглото. Другият мъж и жената. Ужасни бяха. Всички бяха ужасни. Тя легна, зави се презглава и стисна зъби, за да не заплаче.

 

 

— А сега какво? — попита Алис.

— Обратно към Пейкъс — каза Ричър. — Искам непрестанно да бъдем в движение. А и тази нощ ни чака много работа. Но не бързай, ако обичаш. Трябва ми време за размисъл.

— Какво ще обмисляш?

— Къде е Ели.

— Защо смяташ, че са били същите, които убиха Юджин?

— Въпрос на практичност — обясни Ричър. — Не си представям някой да използва два отделни екипа за убийство и отвличане. Не и тук, насред пущинака. Затова смятам, че екипът е един. Или убийци, които между другото са се захванали с отвличане, или похитители с любителски интерес към убийствата. Вероятно първото, защото с Юджин са свършили превъзходна работа. Ако онова е било между другото, бих искал да видя за какво ги бива наистина.

— Какво толкова? Само са го застреляли.

— Не, не е толкова просто. Спрели са Юджин и са намерили начин да го подмамят в колата си. През цялото време не са му дали повод да се усъмни. Това е перфектна работа, Алис. Постига се по-трудно, отколкото можеш да си представиш. А после са го простреляли в окото. Това също говори много.

— Какво?

Ричър сви рамене.

— Окото е съвсем малка мишена. А в подобна ситуация се стреля без подготовка. Вдигаш пистолета и стреляш. Раз-два. Няма никаква логична причина да избереш толкова малка цел. Това е нещо като изсилване. Не самохвалство, а по-скоро възхвала на точността и умението. Проява на гордост. Радост от собствените способности.

В колата настана тишина. Чуваше се само бученето на двигателя и свистенето на гумите.

— А сега детето е в техни ръце — каза Алис.

— И това ги тревожи, защото импровизират. Те са свикнали да бъдат сами. Свикнали са с нормалните процедури. Появата на дете между тях ги изпълва с тревога, че стават по-тромави и привличат вниманието.

— Биха приличали на семейство. Мъж, жена и дете.

— Не, мисля, че не са само двама.

— Защо?

— Защото ако бях аз, щяхме да сме трима. В армията използвахме тройки. Шофьор, стрелец и наблюдател.

— Военната полиция е убивала хора?

Ричър сви рамене.

— Понякога. Нали знаеш, някои неща е по-добре да не стигат до съд.

Алис дълго мълча. Ричър я усети как се колебае дали да не се отдръпне от него с още два-три сантиметра. После усети решението й да не го прави.

— Тогава защо не го направи заради Кармен? — попита тя. — Щом не ти е за пръв път.

— Тя ме попита същото. Право да си кажа, и аз не знам.

Той замълча отново.

Отминаха още два километра.

— Защо държат Ели? — попита Алис. — Искам да кажа, защо продължават да я държат? Вече принудиха Кармен да направи самопризнания. Какво могат да спечелят тепърва?

— Аз не съм адвокат — отвърна Ричър. — Ще трябва да си отговориш сама. Кога самопризнанието става желязно? Кога вече няма обратен път?

— Всъщност никога. Самопризнанието може да се оттегли по всяко време. Но на практика ми се струва, че ако отговори на съдебното обвинение с nolo contendere[1], това ще се сметне за решаващо.

— А кога може да стане това?

— Още утре. Голямото жури заседава почти непрекъснато. Ще им отнеме едва десетина минути, най-много четвърт час.

— Мислех, че тексаското правосъдие е по-мудно.

— Само ако се обявиш за невинен.

Мълчаливо изминаха десетина километра. Пресякоха селцето на кръстопътя с училището, бензиностанцията и закусвалнята. То прелетя през лъчите на фаровете точно за три кратки секунди. Небето отгоре все още бе ясно. Виждаха се звезди. Но зад тях облаците бързо прииждаха от юг.

— Значи утре може би ще я пуснат — каза Алис.

— А може и да не я пуснат. Ще се боят, че е запомнила как изглеждат. Тя е умно хлапе. Седи си кротко, гледа и размишлява.

— Какво да правим тогава?

— Ще се помъчим да разберем къде е.

