Карл Май
Блудния син (17)

Глава 17
Преследване

Само два часа след описаните събития Арнд отиде да вземе асесора.

— Вероятно можете да яздите? — попита детективът.

— Естествено.

— Толкова по-добре — каза Арнд. — Виждате, че съм довел кон и за вас.

Когато яздеха малко по-късно по улиците, Ансбах попита:

— Мислите ли, че Науман ще използва железницата, за да премине границата?

— Не. Той не може да не знае, че в този случай скоро ще бъде заловен.

— Какъв вид придвижване би могъл да избере?

— Навярно ще вземе впряг коне. Или ще си набави ездитен кон като нас! — допълни Арнд. — Склонен съм да приема, че ще се спре на последното. Като ездач ще бъде по-голям господар на движенията си отколкото в кола. По тази причина и аз предпочетох седлото! Хайде!

Той смушка коня. Двамата мъже поеха в посока Петрикирххоф, което бе разположено малко по-високо от речния бряг. По водата се стелеше мъгла, но скоро започна да се отделя на гъсти бали и откоси и бавно да се издига. Един далечен поглед все още не беше възможен. При Кирххоф^[1] стоеше един полицай, който позна двамата господа и почтително поздрави.

— Откога стоите тук? — попита тайният полицай.

— От няколко часа. Никакви особени произшествия!

— Благодаря!

Двамата ездачи насочиха конете към брега. Асесорът отбеляза:

— Беглецът се е отправил към реката. Ако тръгнем по брега, би трябвало да се натъкнем на следата му.

Арнд се съгласи и продължи да язди, оглеждайки внимателно и зорко земята. Само след кратко време спря, посочи едно място по влажната ливадна почва и кимна доволен.

— Виждате ли тази редица от ямки, които водят напряко през ливадите към реката?

— Да. Това са стъпки.

— Но много особени! — отбеляза Арнд. — След петата има нещо като врез. Онзи, който е минал оттук, безусловно е носил шпори. Науман е взел униформата на Шарфенберг, следователно е обул и ботушите с шпорите.

Ансбах можеше само да се учудва на комбинативните разсъждения на Арнд. Двамата мъже последваха дирите, които водеха до малък фериботен пристан. Лодкарят бе застанал там и гледаше с мрачен поглед надолу по течението. Когато видя ездачите, направи учудена физиономия, но поздрави вежливо.

— Добро утро! — отвърна Арнд. — Кога започвате обикновено работа?

— С настъпване на деня.

— Нощем никой ли няма тук?

— Не, защото тогава и бездруго няма кой да се прехвърля.

Арнд слезе от коня и пристъпи към брега, за да огледа по-отблизо глинестата почва. За пет кола бяха вързани същия брой лодки. Шести кол беше празен, но точно около него той забеляза голям брой пресни стъпки.

— Тук също ли е имало вързана лодка? — попита.

— Да. Но през нощта е дошла някаква отрепка да я отвърже и пусне по реката. Често ни погаждат такива номера. Вече изпратих надолу сина ми да я търси.

— Хмм! Мъжът, който е бил тук, се е качил в лодката. Неговите следи водят дотук, но не се връщат. Хер асесор, препуснете, моля, с двата коня веднага по най-близкия мост до другия бряг. Аз ще се прехвърля с лодка.

Ансбах се подчини, взе коня на Арнд за юздите и препусна. А тайният полицай се качи в една лодка и нареди на лодкаря да го прехвърли отсреща. Когато стигнаха, Арнд слезе, плати и тръгна бавно по брега да търси следи. След известно време асесорът пристигна с конете и видя стоящия на брега Арнд да му маха. Насочи се към него.

— Я погледнете, хер асесор! Тук той е напуснал лодката и просто я е оставил да продължи по течението. Тръгнал е към шосето. Ние, естествено, ще го последваме.

Арнд се качи на коня си и те насочиха пътя си към шосето, където стъпките се изгубиха между многобройните следи от коли.

— Защо не е останал на другия бряг на реката? — попита Ансбах.

Арнд погледна замислено дирите.

— Науман възнамерява да се отправи към най-близката граница, това се разбира изцяло от само себе си — разсъждаваше той на глас. — А тя минава горе в планината и ние сега сме откъм планинската страна на реката. Но той няма да разчита дълго на краката си. Обзалагам се, че още в първото село си е потърсил кон.

Продължиха пътя си и скоро достигнаха близкото село. В началото му имаше малка къща, пред която един селянин бе изтегнал крака. Арнд се насочи към него и попита:

— От дълго ли седите тук?

— Ами да! — отвърна мъжът и се разприказва: — Не можах да спя. Седнах тук да се насладя на свежия въздух. Позадрямал съм и ме събуди впрягът, който принадлежи на съдържателя на „Слънце“. На капрата седеше неговият слуга. Плати пътната такса и пое нагоре към Оерау.

