Барбара Алистър
Удобно решение (14)

Глава четиринадесета

Докато Луси и децата бяха заети с къщата, Ричард и Едуард проучваха всяка възможна следа, на която се натъкваше Смит. Господин Мередит, отказвайки да бъде държан настрана, разпита внимателно всички свои приятели. Но така и не се доближиха до отговора, който търсеха.

Изминаха няколко дни, без да се получат нови заплашителни писма или да се стигне до някакво разрешение на проблема. Ричард се надяваше, че когато Джоунс се върне в града, ще е открил отговорите поне на някои въпроси. Но след неговото завръщане въпросите само станаха още повече. По време на следващата им среща Смит запита Ричард:

— Познавате ли господин Аштън?

— Да. Защо?

— Продал е имота си малко след пожара у вас — изрече Джоунс неприветливо.

— Той възнамеряваше да заминава за Америка — каза Ричард. — Нямаше семейство, което да го задържа. А и имението си получи в наследство от някакъв далечен чичо. Нямаше някакви особени връзки с хората в околността.

При тези думи Джоунс се намръщи, но не се отказа да съобщи новината на Ричард, колкото и неприятна да беше.

— Какво друго научихте?

Двамата мъже се спогледаха.

— Кажете ми.

— Според вашите слуги съпругата ви си е имала любовник.

Ричард се разсмя.

— Аз можех да ви кажа това.

Мъжете го зяпнаха, шокът от чутото се беше изписал на лицата им.

— Тя ми го съобщи, злорадствайки. Именно заради него не искаше да стои дълго време в Лондон.

— А вас не ви ли засегна това? — попита Смит, потресен до дъното на своята душа, възпитавана според моралните норми на средната класа.

— Разбира се, че се засегнах. Но нищо не можех да направя.

Смит и Джоунс отново се спогледаха и след това загледаха Ричард.

— О, не! Не съм организирал пожара, за да се избавя от съпругата си. Тя пожела да ме напусне. Аз трябваше да й осигуря издръжка, каквато тя поиска, а в замяна на това тя поемаше задължението да не безпокои мен и децата повече. Подходих съвсем сериозно към предложението й. Беше много по-добре, отколкото да продължавам да живея с нея — изрече Ричард с горчивина в гласа.

Смятайки въпроса за изчерпан, Смит и Джоунс си тръгнаха, обещавайки преди това да изпратят съобщение веднага щом научат нещо ново.

 

След като нищо подобно на случилото се с Дейвид не се повтори, а и никакви заплахи повече не им бяха отправяни, Луси си мислеше, че няма за какво повече да се тревожат. И точно тогава ги застигна нещастието.

Както обикновено Луси взе децата със себе си, когато отиде в къщата. Веднага щом видяха какво бяха свършили тапицерите, децата излязоха в градината. Когато стана време да си тръгват, Луси ги повика. Те не се появиха. Тя почака няколко минути и ги повика отново. Отнякъде се показаха Карълайн и Робърт и изтичаха при нея.

— Не можем да намерим Дейвид — съобщи Робърт.

Кръвта на Луси като че се смръзна.

— Къде е лакеят?

Думите с мъка излизаха от устата й.

— Търси го. Ние играехме на криеница — започна обяснението Карълайн. — Аз намерих Робърт, обаче Дейвид е много добър в тази игра.

— Може би мисли, че играта все още не е свършила — предположи Луси и усети като че отново си възвърна способността да диша.

В този миг влезе лакеят, лицето му беше много бледо.

— Е, открихте ли го? — попита тя.

Мъжът поклати глава, останал без дъх от тичане. Луси притвори очи и зашепна молитвени слова.

— Дейвид загубил ли се е? — попита Робърт, гласът му съвсем леко трепереше.

Карълайн сграбчи ръката на Луси, сякаш я достраша, че втората й майка също ще изчезне.

— Не зная.

Луси обгърна раменете и на двете деца и ги поведе към къщата. Като видя Бети, тя изтича към нея.

— Отведи децата вкъщи. После кажи на съпруга ми и на брат ми да дойдат тук веднага.

Изплашена от тона на господарката си, слугинята само кимна.

— Тръгвате с Бети — каза Луси на децата. — Тя ще се погрижи за вас.

— Не искам да си тръгвам без Дейвид — възрази Робърт, тропайки с крак.

Луси едва успя да се овладее.