Ричър отвори жабката и отново извади картите. Намери едромащабен план на област Пейкъс и го разгъна върху коленете си. Посегна нагоре и щракна лампичката.

— Как? — попита Алис. — Откъде ще започнеш?

— Не ми е за пръв път — каза Ричър. — Години наред съм преследвал дезертьори и бегълци. Свикваш да мислиш като тях и обикновено ги откриваш.

— Толкова ли е лесно?

— Понякога.

В летящата кола отново настана мълчание.

— Но те могат да бъдат навсякъде — възрази Алис. — Може да има милиони скривалища. Изоставени ферми, разрушени сгради.

— Не, според мен използват мотели — каза Ричър.

— Защо?

— Защото външността е изключително важна за тях. Тя представлява част от стила им. Успели са някак да измамят Ал Юджин. Ръсти също им е повярвала, макар че това няма кой знае какво значение — тя би дала детето на всеки. Тези хора се нуждаят от достъп до баня с течаща вода, гардероб и електричество за сешоари и самобръсначки.

— Тук има стотици мотели — каза Алис. — Навярно дори хиляди.

Ричър кимна.

— И е почти сигурно, че те обикалят. Всеки ден на ново място. Основен принцип за безопасност.

— Тогава как ще ги открием за една нощ?

Той вдигна картата към светлината.

— Ще ги намерим в главите си. Започваме да мислим като тях и си представяме какво бихме направили ние. Тогава то ще е същото, което са направили и те.

— Адски рискован залог поемаш.

— Може би да, може би не.

— Сега ли започваме?

— Не, първо се връщаме в твоята кантора.

— Защо?

— Защото не обичам фронталните сблъсъци. Не и срещу толкова опитен враг, когато под огъня може да попадне дете.

— Как ще действаме тогава?

— По стария принцип: разделяй и владей. Ще подмамим двама от тях. Може да хванем език.

— Език ли? Какво е това?

— Пленник, който да проговори.

— Как ще го направим?

— Чрез примамка. Те вече са наясно, че ние знаем за тях. Значи ще ни потърсят, за да се опитат да нанесат удар.

— Те знаят, че сме разбрали? Откъде?

— Някой им е съобщил преди малко.

— Кой?

Ричър не отговори. Само се взираше мълчаливо в картата. Гледаше бледочервените линии, които изобразяваха пътища, лъкатушещи през хиляди километри пустош. Затвори очи и се напрегна да си представи как изглеждат в действителност.

 

 

Алис спря на паркинга зад кантората. Имаше ключ за задната врата. Наоколо имаше много сенки и Ричър се оглеждаше напрегнато, докато вървяха натам. Но влязоха без произшествия. Старата сграда беше пуста, прашна, безмълвна и гореща. Бяха изключили климатика в края на работното време. Ричър застина неподвижно и се напрегна да долови беззвучния трепет на дебнещи хора. Това бе първично усещане, възприемано и разбирано нейде дълбоко в мозъка. Но сега го нямаше.

— Обади се по телефона на Уокър да му съобщиш какво стана — нареди той. — Кажи, че сме тук.

Накара я да седне с гръб към него до нечие бюро в средата на залата, за да може да наблюдава предната врата, докато тя гледа задната. Извади пистолета и го отпусна в скута си със свален предпазител. После набра номера на сержант Родригес от Абилин. Родригес все още беше на смяна и не изглеждаше твърде доволен.

— Проверихме в адвокатското дружество — каза той. — В Тексас няма адвокат на име Честър Артър.

— Аз съм от Върмонт — отвърна Ричър. — Работя тук на доброволни начала.

— Не се занасяй!

Линията притихна.

— Предлагам сделка — каза Ричър. — Имена срещу разговор.

— С кого?

— Може би с вас. Откога сте рейнджър?

— От седемнайсет години.

— Готов ли сте да ми отговорите откровено и ясно, без увъртане?

— Какъв е въпросът?

— Помните ли разследването на граничния патрул преди дванайсет години?

— Може би.

— Беше ли за замазване на очите?

Родригес дълго се колеба, сетне отговори с една-единствена дума.

— Пак ще ви позвъня — каза Ричър.

Остави слушалката, завъртя се и попита Алис през рамо:

— Откри ли Уокър?

