Карл Май
Блудния син (3)

Глава 3
Помощник в беда

Когато Вилхелм Хайлман беше отведен под полицейски конвой, на улицата ги бе срещнал един господин. Той дълго гледа замислено след бившия книговезки калфа и накрая последва групата. Изглежда, проявяваше особен интерес към това, което ставаше в полицейското управление, защото застана в един ъгъл, откъдето добре можеше да наблюдава входа. Търпението му беше подложено на голямо изпитание. Най-сетне портата се отвори и излезе един мъж, който в никой случай не правеше приятно впечатление. Грубото му лице изразяваше злорадство и триумф. Мъжът не се озърна нито надясно, нито наляво, а пое по пътя си, без да забележи стаения в чупката на зида наблюдател. Така се започна странно преследване, защото наблюдателят незабелязано се впусна по следите на другия — през няколко улици и малки площади до предградието, където мъжът изчезна зад вратата на един магазин. Преследвачът премина бавно край дюкяна и прочете табелата на вратата: „Томас Хайдер, книговезец“.

След няколко метра господинът спря, поклати някак недоволно глава и тръгна по другата страна на улицата, за да измине същия път в обратна посока. При полицейското управление размисли няколко мига и пристъпи после стегнато към портата, която при позвъняването му се отвори.

Комисарят тъкмо се канеше да напусне кабинета, когато влезе един полицай.

— Прощавайте, хер комисар — каза той, — тук има един непознат, който желае непременно да говори с вас.

Комисарят смръщи чело.

— Сега, след приключване на службата?

Полицаят поклати леко глава.

— Било много наложително — отвърна. — Човекът ми даде като легитимация тази визитка.

И подаде на комисаря малка картичка, на която бе изписано с готически шрифт името: „Франц Арнд, детектив.“ Комисарят й хвърли бегъл, недоволен поглед, но като прочете името Арнд, по сухата му фигура мина трепет.

— Арнд? — попита поривисто. — Веднага го пуснете да влезе!

Жандармът се подчини и няколко мига по-късно влезе тайнственият мъж, който току-що бе проследил книговезеца Курт Хайдер до жилището му. Комисарят побърза към него и му разтърси ръката.

— Хер Арнд! Каква радост! Не съм ви виждал от историята, при която заловихте навремето страховития Горски призрак. Означава ли това, че сте напуснали полицейската служба?

Погледна въпросително към Арнд. Този се поколеба за миг, но бързо се овладя и каза:

— Да, аз купих мината от барон фон Вилдщайн край Хоентал, за да се погрижа за миньорите от моя роден край. По-късно… по-късно обаче отново се върнах в тайната полиция. Понастоящем съм по следите на една голяма афера.

Комисарят погледна невярващо Арнд. Много му се искаше да го поразпита за частния живот, но чувството му за деликатност му подсказа, че е по-добре да не притиска тайния полицай да разказва неща, които, изглежда, са му неприятни. Арнд му беше личен познат, ала това познанство не беше толкова тясно, че комисарят Андерс да може да си позволи прекалено лични въпроси. Арнд беше мъж в четирийсетте, с енергични черти на лицето и подкупващ характер. Изглеждаше по-млад, отколкото бе в действителност. Но не само в полицейските кръгове минаваше за самотник и особняк. Ето защо Андерс се отказа от по-нататъшни въпроси в тази насока, предложи място на Арнд до бюрото си и продължи разговора:

— Голяма афера? Тук, при нас? Много хубаво, хер Арнд, но откакто се запознахме преди няколко години, когато бяхте по петите на Горския призрак, в службата ми не се е случило нищо романтично. Големи престъпления така и не се вършат на моя територия. Няколко кражби, сбивания, едно влизане с взлом… май няма какво повече да добавя.

Арнд се усмихна.

— Може би си представяте живота на един таен полицай твърде драматично — отвърна той. — Така, разбира се, невинаги стоят нещата, макар сега да се занимавам с един доста заплетен случай. Касае се за търговия с… хора или, по-точно казано, с момичета!

Комисарят тихо подсвирна.

— Търговия с момичета тук, в столицата? По дяволите! Това би било…

Арнд кимна енергично.