— Тръгвайте с Бети — повтори твърдо. — Дейвид ще си дойде скоро.

Вътрешно се примоли да се окаже права. Целуна по бузата и прегърна Карълайн и побутна децата към Бети. Не обръщайки внимание на молбите им, тя се извърна към слугите, които се бяха скупчили на стълбите, водещи към кухнята.

— Ще ми трябвате вие, вие и вие — каза тя, посочвайки последователно тези, които й се сториха най-здравите и едновременно с това най-умните. — Претърсете градината, алеите и улиците около къщата. Трябва да е някъде наблизо.

Преди да пристигнат съпругът й и брат й, тя вече знаеше, че слугите никъде не са могли да открият Дейвид. Още щом зърна Ричард, и от очите й потекоха сълзи. Но веднага гневно ги отри и успя да се овладее.

— Изпуснах Дейвид.

И зачака присъдата си.

— Глупости! Той си е направил шега с вас. Докато ние тук говорим, той пие чай с баща ти — каза той тихо и я взе в прегръдките си.

Очите му обаче запазиха разтревожения си израз. Едуард, който беше инструктиран да не сваля очи от слугите, забеляза, че една от слугините силно трепна и на лицето й се изписа страх.

— Дойдохме да те заведем при него. Ще го накажа най-строго, че ви е изплашил така.

Брат й кимна и излезе навън. Почувствала до известна степен облекчение, Луси позволи на Ричард да я отведе до каретата. Веднага щом вратата се затвори обаче той се отказа от маската на спокойствието.

— Как се е прибрал сам вкъщи? — попита Луси, но никой от мъжете не й отговори.

— Видя ли как се измени лицето на една от слугините, като каза, че Дейвид си е вкъщи? — попита Едуард приятеля си. — Направо се издаде.

— Съобщи ли на Смит?

Едуард кимна.

— Смит? Той там ли беше? Защо? Какво е станало? — попита Луси, вглеждайки се изплашена последователно ту в единия, ту в другия.

Те свиха безпомощно рамене. После съпругът й се изкашля.

— Дейвид не е вкъщи — съобщи той, като изричаше с мъка всяка дума.

— Какво?

Толкова дълго се беше пазила, за да не допусне да я обземе паника, но сега й се предаде напълно. Лицето и пребледня.

— Защо излъга?

Очите й се разшириха от ужас.

— Те са го хванали — прошепна тя.

— Те ли? Кой? Ти видя ли кой го отведе? — попита Ричард, сграбчвайки я с две ръце за рамото с такава сила, че щеше да го счупи.

— Онези, които ни заплашиха. Искали са Дейвид не бижутата ми. Дейвид — изплака тя името на детето.

— Някой видял ли е нещо? — попита я брат й — Къде е бил лакеят?

— Това е въпросът, за чийто отговор ще настоявам веднага щом пристигнем — каза Ричард.

Тонът му беше толкова заплашителен и Луси въздъхна с облекчение, че не беше разговарял с нея по този начин.

— Какво ли ще правят с него?

Двамата мъже се спогледаха. Никой от тях не се нае да изрече на глас безбройните възможности.

— Той е само едно малко момче — изхлипа Луси.

— Стегни се, Луси — обади се брат й, поглеждайки през прозореца. — Никой в града не бива да разбере, че Дейвид е изчезнал. Ако разколебаем заговорниците по този начин, още по-добре.

Той й кимна усмихнат, след като тя изтри сълзите си с подадената от съпруга й кърпичка.

— Усмихни се.

Макар едва да сдържаше сълзите си, Луси изпълни съвета на брата си и опирайки се на ръката на съпруга си, влезе в къщата. Когато вратата се затвори след тях, тя престана да се сдържа.

— Дейвид… — изплака.

Ричард я прегърна и те останаха за миг така, после я предаде в ръцете на брат й.

— Заведи я при баща ви — каза той. — Смятам да говоря с онзи лакей.

Той се извърна към Джарвис, който стоеше наблизо.

— Доведете го при нас. Ще бъдем в кабинета. А той би трябвало сега да е в кухнята.

Джарвис кимна — беше дълбоко разтърсен от случилото се.

Докато чакаха, лицата на Ричард и Едуард бяха придобили строго изражение. Затова, когато Джарвис въведе лакея в кабинета, още щом го изгледаха и той взе да трепери. Преди да успеят да изрекат и дума, младият мъж започна да говори, заеквайки.