— Пламнала му е главата — каза тя. — Иска да изчакаме тук, докато приключи с ФБР.

Ричър поклати глава.

— Не можем да чакаме. Тук сме на прицел. Трябва да бъдем в движение. Отиваме при него и след това пак хващаме пътя.

Алис се поколеба за миг.

— Сериозна ли е заплахата?

— Нищо особено. Ще се справим.

Тя премълча.

— Страхуваш ли се? — попита Ричър.

— Малко. Всъщност много.

— Не бива. Ще се нуждая от твоята помощ.

— Защо лъжата за пръстена е различна?

— Защото всичко друго знаех от втора ръка. Но лично открих, че пръстенът не е фалшив. Сведението идваше пряко от източника, а не от нечии приказки. Разликата е много голяма.

— Не виждам в това нищо важно.

— Важно е, защото съм изградил цяла теория, а лъжата за пръстена я пресича в корените.

— Защо толкова държиш да й вярваш?

— Защото не носеше пари в себе си.

— Каква е теорията?

— Помниш ли онзи цитат от Балзак? А другия, от Маркузе?

Алис кимна.

— Сега ще чуеш още един — каза Ричър. — Преди много време го е написал Бен Франклин.

— Ти да не си жива енциклопедия?

— Просто запомням разни неща, това е. Помня например какво ми каза веднъж Боби Гриър за броненосците.

Алис се втренчи в него.

— Ти си луд.

Ричър кимна.

— Засега всичко е само теория. Трябва да я проверим. Но това може да се направи.

— Как?

— Просто като изчакаме да видим кой ще ни потърси.

Алис мълчеше.

— Да вървим при Уокър — каза Ричър.

 

 

Двамата крачеха в горещата нощ към сградата на съда. Откъм юг отново повяваше ветрец. Беше влажен и някак напрегнат. Завариха Уокър сам в кабинета. Изглеждаше много уморен. По бюрото му бяха разхвърляни документи и телефонни указатели.

— Е, започна се — каза той. — Такава операция не сте виждали. ФБР и щатската полиция, блокада на всички пътища, хеликоптери, над сто и петдесет преследвачи. Но се задава буря и това усложнява нещата.

— Ричър смята, че се укриват в някой мотел — каза Алис.

Уокър мрачно кимна.

— Ако е така, ще ги намерим. При подобно издирване няма пощада.

— Трябваме ли ти още? — попита Ричър.

Уокър поклати глава.

— Сега се полага да оставим всичко на професионалистите. Отивам си у дома да подремна час-два.

Ричър огледа кабинета. Вратата, пода, прозорците, бюрото, шкафовете.

— Май и ние ще направим същото — каза той. — Отиваме у Алис. Ако ти потрябваме, обади се. Или ако има новини, нали?

Уокър кимна.

— Ще се обадя. Обещавам.

 

 

— Пак ще използваме номера с ФБР — каза жената. — Елементарна работа.

— И тримата ли? — попита шофьорът. — Ами детето?

Жената се поколеба. Тя трябваше да отиде, защото стрелбата бе нейна задача. Щом се налагаше да раздели екипа, предпочиташе да вземе със себе си високия мъж, а не шофьора.

— Ти оставаш с нея — каза тя.

За миг настана мълчание.

— Краен срок? — попита шофьорът.

Това бе стандартна процедура в тяхната работа. Всеки път, когато екипът трябваше да се раздели, жената определяше краен срок. Което означаваше, че ако не се съберат до насрочения час, всеки се спасява поединично.

— Четири часа, разбрахме ли се? — каза жената. — С пълно почистване.

Тя вдигна вежди и го погледа още секунда, за да се увери, че е разбрал. После коленичи и отвори тежкия куфар.

— Да започваме.

Действаха точно както преди убийството на Ал Юджин, само че много по-бързо, защото фордът се намираше на мотелския паркинг, а не край някаква прашна отбивка сред пустинята. Паркингът бе мрачен и пуст, наоколо нямаше жива душа, но все пак изпитваха безпокойство. Свалиха тасовете от джантите и ги метнаха в колата. Прикрепиха антените към задното стъкло и багажника. Облякоха сини якета върху ризите. Взеха резервни пълнители. Нахлупиха сувенирните шапки. Провериха деветмилиметровите пистолети, заредиха ги, вдигнаха предпазителите и прибраха оръжията. Русият седна зад волана. Жената се задържа пред вратата на стаята.