— Действително имам подозрение, че търговци на момичета се отдават в столицата на своя мръсен занаят. От известно време насам все по-често се съобщава за изчезването на млади момичета, които са работели като камериерки или икономки. Най-често се касае за млади, неопитни момичета от провинцията, на които сериозен, възрастен господин подхвърля като примамка чудесното обещание, че ще работят като икономки в дамски пансион. Този пансион се намира в Роленбург и се ръководи от някоя си „фройлайн Мелита“ — една тъмна особа, която твърди, че нейните възпитанички били млади артистки. Че са млади, млади са, но изкуството — лицето на детектива прие ироничен израз — май е доста отдалечено от тях. При тази Мелита от време на време се отбиват млади офицери, които искат да прекарат една приятна вечер на чаша вино в малка компания. Всичко това като че ли не е противозаконно, само дето сред дамите има такива, които не са отишли съвсем доброволно при Мелита…

— … и нещата вече изглеждат различно — довърши комисарят раздразнено. — Напълно разбирам какво целите! Не може ли това прекрасно гнезденце просто да се ликвидира?

Арнд вдигна рамене.

— Доказателства, драги ми комисарю, нуждаем се от доказателства — отвърна. — Докато не сме в състояние да представим нещо уличаващо срещу Мелита, нейната къща си остава един порядъчен девически пансион, а тя — почтена жена. Така стоят нещата! Но ако наистина намерим при нея някое от момичетата, примамени в Роленбург, край на играта й. Във вилата й не можем да проникнем — това би означавало нарушение неприкосновеността на дома. Ето защо сметнах, че ще е най-добре да се захванем с примамките в столицата — „достопочтените“ господа с мръсни занаяти. И аз не познавам друг, който да е наблюдавал по-добре от вас съмнителните субекти на столичния град.

— Благодаря за честта — ухили се комисарят. — Наистина си знаем хората, това е вярно. Истинските мошеници, както знаете, си остават най-често неприкосновени и се скитат свободно наоколо.

Арнд кимна и прибави:

— Подозираме един мъж, който по всяка вероятност живее в столицата и е разговарял с няколко от изчезналите момичета. Представя се за заможен мъж под името Уланд. Познавате ли го?

Комисарят поклати глава.

— Не, името нищо не ми говори. А пък и имената сега могат да се променят. Знаете ли нещо повече за неговия начин на живот, привички, обкръжение?

— Ни най-малкото — призна Арнд, — освен че е бил виждан в различни винарни на столицата, напоследък при Винкелман.

— При Винкелман? — Комисарят повдигна вежди. — Та там се отбива целият ни хайлайф! Там често ще срещнете прокурори, съдебни съветници, хер областен началник на полицията, Негово превъзходителство министъра на вътрешните работи. Не ми се вярва един търговец на момичета да избере за ловно поле подобен локал.

— Защо не? — попита Арнд живо. — Точно там няма да бие на очи. Но как да се доберем до следите на тоя Уланд?

Комисарят направи безпомощна физиономия.

— Драги хер Арнд — рече той след продължителна пауза, — тук наистина не мога да ви помогна. Признавам го неохотно, но ежедневните дреболии ни ангажират в такава степен, каквато един външен човек едва ли би могъл правилно да прецени. Днес например се кося с един объркан случай. Един млад човек е освободен от затвора след две години присъда за кражба и идва насам. Намира се под полицейски надзор, но ми прави толкова добро впечатление, че решавам да се отнасям възможно най-меко с него. И какво става? Не минава и ден и срещу него е направено донесение, че е откраднал часовник от къщата на стария си кръстник. Нареждам да го арестуват, а той се кълне в мило и драго — бил невинен. Неговият кръстник му бил продал часовника, уверява тържествено. За жалост кръстникът междувременно е починал и вече не може да свидетелства. Ей такива ми ти работи! Бих се заклел, че младият човек е порядъчен момък, но уликите говорят против него.

Арнд беше следил комисаря с нарастващ интерес. Накрая каза:

— Извинете, хер комисар, не е ли това младият мъж, който преди три четвърти час беше доведен в управлението от двама жандарми?

Комисарят го погледна слисано.

— Откъде знаете? Мътните го взели, та вие имате очи навсякъде! Сега да не кажете още, че вече сте предприели разследвания пред портата ни?

Арнд се усмихна.

— Разследвания не, но имам добри очи. Преди около половин час един друг мъж напусна сградата — широкоплещест, чернокос и с израз на лицето, който може да мине за олицетворение на самото злорадство. Кой беше той?

— Книговезецът Хайдер, синът на стария кръстник и главният свидетел на обвинението — осведоми комисарят. — Щом толкова се интересувате, ще ви разкажа предисторията на случая, разбира се, така, както ми я представи Вилхелм Хайлман.