— Нямам нищо общо с това. Не съм виновен. Аз… ние бяхме застанали на сянка в градината…

— Ние ли? С кого? — попита Едуард.

— Дейзи, слугинята от съседната къща. Но преди това аз се уверих, че няма друг наоколо. Както винаги.

Мъжът се беше разтреперил още повече.

— Винаги ли? — запита Ричард и в тона му се четеше заплаха. — Това и по-рано ли се е случвало.

— О, не, господарят Дейвид не е изчезвал така. Аз съм се виждал с момичето и друг път. Срещахме се тайно всеки път щом тя можеше да излезе — призна мъжът.

Знаеше, че е загубен. Но се страхуваше да не го изпратят в затвора.

— По едно и също време ли? — попита Едуард.

— Щом можеше да излезе.

Мъжът сведе глава.

— Не мислех, че ще се случи нещо лошо с децата. Те просто си играеха.

Произношението, което той се беше постарал да придобие след идването си в Лондон, сега, в мига на голямата уплаха, отстъпи на обичайния му твърд акцент.

— А как се запозна с тази слугиня? — попита Ричард.

— Дойде веднъж да се види с една своя приятелка и аз се случих там.

Той отри чело с кърпата си. Започвайки да осъзнава какво всъщност се е случило, беше започнал да се поти.

— Не бих позволил нищо лошо да се случи на господаря Дейвид — избъбри той, вглеждайки се в очите на Ричард. — Никога не бих.

Ричард се извърна с гръб към него, опитвайки се да сдържи гнева си и да не удари мъжа в лицето.

— Ако беше си вършил добре работата… — изрече Ричард през зъби. — Защо мислиш ти наредихме винаги да бъдеш с децата?

И удари с юмрук по масата. Лакеят подскочи и погледна Едуард, после за всеки случай отстъпи няколко крачки.

— Кажи ни името на слугинята, която те запозна с момичето, с което си се срещал. После си отивай в стаята и стой там, докато те повикаме отново.

Лакеят кимна.

— И не казвай за това, което говорихме тук, на никого, разбра ли? — нареди Едуард.

Лакеят отново кимна. Повтори шепнешком думите на Едуард и излезе.

— Измъкна се оттук с подвита опашка — обади се Ричард вече с овладян глас.

— Трябва да признаеш, че успя да го изплашиш. Щом изплаши и мен — каза приятелят му. — Какво да правя с имената?

— Смит ще се свърже с нас до около час. Ще му ги кажем.

— Сигурен ли си, че би трябвало да изчакаме?

— Какво друго ни остава? Виждаш ли ме да разпитвам слугинята, без да проваля всичко?

— Не, но Луси би могла.

— Луси!

Ричард го погледна с изненада. После на бегом премина коридора и се втурна в приемната.

— Луси!

Сякаш пеперуда, привлечена от пламък, тя също се втурна към него и попадна в прегръдките му.

— Толкова съжалявам — изплака.

Ръцете му я обгърнаха и той я притисна към себе си, сякаш се страхуваше да не изчезне и тя.

— Не е твоя вината — прошепна той, разбирайки, че тя все още се чувства виновна.

И той беше започнал да се обвинява. Известно време останаха така и тя плачеше в прегръдките му. След като се поуспокои, той я поведе към канапето и седна при нея.

— Какво узнахте? — попита господин Мередит. — Лицето му беше пребледняло, но гласът му беше останал твърд.

— Не много. Може би повече ще ни каже една от слугините. Смит ще я разпита след малко — отговори Ричард с не толкова твърд глас като на стария мъж.

Луси си пое дълбоко дъх в опит да се овладее.

— Той защо беше тук? Да не е научил нещо?

— За щастие, той беше тук, когато пристигна Бети. Беше дошъл да ми каже, че са направили всичко възможно и още, че няма изгледи за предстояща опасност — каза Ричард с горчивина.

— Какво?

Луси и баща й го изгледаха поразени.

— Трябва да предприемем нещо. Още сега! — извика тя гневно. — Трябва да се върнем и да говорим със слугинята. Не вярвам на тези мъже. Ако открият пак толкова малко, колкото последния път, може никога да не намерим Дейвид.

Макар да беше започнала ядно, при последните думи вече плачеше.