— Четири часа — повтори тя. — С пълно почистване.

Шофьорът кимна и затвори вратата. Озърна се към детето в леглото. Пълно почистване означаваше: Не оставяй никакви следи, най-вече живи свидетели.

 

 

Ричър взе от фолксвагена пистолета, картите на Тексас и пакета от „Федеръл Експрес“. Пренесе всичко в къщата на Алис, но не спря в хола, а продължи към кухненския бокс. Вътре беше прохладно и тихо. И сухо. Климатикът работеше с всичка сила. За момент се зачуди колко ли плащат за ток по тия места.

— Къде са везните? — попита той.

Алис мина край него, клекна и отвори един шкаф. С две ръце вдигна кухненските везни върху масата. Бяха големи и нови, но изглеждаха старинни. В стил ретро. Имаха циферблат колкото чиния, напомнящ скоростомера на стар автомобил. Покриваше го изпъкнало прозорче от прозрачна пластмаса с хромиран ръб. През него се виждаше червена стрелка и големи черни цифри по цялата обиколка. В средата бе отпечатано името на производителя и официално предупреждение: Да не се използва за търговски цели.

— Точни ли са? — попита Ричър.

Алис сви рамене.

— Мисля, че да. Ореховият сладкиш винаги става добре.

Над циферблата имаше хромирано блюдо. Ричър го почука с пръст. Стрелката отскочи до половин килограм и се върна на нулата. Той извади пълнителя и сложи празния пистолет върху блюдото. Раздаде се тих метален звън. Стрелката посочи килограм и сто грама. Не много леко оръжие. Сравнително точно, помисли си той. Доколкото помнеше, каталожното тегло на „Хеклер и Кох“ бе около хиляда и двеста грама с пълнител, но без патрони.

Отново зареди пистолета и почна да отваря вратичките, докато откри шкафа за продукти. Извади голям пакет рафинирана захар. Отстрани върху жълтата опаковка бе отпечатано: 2500 грама.

— Какво правиш? — попита Алис.

— Претеглям разни неща.

Ричър изправи неразпечатания пакет върху хромираното блюдо. Стрелката скочи точно на два килограма и половина. Той върна захарта в шкафа и сложи на нейно място целофанов пакет орехови ядки. Стрелката посочи един килограм. Ричър погледна етикета. Точно толкова.

— Не е зле — каза той.

Сгъна картите и ги сложи върху везните. Тежаха петстотин и трийсет грама. Махна ги и отново сложи орехите. Стрелката пак спря на един килограм. Той върна орехите в шкафа и претегли пакета от „Федеръл Експрес“. Тежеше четиристотин и осемдесет грама. Добави картите. Стрелката скочи на хиляда сто и десет грама. Сложи отгоре заредения пистолет и стрелката се измести на две хиляди триста и шейсет грама. Ако искаше, можеше да пресметне и тежестта на патроните.

— Добре, да тръгваме — каза той. — Само че трябва да заредим. Чака ни дълъг път. И може би трябва да свалиш тази рокля. Имаш ли нещо по-спортно?

— Мисля, че да — каза Алис и тръгна към стълбището.

— Да ти се намира отвертка? — подвикна Ричър след нея.

— Под мивката — отвърна тя.

Ричър се наведе и откри в шкафа под мивката ярко оцветена кутия за инструменти. Беше пластмасова и напомняше онези куфарчета, в които децата си носят обяда в училище. Отвори я и избра средно голяма отвертка с жълта пластмасова дръжка. След минута Алис слезе долу. Беше облякла широки бежови панталони и черна тениска с отпрани ръкави.

— Така става ли? — попита тя.

— С Джудит май имаме общи вкусове — каза Ричър.

Алис се усмихна, но премълча.

— Надявам се, че колата ти е застрахована — добави Ричър. — Тази нощ може да пострада.

Тя отново не каза нищо. Заключи външната врата и го последва към фолксвагена. Докато напускаха квартала, Ричър се озърташе и се взираше в сенките. Заредиха на ярко осветена денонощна бензиностанция край шосето за Ел Пасо. Ричър плати сметката.