— Далече ли е странноприемницата?

— Няма и минута.

Двамата ездачи навлязоха в селото. Когато стигнаха до указаната странноприемница „Слънце“, съдържателят застана до вратата, мислейки, че ще се отбият при него. Но те останаха на седлата и Арнд попита:

— Тази сутрин да сте заели колата си на един лейтенант от столицата?

— Да. Искаше да отиде до Райхенщат — потвърди съдържателят малко учуден.

— Как изглежда конят ви? — продължи да пита Арнд.

— Бял е.

— Благодаря и адио! — извика тайният полицай и пое в тръс.

Асесорът го последва, а съдържателят се загледа подире му, мърморейки недоволно.

Когато напуснаха селището, Арнд подвикна на Ансбах:

— Сега трябва да смушкаме животните, за да го настигнем.

Яздеха в галоп или ускорен ход, както позволяваше теренът. Когато стигнаха в Оерау, чуха, че откритият файтон отдавна е минал. Но продължиха бодро ездата. Имаха да изминат още едно значително разстояние до Райхенщат, когато насреща ми се зададе кола, теглена от бял кон. Двамата препречиха пътя, така че файтонджията бе принуден да спре.

— Откъде идвате? — поиска да знае Арнд.

— От Райхенщат. Оставих в странноприемница „Елен“ един пасажер, господин от столицата.

— Лейтенант?

Файтонджията погледна учудено Арнд.

— Да. Той, изглежда, искаше да си купи ездитен кон. Защо питате?

Вместо отговор Арнд даде знак на асесора. Препуснаха, хвърляйки рой искри. Подтикнаха конете към пълен галоп, така че стигнаха бързо града. Попитаха за странноприемницата и скоро я видяха от дясната страна на улицата. Слязоха. Слугата пое конете им. Арнд го дръпна в коридора, за да не могат да ги видят от гостилницата, и му зададе въпроса:

— Пристигна ли при вас един господин от столицата?

— Да, един пехотински лейтенант. Но отскочи до съдържателя на „Лъв“ да си купи нещо.

— Значи със сигурност ще се върне?

— Гарантирано — кимна слугата.

— Не му казвайте, че някой е разпитвал за него! В общия салон ли ще дойде?

— Едва ли. Той закуси в стаята си.

— Хубаво. Каква полиция има тук?

— Вахмистър и полицай, само тези двамата.

— Идете да ги доведете, моля! Ще ме намерят в общия салон.

Слугата тръгна, поклащайки глава. Намери споменатите полицаи в кметството и ги помоли да тръгнат с него. Двамата седнаха при Арнд и той се осведоми:

— Знаете ли дали през нощта във вашия полицейски участък е пристигнала депеша?

— Да, дойде една.

— Известно ли ви е съдържанието й?

Вахмистърът изгледа тайния полицай от горе до долу и запита с провинциално превъзходство:

— За толкова глупави ли ни смятате, че да издаваме служебните си тайни?

Арнд схвана бързо с какъв тип служители си имаше работа.

— А, да, да! — проточи той. — Е, можете спокойно да го сторите. Аз съм ви колега.

— Вие? Хайде бе! Вие — полицай?

— Да. Ето — вижте!

Извади служебната си значка.

— Да, бе, наистина! — удиви се човекът. — Вие сте таен полицай от столицата!

— Да. И така, какво гласеше депешата?

— Че убиецът Науман е офейкал.

— Беше ли предадено описанието му?

— Да. Беглецът носел дрехи на лейтенант.

— Следователно вие изпълнихте задълженията си? — попита Арнд остро.

— Да не си мислите, че като не сме назначени в столицата, не си разбираме от работата? — отвърна вахмистърът подигравателно. — Е, и ние умеем да залавяме мошеници не по-зле от вас! Да, бих могъл да ви кажа и още нещо, ако поискам.

— И какво е то?

Вахмистърът се ухили с тъпа арогантност.

— По-добре ще е да си го запазя за мен.

Сега Арнд се ядоса. Каза с най-сериозен тон:

— Не съм свикнал да ми се говори по такъв начин. Търсеният вече се намира в града.

— Наистина ли? — попита вахмистърът невярващо.

— Да. Запазил си е място в тази къща. Или още не сте научили, че един пехотински лейтенант е отседнал тук?

Вахмистърът го погледна хитро или по-точно си мислеше, че е направил особено интелигентна физиономия.

— Това ни е известно.

И се изхили самодоволно в лицето на тайния полицай. Арнд тръсна ядосано глава.

