Карл Май
Блудния син (7)

Глава 7
В пропастта

„Мюленгасе“ се намираше в един столичен квартал, създал си много лошо име. Тук живееха най-окаяните бедняци редом с какви ли не гешефтари, от чиято дейност полицията нерядко живо се интересуваше. Но понякога в близост на „Мюленгасе“ сбъркваха пътя си и някои добре облечени господа, тъй като тук живееше Зигмунд Дорн. Преди много години той беше дошъл в столицата, за да се отдаде със своята фрау Аврора на далаверите си като съдържател на заложна къща и вехтошар. Зигмунд Дорн, разбира се, не беше неговото истинско име — също както неговата госпожа не се бе появила на света като Аврора. Родината на вехтошаря Дорн се намираше някъде из дивите Балкани, никой не знаеше точно къде. С течение на времето, което бе прекарал в столицата, беше овладял доста добре езика на страната, но не безпогрешно. И съмнителният Дорн можеше да бъде разпознат както по заваления говор, така и по тъмните методи в деловите неща. Той търгуваше с какви ли не ценни и малоценни предмети, но преди всичко със старо желязо и разни вехтории. Злите езици твърдяха, че Зигмунд Дорн се представя за беден, наистина, ала в действителност е много богат, защото заемаше на млади, лекомислени благородници големи суми и искаше кожодерски лихви. Някои от хората, които скришом навестяваха „Мюленгасе“, за да вземат пари на заем от Дорн, бяха напускали къщата на вехтошаря в ужасна беда. И в съответните среди на столичния град се носеше мълвата, че един „клиент“ на стария Зигмунд дори се самоубил в отчаянието си. Между другото никой още не бе успял да уличи вехтошаря в измама, а за достоверността на често на ухо разпространяваното твърдение, че гешефтите на този подозрителен мъж почти винаги се боят от светлината на деня, така и не се намираше надеждно доказателство. Но бе несъмнен факт, че Зигмунд Дорн въпреки чисто старонемски звучащото име беше един хитър и закоравял гешефтар, който не един и двама клиенти бе отпращал с груба влашка ругатня.

* * *

Сред пътниците, които пристигнаха от столицата по обяд на гарата в Роленбург, се намираше и вехтошарят Зигмунд Дорн. Каква ли работа имаше тук? Видът му беше празничен. Неговото иначе вечно брадясало лице бе гладко обръснато, а отдавна демодираният костюм можеше да се нарече поне чист.

Старият не се задържа много на гарата, а веднага се запъти към града и със стигането си там пое към Замъка. Като държавен затвор, той не беше лесно достъпен. Обграждаше го висок зид. Една-единствена порта водеше към вътрешността. Дорн спря при нея и дръпна шнура на камбанката.

Постът от другата страна на стената се намираше наблизо. Той отвори едно малко прозорче и погледна през така възникналия процеп. После попита със суров тон:

— Кой е там?

— Кой тук е, попитал вие? Аз съм тоз’, търговец Зигмунд Дорн от „Мюленгасе“ в столица.

— Какво искате? — попита все още недружелюбно постовият.

— Тук ли е директор на затвор с негово име хер Хауптман и областен съветник Фон Шарфенберг?

— Да.

— И не е ли при него един хер лейтенант, който се произнася Бруно фон Шарфенберг?

— Да — отговори войникът, този път вече малко разколебан.

— Тоз’ лейтенант търся аз.

— Неотложно ли е? — попита постът.

— Да. Това е работа от сделки, които не могат се отложат на нито миг.

— В такъв случай ще ви пусна.

Портата изскриптя в пантите и старият влезе. Видя пред себе си един просторен павиран двор, обхванат от постройки с малки зарешетени прозорци.

— Трябва лошо се живей в тоз’ жилище там горе! — изплъзна се от устата му.

— Ами внимавайте тогава, за да не изпаднете някога в положение да бъдете тук разквартируван — съгласи се с шеговит тон войникът. — Виждате ли там при вратата втория пост? Той ще доложи за вас.