Разказът продължи доста време. Когато свърши, комисарят се облегна назад в очакване коментара на Арнд. По време на разказването този бе станал замислен. Сега се произнесе предпазливо:

— Каква странна история! Човек почти се изкушава да повярва на този Хайлман.

— Да, почти — изрази съгласие комисарят. — И все пак положението на Хайлман е практически без изгледи за успех. Ако хлебарят, месарят и бакалинът потвърдят неговите показания, това още не означава, че хлябът, саламът и ракията са били предназначени за кръстника. А Хайдер отричат да са оставили стария да мизерства и ще се пазят да ни поднесат действителността под носа. Те определено са сменили постелята, преди да е отишла жената да подреди мъртвеца. Не, не, Хайлман няма добри карти. Поне двата гулдена да се бяха намерили!

— Може би Хайдер ги е отмъкнал — подхвърли Арнд. — Цялата тази история ми се струва доста съмнителна. Хайлман твърди, че Хайдер е съумял да насочи подозрението към неговата личност, като е сложил парите в сандъка. Но защо е била открадната златната чаша? Крадецът не е можел просто ей така да я продаде, тъй като нейното описание е било публикувано във всички вестници. А ако Хайдер е целял само да вкара съперника си в затвора, защо не е подхвърлил и съда на Хайлман?

Комисарят погледна Арнд замислено.

— Междувременно са минали две години. Може би Хайдер, ако историята на Хайлман е вярна, е възнамерявал да изчака известно време, докато може да осребри чашата? Днес едва ли вече някой ще си спомни точното описание на тази ценна вещ, а за полицията случаят отдавна е изяснен.

Арнд кимна.

— Може би имате право. Както и да е, историята на Хайлман ми се струва правдоподобна. Знаете ли, случайно станах свидетел как вашите хора отведоха Хайлман от странноприемницата. Следвайки някакъв вътрешен глас, дойдох дотук с чувството, че трябва да помогна на един невинен в крайна беда.

Комисарят сви рамене.

— Каква полза от всичко това? — отвърна. — Онова, което ни липсва, са доказателствата. Без доказателства не можем нищо да направим.

— Доказателствата ще ги намеря аз! — извика Арнд. — Хер комисар, що за птица е тоя Хайдер? Познавате ли го по-отблизо?

Комисарят поклати глава.

— „Познавам“ е силно казано — отговори. — Минава за избухлив и непредсказуем, обича да пие повече, отколкото може да носи. Но вие какво смятате да правите? Да не би на своя глава да се намесите в разследването?

— Няма да ви преча — успокои го Арнд. — Ще ми поразвържете ли малко ръцете?

— Доколкото нещата си остават между нас — да — каза комисарят учудено. — А търговецът на момичета?

— Няма да ни избяга! — произнесе уверено Арнд. — Моите хора са по петите му. Мога ли да поговоря сега с Хайлман?

Комисарят се съгласи.

— Той се намира в полицейския арест и утре ще бъде отведен в следствения затвор. Най-добре е да отидем веднага при него, преди пазачът да е угасил светлината.

С тези думи посегна към шапката, бастуна и палтото и тръгна напред. Минаха по един дълъг коридор, докато стигнаха крилото с килиите. Комисарят отвори една от тях със своя ключ и Арнд влезе. Служителят дискретно се оттегли. След половин час Арнд напусна в оживен разговор с комисаря Андерс полицейското управление и се сбогува с отзивчивия служител.

* * *

Беше още същата вечер. Един небиещо на очи, просто облечен човек се разхождаше за кой ли път вече с бавна и спокойна походка по улицата, на която се намираше къщата на книговезеца Хайдер. Когато минаваше покрай дюкяна, вратата се отвори и Курт Хайдер излезе. Без да се оглежда, тръгна забързано по тротоара. Другият мъж спря за миг и погледна след него.

— Най-после! — промърмори. — Продължи цяла вечност!

Без колебание последва книговезеца и не след дълго го видя да изчезва в една пивница. Преследвачът не се замисли много и също влезе. В общия салон двама мъже седяха на една ъглова маса, иначе кръчмата беше умерено пълна. Курт Хайдер бе посрещнат с шумно „Хей!“ и крепки упреци.

— Е, ама, Курт, чакаме те вече цял час! Първо уреждаш скат посред седмицата, пък после идваш едвам сега! — извика ядосано единият.

— Хайде, стига — ухили се Курт с пренебрежителен жест — Сега съм тук, така че да почваме! Но едно ще ви кажа, днес няма да играем по на няколко кройцера! Днес аз отивам на голямо!