— Хер вахмистър, мисля, че не сте наясно какво правите. Този мним лейтенант е отишъл до страноприемница „Лъв“ да си купи кон. Ако успее, бягството му ще бъде толкова лесно, че ще останем с пръст в устата.

— О, той няма да ни избяга. На него и през ум няма да му дойде да си тръгне! — отвърна самоуверено вахмистърът.

Арнд сметна за най-добре да се обърне към неговия началник.

— Мога ли да говоря с кмета?

— Да. От понеделник до петък в кметството.

Арнд стисна зъби и си наложи спокойствие.

— Добри човече, ще ви помоля да му занесете два реда в частното жилище. Изчакайте отговора на господин кмета!

С тези думи той извади бележника си, откъсна един лист и написа:

„Моля да дойдете веднага при мен.

Франц Арнд,

пълномощник на кралския прокурор“

Пъхна листа в плик, залепи го и го предаде на вахмистъра, който се отдалечи, все още самоуверено ухилен. След това Арнд каза на другия полицай:

— Застанете, моля, на пост вън до вратата. И ми докладвайте веднага щом пехотинският лейтенант се върне и отиде в стаята си.

Човекът не отговори, но изпълни нареждането. Арнд се настани със своя помощник близо до прозореца, за да може да види Науман, когато се върне.

В коридора вън стоеше слугата. Полицаят пристъпи към него и направи с две ръце кавал на носа си по посока вратата.

— Какво има? — попита слугата.

— Нахалнички типове!

— Двамата, дето дойдоха?

— Да. Те са полицаи от столицата. Искат да пипнат наградата.

— Какво ли не става на тоя свят! Нека по-добре се откажат!

— Да. Ние самите сме достатъчно опитни. И което е най-ценното, казват, нашият лейтенант бил беглец. Баш той, дето сам иска да залови Краля на контрабандистите! Да се пукнеш от смях! А, ето го, идва!

Общият салон, в който седяха Арнд и Ансбах, се намираше вдясно от портата. А предрешеният Науман се спусна отляво по улицата. Беше отишъл да си купи кон, но съдържателят още не бе отворил. Когато мина през арката на портата, полицаят му направи знак да не говори високо.

— Хер лейтенант, една новина! — подхвърли.

— Каква?

— Вие сте беглецът!

Кръвта се смрази в жилите на Науман. Успя да произнесе само две срички:

— Охо!

— Не е ли смешно, а?

Последното отново възвърна дишането на Науман. Той попита:

— И кой пък го казва?

— Двама полицаи от столицата, в общия салон са.

— Гледай ти, наистина е забавно! — насили се да се разсмее Науман. — Не само полицията, но и армията е подир беглеца. Аз избързах пред моята рота, която навярно след половин час ще бъде тук, а ето, че пристигат двама полицаи и заявяват, аз съм бил онзи, когото търсят по всички пътища. Да се пръснеш от смях! На каква възраст са всъщност?

— Хмм! — полицаят се почеса зад ухото. — Единият е може би над четирийсетте, а другият — малко по-млад. Конете им стоят в двора.

Науман погледна навън. Озари го внезапна мисъл и той каза бързо:

— Не се оставяйте да ви залъгват! В крайна сметка тези двама типове може да са измамници! Няма ли възможност да им хвърля едно око?

— О, да! — обади се слугата, който досега беше мълчал. — Елате с мен в кухнята. Оттам има едно прозорче към общия салон.

Тръгна напред, в кухнята отметна завеската на прозореца и погледна.

— Жалко! — каза — Седят твърде наляво. Почакайте! Чуйте, вратата там се отваря! Сега ще станат. Дойде кметът с вахмистъра. Сега можете да видите непознатите. Те се надигнаха. Погледнете!

Науман приближи. Очите му проблеснаха решително.

— Чакайте тук! — нареди той. — Сега ще отида и аз и веднага ще видите как ще смъкна маските на тези така наречени полицаи.

Слугата и полицаят зачакаха любопитно при прозореца да видят какво ще се случи. На „лейтенанта“ обаче и през ум не му минаваше да отиде в салона. Той се отправи бързо към двора и пристъпи към двата ездитни коня.

„Как са могли тези полицаи да открият дирите ми? — стрелна се през главата му. — Но няма да могат да ме спипат, дойдоха ми направо като по поръчка! В стаята нямам нищо, всичко си е у мен, а тук стоят два коня. Кафявият ми изглежда по-добър от черния. Ще взема него!“

Отвърза кафявия, възседна го, подкара го предпазливо до входа на странноприемницата и се изстреля внезапно под арката към улицата.

На вахмистъра се бе наложило да събуди началника си. С иронични думи му разказа за двамата „мними“ полицаи от столицата и му даде после писмото. Но едва прочел няколкото думи, кметът скочи.

— Заблуждавате се, човече! Мъжът, който е написал това, е пълномощник на прокурора!