— Добре, сега обратно към съда — каза той. — Трябва да взема нещо оттам.

Алис безмълвно зави и подкара на изток. Спря на паркинга зад съда. Заобиколиха и опитаха предната врата. Беше заключена.

— А сега какво? — попита Алис.

На тротоара беше горещо и влажно. Температурата все още надхвърляше трийсет градуса. Вятърът пак бе замрял. Небето се покриваше с облаци.

— Ще изкъртя вратата — каза Ричър.

— Вероятно има аларма.

— Има, разбира се. Проверих.

— Значи?

— Значи ще я задействам.

— Тогава ще дойдат ченгетата.

— Разчитам на тях.

— Искаш да ни арестуват?

— Няма да пристигнат веднага. Разполагаме с три минути, може би дори четири.

Той отстъпи две крачки назад, засили се и стовари подметката си точно над дръжката. Вратата се разцепи и хлътна един сантиметър навътре, но издържа. Ричър ритна повторно. Вратата отхвръкна навътре и с трясък се блъсна в стената. Вътре замига синя лампа и оглушително задрънча звънец. Точно както беше очаквал.

— Иди да вземеш колата — нареди Ричър. — Включи двигателя и ме чакай в страничната уличка.

Прескачайки през три стъпала, той се втурна нагоре и тичешком изби вратата на приемната. Прекоси я като локомотив, стегна се и заби рамо във вратата на кабинета. Тя отлетя навътре, венецианските щори се отметнаха настрани, стъклото се разби и парчетата засипаха пода като градушка. Ричър продължи право към канцеларските шкафове. Лампите не светеха, беше горещо и тъмно, затова се наложи да оглежда етикетите на чекмеджетата съвсем отблизо. Системата на класиране бе старомодна — отчасти по дати, отчасти по азбучен ред. Това можеше да създаде затруднения. Откри чекмедже с етикет „Г“, заби в ключалката върха на отвертката и удари дръжката с длан. После счупи ключалката с рязко завъртане. Дръпна чекмеджето и почна да прехвърля папките.

Върху горния край на папките имаше етикети в найлонови калъфчета, които постепенно се изместваха по диагонал от ляво на дясно. Всички надписи започваха с буквата „Г“. Но съдържанието изглеждаше твърде ново. На не повече от четири години. Той мина настрани, прескочи съседното чекмедже „Г“ и се зае със следващото. Въздухът беше горещ и задушен, звънецът дрънчеше и през прозорците се виждаше мигаща синя светлина. Пулсираше почти в такт със сърцето му.

Разби ключалката и дръпна чекмеджето. Провери етикетите. Пак неуспех. Всичко беше отпреди шест-седем години. Намираше се в сградата вече две минути и половина. През дрънченето чу далечен вой на сирена. Отново пристъпи настрани и атакува следващото чекмедже. Провери датите върху етикетите и плъзна пръсти назад. Две минути и петдесет секунди. Звънецът сякаш ставаше все по-оглушителен, синята лампа все по-ярка. Сирената наближаваше. Бе прехвърлил три четвърти от съдържанието на чекмеджето, когато най-сетне откри каквото му трябваше. Документи в тежка картонена папка, дебела около пет сантиметра. Ричър грабна папката и я стисна под мишница. Остави чекмеджето изтеглено докрай и с ритник затвори другите две. Изтича през приемната и се спусна по стълбището. Огледа улицата и когато се увери, че е чиста, побегна към фолксвагена в уличката зад ъгъла.

— Карай — нареди той, щом скочи в колата.

Беше малко задъхан и това го изненада.

— Накъде? — попита Алис.

— На юг. Към „Червената къща“.

— Защо? Какво има там?

— Всичко — каза той.

Алис потегли и само след петдесет метра Ричър видя как далеч отзад изникват мигащи червени лампи. Местната полиция пристигаше с една минута закъснение. Той се усмихна в тъмното и завъртя глава тъкмо навреме, за да види за част от секундата как на двеста метра пред тях някакъв голям автомобил завива по улицата към квартала на Алис. Колата прелетя в жълтото сияние на светофара и изчезна. Приличаше на полицейски форд, с четири антени отзад и без тасове на колелата. Ричър се втренчи в мрака, който погълна автомобила, и продължи да гледа натам, докато отминаха кръстовището.