— Той е само едно малко момче…

Ричард я взе в прегръдките си, искайки също да може да се разплаче.

Влезе Джарвис, лицето му беше бледо и смутено.

— Господин Смит иска да ви види, господин Блаунт. В кабинета е с господаря Едуард.

— Идвам с теб — стана Луси, успяла отново да се овладее.

— Помоли ги да дойдат тук — нареди Ричард.

Ръцете му трепереха. Смит явно има новини, помисли си той.

Нито Едуард, нито Смит бяха с радостно изражение на лицата си, когато влязоха в приемната.

— Е? — обади се Ричард.

Смит се поклони на Луси. После подръпна връхната си дреха.

— Говорете.

— Господин Едуард Мередит се оказа прав. Слугинята се оказа, че знае повече, отколкото ви е казала. Бях й представен като вашия иконом. Надявам се нямате нищо против, че узурпирах тази длъжност, господин Блаунт.

Ричард поклати глава.

— Отначало доста я наплаших. След това говорих с нея насаме. Съобщи ми името на мъжа и на кръчмата, където обикновено ходи. Според нея той е същият, който е отвлякъл момчето. И на кръстовището го е чакала карета.

— Дейвид добре ли е?

— Къде са го отвели?

— Какво ще правим сега?

— Смятате ли, че ви е казала истината?

Отвсякъде го засипваха въпроси. Той покри ушите си с ръце, щом шумът стана невъобразим. Лека-полека останалите се отказаха да го атакуват и се смълчаха.

— Изпратих Джоунс да открие мъжа, който слугинята смята, че е замесен — обяви Смит сред настъпилата тишина.

— Тръгвам натам — каза Ричард, настроен като за битка.

— И аз също — скочи Едуард.

— Не господа, няма да тръгнете. Само ще подплашите този мъж. Само да се покажете, и всички ще разберат, че сте разгадали играта им. И ще са изчезнали, преди още да сте успели да се ориентирате.

— Те ли? — попита господин Мередит. — Колко имате предвид?

— Не мога да кажа със сигурност. В каретата трябва да е имало някой. А ако се вярва на слугинята, мъжът, който е отвлякъл Дейвид, не може да е измислил плана за това. Тя мисли, че момчето е тръгнало само. Заплахата, че ще се наложи насила да го водят, е свършила своето.

— Какво ще правим сега? Не можем просто да седим тук и да чакаме — въздъхна Ричард, загледан в мъжа, който се предполагаше, че би могъл да предотврати нещо подобно на случилото се.

— Опасявам се, че точно това трябва да направите. Те могат да се свържат с вас — каза Смит.

Той загледа работодателя си, но не посмя да отправи поглед и към Луси.

— Защо? — попита тя.

Смит отново не пожела нито да я погледне, нито да отговори на въпроса й. Тя трескаво местеше погледа си от Ричард на Едуард, после погледна баща си и накрая пак Смит.

— Защо? — изплака.

— Кажи й, Ричард — каза тихо брат й.

Съпругът й я отведе да седне на канапето и приседна до нея. После сплете пръсти с нейните.

— Смит смята, че те са го отвлекли заради откуп.

— Откуп? Пари ли? — попита тя и очите й се разшириха от ужас. — За пари?

Нито един от мъжете не посмя да я погледне.

— И после ще го пуснат да си иде, нали? — поиска да узнае тя.

Най-накрая се обади баща й.

— Надяваме се — изрече той тихо, но тонът на гласа му говореше друго.

— Надявате се? Само се надявате ли? Трябва да го намерим! — извика тя като обезумяла. — Какво друго ни остава?

— Да чакаме.

Тези думи като че я усмириха за миг. Тя погледна Смит, прииска й се той да беше изброил повече възможности. Но той не й каза нищо повече. После се извърна към Ричард.

— Бих искал да говоря с лакея.

— В стаята си е — каза Едуард. — Да изпратя ли някого да го доведе?

— Не, предпочитам да поговоря с него в стаята му. Не искам да ни виждат много хора. Може ли някой да ми покаже пътя?

След оттеглянето на Смит се възцари тишина. Тишина, от която ги болеше. Искаше им се да могат да кажат нещо, но не знаеха какво. Луси беше уловила Ричард за ръка, сякаш се боеше, че ще изгуби връзка с реалността. Щом като след известно време вратата се отвори, те всички скочиха.