Вехтошарят последва указанието и после бе отведен по няколко тесни коридора и тъмни стълбища в една светла стая, където трябваше да почака. Войникът доложи за него и му посочи след това едно съседно помещение, в което едва след дълго време влезе младият лейтенант Бруно фон Шарфенберг. Измери го с пренебрежителен поглед и запита късо и грубо:

— Вие ли сте този Зигмунд Дорн?

— Имам честта да бъда тоз’, милостиви хер лейтенант!

— Аз не ви познавам. Какво искате от мен?

— Аз идвам при вас в Роленбург, защото се осведомил във ваше жилище в столица и вие не бяхте там вкъщи.

— Какво сте търсили в частното ми жилище?

— Потърсил таз’ заран там хер лейтенант, защото имал да му покаже една малка хартишка.

— Хартишка? — попита Бруно фон Шарфенберг. — Да не би да имате предвид някое писмо?

— Не, имал предвид таз’ бележка, на която написал сте ваше име.

Той измъкна един портфейл, извади от него един вексел и го подаде на лейтенанта. Той пребледня и изруга изненадано:

— По дяволите! Хич не се сетих за това!

— Нищо не вреди, милостив хер! Аз нали се сетил!

— Не съм отбелязал датата.

— Не било необходимо, защото тя нали отбелязана на първи ред на акцепт^[1].

Лейтенантът се намираше във видимо смущение. Той прегледа бегло вписаните на обратната страна имена и запита с несигурен глас:

— Непременно днес ли трябва да стане тая работа?

Старият направи отривисто движение на уплах и отвърна:

— Защо взема човек за плащане акцепт? Защото убеден, че пари ще получи веднага и моментално при показване на хартийка. Аз беден търговец. Купува употребявани неща, за да продава тях отново на бедни хора. Каква печалба мога взема? Един кройцер или два, повече не!

— Печалбата май не е толкова малка, щом боравите с вексели на такива суми. Убеден съм, че можете да изчакате!

— Аз не мога чакам ни час — врече се старият. — Трябва обратно тръгна със следващ влак, за да сам платя на един заемодавец, който ни търпение ще има, ни снизхождение с моя собствена бедност.

Шарфенберг стана неуверен и каза:

— Ако почакате до вдругиден, с най-голямо удоволствие ще включа една подобаваща гратификация!

— Кръв дяволска! Гратификация? Какво да прави аз с гратификация! Аз трябва имам сега веднага мои пари да мога плати мой собствен дълг! Но хер лейтенант нали на гости при свой хер чичо? Хер областен съветник е мъж на състояние. Той ще дава на хер лейтенант охотно малката сума. Трябва да докажа? Ще ида при чичо областен съветник и му покажа хартия.

— Мошенико! Да не си посмял!

Зигмунд Дорн отстъпи крачка назад, присви очи и попита:

— Какво сте казал? „Мошеник“ сте казал? — Промърмори нещо на някакъв чужд език и после продължи: — Мошеник съм аз, защото се осмелил искам пари по вексел? Искате платите дълг с груби думи вместо с валидни монети? Но аз искам направи предложение, което най-добро в таз’ работа, защото съм мъж със сърце. Хер лейтенант нека сам иде при чичо своя. Това по-умно, отколкото аз отиде при него.

— Това нищо няма да помогне.

— О, хер чичо ще спасява чест на племенник!

Шарфенберг се сепна.

— За спасение на честта ми изобщо не може да става дума, защото тя не се намира в опасност.

— Не? — попита Дорн ядосано. — Откъде искате вземете пари да плащате мой вексел?

— Човече! За толкова разклатено ли смятате финансовото ми положение, че да не съм в състояние да платя?

— О, аз съм мъж на сделки! Осведомява се за хора, от които трябва очаква плащане!

Лицето на лейтенанта стана по-бледо. Той избухна гневно:

— Какво означава това? Вие сте се осведомили за мен?

— Не трябвало ли? Хора ми казали, че хер лейтенант държи скъпи коне.

— Мога да си го позволя! — кипна Шарфенберг.