Скоро играта беше в пълен ход и тримата участници в ската изобщо не забелязаха в усърдието си, че срещу тях се е настанил един друг посетител и ги наблюдава внимателно. Курт Хайдер беше в най-добро настроение. Триумфът му над омразния съперник го правеше лекомислен. Изливаше бира подир бира в гърлото си. В началото имаше добра карта и стана непредпазлив. Рискуваше повече от необходимото и скоро гулдените тръгнаха един след друг в джобовете на неговите съиграчи. Вместо сега да внимава, той опитваше да си върне късмета и с неблагоприятни карти. Така играта следваше своя ход. Кръвта нахлу в главата на Хайдер. Той тресна с юмрук по масата и заяви, че ще спечели, та ако ще това да му коства къщата и двора. Часовникът удари десет и сега късметът, изглежда, съвсем заряза Курт Хайдер. Наличната му сума не само беше отдавна свършила, но беше направил вече и значителни дългове при своите съиграчи. От тези съображения те искаха да престанат и обявиха последни раздавания, ала Курт бе изцяло излязъл от самообладание. Той обвини съиграчите си в алчност за печалба и страхливост и ето как играта продължи сред грозни проклятия и препирни.

Към полунощ нещата стояха зле за Хайдер.

— Сега стига толкоз! — извика един от играчите. — Днес нямаш добър ден, Курт! Как стои работата с плащането? Кога ще ми издължиш мангизите и от последния път?

— Да — обади се и другият, — а на мен си длъжник от няколко седмици с повече от петдесет гулдена! Кога ще ми платиш най-сетне? Аз мислех, че приятелството ни се гради на честни начала, ама ти май го тълкуваш само в своя полза! Защо играеш толкова непредпазливо и се отдаваш на скъпи увлечения? Кон се канеше да си купуваш, а сега? Я си плати по-напред дълговете!

— Искаме да си видим най-после парите! — викна първият. — Кога ще ни платиш?

Курт Хайдер не знаеше какво да каже. Омаята от играта беше отлетяла, дойде изтрезняването и сега той се питаше откъде да вземе изгубената сума. Двайсет гулдена беше проиграл днес. Човек не по всяко време разполага с такава сума в касата си, особено ако наред с всичко останало има и няколко „хобита“, които му костват много пари. И на това отгоре смъртен случай в къщата! Вярно, в последно време Курт бе проявявал голямо скъперничество спрямо баща си, но сега, когато се налагаше да го изпроводи до гроба, не можеше да се цигани. И как щеше да плати другите дългове? Двата гулдена, които беше взел от кутията за пури на баща си, бяха безвъзвратно заминали, а пък и какво ли означаваха два гулдена в сравнение със сумата, която дължеше на „другарите“? Внезапно го споходи една отчаяна мисъл. Бързо каза:

— Защо се вълнувате толкова? Ще ви платя, но не днес. Баща ми почина и трябва да бъде прилично погребан. А после ще продам една ценна наследствена вещ и ще ви дам парите в брой. Вярно, тя е малко поостаряла, но ако се преработи…

— Прави каквото щеш — изръмжа единият любител на ската, — само набави час по-скоро кинтите! А сега лека нощ!

Взе си шапката от куката и се отдалечи. Другият мъж също натякна нещо подобно за комарджийския дълг и накрая си тръгна. Сега Курт остана сам със съдържателя в салона. Сам? Не, на съседната маса седеше един непознат посетител и четеше вестник. Арнд, защото той беше непознатият, едва не подскочи от възбуда. Ценна наследствена вещ! Не може ли това да е търсената златна чаша, чиято кражба бе стоварена преди две години на Хайлман? И Хайдер искаше да я даде за преработка! Естествено, защото иначе би могла да бъде разпозната. Неотложните дългове и пияното състояние очевидно бяха направили Хайдер непредпазлив. Детективът непременно трябваше да използва благоприятния момент. Но на първо време се ограничи да се прикрива зад вестника си, изчаквайки по-нататъшните реакции на Хайдер.

Последният се бе отпуснал като дрипа на стола и гледаше втренчено пред себе си. Компанията на събратята му по скат не му бе позволявала да се опомни. Но сега беше сам със своите нерадостни мисли. Как да продаде безопасно чашата, без престъплението му да излезе наяве? Мисълта, че тя може да се превърне в наказание за кражбата, донесението и свидетелстването срещу съперника, го споходи, наистина, но той я отхвърли.

„От краденото прокопсия няма.“ Ба, това са поговорки за стари жени и суеверни мъже, не за него! А и защо му трябваше на Хайлман да му застава на пътя? Ако му беше оставил Анна, нямаше да иде в дранголника! Хайдер се ухили с грозна усмивка.

