Барбара Алистър
Удобно решение (4)

Глава четвърта

Скоро щеше да настъпи вечерта и Луси почти се беше отказала да се надява, че Ричард ще влезе в стаята й и ще й разкаже какво се е случило. Беше задържала Карълайн колкото е възможно, докато на момиченцето все още й беше интересно да разглежда дрехите на новата си майка и да бъбри с нея. Но накрая детето се беше отегчило и беше започнало да пита за баща си и за гувернантката си. Доста неохотно Луси я беше изпратила обратно в учебната зала.

Отвориха вратата и видяха, че момчетата вече са там и вечерят. Робърт им се усмихна, но Дейвид ги изгледа намръщено. После се втурна през вратата навън.

— Татко много ли ти се кара? — В това време Карълайн се беше приближила до Робърт. — Наказал ли е Дейвид?

— Не много — започна високо Робърт, опитвайки се да си придаде храбър вид. — Просто казах на татко… — Изведнъж забеляза неодобрителния поглед на Луси и се прекъсна насред изречението. — Ами той…

— Карълайн, мисля, че е време да се измиеш преди вечеря — каза строго Луси.

— Обаче аз искам да знам какво е станало — запротестира момиченцето.

— Хайде, отивай да се миеш — помоли я с любезен тон Луси.

Явно си личеше, че на момиченцето му се иска да продължи да спори. То като че искаше да попита нещо Робърт, но той поклати глава. Карълайн пое към вратата, но на всеки няколко крачки се спираше и извръщаше към Луси — все още очакваше, че новата й майка ще й разреши да остане. Затова започна да тъпче на едно място пред вратата на стаята.

— Приготви се за вечеря, Карълайн — повтори Луси доста по-строго отпреди.

Когато вратата се затвори зад нея, Луси насочи вниманието си към Робърт.

— Мисля, че баща ти доста ще се разстрои, ако разбере, че си разказал на Карълайн какво сте говорили насаме — сгълча го тя тихо.

— Е, добре, но…

— Каза ли ти какво е говорил с Дейвид?

Момчето поклати глава.

— А Дейвид каза ли ти?

Робърт се изчерви и отново поклати лава.

— Тогава какво искаше да разкажеш на сестра си?

Робърт не смееше да я погледне в очите.

— Ами, аз…

Припомняйки си, че Ричард му бе казал да го изчака в коридора пред кабинета му, докато говори с Дейвид, Луси се наведе към него, хвана го за брадичката и повдигна лицето му към себе си.

— Робърт, да не си подслушвал на вратата? — попита тя със строг тон.

Той се изчерви още повече и отстъпи назад.

— Така ли беше? — попита го тя отново.

— Ами, аз исках да разбера какво става — избъбри той и брадичката му затрепери.

Луси си напомни колко малък всъщност беше той, нямаше още седем години. Тя приседна на един стол и го притегли по-близо до себе си. Прегърна го и попита:

— Не знаеш ли, че не е добре да се подслушва?

Той сведе глава към нея и прошепна:

— Зная. Ще кажеш ли на татко?

— Зависи. Ще подслушваш ли друг път?

Луси се надяваше, че се справя добре със ситуацията. Оказало се беше, че е доста по-сложно да бъдеш родител, отколкото си беше представяла.

— Не.

Изражението на лицето му беше нещастно. Луси още веднъж улови брадичката му и повдигна лицето му към себе си — съжалението, което видя изписано там, я удовлетвори напълно.

— Не смятам, че този въпрос трябва повече да се обсъжда. Но, Робърт, това да не се повтаря. Разбра ли?

— Да.

Успокоен, че няма да се изложи на бащиното неодобрение още веднъж този ден, Робърт също я прегърна. Луси инстинктивно обгърна малкото телце, чувствайки особено удовлетворение.

Когато чу вратата да се отваря, Робърт подскочи, сякаш се срамуваше, че някой друг ще стане свидетел на спонтанно изразените му чувства. Обърна се, видя баща си и се вцепени — струваше му се, че баща му е чул всичко, за което са си говорили с новата му майка.