— Дай газ до дупка — каза той.

После сложи на коленете си трофейните документи и посегна нагоре да включи лампичката.

 

 

Папката носеше етикет „Граничен патрул“. Съдържанието описваше престъпленията, извършени преди дванайсет години, и взетите мерки. Не беше приятно четиво.

Границата между Мексико и Тексас е много дълга. Преди дванайсет години приблизително по половината й протежение откъм американската страна имало близки пътища и градчета, което налагало постоянна охрана. Смятало се, че ако нелегални емигранти проникнат там, могат бързо и лесно да продължат към вътрешността на страната. Другите райони не предлагали нищо, освен сто-двеста километра безплодна нажежена пустиня. На практика тези сектори не се охранявали. Стандартната процедура била да се пренебрегва самата граница и през неравни интервали да бъдат изпращани дневни или нощни автомобилни патрули, които да прибират емигрантите при тяхното отчаяно три или четиридневно пътешествие на север през пущинака. Системата действала безотказно. След първите петдесет километра пеш в непоносимата жега хората ставали напълно пасивни. Често се предавали с радост. Понякога полицейските автомобили се превръщали в линейки, защото бегълците губели сетни сили от глад и жажда.

Не носели нито храна, нито вода, защото били измамени. Обикновено плащали всичките си спестявания на някой агент от Мексико, който им предлагал безпрепятствено пътуване към рая. Микробуси ги откарвали от родните села до границата, после водачът посочвал някой пуст мост и далечните дюни отвъд него и се кълнял, че оттатък чакат други коли, заредени с храна, вода и гориво. Емигрантите дълбоко си поемали дъх и хуквали нататък само за да открият, че отвъд дюните няма нищо. Големите надежди и страхът от завръщането ги карали да продължат слепешком напред до пълно изтощение.

Понякога отвъд границата имало друга кола, но нейният шофьор искал отделно заплащане. Емигрантите вече не можели да предложат нищо, освен някои дребни лични вещи. Шофьорът заявявал през смях, че тия неща не струват пукната пара. Все пак прибирал предложеното и обещавал, че ще се опита да го продаде. Потеглял сред облак горещ пясък и повече не се завръщал. Накрая емигрантите осъзнавали, че са измамени, и поемали пеш на север. Останалото било въпрос на издръжливост. Времето решавало всичко. През летните горещини смъртността се увеличавала рязко. Именно затова патрулите често се превръщали в санитарни екипи.

Внезапно всичко се променило.

Цяла година не се знаело дали внезапната поява на автомобил носи арест и спасение или неминуема смърт. През неравни интервали, винаги нощем, сред пустинята отеквали изстрели. От мрака с рев изскачал пикап и почвал да описва кръгове, докато отдели от групата някой самотен беглец. Почвала жестока гонитба и след един-два километра беглецът падал прострелян. После ревът на двигателя и подскачащите фарове изчезвали в далечината. Облакът прах се разсейвал и наставала мъртвешка тишина.

Понякога ставало много по-зле.

Някои от ранените жертви били отмъквани настрани и изтезавани. Веднъж открили трупа на петнайсетгодишно момче, вързано за един кактус с бодлива тел. Било наполовина одрано. Други били изгорени живи или жестоко осакатени. За четири месеца в ръцете на престъпниците попаднали три млади момичета. Аутопсията разкрила ужасни подробности.

Нито едно от оцелелите семейства не подало официална жалба. Всички споделяли страха на нелегалните бегълци от всякакъв контакт с бюрокрацията. Но сред местните мексиканци и техните поддръжници плъзнали слухове. Адвокатите и борците за граждански права почнали да събират информация. След време въпросът бил повдигнат където трябва. Започнало предварително разследване. Събирали се показания при гаранция за пълна анонимност. Били доказани общо седемнайсет убийства. Към тях добавили още осем предполагаеми случая, при които телата изчезнали или били погребани от оцелелите. Младият Раул Гарсия спадал към втората група.