— На проку…!

От страх вахмистърът не доизрече последната дума.

— И вие сте били неучтив с него? Може би дори груб?

— Защото каза, че нашият лейтенант бил беглецът!

— Щом този Арнд го е казал, значи е така. Аз не съм видял офицера. Колко възрастен е всъщност?

— Хмм! За лейтенант действително е малко старичък! — рече вахмистърът, чувствайки се все по-несигурен. — Може би е към четирийсетте.

— И вие да не ми го доложите! Какви ти ги надрънка тоя?

— Че е избързал напред. Ротата му идвала да заеме всички пътища в околността, тъй като със сигурност се предполагало, че беглецът ще се насочи насам.

Кметът се хвана за главата.

— И това ако не е измама! Кой офицер ще тръгне съвсем сам пред своята рота? Може би тоя тип иска само да спечели време, за да се снабди с кон. Какво ли наказание ще ни теглят от горе! Къде е този Арнд сега?

— В „Слънцето“! — отвърна уплашеният полицай.

— Трябва непременно да отида! Може би грешката ще се оправи.

Тръгнаха бързо. Когато влязоха в салона на гостилницата, кметът поздрави сервилно Арнд. Канеше се да се впусне в някакво обстоятелствено изречение, ала Арнд го изпревари.

— Нямам време за много приказки, господин кмете. Струва ми се, че сте били подведен.

— Относно офицера, който е отседнал тук?

— Да, разбира се! Аз съм по петите му от столицата.

— Той заявил, че бил командирован тук да заеме пътищата с хората си и да залови избягалия затворник.

Арнд поклати вбесено глава.

— И как се е легитимирал?

Кметът се смути.

— При мен не е идвал — призна той.

— Така! Аз ви казвам, че това е беглецът, и то извън всяко съмнение! Вие трябва… ха, какво е това?

Арнд се вторачи слисано в прозореца.

— По дяволите! Науман на моя кон! Веднага след него, след него! Господин кмете, тази грешка едва ли ще можете да я оправите!

Арнд и Ансбах изтичаха навън. Ансбах тъкмо бе затръшнал вратата след себе си и Арнд вече профуча с втория кон край него. От кухненската врата се появиха полицаят и слугата.

— Знаете ли, че улеснихте бягството на един престъпник, тъпанари такива? — кресна им асесорът. — Той ни открадна един кон и избяга с него. Нямате ли друг кон?

— Само белият с червените петна! — изплъзна се от слугата. — Там, зад втората врата!

Ансбах прекоси тичешком двора, отвори със замах вратата на конюшнята и изтегли за оглавника петнистия — едно едва тригодишно животно.

— За Бога! — извика слугата. — Да не би да се каните да го яхнете? Конят изобщо не е обязден!

— Не мога да чакам, докато го обяздите. Ако си строша врата, ще лежи на вашата съвест. Ехей!

С един дързък скок асесорът се намери на гърба на коня. Той се изправи на задните крака, възпротиви се и поиска да хвърли ездача, но не успя. Изпълнените със страх зрители не разбраха как стана, но Ансбах се оправи с животното, прелетя по двора и през портата като стрела и се понесе по улицата. Когато достигна последните къщи, съгледа Арнд далеч пред себе си. Но петнистият, който още не бе носил човек на гърба си, летеше в бесен галоп. Сега асесорът видя и Науман да препуска в далечината. Беше спечелил значителна преднина.

— Напред, петнисти! Напред! — извика Ансбах, сякаш конят можеше да го разбере.

Арнд чу конски тропот зад себе си. Обърна се, без да намалява бързината на коня си, и видя асесора да приближава с обезпокоително темпо.

— Да не сте откачили? — извика му той.

— Не! Само напред! Напред! Трябва да го пипнем! Слава Богу, че потопът отмина още вчера!

Ансбах вече почти бе достигнал детектива. Можеха да си разменят няколко изречения.

— Ще си строшите врата! — предупреди Арнд.

— Не мислете за това! Виждате ли, че шосето прави завой наляво? Науман го следва. Аз ще яздя по хордата на дъгата. Така ще го изпреваря. Той ще бъде принуден да се отклони от шосето надясно в полето, и то към горичката отсреща. Аз ще я заобиколя отляво, вие — отдясно. По този начин със сигурност ще го приклещим.

Арнд поклати глава.

— Само дето преди туй бихте могли да си строшите врата!

— Нямайте грижа! Още като момче съм се учил да яздя.

Асесорът скоро беше толкова далеч пред Арнд, че вече не можеха да се разбират. Ансбах зави наляво да скъси пътя. Петнистият полетя по ниви и ливади. Изпречи им се поток… скок… и конят в миг се намери отсреща. Скоро асесорът вече се намираше на една ширина с беглеца. Онзи го забеляза, осъзна опасността да попадне между двама преследвачи, обузда за миг коня си и свърна после надясно през полята — точно както беше предвидил Ансбах.