В същото време Луси се извърна, както седеше на стола и сърцето й ускори пулс. На прага стоеше съпругът й, наслаждавайки се на това, което беше видял. После се усмихна и на двамата.

— Къде са Карълайн и Дейвид? — попита той, разполагайки се на стола, на който сядаше винаги.

— Карълайн се преоблича за вечеря, а Дейвид е в стаята си — поясни скорострелно Робърт, думите му излязоха от устата толкова бързо, че Ричард едва разбра какво му се казва.

— Ти приключи ли с вечерята?

— Почти. Мама и аз разговаряхме.

След като брат му не беше в стаята, Робърт не се колебаеше да използва думата мама за новата съпруга на баща си. Няколко часа след пристигането си Луси му беше обърнала много повече внимание, отколкото някога беше правила истинската му майка през всичките години, в които бяха заедно. Луси усети в лицето й да нахлува кръв — гордееше се, че я бяха нарекли така. Тя беше негова майка. Погледна Ричард, усмихна му се и вътрешно си пожела децата никога да не страдат заради нея.

После Карълайн отвори вратата и влезе в стаята. Улови погледа на баща си, затича се към него и се покатери в скута му.

— Ще вечеряш ли с нас? — попита го тя, вдигайки глава нагоре и усмихвайки му се. — Аз не съм много гладна. Пихме чай с…

Също както и братята си, Карълайн не беше много наясно с ролята на Луси в живота си. Макар гувернантката и слугинята, която се грижеше за тях, както и баща й, да им бяха обяснили, че Луси е новата им майка, все още й беше трудно да изрече нужната думичка.

— Наричай я мама — помогна й баща й с усмивка.

Никой не беше видял кога Дейвид е влязъл в стаята. Но затова пък чуха думите му.

— Но тя не ни е майка. Нашата майка умря при пожара. Ти я остави да умре.

Насъбралият се гняв и мъка от смъртта на майка му, таен в сърцето на момчето, избухна. Изцяло във властта на чувствата си, Дейвид се втурна към баща си и започна да го удря с юмруци.

— Остави я да умре.

Изплашена от думите на брат си, Карълайн скочи и се втурна към Луси. Освободен от грижата за Карълайн, Ричард се изправи и посвети цялото си внимание на Дейвид. Надявайки се гневът на по-големия му син скоро да утихне, Ричард прие ударите му. Когато Дейвид се изтощи, той го прегърна и после го вдигна, сякаш беше малко дете. Момчето се разплака. Ричард пребледня. Оставяйки другите си две деца на грижите на Луси, той отнесе момчето в стаята му.

— Какво му стана на Дейвид? Защо удряше татко? — попита Карълайн, в очите й имаше сълзи, а лицето й беше пребледняло. — Татко пак ли ще го накаже?

Робърт, леко треперейки, се приближи към Луси.

— Не, сърце мое. Просто ще се опита да го успокои — увери я Луси.

Тя придърпа децата пред себе си, така че да вижда лицата им — и двамата изглеждаха много нещастни.

— Татко наистина ли е оставил мама да умре? — промърмори много тихо Робърт.

— Не, сигурна съм, че той никога не би направил подобно нещо — побърза да го увери Луси, надявайки се да е права.

— Но ти не беше там — напомни й Робърт.

— Но аз познавам баща ви толкова отдавна, още преди вие да се родите и зная, че той никога не би причинил нещастие някому — каза тя твърдо.

Децата се вторачиха в нея, сякаш можеха да познаят по лицето й дали говори истината. Карълайн въздъхна и се покатери в скута й. Робърт не се отказа да й задава въпроси.

— Защо Дейвид каза тогава, че татко е оставил мама да умре? — попита той, на лицето му се беше изписала упоритост — да открие какво се беше случило.

Отчаяно търсейки начин да ги убеди в невинността на баща им, Луси за миг се замисли и пое дъх. Най-накрая каза:

— Спомняш ли си как се борихте с Дейвид този следобед?