— Е? — поиска да узнае Ричард, като видя, че е влязъл Смит.

Господин Мередит придвижи инвалидната си количка, така че да вижда лицето му. Луси стисна здраво ръката на съпруга си.

— Не знае нищо — отвърна спокойно Смит. — Просто е бил играчка в ръцете им.

Надеждата им се пръсна.

— Трябва да говоря с партньора си — информира той Ричард. — Ако ви трябвам, знаете къде да изпратите съобщение.

Докато се оттегляше, те машинално го проследиха с погледи — с всяка своя стъпка той сякаш им казваше, че повече нищо не биха могли да направят. Луси притвори очи, седна на канапето и се облегна, а по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

Когато тишината стана непоносима, Едуард стана.

— Ще изпратя на Арабела съобщение, че не ще мога да я придружа довечера — каза той и въздъхна.

— Не променяй плановете си — обади се Ричард с такъв тон, сякаш беше на края на силите си.

— Разбира се, че няма да отиде — каза твърдо господин Мередит. — Ако този мъж открие нещо, ще имаш нужда от помощ.

Едуард кимна. Лека усмивка като че докосна за миг устните на Луси, докато гледаше как брат й излиза от стаята.

Изведнъж на Ричард хрумна нещо и той го последва.

— Не й казвай нищо за изчезването на Дейвид, Едуард.

— Защо? Тя скоро ще му стане леля.

— Все още не знаем кой е замесен, а ако някой от слугите от градската ми къща дочуе, че Дейвид наистина е изчезнал, може да се опита да предупреди заговорниците, че вече се досещаме какво се е случило.

Едуард кимна.

— Когато разбере, че съм го скрил от нея, ти ще се разправяш с нея.

Малко горчивата ирония в думите на Едуард накараха Ричард лекичко да се усмихне.

— Вече си под чехъл, така ли, приятелю?

Едуард сви рамене и се запъти към библиотеката. На връщане, преди да успее да влезе в приемната, го изпревари Джарвис.

— Ще позволи ли госпожа Блаунт да сервирам чая?

Ричард се смая. Беше му се сторило, че са загубили Дейвид преди доста часове, а се оказа, че е още следобед. Той кимна на лакея.

Появата на Джарвис и въпросът му като че изведоха Луси от отчаянието, което я беше налегнало. Внезапно тя се изправи.

— Робърт и Карълайн — възкликна. — Отивам при тях.

При други обстоятелства Ричард би я подкрепил, но той много добре познаваше децата си.

— Нареди някой да отиде и да провери как са. Не ги безпокой без причина.

— Без причина ли? Някой държи Дейвид в плен. Те могат да са следващите — кресна тя.

— Не, и ако си стоят в учебната зала. Нареди на Бети периодично да ги проверява. Ще отидем по-късно заедно да ги видим.

— Ами ако започнат да питат къде е Дейвид?

— Накарай Бети да им каже, че е наказан да не излиза от стаята си, задето се скри така.

Господин Мередит, който внимателно ги слушаше, преглътна коментарите си, които се канеше да направи, и кимна. След като и баща й застана на страната на съпруга й, Луси се предаде и се съгласи с тях.

След като чаят беше внесен, Луси наля на всеки по чаша и накара лакея да им поднесе сандвичи. Ричард поклати глава, стомахът му беше прекалено свит, за да поеме каквато и да била храна. Едуард, напротив, взе няколко и после се загледа в тях. Господин Мередит изпи чая си и помоли за още. Луси му наля щастлива, че поне с нещо е полезна.

Часовете на следобеда бавно се изнизваха. Винаги щом чуеха стъпки пред вратата на приемната, те като че замръзваха на местата си. Щом като стъпките се отдалечаха, се отпускаха. Въпреки че Ричард се опита неведнъж и под най-различни предлози да накара Луси да се качи в стаята си, за да си почине, тя винаги отказваше.

Най-накрая едновременно влязоха няколко лакеи, сред тях и Джарвис. Именно той каза:

— Това пристигна току-що за вас, господин Блаунт.

И му подаде писмо. Останалите затаиха дъх, докато го разпечатваше. Очите му пробягаха по съдържанието веднъж, после той вдигна глава.

— Смит се оказа прав.

— Какво пише? — попита Луси, сграбчвайки го за ръката.

Тя трепереше.

— Искат откуп?

— Колко? — поиска да узнае господин Мередит. — Имам известно количество в касата си.