Арнд също отклони своя кон надясно. Същевременно видя, че на Ансбах се удаде да придаде същото направление на животното си. Скоро Науман наближи горичката. Арнд идваше зад него от дясната страна, а Ансбах описа дъга наляво, за да остане на едно ниво с преследвания.

— Смърт и Сатана! — изсъска той. — Тия двамата дяволски много ще ми объркат положението. Откъде се взе оня тип вляво там на сатанинския кон! Лети като лястовица във въздуха!

Беше достигнал гората при дясната окрайнина. Почувства, че конят му започна да се уморява. Гората не беше дълбока и завършваше с връх, зад който имаше някакво село.

— Ах, спасен, по-точно, може би спасен! — каза си Науман. — Къщите ще ми позволят да изчезна от кръгозора на преследвачите. После нека ме търсят!

Смушка коня с шпорите в хълбоците. Животното изцвили високо и още веднъж напрегна всичките си сили. Оглеждайки се, той видя Арнд на все още значително разстояние зад себе си, но отляво се зададе вече Ансбах иззад гората с удивително бясно темпо.

Селото вече не беше далеч. Науман вече го наближаваше, влетя с коня в една странична улица, препусна между два двора и скоро се намери извън селото. Къщите останаха между него и преследвачите. Отдъхна си облекчено. Трябваше тепърва да го търсят, понеже не можеха да знаят в каква посока е поел. Сега забеляза на известно разстояние пред себе си някаква постройка с вид на замък, разположена между гъсти дървета. Недалеч се трудеха няколко полски работника. Той се насочи към тях и попита:

— Как се казва замъкът?

— Валдау.

— На кого принадлежи?

— На хер майор Фон Шарфенберг.

В очите на Науман проблесна радостна светкавица.

— Знаете ли дали хер майорът има роднина, който е лейтенант?

— Да, това е синът му.

— Благодаря!

Науман смушка отново коня и препусна към замъка.

— Значи тоя майор Фон Шарфенберг е бащата на лейтенанта — каза си той. — Ще трябва да ми даде други дрехи. С тая униформа едва ли ще мога да се измъкна.

Портата стоеше отворена. Влезе в галоп в двора и спря пред входа. Един слуга приближи и пое юздите.

— Хер майорът тук ли е? — попита Науман запъхтяно. — Приятел съм на сина му и лейтенант като него.

Мъжът веднага застана чинно.

— Тъй вярно! — доложи той по военному. — Покоите на господаря се намират на първия етаж, вляво след библиотеката.

— Благодаря! Отведете коня в обора и го скрийте там! След мен идват двама господа. Не им споменавайте, че вече съм пристигнал! Имаме облог с тях!

Изкачи стълбището. В широкия светъл коридор имаше маса, при която седеше един слуга в ливрея. При появата на офицера той се надигна.

— За кого ще заповяда хер лейтенантът да доложа? — попита.

— Благодаря! Искам да изненадам радостно хер майора.

— Тогава минете оттук, моля, през тази врата.

Лакеят отвори една двукрила врата. Науман се озова в нещо като антишамбър и се запъти към втора врата. Когато я отвори, се намери в библиотеката. Там седеше един възрастен господин с блед и изстрадал вид. В ръката държеше вестник.

Науман влезе тихо. Затвори вратата след себе си и едва сега възрастният господин вдигна поглед от четивото. Когато очите му се спряха на новодошлия, подскочи от мястото си.

— Кой сте вие? — обърна се рязко към него. — Какво искате?

Престъпникът се поклони и отговори:

— Името ми е Науман. Хер Фон Шарфенберг, предполагам?

— Науман? — попита Шарфенберг баща стреснато. — Прословутият контрабандитски крал?

— Да, самият той. Откъде ме познавате?

Майорът посочи мълчаливо лежащия пред него неделен вестник. Под рубриката „Последни новини“ можеше да се прочете:

„През миналата нощ контрабандисткият крал и убиец Волф Науман успя да избяга от Крепостта в столицата, след като рани с опасност за живота един военен пост и един тъмничен надзирател. Носи униформата на пехотински лейтенант. Всички военни и полицейски сили в страната са вдигнати на крак за залавянето му.“

Престъпникът само сви рамене.

— Повече нищо ли няма да кажете? — попита майорът. — И идвате при мен? Човече, вие сте луд! Ще наредя да ви хванат, вържат и оковат!

— Няма да го направите!

Двамата мъже стояха един срещу друг с пламтящи погледи. Майорът извика:

— Да не би да очаквате от мен пощада?