— Че хер лейтенант пие скъпи вина.

— И това мога да си позволя!

— И че хер лейтенант обича малко комар играе.

Дорн смигна свойски.

— Я стига! Всеки иска да се позабавлява! — подметна предпазливо Шарфенберг. Почувства се доста особено при думите на стария. — Но това на никого не влиза в работата!

— Не, ако именно коне са платени! Но хора казват, че хер лейтенант дължал на търговец на коне значителна сума. Че доставчик на вино от дълго време чакал пари! И че хер лейтенант при игра вече от дълго време имал лош късмет!

— Човече, хората най-арогантно са те излъгали! — извика Шарфенберг ужасено.

Старият Дорн се ухили подигравателно.

— Мъжете, които това казали, говорят винаги само истината. Те рекоха, че аз с хер лейтенанта хич да няма снизхождение и търпение.

— Пъкъл и Сатана! — изригна Шарфенберг. — Да те няма, негоднико!

— Тогава трябва наистина посетя хер директора!

Това още повече разгневи лейтенанта, ала лихварят в паричните работи не знаеше що е страх. Така притисна със заплахи офицера, че тоя се видя принуден да предприеме стъпка, която по никой начин не му беше лека.

— Добре! — реши накрая. — Ще ти докажа, мошенико, че хората са ти надрънкали най-нагли лъжи. Ще отида при чичо и ще донеса пари. Чакай тук!

Взе вексела и се отдалечи. По пътя си помисли:

„Проклета история! Едва вчера получих четиристотин гулдена, но чичо ме увери, че това било за последен път. Набутах се в дяволски кауш. Тоя Дорн е цял сатана. Няма да си тръгне дъртакът му с дъртак, докато не му бъде платено. Ама дали чичо ще бръкне още веднъж в касата, това вече е въпрос. При всички случаи трябва да се подготвя за ужасно конско.“

В чакалнята на чичото сърцето му така се разтупка, че трябваше да спре, поемайки си дълбоко дъх. После почука — едва чуто.

Областният съветник обаче чу.

— Влез! — извика.

„Дявол да го вземе! — помисли си племенникът. — Доста сурово прозвуча. Дали не е в лошо настроение? Само това липсва сега!“

Влезе и веднага забеляза, че правилно е предположил. Директорът, изглежда, се намираше в състояние на голяма възбуда. Беше шарил напред-назад в стаята, а сега бе спрял с мрачен поглед към входа.

— Добър ден, скъпи чичо! — поздрави Бруно много любезно. — Да не би да те смущавам?

— А, ти ли си? Много навреме! — възкликна директорът. — Тъкмо се канех да наредя да те извикат. Какво те води насам?

Лицето му в никой случай не беше станало по-приветливо, а погледът му не вещаеше нищо добро. Ако лейтенантът не се намираше в такова голямо затруднение, сигурно нямаше и през ум да му мине да заговори по толкова неприятен въпрос.

— Идвам с една молба — отговори той с доста несигурен глас.

— Но навярно не от естеството на вчерашната?

— За съжаление, да.

— В такъв случай идваш напразно! Знаеш какво ти казах вчера. Триста гулдена беше заборчнял, към тях сто за джобни пари, това прави четиристотин. Аз в крайна сметка не съм ти баща!

— Вчера нямах и представа, че още днес ще се окажа в положение, което отново ще ти дойде в тежест. Но това сега със сигурност е за последен път.

Директорът погледна племенника си остро и мрачно и отговори:

— Винаги така се казва. Но нека поне се информирам. За какво става дума?

Лейтенантът се отказа да представи с някакво въведение работата в по-добра светлина. Подаде на чичото вексела с думите:

— Ето за това!

Областният съветник разгледа документа, отправи после студено поглед към прозореца, прокашля се тихо след известно време и заговори с тон, сякаш се касаеше за нещо обикновено:

— Две хиляди гулдена! Ти май се мислиш за милионер или разчиташ на смъртта на баща си и всичките си роднини.