Макар да не се беше случило толкова отдавна, Робърт се замисли. После кимна.

— И ти каза, че го мразиш? Наистина ли го мразиш?

— Не — изрече го толкова тихо, че Луси се поколеба дали изобщо беше казал нещо.

— Тогава защо го каза? — попита го тя.

Карълайн гледаше ту единия, ту другия с широко отворени очи, без да каже и дума.

— Защото му се разсърдих. Аз изобщо не съм глупак!

Гневът, който го бе накарал да се бие, сякаш отново се връщаше. Лицето му се сгърчи в гримаса.

— Аз казах на татко как го нарича Дейвид — реши да се включи в разговора им Карълайн, поласкана, че думите й се бяха потвърдили.

— Да, ти го каза, сърце мое — Луси я поглади по главата.

Още веднъж й се прииска да беше имала по-голям опит с деца. Тя се усмихна на Робърт.

— Мразиш ли го наистина?

— Не.

Робърт вдигна очи. Той се беше съсредоточил във върха на обувката си, с която описваше кръгове по пода. Сега се вторачи в лицето на Луси, опитвайки се да проумее какво се опитва да му каже тя. Луси обгърна раменете им.

— Дейвид просто беше ядосан — промълви тя тихо.

— Защо? — попита Карълайн.

— Той е обичал майка ви много и сега тя му липсва — поясни Луси тихо, надявайки се и този път да е права.

— О!

За няколко секунди единственият звук, който се чуваше, беше от дишането на тримата. После Робърт попита:

— Но защо Дейвид е ядосан на татко?

Преди Луси изобщо да има време да помисли, Ричард влезе отново в учебната зала.

— Татко — извикаха децата и се вкопчиха в краката му така, че той не можеше и да помръдне.

Ричард се наведе към тях и ги прегърна, опитвайки се сякаш да им прелее от собствената си сила. След минута Робърт се отдръпна.

— Как е Дейвид? — попита той, на лицето му се беше изписало притеснението на детското му сърчице.

— Ще се оправи. Ще ви моля вас двамата през следващите дни да бъдете особено внимателни към него.

Изглежда тези думи не бяха достатъчни — Ричард видя как Робърт беше присвил устни.

— Зная, че няма да ти е лесно — той те обиди. Моля те, поне опитай.

— Ще опитам, татко — обеща Карълайн.

Тя обви ръце около шията на баща си и го целуна. След това широко се прозя. Луси едва прикри нервния си смях. После всички се вторачиха в Робърт.

— И аз ще се опитам — обеща той.

И също като сестра си прегърна баща си.

— Добре. Гордея се с вас. Сега казвате лека нощ на Луси, привършвате с вечерята си и веднага в леглото. Денят беше пълен със събития.

Ричард прегърна отново едно по едно децата си и се изправи. Поведе ги към мястото, където седеше Луси. Те й казаха лека нощ и седнаха около масата, близо до тях се разположи и слугинята. Ричард подаде ръка на жена си и я изведе от стаята.

Когато останаха сами, той тежко въздъхна. После прегърна през рамо Луси и двамата се заизкачваха по стълбата.

— Не бях запланувал чак толкова драматични събития през първия ден на пребиваването ти при нас — каза той, опитвайки се да звучи весело.

От мига, в който момчетата започнаха да се бият, той се страхуваше да я погледне в лицето. Мислеше си, че тя вероятно е започнала да се съмнява в мъдростта на решението си да се омъжи; а последната сцена сигурно беше наляла още масло в огъня.

— Ричард, макар за дълги години да не бях част от обществото, не съм расла и в саксия. Най-добрата ми приятелка Арабела, за която ще се жени Едуард, има няколко по-малки братя и сестри и още толкова братовчеди и братовчедки, които редовно посещава. Свикнала съм с детските сръдни и караници, които избухват в миг, а на следващия сякаш нищо не е имало — усмихна се тя.

Прииска й се да беше във властта й да изглади появилите се бръчици по лицето му.