— Пощада и… подкрепа!

— Това е нагло, извън всяка мяра нагло!

— О, моите претенции не отиват далеч. Ние имаме приблизително едни и същи фигури. Ще ви помоля за един костюм, в замяна на което ще ви оставя тази униформа. Преследвачите ме следват по петите. Знаете, че е известно каква униформа нося. Само един цивилен костюм може да ме спаси.

— И трябва аз да ви го набавя? Вие сте напълно полудял! Ще позвъня на прислугата и ще заповядам да ви заловят!

Старият майор поиска да отиде до шнура за звънеца при вратата, ала Науман застана на пътя му и каза студено:

— Знаете ли кой ми зае тази лейтенантска униформа? Вашият син, лейтенантът! Той е изгубен! Можете да го спасите единствено ако се вслушате в съвета ми. В противен случай ще го обвиня в тежко престъпление.

— Какво? — запита майорът.

— Той е фалшификатор на пари! — каза Науман високо. — Вашият син разпространява фалшиви гулденови банкноти, понеже не му пълните касата, както желае. Може би вече е арестуван.

Майорът се изпъна гордо и каза:

— Ясен сте ми! Искате да купите помощта ми с тези приказки. Моят син е безразсъден, може би и малко вятърничав, но престъпник не е!

— Такъв е! — увери Науман. — Давам ви съвет веднага да заминете за столицата. Не е изключено все още да можете да го спасите.

— Значи все пак е вярно!

Старият офицер посегна към главата си. Притъмня му пред очите. Имаше чувството, че потъва в някакво море и го връхлитат високи като планини вълни. Издаде тих звук и се свлече на земята. Беше изпаднал в безсъзнание.

В този миг откъм двора се донесе тропот от копита. Науман пристъпи до прозореца и погледна надолу. Видя Арнд и Ансбах да скачат от конете.

— Те идват! Вече са тук! — каза си той. — Трябва бързо да действам, трябва да изчезвам! Тоя дъртак няма да ми попречи. Тук някъде трябва да се намира и гардеробът.

Бутна резето на входната врата, за да задържи преследвачите. После бързо премина през жилищните помещения, докато стигна до една стая с високи шкафове. Отвори ги и видя, че в единия се намират униформи, а в другия — цивилни костюми.

С трескава бързина смъкна униформата и я захвърли. Бързо си избра сако, панталон и жилетка от черен плат и също един висок цилиндър. На масата лежеше вратовръзка. Той я грабна и си я върза. Тогава чу откъм библиотеката шум, сякаш някой блъскаше по вратата. Крайно време беше.

„Сега навън през прозореца, та ако ще да си строша врата и краката! — реши той. — Но преди това униформата под софата, за да не забележат толкова бързо, че съм си сменил дрехите.“

Науман скри нещата. Погледна през прозореца и видя непосредствено до него да се спуска мълниеотвод от дебело желязо. Измъкна се навън, придърпа крилото на прозореца и се спусна в градината, откъдето можеше незабелязано да си плюе на петите.

* * *

Асесор Фон Ансбах беше стигнал много близо до беглеца. Последва го в селото. Огледа се нагоре-надолу, но Науман беше изчезнал. Беше му невъзможно да спре коня или с юздата да му придаде друга посока. Втурна се по селската улица. Арнд видя това, помисли, че асесорът има преследвания пред себе си и пое в галоп след него. Едва в края на селото Ансбах успя да успокои петнистия. Арнд го настигна.

— Къде е Науман? — попита той.

— Изчезна! Не го виждам! — отговори асесорът, дишайки тежко. — Не бях в състояние да управлявам коня. Той трябва да е яздил в другата посока.

— Тогава бързо назад!

Арнд се понесе обратно през селото. Ансбах с усилие обърна коня, но той после доброволно полетя след другия. Двамата достигнаха сега горния край на селото, но не забелязаха никакъв ездач.

— Трябва да се е отправил нататък — предположи Ансбах, — където се вижда онази голяма постройка. Но стой, там на полето работят хора! Дали да не ги питаме, а?

Арнд се съгласи без колебание.

— Да. Ако е яздил нататък, те трябва непременно да са го видели.

Поеха в тръс покрай една ливада към работниците. Ансбах се обърна към тях:

— Да сте виждали един офицер? Мъж на средна възраст на кафяв кон?

— Да — отговори един. — Препусна към замъка, след като попита за името на господаря.

— А той как се казва? — продължи да подпитва асесорът.

— Хер майор Фон Шарфенберг.

Ансбах направи жест на изненада, после се осведоми:

— Сега в замъка ли е?

— Да, той си е у дома!

Арнд се обади:

— Това трябва да е бащата на нашия лейтенант. Напред! Трябва да побързаме.

