Барбара Алистър
Удобно решение (11)

Глава единадесета

Луси вдигна глава, когато Ричард влезе в приемната. По усмивката й не можеше да се разбере какви чувства я вълнуват. Нямаше и смисъл да му показва колко е ядосана. Беше прекарала повечето време, след като изпи чая си, да си напомня, че не беше му обещавала нищо друго, освен да споделя с него къщата му, децата му и леглото му. Само защото тя повече не намираше за задоволително тяхното някога удобно решение, той не беше длъжен да споделя нейните възгледи.

— Къде е Едуард? — попита Ричард, оглеждайки се, очаквайки сякаш приятелят му непременно да е някъде в стаята.

— С Арабела. Като прикачен с карфица към нея е — каза господин Мередит. — Или поне така ще бъде, докато семейството й не се умори от постоянното му присъствие.

Той се усмихна и продължи:

— Спомням си какво беше, когато аз ухажвах майка ти, Луси. Не ми се искаше изобщо да я изпускам от полезрението си.

— Истина ли казваш, татко? Колко дълго бяхте сгодени?

И Луси, и Ричард с изненада видяха на бузите на стария господин да се появява червенина.

— Седмица.

— Седмица? Нима, татко?

— Толкова се страхувах да не си промени мнението, че я убедих, а пък тя убеди семейството си да ни позволи да се оженим със специално разрешение. Разбира се, всички от обществото с нарастващо любопитство брояха всеки месец до раждането на Едуард.

— Татко! — Луси бе направо шокирана от думите му.

— Не се превземай. Какво толкова съм казал. Той се роди единадесет месеца след женитбата.

Притеснен от израза на лицето на жена си, Ричард сподави смеха си.

— Нищо такова нямах предвид — извика Луси и бузите й се обагриха в червено. — Как можеш да подкрепяш родителите на Арабела в настояването им Едуард да изчака със сватбата? Те биха се вслушали в думите ти, а ти се показа толкова жесток!

— Не съм жесток. Когато аз се жених за майка ти, тя не беше се сгодявала преди това за никого, още повече, че предишният годеник на Арабела е и починал и тя е носила траур за него. Така че нямам право да подкрепя една прибързана женитба. И така се говори достатъчно за нея в обществото. Много по-добре е нещата да вървят по реда си и по-спокойно — заключи той твърдо. — А брат ти много добре разбира всичко, докато ти не го приемаш.

— Не смятам, че е честно…

Преди Луси да може да приведе още аргументи, Джарвис отвори вратата и обяви, че предстои да бъде сервирана вечерята. Тя улови ръката на съпруга си.

— Ти какво ще кажеш? — попита го.

— Не бих искал да чакам толкова дълго за теб — прошепна той в ухото й.

Дъхът му я погали. Тя извърна глава, за да го погледне в очите и му се усмихна. Господин Мередит се извърна, беше се приготвил да им каже нещо, но като ги видя се извърна обратно — на лицето му се беше появила усмивка.

Едва след вечеря, когато се запътиха към покоите си, Ричард имаше възможност да говори с Луси за сутерена.

— Сутерена ли? Защо се интересуваш от него? — попита тя и вдигна въпросително вежди.

— Така можем да си обясним по какъв начин съобщенията са стигнали до стаята ти — поясни той тихо, отваряйки вратата, водеща към покоите им, пред нея.

В стаята я очакваше Бети.

— Отпрати я — помоли Ричард, прегръщайки Луси през кръста.

Луси изпълни молбата му, изчака слугинята да затвори вратата и се извърна към него.

— Какво се е случило? Какво си разбрал? — попита тя с прегракнал глас и едва поемайки си дъх.

Той се вгледа в разтрепераните й устни. Не можа да се въздържи, наведе глава и я целуна. Ръцете му я обгърнаха и той я притисна силно към себе си, така че тя усети тежестта на тялото му. Целуна я отново, а тя вдигна ръце и го прегърна.

— Ти си сладка, толкова си сладка — промърмори той, забравяйки за миг какво беше решил да я помоли — твърде отдавна не я беше държал в прегръдките си.

Въпреки желанието й да се забрави в прегръдките му, да му позволи да я избави от всичките й притеснения, Луси се отдръпна.

— Ричард?

— Хм.

Той сведе глава, за да я целуне отново, но тя отдръпна глава и отстъпи крачка назад.

— Какво има?

— Нали искаше да говорим? — напомни му тя.

— Може и по-късно да поговорим — каза той, улавяйки я за ръка и придръпвайки я към себе си.

Желанието да я има явно си личеше по израза на лицето му.

Но Луси не се предаваше.

— Какво искаше да ми кажеш за сутерена? — попита тя, като сложи ръце на гърдите му и по този начин го задържа на разстояние от себе си.

— Какво за сутерена?

— Аз те питам същото? — напомни тя.