— Кръчмар, още една ракия!

Съдържателят поклати глава. Въпреки това донесе поръчката, тъй като познаваше мъжа като много сприхав. Същевременно каза:

— Но това е последната за днес!

Хайдер изръмжа недоволно и изпразни чашата на един дъх. Погледът му случайно падна върху непознатия посетител срещу него. Това му вдъхна живец, отклони мислите му в друга насока.

— Ало, нова физиономия! — подвикна на непознатия с ведро подправен тон. — Отдавна ли седите тук?

Арнд смъкна вестника и каза подчертано бавно:

— Сигурно има няколко часа.

— Значи сте били свидетел на моето ошушкване? Това да не би да ви достави удоволствие, а?

Как му се щеше на Хайдер да захване кавга с непознатия, ала онзи отговори:

— Не знам нищо. Малко ли грижи си имам със себе си, та да се занимавам и с другите.

Пестеливият отговор на непознатия някак си хареса на Курт Хайдер, защото нали и самият той не се намираше в добро настроение. Той извика:

— Ей, ама че сте навъсен! Нашего брата след някоя и друга халба бира и няколко ракии не държи особено на точността на приказките. Или вие сте часовника, при когото всичко трябва да върви точно?

Една бърза мисъл се стрелна през главата на Арнд. Привидно ядосано каза:

— Какво ви влиза в работата? Златар съм.

— Да, де, на такъв и мязате — захили се Хайдер. — Има нещо по-особено във вас. При кой майстор? Или може би сам сте вече майстор в златарското изкуство?

Последните думи изговори с подигравателен тон. Арнд добре го забеляза, но отговори спокойно:

— При никой. От мен тук нямат нужда. В тоя град има прекалено много калфи-златари.

И повдигна рамене. Хайдер бързо хлътна в капана. Стана, отиде до масата на Арнд и седна свойски.

— Нали няма да ви преча, ако поседя малко при вас? — попита радушно. — Така се разговаря по-добре.

— Хмм! Щом така мислите — гласеше киселият отговор.

— Защо толкова сърдито? Къде всъщност сте работили?

— Навсякъде и никъде — каза Арнд сухо. — Бях три години на гурбет в Белгия, Холандия и Франция.

Хайдер се ухили. Нещата се подреждаха великолепно! Щом непознатият мъж е бил все из чужбината, не можеше да знае нещо за старата кражба.

Бързо прибави:

— И какво мислите да правите сега?

— Ще продължа да търся работа — отговори другият начумерено.

Хайдер го тупна по рамото.

— Драги човече — каза дружелюбно, — аз може би имам нещо за вас!

— Тъй ли? Вие сте златар? — попита Арнд учудено.

— Не, аз подвързвам книги. Но наследих от покойния си баща една златна чаша, красива изработка. Сега обстоятелствата се стекоха така, че просто трябва да я продам. За съжаление тя е толкова старовремски изработена, че искат да я купят само при определени условия. Бихте ли могли да попришлайфате заврънкулките?

Арнд с нищо не се издаде. Значи предположението му все пак е било правилно. Действително Хайдер беше крадецът. Сега смяташе да промени чашата, за да не бъде разпозната. Искаше да отиде на съвсем сигурно. Ето защо се обърна към мнимия златарски калфа за помощ, а после сигурно щеше да го отпрати с някое мизерно възнаграждение. Изигравайки недоволство, Арнд отговори:

— Щом ви се налага да продадете парчето, от какво се каните тогава да ми платите?

— Я стига! Работата ще се уреди — каза Хайдер бързо. — Предлагат ми голяма сума, от която с удоволствие ще заделя нещо за вас.

Тайно в себе си се подсмихна. Лесно щеше да прати непознатия вагабонтин за зелен хайвер.

Арнд даде вид, че размисля. После произнесе колебливо:

— Ще трябва първо да видя чашата!

— Естествено — съгласи се Хайдер — Утре, още заранта, ме посетете вкъщи. Там ще ви покажа това хубаво парче.

Арнд поклати глава.

— Утре не ме устройва — заяви. — Кой знае къде ще спя тая нощ! Не, не, сега ще дойда с вас до жилището ви и там ще огледам чашата.

Това никак не хареса на Хайдер, но нямаше друг изход. Неохотно се съгласи, повика съдържателя, помоли го да му запише сумата, която дължеше тази вечер, и тръгна после с Арнд по самотните улици и преки към жилището си.