В папката имаше карта. От нея ставаше ясно, че повечето нападения от засада са били извършвани на територия с неправилна крушовидна форма, обхващаща около двеста и петдесет квадратни километра. Върху картата тя беше обозначена като петно, разтеглено по дължина приблизително в посока север-юг. Широката южна част се намираше почти изцяло в пределите на окръг Ехо. Това означаваше, че жертвите вече са били изминали над седемдесет-осемдесет километра. Изтощени от прехода, те не са имали сили да окажат съпротива.

Висшето ръководство на граничната охрана започнало задълбочено разследване през август, единайсет месеца след появата на първите смътни слухове. В края на този месец имало още едно нападение, после нищо. Лишено от нови следствени данни, издирването навлязло в задънена улица. Наложили превантивни мерки — най-строг отчет на патроните и чести проверки по радиостанциите. Но до заключения така и не се стигнало. Следствието било проведено много старателно и прави чест на началниците, че упорито настоявали за резултати. Но едно закъсняло разследване в затворена полувоенна организация, при което единствените свидетели категорично отричали да са припарвали до границата, просто нямало изгледи за успех. Минало време. Нямало вече убийства, оцелелите градели нов живот, амнистията за емигрантите посмекчила възмущението. Накрая разследването зациклило и спряло. След четири години документите минали към архив.

— Е? — попита Алис.

Ричър натъпка документите с длан. Затвори папката. Хвърли я на задната седалка.

— Сега знам защо Кармен излъга за пръстена — каза той.

— Защо?

— Не излъга. Говореше истината.

— Каза, че е фалшив и струва трийсет долара.

— И си мислеше, че е истина. Защото някакъв бижутер от Пейкъс се изсмял и казал, че струва толкова. А тя му повярвала. Но той просто се е опитал да я измами. Да купи пръстена за трийсет долара и да го препродаде за шейсет хиляди. Най-старата измама на този свят. Точно същото е ставало с онези емигранти от папката. Тяхната първа среща с Америка.

Бижутерът ли е излъгал?

Ричър кимна.

— Трябваше да го съобразя по-рано, защото е очевидно. Вероятно е същият, при когото бяхме и ние. Помислих си, че не прилича на кандидат за титлата „почтен бизнесмен на годината“.

— Но той не се опита да измами и нас.

— Да, Алис, не се опита. Защото ти си интелигентна бяла адвокатка, а аз съм едър и неприятен бял тип. Тя е дребничка мексиканка — самотна, отчаяна и уплашена. При нея е зърнал шанс, какъвто нямаше с нас.

— И какво означава това? — попита Алис след кратко мълчание.

Ричър изключи лампичката. Усмихна се в тъмното и се протегна. Опря длани в таблото отпред и разкърши широките си рамене.

— Означава, че сме готови за действие. Че противникът ни е кацнал на мушката. И че трябва да караш по-бързо, защото в момента разполагаме с двайсет минути преднина и държа да я запазим колкото се може по-дълго.

 

 

Алис профуча през задрямалото селце около кръстопътя и измина останалите сто километра за четирийсет и три минути, което според Ричър бе твърде добро постижение за един жълт вносен бръмбар с вазичка на таблото. Накрая рязко зави под портала и закова спирачки до стъпалата на верандата. Външните лампи светеха и фолксвагенът вдигна около тях жълтеникави прашни облаци. Наближаваше два след полунощ.

— Не изключвай двигателя — каза Ричър.

Той се качи пръв на верандата. Заблъска по вратата, но никой не отговори. Опита дръжката. Беше отключено. А и защо да заключват на сто километра от най-близкото кръстовище? Бутна вратата и двамата прекрачиха в червения вестибюл.

— Подай ръце — каза той.

Свали от рафта шестте ловни пушки .22 калибър и ги подреди върху протегнатите ръце на Алис, като редуваше посоката на прикладите и цевите, за да изравни тежестта. Тя леко се олюля от товара.

— Отнеси ги в колата — нареди Ричър.

Отгоре долетяха стъпки, после стълбището заскърца и Боби Гриър се появи от всекидневната, разтривайки сънено очи. Беше бос, по боксерки и тениска. Спря и смаяно се вторачи в празния рафт.

— Какво си мислиш, че вършиш, по дяволите?

— Искам и другите — каза Ричър. — Реквизирам всичките ви оръжия. От името на местните полицейски власти. Ако си спомняш, аз съм помощник-шериф.

— Няма други.