Бяха изгубили може би четвърт час. Това време едва ли можеше да се навакса. Когато стигнаха в двора на замъка, ги посрещна същият слуга, който беше поел коня на беглеца.

— Да е идвал един лейтенант? — попита Арнд.

— Не, майне херен.

— Аха, тогава трябва да е отминал!

Арнд вече обръщаше коня да напусне замъка, когато слугата подхвърли с хитра усмивчица:

— Господата май изгубиха облога?

Тайният полицай веднага се обърна отново към него и попита:

— Какъв облог? Аа, подозирам нова дяволия! Човече, кажете истината, за Бога! Не се касае за никакъв облог. Излъгали са ви. Ние преследваме един опасен престъпник, който избяга от затвора. Язди кафяв кон.

Мъжът се изплаши.

— Господи Исусе! Престъпник? — попита.

— Да, прословутият контрабандистки крал, който избяга от затвора.

— Олеле, каква я свърших! Той се осведоми за господаря и аз наистина го насочих към хер майора.

— Къде се намира той сега?

— На първия етаж в библиотеката.

— А къде е конят на мъжа?

— Там, в конюшнята.

— Пазете го добре! Той е мой, онзи го открадна от мен. Свикайте бързо всички налични хора!

Арнд и Ансбах скочиха от конете, изоставиха объркания слуга и се втурнаха нагоре по стълбите. Лакеят седеше горе.

— Къде е непознатият мъж? — викна му пътем Арнд.

— Там вътре, при милостивия господар.

— Водете ни! Бързо!

Слугата не знаеше каква е работата, но видя решителния израз на двамата господа, отвори със замах вратата и побърза към срещуположната. Поиска да отвори и нея, но след известни напразни усилия заяви:

— Зарезена е отвътре.

— Чукайте! Силно! Още по-силно!

Никой не отговори.

— Там се е случило нещо! — каза Арнд. — Мъжът, когото сте пуснали при вашия господар, е преоблечен престъпник.

— Не! — изкрещя слугата.

— Една секира бързо, брадва! Тичайте! Трябва да разбием вратата!

Мъжът хукна пъргаво и само след броени мигове донесе брадва. Арнд се справи с вратата и сега видяха майора да лежи на пода.

— Моят господар, моят скъп, добър хер майор! — извика слугата и се хвърли към него.

Другите двама обаче не се заинтересуваха от господаря на замъка. Те се втурнаха през следващите помещения, без никого да видят. В последното, гардеробната, Ансбах отвори един прозорец и погледна надолу.

— Тук е градината? Дали не се е спуснал в нея? — попита той.

— Възможно е, тъй като тук минава мълниеотводът. Да се върнем и да отидем някъде по-нависоко, откъдето ще имаме по-добър изглед! — подкани Арнд.

Когато се върнаха в библиотеката, слугата все още коленичеше пред своя господар.

— Мъртъв, мъртъв, мъртъв! — стенеше той.

Арнд приклекна до майора и го прегледа.

— Успокойте се! — каза после. — Хер Фон Шарфенберг не е мъртъв, а е само в безсъзнание. Оставете го за момента да лежи така! Това е най-доброто. Заведете ни до някой прозорец, откъдето може да се обхване с поглед цялата околност.

Слугата помисли малко и каза:

— Тогава трябва да отидем в кулата. Елате!

Изкачиха няколко стълбища в една тясна кула, която стърчеше над билата на покривите и притежаваше четири прозореца, гледащи към четирите посоки. Преследвачите огледаха внимателно цялата околност. Науман никъде не се виждаше. Ансбах посочи към полето и каза на Арнд:

— Там отсреща са работниците, с които говорихме, а ей там между нивята се разхожда някакъв господин. Носи черен костюм и цилиндър.

— Това е нашият пастор — обади се слугата.

Арнд поклати разочаровано глава.

— Никакъв човек надлъж и шир! Науман трябва да е още в замъка! Вие останете тук, хер асесор, и се оглеждайте! Аз през това време ще разпоредя да търсят долу.

Арнд слезе със слугата. Междувременно в двора на замъка се бе събрал целият персонал — значителен брой хора.

Детективът им даде заповед да претърсят всички помещения за Науман. Той самият отиде при майора.

Майор Фон Шарфенберг беше дошъл отново в съзнание, но изглеждаше много изтощен. Той погледна втренчено влезлия и запита:

— Синът ми фалшификатор на пари ли е?

— Това не знам — отговори Арнд изненадано.

— Не? Давате ли честна дума, че той не е такъв? — Не го каза с пълно, ясно съзнание. Говореше като в транс. — При мен дойде един престъпник.

— Къде отиде? — попита Арнд бързо.

— Не знам.

— Какво искаше от вас?