Тайният полицай се чувстваше обхванат от особено напрежение. Щеше ли да успее да разобличи книговезеца и да докаже невинността на Хайлман? Курт Хайдер в никой случай не биваше сега да заподозре нещо. Ето защо Арнд си мълчеше, докато стигнаха дюкяна на книговезеца. Хайдер извади ключ, отвори вратата и влезе предпазливо в къщата. После се обърна към Арнд и сложи пръст на устните.

— Влезте, но тихо! Жена ми вече спи. Почакайте, докато се върна!

Запали една свещ и се промъкна на пръсти във всекидневната. След известно време се върна с тежък предмет, който меко заблестя на слабата светлина на свещта. Предпазливо затвори с едната ръка вратата на всекидневната и се обърна после към госта:

— Ето я чашата. Разгледайте я, но, ще ви помоля: предпазливо!

Откакто знаеше, че златарският калфа може да му бъде полезен, той се държеше към него по-учтиво отколкото в кръчмата. Арнд взе в ръка „наследствената вещ“ и я огледа старателно. Това без съмнение беше ценен предмет, изработен вероятно преди около сто и петдесет години от добър майстор. Арнд размишляваше бързо. Как беше описал Хайлман чашата при разговора в полицейската килия? Украсена с различни орнаменти, цветя, плодове и алегорични фигури, сред които по средата особено изпъквала фигурата на титана Атлас със земното кълбо на гърба. Правилно! Тук Атлас ясно можеше да се различи. Не, нямаше никакво съмнение, той държеше в ръце изчезналия съд. Внимателно върна скъпоценната вещ на Хайдер.

— Е? — попита онзи напрегнато.

— Хмм — провлече Арнд, — разкошна чаша, изящно цизелирана изработка от миналото столетие. Но от преработката ще изгуби стойността си!

— Все ми е тая — побърза да увери книговезецът. — Господинът, който желае да я закупи, настоява на преработката. Спираловидните елементи и фигурите трябва да изчезнат!

— Както кажете — сви рамене Арнд. — Аз ще отстраня архаичните орнаменти и ще придам на чашата модерна форма. Имам при себе си необходимите инструменти. Има ли наблизо някоя евтина страноприемница?

— Можете да пренощувате в „Червения лъв“, където се срещнахме тази вечер — предложи Хайдер. — Съдържателят винаги има една-две стаи за хора с отънели кесии. Ако побързате, може би ще го заварите още в общия салон. Той обикновено привежда в ред пивницата, преди да си легне.

— Добре — съгласи се Арнд. — Ще отида там. Ако утре ми донесете наследствената вещ, до няколко дни ще бъда готов.

Хайдер се поколеба.

— С това ще ви окажа голямо доверие — изговори бавно. — Какво ще стане, ако…

— Ако не ви върна чашата и офейкам, искате да кажете? — ухили му се в лицето Арнд. — Ще трябва да рискувате и да ми се доверите. Ще ви чакам утре сутринта от девет до десет в салона на кръчмата при страноприемницата. Ако дойдете, добре, не дойдете ли, сам си навреждате. Адио!

Отвори вратата и бързо се отдалечи, без да даде на слисания Хайдер възможност за отговор. Тоя зяпна удивено след него.

— Дързък тип! — изръмжа на себе си. — Ако не бях заставен да се обърна към него, щяха да го отнесат всички дяволи. Ама така…

Направих гримаса, заключи и зарези вратата и се отправи към кревата.

* * *

На следващото утро комисарят седеше още рано-рано на писалището си и пишеше доклад по вчерашния случай. Трябваше да нанесе на хартия странно вълнуващото го събитие, за да добие яснота. Ненадейно на вратата се почука. Комисарят намръщи ядосано чело.

— Влез! — извика със строг тон.

Един възрастен жандарм се появи и поздрави почтително.

— Какво има? — попита комисарят. — Нали поисках половин час да не бъда смущаван!

— Простете, хер комисар — каза подчиненият с вежлив тон, — но вън стои някакъв чудат тип, облечен като бостанско плашило, който настоятелно иска да говори с вас и вдига врява за десетима!

Комисарят скочи вбесено.

— Вдига врява? Сега ще му го избия от главата!

Отвори със замах вратата и надникна в коридора. Беше празен. Комисарят тръгна по него и зави в края. В бързината едва не събори един мъж, който стоеше там и чакаше.

Държеше в ръка опърпана филцова шапка и беше облечен в някакво одеяние кръпка до кръпка. От брадичката му висеше дълга, мръсна, почти изцяло побеляла чорлава брада. Като видя комисаря Андерс, направи дълбок поклон.