— Мисля си, обаче, че не си си представяла, че ще чуеш как мъжът ти е оставил първата си съпруга да умре — той се засмя горчиво. После, изпреварвайки вероятния й отговор, продължи. — Мога всичко да ти обясня.

— Няма нужда да го правиш — възпря го тя бързо.

— Но аз искам — настоя Ричард и отново тежко въздъхна.

Отвори вратата към покоите й и я въведе вътре. Луси улови погледа на слугинята си и й даде мълчалива заповед да ги остави сами. Ричард сякаш изобщо не забеляза чуждото присъствие, заведе я до канапето, после се отпусна до нея. Облегна се, отпусна главата си назад и затвори очи.

— Господи! Иска ми се да бях по-бърз онази нощ…

— Сигурна съм, че си направил всичко, което е по силите ти — прошепна тя успокоително.

Заради болката, която усети у него, й се прииска да можеше наистина да го утеши. Ричард горчиво се засмя.

— Което е по силите ми? Бих искал да бъда толкова сигурен, колкото си ти.

Той изправи гръб и се протегна. След това, неспособен повече да седи на едно място, стана и започна да се разхожда из стаята.

Луси, чието лице беше пребледняло, го следваше с поглед и мълчаливо очакваше разказа му. Много добре помнеше как самата тя, опитвайки се да задържи огорченията и притесненията вътре в себе си, беше изпаднала в депресия и едва когато Едуард я беше принудил да му се изповяда, почувства облекчение. Усещаше, че чувството му за вина, че е оставил жена си да умре през онази нощ, имаше нещо общо с караницата им сутринта. Само ако можеше да й се довери, може би тя щеше да бъде в състояние да му помогне да забрави. Предпочете обаче, вместо да му каже нещо, да му се усмихне окуражително.

— Исках да ги отведа, нея и децата, но тя не искаше и да чуе за това — каза той тихо, правейки пауза само за миг, колкото да се облегне на полицата на камината.

— Да ги отведеш? Какво имаш предвид? В Лондон ли?

Ричард отново се приближи до нея и седна на канапето. Улови ръката й и я задържа в своята, втренчи се в тях — сякаш беше удивен от контраста между тях. С цялото търпение, на което се беше научила през последните осем години, Луси стоеше тихо, изчаквайки отговора му. Най-накрая той вдигна глава и я погледна.

— Дейвид беше прав. Аз съм виновен за смъртта й.

— Не вярвам в това.

— А би трябвало.

— Ти ли подпали къщата?

— Не!

— Тогава как можеш да кажеш, че си виновен! — изуми се Луси.

В същото време протегна ръка, за да оправи немирната къдрица, паднала над челото му. Той я улови и поднесе към устните си. Луси едва сдържа дъха си — отново я обхванаха чувствата от предишната нощ.

— Благодаря ти за вярата ти в мен — изрече тихо Ричард, гледайки я в очите.

Сега тя беше още по-красива, отколкото беше като момиче. Тогава беше използвала красотата си като щит, който да я предпазва от лошите моменти в живота. А сега в нея се усещаше дълбочина, която много му се искаше да изследва.

— Бих искал да се окажа достоен за тази вяра.

Той притвори очи и си припомни чувствата, които го бяха вълнували в нощта на очакването на Луси, нощта, когато за щастие бе започнал отново да се надява и да мечтае. Отново улови ръката й и я задържа като талисман, който да го пази от лошите мисли.

— О, Ричард — каза меко Луси, опитвайки се с другата си ръка да погали лицето му.

Особеното чувство, което я беше завладяло преди малко, стана още по-силно, накара я да закопнее за прегръдката му, за още целувки. Успя някак да запази спокойствие, само ръцете й се докосваха до неговите.

Мълчанието й беше този подтик, от който той се нуждаеше. Почувства се, сякаш се намира на изповед, и започна да разказва. Луси си наложи да сдържи естественото си желание да му зададе няколко въпроса, не й се искаше разказът му изведнъж да секне.