Той улови едната й ръка и я поднесе към устните си. Луси отново направи опит да се освободи от него.

— Ричард!

Този път, за нейно съжаление, той също отстъпи назад и разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. Пое си и няколко пъти дълбоко дъх, после се намръщи като че искаше да си припомни за какво всъщност искаше да разговаря с нея.

— Сутеренът. Нека да ти кажа какво откри Роулс — и я поведе към канапето пред камината.

След като изслуша разказа на Ричард, Луси се намръщи.

— Прозорецът, който всъщност е врата? Какво трябва да означава това? — попита тя.

— Надявах се ти да можеш да ми кажеш — каза Ричард. — Чувала ли си за тази врата?

— Нищо подобно не зная. Но татко купи тази къща точно преди да бъда представена в обществото. Преди това имахме друга къща, по-малка. Само веднъж съм била тук, така че не съм имала време да разбера всичко за нея. Може би татко или Едуард биха могли да ти помогнат — предположи Луси, опитвайки се в същото време да потисне по някакъв начин нарастващото у нея напрежение.

Ричард смръщи чело.

— Не искам да въвличам и тях в нашите проблеми — обясни той. — А Едуард и така е достатъчно притеснен. Не бих искал допълнително да го притеснявам.

— Глупости. Те с радост ще ти помогнат.

Той се изправи и се загледа в горящия огън. Макар да беше началото на лятото, вечерите бяха студени. Тъкмо когато Луси почувства, че повече няма да може да издържи на настъпилата тишина, той се извърна към нея.

— Много съжалявам, че ти причиних такива притеснения.

Луси усети сякаш сърцето й пропусна един удар. Да не би да искаше да й каже, че съжалява, че я е помолил за помощ. Тя сведе глава, за да не може Ричард да види сълзите й.

Но сякаш усетил какви чувства я вълнуват, той отново приседна на канапето и се приближи плътно до нея.

— Сигурно съжаляваш, че изобщо прие моето предложение — промълви той, улавяйки ръката й в своята.

Пръстите му погалиха дланта й. Тя не се отдръпна и той като че си възвърна самообладанието.

— Да съжалявам? Ричард, изобщо не съжалявам — увери го тя и в същото време усети надеждата, че зад страстта му се крие нещо повече, отново разцъфтя у нея.

Сълзите й пресъхнаха. Прииска й се той да я погледне в очите, да се освободи от притесненията си и да й каже какви чувства изпитва към нея.

Той я погледна, но не каза нищо подобно. Отново си сложи познатата маска.

— Значи аз съм истински късметлия.

Устните му се разтеглиха в усмивка, очите му заблестяха и той се наведе към нея. Луси затаи дъх, забравяйки за всички проблеми помежду им, пред които току-що отново се бяха изправили, впечатлена от прочетеното обещание в очите му.

— Ричард? — прошепна тя.

Отговорът му се сля с целувката, която последва. Този път никой от тях даже и не направи опит да се отдръпне, позволявайки на страстта помежду им да пламне и да ги поведе един към друг.

 

Доста по-късно същата вечер, лежейки в обятията му, Луси се извърна към него, за да го погледне.

— Ричард?

— Хм — промърмори съпругът й и в тона му си личеше задоволството му.

Той протегна ръка и започна да увива една от къдриците й между пръстите си.

— Трябва да си поговорим.

Той въздъхна и кимна. Лекичко се отдръпна от нея и оправи възглавницата под себе си така, че да може да седне и да се облегне.

— За сутерена — предположи той, тонът му беше тоста мързелив.

— Не само за това.

В резултат на случилото се през последните няколко дни, Луси беше взела решение. Беше отсрочила изпълнението му след празненството по случай годежа на Едуард и Арабела, макар да знаеше, че не може вечно да отлага и да стои настрана. Чувстваше се силно приканена от развитието на отношенията й с Ричард.

Тя облегна глава на рамото му. Сред настъпилата тишина се опитваше да намери най-точните думи.

— Ричард?

Той се прозя и отвори очи. Не беше настроен за разговори сега и му се искаше да може да го отложи.

— Какво?

— В какво съжаляваш, че си ме въвлякъл? Какво става? Какво означават двете писма? — веднъж започнала да говори, въпросите й се изляха наведнъж от устата й.

Както много често тези дни, Ричард отново си пожела да можеха да се върнат към първите дни след женитбата си — когато още не се беше появило съобщението. Толкова щастливи бяха тогава… Осъзнавайки, че е невъзможно, той въздъхна. После каза:

— Това започна около три месеца преди пожара.

— Пожара ли? — Луси се изправи в леглото. — За едно и също нещо ли говорим? Ричард, не те разбирам.

— Ако трябва да кажа истината, и аз нищо не разбирам.

— Престани да бъдеш толкова загадъчен — помоли с настоятелен тон Луси. — Просто ми разкажи какво знаеш.