— Жонгльор Цвибел на вашите услуги, хер комисар!

Този едва не изрева гръмка ругатня, но в последния момент се овладя.

— Цвибел? — изговори с труд. — Откъде изобщо ме познавате?

— О-о, хер комисарят ме познава много добре — каза странният непознат и отстрани с един замах брадата. Комисарят отскочи крачка назад.

— Хер Арнд! — възкликна той. — Човече, луд ли сте? Сметнах ви за някой вагабонтин!

— Маскарадът е част от моя занаят — засмя се с добро настроение Арнд. — В сегашната ми квартира при една стара вдовица имам провесени в гардероба дрехи и маски за някое и друго предрешаване. Впрочем аз ще се явявам тук като Цвибел, за да не стана прекалено познат на вашите господа. Инкогнитото стои на първо място в моята професия! Но да оставим това сега и да пристъпим към по-важните неща! Къде няма да бъдем обезпокоявани?

— Да отидем в моята стая — предложи комисарят. — Там ще бъдем на спокойствие.

Сащисаният жандарм, който беше очаквал, че началникът му ще изхвърли жонгльора с висока дъга през вратата, видя двамата да изчезват в кабинета. Там комисарят подхвана разговора:

— Тъкмо размишлявах върху случая Хайдман. Колкото повече мисля, толкова по-вероятна ми се струва неговата невинност.

— А аз след изминалата нощ мога дори да докажа, че е невинен — заяви Арнд спокойно. — Спомняте ли си изчезналия почетен бокал?

— О, да — потвърди комисарят. — Според описанието на Хайлман — ценна работа с орнаменти и алегорични фигури от осемнайсети век. Тук — той вдигна връзка книжа — са преписките по наказателното дело с точното описание, както е било представено пред съда.

— Толкова по-добре — рече Арнд. — Снощи аз държах този бокал в собствените си ръце.

Комисарят скочи.

— За глупак ли се каните да ме вземате? — извика. — Преди две години за него беше претърсено всяко кътче в столицата, а вие сега претендирате да сте го видели!

Арнд се ухили.

— Детективът Случайност е мой ценен колега и често ми е помагал. Но спокойно… когато ви разкажа снощната история, ще ми дадете право.

И започна своя доклад. Комисарят слушаше напрегнато. Едва Арнд беше свършил, той сграбчи ръката му и я раздруса.

— Моите поздравления, хер Арнд — заговори развълнувано. — Благодарение на вашето откритие ще можем неопровержимо да докажем невинността на Хайлман. Ако аз бях прокурор навремето, нямаше току-така да повярвам на обвинението на очевидния съперник Хайдер. Вярно, почти всички тези истории говорят за бедност и любов, изключвайки случаите, в които са замесени професионални престъпници.

Ръката му описа кръгово движение към шкафовете в стаята, отрупани с папки съдебни дела.

— Имате право, хер комисар — съгласи се Арнд. — Но сега да побързаме. Вече е осем и половина, а след девет трябва да се срещна с Хайдер в „Червения лъв“.

Комисарят кимна замислено.

— Жалко, че нямаме повече време да се обадим и на прокурора — отбеляза той. — Но нещата не могат да се променят. Ако Хайдер не дойде в девет, ще разпоредя обиск на къщата му. Хубостникът няма да се измъкне.

— Много добре, хер комисар! А сега да се преоблека.

Арнд показа изтърканата кожена чанта, която носеше в ръката си, и продължи:

— Тук има всичко, от което се нуждая за следващото си предрешаване. Намира ли се тук някоя стая, където мога да се дегизирам?

— Разбира се — каза отзивчивият служител. — Последвайте ме!

И закрачи пред Арнд. След няма и четвърт час калфата, който вчера бе седял в „Червения лъв“, напусна сградата на полицията и продължи пътя си в посока към предградието.

* * *

Часовникът в „Червения лъв“ удари точно девет часа, когато книговезецът Хайдер влезе в салона на пивницата. Понастоящем в него се намираше само един-единствен посетител, а именно „златарският калфа“ Арнд. Той седеше на една ъглова маса и при влизането на Хайдер се надигна.

— Ето ви и вас — посрещна го той. — След не особено любезната ви забележка снощи, че бих могъл да задържа чашата за себе си, вече не мислех, че ще ме посетите.

— Да оставим това сега — отвърна Хайдер рязко — и да говорим за по-важни неща! Как стои работата с вашия хонорар?