Ричард й обясни, че преди пожара той и жена му както обикновено са се карали, караници, които се случвали все по-често след раждането на Карълайн. След като се разделил с нея, той отишъл в кабинета си и започнал да пие. Тази вечер обаче изпил само няколко чаши, не като друг път след караница с нея. После пожелал да види децата си и се отправил към стаите им. Постоял до леглото на Карълайн и наблюдавал как завивката равномерно се издига и спуска в ритъма на дишането й. После влязъл и в спалнята на момчетата. Отново постоял до леглото им и ги наблюдавал. Почувствал се по-добре и си излязъл.

Докато слизал по стълбата на път за спалнята си, видял дим и изведнъж пред очите му върху стълбищната площадка паднала завеса, обхваната от огън. Извърнал се и хукнал към стаите на децата. След това не бил много сигурен какво точно се е случило. После слугите му казали, че дръпнал всички възможни звънци, събудил децата и се успокоил едва, когато се уверил, че и децата, и всички слуги, живеещи на най-горния етаж тичат надолу към изхода. Едва излезли навън и сградата, обхваната от пламъци, рухнала. Ричард се уверил, че децата са в безопасност, заповядал да се направи проверка на присъстващите и започнал да се мята от групичка на групичка, търсейки жена си. Когато най-сетне разбрал, че никъде я няма, се втурнал към горящите развалини, но слугите го спрели, макар и доста трудно. Благодарение на ранното предупреждение само двама души не успели да напуснат сградата — жена му и слугинята й. На сутринта след пожара една от слугините от кухнята си спомнила, че същата вечер жена му е поискала тисан — лекарство, с чиято помощ можеше да спи непробудно осем-десет часа.

— Ако бях в съседната стая, щях да мога да я изнеса — каза с горчивина Ричард. По време на разказа беше станал и се беше подпрял отново на полицата на камината, загледан в огъня.

— Сигурно си щял. Но какво щеше да се случи с децата и слугите? — попита го Луси, а в същото време мислеше каква ли болка и вина го измъчваха в момента.

Той изненадано я погледна — изглежда, че никога не си беше задавал този въпрос.

— Щяха ли те да успеят да избягат, ако ти не ги беше събудил? — продължи тя.

— Не зная.

— Каза, че главното стълбище е било в пламъци. Щяха ли да се сетят сами да използват задното? — попита го тя, единствената й цел бе да го утеши.

— Слугите може би, но…

— Припомни си живота на колко хора си спасил, а не тези, които са загинали. Справил си се по най-добрия начин, Ричард — повтори тя, като в същото време се приближаваше до него. — Както ми беше казал веднъж, това е единственото, на което може да се надява човек — че ще се справи по най-добрия възможен начин.

Той протегна ръце и я прегърна, усещайки топлината на тялото й.

— Как успя да помъдрееш толкова? — попита я през смях.

После тялото му като че се вцепени и гласът му отново се изпълни с печал.

— Дейвид няма да го разбере.

— Не и сега. Може би като стане по-голям — успокои го тя и протегна ръка да погали челото му точно където се беше образувала дълбока бръчка.

— Ние и най-вече ти ще преживеем доста трудни времена, докато го разбере. Той не приема нашата женитба — изрече мрачно Ричард.

Притегли Луси по-близо до себе си, топлината и близостта на тялото й го караха да се вълнува. Пое си дълбоко въздух, вдъхвайки аромата, който се носеше от нея.

— Лесно е да разбереш нещо, ако вникнеш в причините. Разбира се, той се чувства предаден от мен. Аз съм жив, а майка му е мъртва. Но той ще се справи. Ще видиш.

Тя се наклони назад, така че да може да погледне лицето му. И това, което видя изписано там, като че я накара да забрави да диша.