— Че това не е случаят, знаеш много добре! Тази сума е от последните конни състезания.

— Аха! Залог? — попита директорът ядно. — Колко?

— Хиляда гулдена — призна племенникът смутено. Директорът разбра веднага.

— Така, така! Ти значи плащаш двойно?

Лейтенантът повдигна рамене, но не отговори.

— Хубаво! Но векселът не е дошъл с пощата?

— Не. Донесе го последният притежател.

— Лично? — Директорът сви вежди. — Каква е историята? Как се казва мъжът?

— Зигмунд Дорн.

— Лихвар?

— Да.

Директорът дълго гледа племенника си, после му хвърли вексела.

— Ето ти парцала! Върни го!

— Но човекът си иска парите!

— Това си е негова и твоя работа, не моя! Вчера ти дадох думата си, че повече и един кройцер няма да ти наброя, а ти знаеш, че държа на казаното. Впрочем хер Дорн може да почака, докато говориш с баща ти.

— Няма да чака.

— Охо! Толкова дълбоко ли си се дискредитирал?

Лейтенантът сведе безмълвно глава.

— Отговаряй! — заповяда чичото. — Не говори ли с него за баща си и за мен?

— Да, разбира се.

— И въпреки това той не иска да чака?

Племенникът кимна мълком.

По лицето на областния съветник плъзна лека червенина. Той свъси вежди и заговори рязко:

— Е, добре! Този човек е приел документ за две хиляди гулдена и очаква парите. Той е в правото си да си ги иска. Не се съгласява на отсрочка, значи или наложително се нуждае от тях, или се е осведомил за твоята платежоспособност и е получил неприятна за теб информация. Заповядвам ти да ми кажеш истината! Осведомил ли се е?

— Да! — пророни мъчително лейтенантът.

— Аха! Следователно нещата стоят така, както си помислих!

Директорът остана продължително време смълчан, бършейки челото си с ръка. Бореше се със себе си. Накрая поде:

— Дали сегашният притежател на вексела е честен мъж, не знам. Във всеки случай векселът е редовен и ти си длъжен да го погасиш.

Отиде до шкафа на писалищната маса, отвори го и извади няколко банкноти. Подаде ги на племенника.

— Нашето име трябва да бъде спасено! — каза.

— Чичо, скъпи чичо! — извика радостно лейтенантът.

Поиска да сграбчи ръката на директора, ала той бързо я дръпна и произнесе с отблъскващ тон:

— Мълчи! Правя го не заради теб, а заради моята чест! Но отсега нататък по никакъв начин не можеш да разчиташ на мен. Аз те мислех за безгрижен, може би лекомислен, но вече имам повод да те смятам за пропаднал!

Това никак не се хареса на племенника.

— Чичо! — реагира той поривисто. — Заемът или подаръкът, който ми правиш, не ти дава правото да ме оскърбяваш!

— Ха! Оскърбявал съм го! Не се представяй за честен човек! Работата е крайно сериозна и не е от естество, което поставя характера ти в добра светлина. Ти играеш комар, притежаваш скъпи коне, живееш над възможностите си и общуваш със съмнителни типове. Трябва да знаеш какво правиш. Днес те предупреждавам още веднъж. Оттук нататък отказвам да се занимавам с твоите проблеми. Следователно ще те пощадя от всички по-нататъшни въпроси. Само едно още искам да знам от теб. Спомняш ли си вечерта, когато ти съобщих, че онзи Карл Петерман е помилван?

Лейтенантът замълча.

— Стана дума за случаи, в които са били осъждани невинни хора, понеже са се жертвали за други. Аз произнесох тогава строга присъда за онези, които притежават страхливостта да приемат една такава жертва. Сещаш ли се?

— Горе-долу! — прозвуча колебливият отговор на племенника.

— Е, питам те тогава, Карл Петерман не е ли принесъл една такава жертва за теб? Всъщност тогава ти самият подметна за подобни заблуди на правосъдието.

Лейтенантът беше силно пребледнял.

— Това беше само едно предположение — продума накрая.