— Съмнявам се, че ще имате толкова в наличност — отговори зет му, загледан в писмото. — Искат десет хиляди лири до утре вечерта.

— Какво?!

Старият човек остана твърде шокиран от сумата.

Едуард стисна толкова силно облегалката на инвалидната количка, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Ще можеш ли да ги осигуриш? — попита той. — Ще ти помогна, ако трябва.

— И аз — обади се господин Мередит.

— Разполагам с много повече капитал в ценни книжа — увери ги Ричард. — Но ще се наложи да продавам. Дано да успея навреме.

— Ами Дейвид? Пишат ли нещо за Дейвид? — започна да пита Луси като обезумяла, без да обръща внимание на разговора за парите.

Ричард отново се загледа в писмото.

— Ако доставя парите, където ми нареждат, ще бъде свободен.

— Тогава трябва да направим каквото казват — каза тя със заповеднически тон.

В същото време забеляза споглеждането между тримата мъже.

— Какво? Какво лошо има?

Те се опитаха да я успокоят, но тя не отклони вниманието си от въпроса, който я безпокоеше.

— Защо ме гледате така? — обърна се тя към баща си.

Той взе ръцете й в своите, тревогата беше набраздила още повече и без това набръчканото му лице.

— Луси, бъди смела! Трябва да вярваме, че те ще постъпят така, както са написали в писмото.

Тя се вгледа по-внимателно в очите му.

— Но вие не вярвате, че те ще удържат на думата си — едва сега схвана тя от какво се опасяваха.

Мъжете поклатиха глави. Луси издърпа ръцете си от бащините и се отпусна на съседния стол, плачейки.

— Той е само едно малко момче — прошепна тя.

Не след дълго господин Мередит и Ричард подготвиха съответните писма и повикаха Джарвис.

— Кажете на господин Лидсуърт, че въпросът е спешен. И че трябва незабавно да се видя с него — нареди Ричард и подаде писмото си на лакея.

Бащата на Луси използва почти същите думи, когато изпращаше Джарвис да отнесе писмото до неговия агент.

 

До вечерта плановете им се избистриха.

— Ще се заема с това колкото се може по-рано утре сутринта — обеща господин Лидсуърт, потрепервайки само при мисълта пред какъв ужас се беше изправил неговият клиент и каква загуба би могъл да претърпи.

Заедно с агента на господин Мередит си поделиха имената на евентуалните купувачи.

— Ако не успеете да се справите, съобщете ми за това до обяд — каза Ричард. — Ще ми е необходимо време да уредя паричен заем.

— Не мисля, че ще се стигне до това, господин Блаунт — каза Лидсуърт, но ужасът от това какво би могло да се случи, ясно се четеше на лицето му.

— Ще направя всичко възможно, за да върна сина си — каза Ричард, надявайки се похитителите наистина да искат само парите и нищо повече.

Едуард кимна.

След като агентите излязоха, всички се отправиха към покоите си. Луси се беше оттеглила час преди това, накуцвайки повече от всякога — беше съсипана от изтощение. Докато лежеше в леглото, пред очите й се занизаха случки с Дейвид. И тя отново започна да се измъчва от чувството за вина. Защо не беше отишла в градината по-рано? Защо не беше проявила повече грижи към децата?

Вратата се отвори. Ричард се приближи до леглото и легна до нея. Виждайки, че е будна, той каза:

— Не исках да бъда сам.

След това сякаш повече не можеше да сдържа мъката си, протегна ръце към нея.

— Прегърни ме. Моля те, прегърни ме — примоли се той.

Тя разтвори ръце и докато го прегръщаше, усети сълзи да парват бузите й. Дали бяха от него или от нея? За известно време те просто лежаха прегърнати и мълчаха. След това, сякаш за да се убеди, че независимо от случилото се, той беше жив, Ричард започна да я люби някак неистово и отчаяно — като че нямаше да дочака утрото.

Сънят им след това беше неспокоен. На зазоряване едновременно отвориха очи, станаха и се приближиха до прозореца, загледани в нахлуващата светлина отвън.

— Къде ли е той? — запита на глас Луси и в същия миг посегна с ръка към устните си, за да потисне риданията си.

Когато не след дълго на вратата се почука, те вече бяха облечени.

— Влезте — обади се Луси, очаквайки със страх посетителя.