— Поиска аз да съм изготвял фалшиви банкноти, а синът ми да ги пуска в обръщение. Ама аз не се съгласих. Фалшивите банкноти са забранени.

— Господарят ви често ли се намира в такова състояние? — нашепна Арнд на лакея.

— Никога.

— Значи Науман е бил при него и му е казал неща, които са го объркали по този начин. Трябва да бъде щаден. Вижте дали можете да го пренесете в леглото.

Той се отдалечи, за да наблюдава претърсването, но не бе открит никакъв насочващ знак. Беше изпратен човек до селото, ала и там никой не беше видял Науман. Търсенето в замъка бе подновено, но не доведе до никакъв резултат. Науман като че бе потънал в земята!

* * *

В късния следобед майорът се намираше, след като бе почивал в леглото няколко часа, отново в библиотеката. Арнд беше изгубил надежда да намери търсения и беше дошъл да се представи официално на господаря на замъка. Осведоми го за гонитбата на Науман.

— Хванахте ли го? — попита майорът.

— За съжаление, не.

— Той живее в столицата — рече старият офицер малко несигурно.

— А, вие говорите за сина ви? — попита Арнд.

— Да. За кого другиго да говоря? Знаете ли как е той?

— Чувства се добре — отвърна тайният полицай уклончиво.

— Да, така си и мислех. Макар да се нуждае винаги от много пари, аз постоянно съм се грижил за него. Ще го посетя да си поговорим.

Арнд сметна за най-добре да премълчи за съдбата на лейтенанта, за да не влоши състоянието на болния. В този миг от съседното помещение в библиотеката дойде лакеят и му махна. Арнд се сбогува с изтощения майор и се отзова на знака.

— Какво има? — попита той.

— Елате, моля, до гардеробната!

Поведе детектива нататък и посочи софата. Там лежеше облеклото, което Науман беше свалил.

— Униформа — каза Арнд. — На кого принадлежи?

— На младия господар. Веднъж я почиствах и познавам знака на шивача върху окачалката на куртката. Намираше се тук под софата. Забелязах липсата на вратовръзката, която лежеше на масата, и я потърсих. Но се оказа, че липсва не само споменатата вратовръзка, а и един черен вълнен костюм и един цилиндър.

Арнд се плесна по челото.

— Всички дяволи! Сега ми просветна! Онзи мъж в полето, когото сметнахме за пастора, е бил Науман. Проклятие! Оставихме го да избяга, защото беше достатъчно умен да върви с бавната походка на разхождащ се човек. Трябва веднага да тръгвам. Сега ми е известен неговият нов вид. Трябва незабавно да се телеграфира по всички направления.

Арнд вече искаше да напусне помещението, когато погледът му още веднъж се спря на съблечената униформа. Имаше нещо необичайно в нея. Когато я взе, от нея изпаднаха пачки банкноти и един револвер. Науман все пак бе извършил грешка, промърмори си той.

Не бяха минали и десет минути, Арнд и асесорът потеглиха с конете, водейки петнистия за юздата. Той естествено трябваше да бъде върнат на собственика му.

* * *

Вълненията се бяха отразили на майор Фон Шарфенберг повече, отколкото старият офицер искаше да си признае. Едва беше останал отново насаме със своя слуга Йозеф и трябваше да си легне. Голямата слабост го задържа в леглото, а в съзнанието му се редуваха трескави фантазии със светли моменти. Появяваха се картини на бягащи затворници, фалшиви пари в офицерското казино, полицаи на коне и сред тях отново и отново лицето на неговия син Бруно, когото твърде дълго бе оставил сам с неговите неволи.

След два дни майорът се почувства дотолкова укрепнал, че можеше да става. Беше се изправил до прозореца и гледаше към двора.

— Йозеф — попита, — кога бяха непознатите тук?

— Преди два дни, милостиви господарю.

— Един таен полицай и един съдебен асесор на коне?

— Да!

— И все пак си мисля, че контрабандисткият крал Науман беше тук! Ти не го ли видя?

— О, напротив!

— Ех, значи не съм сънувал. Той наистина ми е разказал за моя син. Йозеф, сега ще заминем по най-бързия начин за столицата. Трябва да поговоря със сина си.

— Но вие не сте добре, хер майор! — възрази угрижено верният слуга.

Майорът се изпъна енергично и увери:

— О, не, аз се чувствам много добре. Над моя син витае голяма опасност и аз съм длъжен да му помогна!

— Наистина ли, милостиви господарю?

— Да, Науман ми разказа. Нареди да запрегнат! Тръгваме за гарата.

Слугата не възрази повече, макар да подозираше в какво опасно състояние се намира неговият господар. Нареди да приготвят колата, помогна на майора в обличането, а след това потеглиха, за да могат да стигнат за следващия влак.