— Може би — рече чичото. — Но твоите вечни парични затруднения…

Очите му се бяха впили остро, дълбаещо в племенника. Последният се съвзе, направи възможно най-мрачна физиономия и попита:

— Ти да не би да мислиш… е, ама това би било прекалено!

— Кое?

— Че Петерман е присвоил парите заради мен!

— Не, не мисля това. Аз съм убеден, че Петерман не би станал мошеник заради друг, та бил той и собственият му господар. По-скоро допускам, че е пожелал да се жертва за този господар.

На лейтенанта му идеше да потъне в земята.

— Как си го представяш? — попита, овладявайки се с мъка.

— Ти си се нуждаел от парите и не Петерман е злоупотребил, а ти самият!

Лейтенантът се изпъна гордо и извика:

— Чичо, дори нашето роднинство не ти дава правото да ми говориш по този оскърбителен начин! Ти винаги си бил добър към мен, а сега ме изкарваш долен мошеник. Помежду ни вече няма нищо общо за вечни времена!

— Хмм! — каза директорът спокойно. — Това звучи много сериозно!

— И си е така! Един Шарфенберг в такива неща не разбира от шега.

Чичото се загледа известно време замислено пред себе си, после каза:

— Е, добре! Но какво отношение имаш ти към онези присвоени пет хиляди гулдена?

— Никакво! — извика неговият племенник енергично. Лицето на областния съветник отново прие ядосан вид. Той сви рамене и каза:

— Както желаеш! Ти явно много добре знаеш какво изисква от теб честта ти. Бъди си следователно сам господар, ковач на собствената си съдба! Но никога не опитвай отново да ме занимаваш със себе си. Аз сметнах за свой дълг да поговоря с теб за тези неща, но ти заставаш отблъскващо срещу мен, така че нека за в бъдеще всеки си върви по своя път. Най-добре е да заминеш за столицата със следващия влак. Не е необходимо да си вземаш сбогом с мен, тъй като нямам време затова. Естествено, аз ти желая само щастие. Остани със здраве!

След тези думи директорът излезе през отворената врата и заключи след себе си. Лейтенантът чу това.

— Така — каза си. — Той заключи! Не желае да знае повече за мен! Негова си работа! Сега нали съм освободен от тоя проклет Дорн!

Когато се върна при вехтошаря, окачи си триумфираща физиономия и каза с горд тон:

— Ето, вижте вексела. Късам го.

— Не, не! — извика старият, изпълнен със страх, като видя, че лейтенантът наистина го скъса. — Нямате това право!

— Защо?

— Все още не платили хартия.

— Наистина ли ви е толкова страх за парите?

— Не бива ли човек се безпокои, кога нуждае се от такваз сума и не може я получи?

— Тогава се успокойте! Ето я!

Даде на Дорн банкнотите, които беше получил от чичо си. Онзи ги грабна чевръсто, разгледа ги, провери ги, преброи ги и каза после с широка доволна усмивка:

— Слава Богу! Сега мога платя на кредитор, кой ме чака! Ама хер лейтенант още не всичко платил!

— Не? Не са ли точно две хиляди?

— Само че аз пътувал на собствени разноски до Роленбург и пропуснал у дома мой хубав гешефт.

— Мошеник! Колко искаш още?

— Пет гулдена са дреболия, ама аз няма искам повече, защото не се наложило завеждам иск по менителница.

— Ето ти и тия страшно много пари!

Шарфенберг извади пет гулдена и ги хвърли гневно в краката на мъжа. Зигмунд Дорн отстъпи крачка назад.

— Хер лейтенант сигур’ мисли, че аз трябва се наведа и дигна тез’ пари? — попита.

— Да, ако искаш да ги имаш!

— Охо! В име небе на моя родина. Стар Зигмунд не куче, на кое човек подхвърля какво му принадлежи! Аз платил билет и изтървал гешефт. Мога искам пет гулдена и искам ги наброени в моя ръка.

— Ти си превъртял! Омитай се!