— Има, Боби. Нито една бяла отрепка като теб не би се задоволила с някакви си играчки двайсет и втори калибър. Къде е тежката артилерия?

Боби мълчеше.

— Не ме мотай, Боби. Късно е за игрички.

Боби се поколеба. После сви рамене.

— Добре.

Той зашляпа бос през вестибюла и бутна една врата към тясна, сумрачна стаичка, която приличаше на кабинет. Щракна лампата и Ричър видя по стените черно-бели снимки на петролни кладенци. Вътре имаше бюро и още един оръжеен рафт с четири седемзарядни карабини уинчестър — от онези, които се зареждат с прикладен лост. Тежки, красиви, добре поддържани оръжия. Уайът Ърп да се пука от завист.

— Амуниции? — попита Ричър.

Боби отвори едно чекмедже под рафта. Извади голяма кутия патрони.

— Имам и специални патрони — каза той и извади втора кутия.

— Какви са?

— По-мощни. Сам си ги правя.

Ричър кимна.

— Отнеси всичко в колата, разбра ли?

Той взе четирите карабини от рафта и последва Боби навън. Алис седеше в колата. Шестте пушки .22 калибър бяха струпани на задната седалка. Боби се приведе и сложи до тях патроните. Ричър сложи уинчестърите изправени зад дясната предна седалка. После се обърна към Боби.

— Ще ми трябва джипът ти.

Боби сви рамене и запристъпя от крак на крак върху горещата пръст.

— Ключовете са на таблото.

— Отивай при майка си и не напускайте къщата — предупреди Ричър. — Всеки видян наоколо ще бъде сметнат за враг. Ясно ли е?

Боби кимна. Завъртя се и пристъпи към стъпалата на верандата. Озърна се още веднъж и влезе. Ричър пъхна глава в колата, за да поговори с Алис.

— Какво правим? — попита тя.

— Подготвяме се.

— За какво?

— За каквото дойде.

— Защо са ни десет пушки?

— За нищо. Трябва ни само една. Не искам да дам на врага другите девет, това е.

— Насам ли идват?

— Да, ще пристигнат след десетина минути.

— И какво ще правим?

— Отиваме в пустинята.

— Ще има ли стрелба?

— Вероятно.

— Разумно ли е? Сам каза, че те са добри стрелци.

— С пистолети. Най-добрата защита срещу пистолет е да се укриеш много далеч и да стреляш с най-голямата пушка, която имаш подръка.

Алис поклати глава.

— Не мога да участвам в това, Ричър. Не е редно. А и никога не съм докосвала пушка.

— Не искам да стреляш — каза той. — Но ще ми трябва свидетел. Трябва да определиш кой точно идва срещу нас. Разчитам на теб. Въпросът е на живот и смърт.

— Какво мога да видя? Там е тъмно.

— Ще го уредим някак.

— Задава се дъжд.

— Това ще ни помогне.

— Не е редно — повтори тя. — Това е работа за полицията. Или за ФБР. Не може просто така да стреляш по хората.

Из въздуха тегнеше предчувствие за буря. Отново повя ветрец и Ричър усети как в небето се трупа електрическа мощ.

— Има си правила на битката, Алис — каза той. Преди да сторя каквото и да било, ще чакам открито враждебен акт. Също като американската армия. Разбра ли?

— Ще ни убият.

— Ти ще си скрита надалеч.

— Тогава теб ще убият. Сам каза, че ги бива.

— Бива ги да отидат до някого и да го прострелят в главата. Тепърва ще видим какво могат на открит терен в тъмното, под пушечен огън.

— Ти си луд.

— Седем минути — каза Ричър.

Алис се озърна към пътя на север. После тръсна глава, включи на първа и настъпи съединителя. Ричър се протегна и за момент стисна рамото й.

— Следвай ме плътно, чу ли?

После изтича към навеса и скочи в семейния джип чероки. Избута седалката назад, включи двигателя и запали фаровете. Даде заден ход, заобиколи навеса и подкара право към черния път през пущинака. В огледалото видя, че фолксвагенът се движи плътно зад него. Пак погледна напред и в този миг първата капка дъжд падна върху стъклото. Беше колкото сребърен долар.

Бележки

[1] Nolo contendere — не твърдя (юр.). — Б.пр.