Ричард приближи глава към нейната бавно — искаше сякаш да й даде възможност да се отдръпне, ако иска. Напротив, тя също започна да се приближава към него. И изведнъж устните му докоснаха нейните. Отначало той просто си мечтаеше за една лека целувка, после, когато устните й отвърнаха на целувката му, прегръдката му стана още по-страстна. Разтвори устните й и прокара език между тях. Леките целувки, които Луси бе разменяла с бившия си годеник, не я бяха подготвили за такъв изблик на страст. Но вместо да се дърпа назад, тя обви още по-здраво ръце около шията на мъжа си, разтвори устни и пропусна езика му вътре. Ричард не чака втора покана.

Ръцете му я притеглиха още по-близо до него и тя усети натиска на тялото му през леката преграда, която представляваха дрехите им. Отново я целуна; а ръцете му обходиха гърба й и запалиха нов огън в нея. После лекичко я отблъсна и тя беше готова да протестира. Той се наведе и я целуна по шията, точно до ухото й. Устните му бяха горещи и я накараха отново да се почувства като обхваната от огън. Луси чувстваше сърцето си да бие толкова силно и сякаш всеки момент щеше да разкъса телесната й обвивка.

Ричард започна да целува ухото й. Тя лекичко изписка. След това устните му се спуснаха по-надолу, покривайки с целувки раменете й. Тя се притискаше все по-силно към него. Той за момент се усмихна, после Луси усети езика му върху ключицата си и отново изписка.

Тези нейни писъци сякаш освободиха нещо у Ричард. Той протегна ръце и откопча корсажа, който поддържаше роклята и разголи гърдите й. Твърде отдадена на емоциите, които я бяха обхванали, Луси даже и не посмя да протестира и се остави дрехата й да се свлече на пода. При вида на белотата на гърдите й, поддържани от корсет, той сдържа дъха си. Протегна ръка и леко ги погали, после я пъхна надолу, за да достигне зърната им. Огънят, който усети в себе си, направо зашемети Луси. Опита се да се изплъзне от ръцете му, но Ричард, в чиито очи се четеше пламъкът на страстта, не я пусна. И тя започна да се върти в прегръдките му.

Движенията й сякаш дръпнаха пред него завеса и той излезе от унеса, в който беше изпаднал. Усмихна й се и отпусна обятията си.

— Бързам ли, мъничката ми — попита я той, накланяйки глава да я целуне още веднъж.

Луси бавно си възвръщаше способността да говори.

— Аз не съм дете — изрече тя дрезгаво.

Ричард хвърли бърз поглед на пълните й гърди и после я погледна в очите.

— Ясно си личи — каза с усмивка. Тя се изчерви. — Много си красива.

Сравнявайки се с това, което беше на млади години, тя поклати глава.

— Твърде слаба съм — прошепна тя.

— Не и където трябва. — Той сведе глава и я целуна по гърдите, а тя като че престана да диша. — Плаша ли те? — попита я той, въпреки че не беше много сигурен дали би престанал да я докосва, ако му кажеше да.

— Не — прошепна тя, неспособна да предотврати треперенето си.

Плашеше се от чувствата, които изпитваше, но не искаше той да спира.

— Добре.

Ричард отново я взе в прегръдките си и я притисна до гърдите си. Целуна я и огънят в нея забушува отново. Изправяйки се на пръсти, тя обви ръце около шията му и отвърна на целувката. Той покри с целувки шията и гърдите й, Луси задиша тежко, разтвори уста и очите й заблестяха. Усети копнеж, какъвто по-рано не беше изпитвала. Ръцете й погалиха раменете му, после гърдите му и тя се притисна още по-силно към него. Следвайки неговия пример, издърпа ризата от панталона му и я съблече, така че сега можеше спокойно да докосва тялото му.

Изведнъж и двамата усетиха, че все още седят на канапето и се отделиха един от друг. Ричард осъзна, че то едва ли е най-доброто място да съблазни съпругата си, след като на няколко крачки само от тях има легло. Взе Луси на ръце и я понесе към леглото. Тя се изчерви, когато той свали панталоните и обувките си, но не затвори очи. Но когато съпругът й посегна към връвта на долните си гащи, стисна очи. Извън топлата му прегръдка, тя потрепери. В същия миг осъзна, че макар стаята да се осветяваше само от няколко запалени свещи и огъня в камината, Ричард спокойно можеше да я види в цялата й голота. Обхвана я паника и се опита да се скрие под завивките.