Шарфенберг вече се обръщаше да си върви, но тогава лихварят го улови за ръката и заговори с победоносен тон:

— О, аз добре знае, че хер лейтенант все пак дигне от земя пет гулдена да ги сложи в мой ръка. Аз именно донесъл още нещо за хер лейтенант, на кое той ще се радва изключително много!

Отвори портфейла, в който се бе намирал вексела, и извади втори документ.

— Покажи! — нареди Шарфенберг.

— Не, не — рече лихварят. — Таз’ хубава хартишка не бива пипа друг освен мен. Аз я прочета.

С тези думи Дорн отстъпи още една крачка назад, за да се отдалечи от Шарфенберг, и прочете:

„С настоящото давам думата си на офицер и благородник, че утре сутринта точно в девет часа ще изплатя на притежателя на този документ спечелените тази вечер от него хиляда и двеста гулдена.“

Отдолу стоеше дата, изтекла още преди седмица, и подписът на лейтенанта.

— Гръм и мълния! — извика този. — Човече, как си се добрал до тая писаница?

Старият се направи на равнодушен.

— Купил я от господин, кой спечелил пари. Той имал ваша честна дума, ама кога дошъл вземе пари, вие бил заминал. Чакал, вие не дошъл, а той нуждаел от пари. Тогаз дошъл при мен и продаде таз’ бележка. Ден сега минал, ама подпис все още валиден. Иска хер лейтенант плаща сега?

— Не, негоднико! — извика младият мъж вбесено. — За днес трябва да се задоволиш с двете хиляди, които вече получи.

Дорн направи гримаса.

— Ау, вай! Тогаз трябва направя какво вече казал, трябва продам хартия на друг. Ще пътува за столица и пита за хер оберст^[2] какво заплати за свидетелство с честна дума на хер лейтенант Фон Шарфенберг.

Лейтенантът пребледня.

— Човече, откажи се от тая работа! Ето ти парите!

Той наистина се наведе, вдигна петте гулдена и ги подаде на Зигмунд Дорн. Онзи ги взе и запита ухилено:

— Нямал ли право, хер лейтенант?

— Мълчи! И тъй, на каква отстъпка си готов?

— Тук вписани хиляда и двеста гулдена. Каква отсрочка иска има хер лейтенант?

— Една седмица.

— Не, туй не става. Три дена!

Шарфенберг поклати глава.

— Дотогава няма да мога да набавя сумата.

— Няма вече хер лейтенант честна дума? — попита старият многозначително.

— Нехранимайко! Значи след три дни! И колко искаш за отсрочката?

— Сто гулдена.

Офицерът изскърца със зъби.

— Пъкъл и Сатана! Откачен ли си? — извика. — Но за съжаление съм в ръцете ти и трябва да ти изпълня волята. Ала втори път това няма да се случи. Ще дам сто отгоре!

— Ще даде ли хер лейтенант малка гаранция или подпис?

— Глупости! Сега нямам време за такива работи. Аз още днес ще се върна в столицата. Имаш думата ми.

— Топ?

Лихварят подаде ръка за скрепване на споразумението.

— Охо! Наистина ли мислиш, че един офицер трябва да даде ръката си, за да му повярваш? — произнесе презрително Шарфенберг.

— Да не би мой ръка пълна с мръсотия? Е, тогаз няма принуждава хер лейтенант. Ама без ръкостискане гешефт невалиден!

— Ти наистина си много опак човек! Ето ръката ми. Стисни я. Топ!

Подадоха си ръце, после лейтенантът се извърна рязко към Дорн.

— А сега се разкарай!

Зигмунд Дорн си тръгна. Подсмихна се, защото беше удържал една многократна победа. По-късно, преди да се качи във вагона на четвърта класа, видя лейтенанта да се качва в същия влак, но в купе първа класа.

Срещу това старият нямаше нищо против, тъй като при всички случаи се чувстваше на своето място по-добре от Шарфенберг, когото безпаричието потискаше на меката седалка. Зигмунд Дорн се ухили. Знаеше, че лекомисленият офицер скоро ще му бъде изцяло в ръцете.