Арнд повдигна вежди.

— Моят хонорар? Е, аз ще се придържам към точно установената цена.

Хайдер сбърчи чело и го погледна въпросително.

— Установена цена? Нима има такова нещо при златарите?

— Обикновено плащането е според уговорката или стойността на предмета, който подлежи на преработване — поясни Арнд. — Но във вашия случай аз ще се придържам строго към закона.

Хайдер пребледня.

— Какво искате да кажете? — извика той.

— Е — отговори Арнд хладнокръвно, — вашият колега Хайлман е трябвало да прекара две години в затвора, така че при вашия по-особен случай смятам, че ще се отървете с три години.

— Как? Какво? — заекна Хайдер. — Страхувам се, че сте си изгубили разсъдъка!

— Едва ли — отбеляза Арнд несмутимо. — Но ще си покаже. Хер комисар, влезте, моля!

При тези думи една странична врата се отвори и комисар Андерс влезе в помещението.

— Вече се познаваме — обърна се той мрачно към Хайдер, — така че ще минем без излишни приказки. Покажете, моля, съдържанието на джобовете си!

— Хер комисар, нека обясня… — замънка книговезецът.

— Без обяснения, само факти! — пресече го комисарят сурово. — Какъв е тоя предмет, дето го носите под палтото?

— Една наследствена вещ — заяви Хайдер с нотка на дързост.

— Наследствена вещ? — попита комисарят иронично. — Ами покажете я, де!

Нищо не помогна, книговезецът трябваше да покаже увитата чаша. Комисарят я разгледа обстойно, после каза:

— Това стига. Хер Хайдер, арестувам ви за кражба, извършена спрямо вашия баща, и за предумишлено фалшиво обвинение срещу бившия ви колега Вилхелм Хайлман.

Книговезецът съзна, че неговата игра свърши. Без съпротива се остави да го отведат притичалите жандарми.

* * *

Скоро след това Вилхелм Хайлман бе изведен от своята килия в следствения затвор.

— Елате с мен — нареди ключарят късо, но не враждебно. — Хер съдия-следователят ви очаква.

Хайлман тръгна след него с разтуптяно сърце. Какво щеше да му каже съдията? Положението изглеждаше безнадеждно, защото неговите врагове се бяха изказали против него, а доказателства за невинността му като че нямаше. Въпреки това в дъното на своята душа си казваше, че още не всичко е изгубено. Всички негови надежди се крепяха твърдо на Арнд.

В стаята на съдия следователя го чакаха съдебният съветник Лайболд, комисарят Андерс и тайният полицай Арнд. Съдията се спусна към Хайлман и възкликна с развълнуван глас:

— Какво трябваше да преживеете!

Хайлман го погледна с неверие и изумление. Тогава комисарят пристъпи поривисто към него.

— Да, хер Хайлман, сега вашата пълна невинност е вече доказана. Хер Арнд откри, че Курт Хайдер е държал откраднатата почетна чаша. При разпит Хайдер осъзна, че отричането само ще влоши положението му, и призна всичко — кражбата навремето, лъжливите обвинения, нечовешките условия, при които баща му е бил принуден да прекара последните си седмици, и специално, че той е взел от кутията за пури двата гулдена, които сте дали за часовника. Жена му арестувахме като съучастница. За кражбата и фалшивите обвинения тя не знае нищо наистина, но безчувствено е занемарила свекъра си. С това вашата пълна невинност е доказана. Хер Хайлман, вие сте свободен. Съдът ще определи едно подобаващо обезщетение за времето, прекарано от вас в затвора.

Хайлман се олюля. Трябваше за кратко да седне, щастието го беше омаломощило. После отиде при детектива, улови ръцете му и заговори:

— Хер Арнд, това го дължа на вас! Вие повярвахте в моята невинност, без вашата помощ отново щях да отида в затвора. Моят живот ви принадлежи, разполагайте с него както намерите за добре!

— Не, Хайлман — отвърна Арнд разчувстван, — с вашия живот аз не мога да разполагам. А пък и на мен ми помогна Божията ръка. Сега вие сте все още без работа, но с наша помощ това бързо ще се промени.

Скоро Хайлман получи по препоръка на Арнд работа при един майстор книговезец в Роленбург. Вярно, все още го болеше при мисълта за времето, прекарано в близкия замък, ала новото занимание му помагаше да преодолява тъжните мисли по миналото. Само един човек не можеше да забрави от този нерадостен период на своя живот — тайния полицай Арнд. Щеше ли да го види отново?