Той легна на леглото и я отви.

— Нямаш нужда от тях — прошепна той. — Аз ще те стопля.

Тя поклати глава и задърпа завивките. Мислейки си, че е просто срамежлива, той сведе глава и я целуна. Тя не се отдръпна, но и не отговори на целувката му. Най-накрая той усети, че тя плаче.

— Какво те притеснява? — попита Ричард, като се опитваше да изтрие сълзите й. — Искаш да спра ли?

Той се отдръпна леко назад, опитвайки се да сдържи страстта си. Тя поклати глава.

— Какво има тогава?

Луси отваря и затваря няколко пъти уста, докато се реши да говори.

— Краката ми — прошепна.

— Болка ли ти причинявам? Защо не ми каза по-рано? — попита я той, отдръпвайки се още повече.

Луси се опитваше да спре да плаче. Откакто се беше оправила след нещастието, беше решила да плаче само когато е сама.

— Не си отивай — примоли се тя, придвижвайки се по-близо до него.

Той се извърна на една страна и отново погледна към нея. Сега, макар устните й да трепереха, тя беше престанала да плаче.

— Не исках да ти причиня болка — промълви той мрачно.

— Ти с нищо не си се провинил.

— Не разбирам тогава.

— Не исках да ги видиш.

Устните й отново силно се разтрепериха. Тя притвори очи, надявайки се по този начин да спре новия изблик на сълзи.

— Какво да видя? — попита той объркан. Тя пое дълбоко дъх и се опита да се овладее.

— Краката ми — прошепна.

— Какво им има на краката ти?

— Толкова са грозни — изплака тя с горчивина.

В мига, в който вече можеше да стои на краката си, тя се беше изправила пред голямото огледало, беше разгледала цялото си тяло и се бе ужасила от дълбоките белези. Камъните, които бяха причинили падането на коня й, се бяха оказали между нея и земята. Острите им ръбове се бяха впили в краката й и причинили дълбоки рани на бедрата и прасците й. Макар по-голямата част от нараняванията да бяха всъщност вътрешни разкъсвания и счупвания по костите й, белезите й бяха останали като спомен от онзи ден.

— Нека да погледна — помоли Ричард.

Тя още веднъж се опита да се скрие под завивките, но той не й позволи да го направи и решително ги отметна. Стана от леглото, взе една свещ и я постави така, че да я осветява по-добре. После застана до нея и внимателно я огледа. Засрамена, Луси му обърна гръб и скри лице във възглавниците. Той я гледа известно време, после обиколи леглото и легна на мястото си.

Тя лежеше неподвижна, очаквайки думите му. А той лежеше до нея безмълвен. Най-накрая Луси не издържа и се извърна към него.

— Грозни са, нали? — каза тя, очаквайки да види как на лицето му се изписва израз на отвращение или съжаление.

— Кое?

— Белезите ми.

— Тези ли? — попита той и се плъзна надолу така, че да може да целуне белезите на прасците й. Тя въздъхна и усети как потръпва от целувките му. Устните му продължиха нагоре и целунаха белега от вътрешната страна на бедрата. Тя изписка, искаше й се да му каже да спре, но връх взе насладата от целувките му. Той вдигна глава и й се усмихна.

— Те са като всички белези, които животът оставя върху нас.

После я погали по току-що целунатото от него място. Луси отново усети как като че тялото й е обхванато от пламъци и потръпна.

— Нито един жив човек не може да ги избегне. Може някой ден да ти покажа и моите.

Ричард приближи лицето си до нейното, в очите му отново бе пламнала страстта. Луси го гледаше и очите й блестяха. После той я целуна и сякаш тази целувка освободи и двамата. Страхът у Луси беше изчезнал. Устните й се разтвориха и тя леко прокара език по неговите устни. Ръцете й го притиснаха в здрава прегръдка и той се почувства изгубен.