— Съобщение за господин Блаунт — каза сънливият лакей, който в бързината си беше закопчал копчетата накриво.

Щом видя, че господарите са напълно облечени, очите му се разшириха от изненада.

Луси притвори очи, молейки се, докато Ричард разпечатваше писмото.

— Е? — попита тя нетърпеливо, недочакала да прочете съдържанието му.

— Смит моли да не напускам къщата, преди да дойде.

Ричард четеше отново и отново писмото, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Луси въздъхна.

— Сигурно има новини.

— Ами ако нищо повече не е научил?

— Ще платим откупа.

И се надявам, че те ще спазят уговорката, помисли си той.

— Да можехме да направим нещо — изплака Луси, стискайки носната си кърпа.

Чувството на безсилие, което я беше обхванало, ясно се четеше и по лицата на баща й и брат й, когато се появиха на закуска. И нито един от тях като че не беше гладен. Мъжете изпиха неизброимо количество чаши кафе, а Луси си отчупи само крайче кифла и пи шоколад.

Когато се появи Смит, те се бяха разположили в приемната. Леко изненадан да ги открие всички в същия състав толкова рано сутринта, той застина на прага.

— Влизайте, влизайте и казвайте какво ново — обади се господин Мередит с малко дрезгав глас, около очите му имаше тъмни сенки от недостатъчния сън.

Смит погледна към Ричард, който му кимна.

— Мисля, че открихме къде го държат — съобщи той със спокоен тон.

— Къде? — попитаха четиримата в един глас.

— В един обор недалеч от града.

— По пътя за Тънбридж Уелс ли? — попита Ричард, припомняйки си писмото, което му бяха изпратили похитителите.

Смит смръщи вежди.

— По пътя за Мейдстоун.

— Опит да ни отдалечат, така ли? — изказа предположението си на глас Едуард. — С добър кон няма да е трудно да стигнеш за кратко от едното до другото място.

— Може би възнамеряват да се срещнат на друго място по-късно — изказа предположенията си и Смит. — Джоунс е там в случай, че решат да преместят сина ви.

Луси тежко въздъхна.

— Не мисля, че ще предприемат нещо, преди да настъпи нощта.

— А аз се предполага, че ще отида да платя откупа и ще остана да получа инструкции къде да открия сина си малко преди залез — каза Ричард и присви устни. — Не можем ли да ги хванем? — попита той.

На лицето на Смит се изписа неувереност.

— Не съм много сигурен колко хора има вътре.

— Свържете се с партньора си. Аз се налага да остана тук, докато разбера какво е направил Лидсуърт с продажбите.

— Възнамерявате ли да платите откупа? — попита Смит.

— Не, и ако успея да си върна сина по някакъв начин. Но трябва да съм готов с парите.

Тонът на Ричард накара Луси да усети как я полазват тръпки.

— Разбирате ли, че не можем да предвидим какво ще направят? — попита Смит, опитвайки се да разбере дали мъжът, който го беше наел, осъзнава всички рискове.

— Разбирам.

Едуард и Мередит кимнаха. Луси закри с ръце устата си, опитвайки се да потисне риданията си.

— Онези мъже, които бяхте наел по-рано, все още ли са ви подръка?

— Присъствието на прекалено много хора може да се окаже грешка. Пътят в онази посока е много оживен. Възнамерявам да наема покрита каруца за превоз на фермерска продукция — каза Смит с усмивка, но очите му запазиха строгото си изражение.

Двамата по-млади мъже се спогледаха и след това Ричард кимна.

— Поискайте от слугите някои дрехи — предложи Едуард. — Аз ще отида да видя какво е положението с пушките.

Доволен сякаш от суматохата, която беше предизвикал, Смит напусна къщата с обещание да се върне след час.

Веднага щом той излезе, Луси се извърна към съпруга си.

— Идвам с вас — обяви тя твърдо. — И не се опитвай да ме убеждаваш в противното.

След час, когато се готвеха да тръгнат, Ричард направи последен опит да я накара да остане. Облечени в дрехите, които слугите им бяха дали, те напуснаха къщата през входа за прислугата и се втурнаха към закритата карета, която ги очакваше. Господин Мередит и господин Лидсуърт, които се бяха задължили да занесат откупа, ако самите те не се върнат навреме, ги наблюдаваха.

— Господ да ви помага! — прошепна господин Мередит.