— Зная, че бележката, която получи, е част от нещо по-голямо. Три месеца преди пожара започнах да получавам писма, в които ме заплашваха, че ще навредят на семейството ми. Отначало помислих, че са във връзка с работата, която вършех за правителството.

Ричард направи пауза, за да си поеме дъх, чертите на лицето му като че се бяха изострили.

— А не бяха ли? — попита Луси, подтиквайки го да продължи.

— По всичко изглежда, че не. Хората, които наставникът ми нае по това време, за да разберат кой може да бъде авторът им, установиха, че не може да са били свързани с работата ми. Взех предпазни мерки. Но писмата продължиха да пристигат.

— Какво пишеше в тях?

— Най-вече заплахи, които отказвах да взема много на сериозно.

Ричард притвори очи, вината, че не им беше обърнал по-сериозно внимание, която почувства след пожара, го обхвана отново.

— Нищо не направих, а Джулия можеше още да бъде жива.

— И ние никога нямаше да се оженим.

Луси не можеше да си представи, че тонът на гласа и издаваше отчаянието й. Права е била, той съжаляваше за първия си брак, мислеше си тя.

Ричард обви ръце около нея и я притегли към себе си.

— Никога не казвай подобно нещо. Не зная как бих се справил през последните седмици без теб…

После я улови за брадичката и лекичко повдигна главата й, така че да може да я погледне в очите.

— Ти отново върна радостта в моя живот.

И я целуна, очаквайки тя да се притисне по-силно към него.

Докосването на устните му до нейните я накара да се освободи от мислите, че той би могъл да съжалява за първия си брак. Тя направо се разтопи от любов и наистина се притисна по-силно към него. Не би могъл едновременно да я целува по този начин и да желае гибелта й, помисли си тя. Известно време постояха така, прегърнати и мълчаливи. После Луси попита:

— Писмата, които се получиха в Лондон, като тези, които са започнали да пристигат три месеца преди пожара, ли са?

— Откъде разбра, че не съм получил само едно писмо? — попита той и се замисли дали всъщност тя не знае повече, отколкото му казва — но веднага отхвърли тази мисъл.

— Ричард, наблюдавах израза на лицето ти следобед, когато отвори едно от писмата. Единствения път, когато видях същия израз на лицето ти, бе, когато ти дадох писмото, което намерих на тоалетката си. А също и след като беше прочел съобщението във вестника — допълни тя.

Ричард трепна.

— Съобщението — повтори той.

За миг замълча, после добави, надявайки се Луси да приеме обяснението му:

— Съжалявам, че избухнах тогава. Но бях извънредно притеснен.

— Притеснен? Ричард, ти изригна като вулкан. Защо?

— Страхувах се. Когато се преместих с децата в Девъншир, не казах почти на никого къде отивам. Един мъж от Министерството получаваше писмата ми тук в Лондон и ги препращаше. Имаше грижата също и да изпраща моите писма, предназначени за приятелите ми. И докато никой не знаеше къде се намираме, заплахите спряха да пристигат.

— О!

Луси изви глава, за да може да вижда очите му.

— Какво казаха за това мъжете, които беше наел наставникът ти?

Съпругът й изглеждаше наистина много притеснен.

— Ричард?

Той се прокашля. После каза:

— Те не знаеха нищо за това. Не им бях казал нищо.

— Какво? Ричард, как си могъл да постъпиш толкова глупаво?

— Зная. Наставникът ми вече ми проглуши ушите с подобни обвинения. Но всичко, за което можех да мисля тогава, беше как да спася децата си.

Мисълта, че съществува опасност за децата, я накара да се разколебае. Но все пак попита:

— Добре, но защо реагира така, като видя съобщението във вестника?

— Страхувах се, че така всички ще научат местонахождението ни — отговори тихо.

Прииска му се да я притисне по-силно към себе си, но не го стори — страхуваше се тя да не се отдръпне.

— И така ли стана? — попита Луси с още по-колеблив тон.

Нейното семейство беше поставило децата му в опасност, дали той някога би й простил?

— Не. Първото писмо се появи едва когато пристигнахме в Лондон.

Луси въздъхна с облекчение и се замисли. Отново облегна глава на рамото му. Той я прегърна с една ръка и я притисна така силно към себе си, че тя можеше да почувства пулса на сърцето му.

— Защо са чакали досега? — попита тя почти шепнешком, така че думите й изглеждаха не толкова изречени, колкото като мисъл, минала едновременно през главите и на двамата.

— Не зная — призна той някак неохотно.

Отново си помисли дали не е по-добре да натовари семейството си на каретата, да запрегне конете и да се отправи колкото е възможно по-бързо към Девъншир.

— Някой сега занимава ли се със случая? — попита Луси.

Тя трескаво размишляваше над чутото, искаше да го огледа от всички страни.

— Обърнах се отново към мъжете, които вече бяха работили над предишните писма — съобщи й Ричард.

После я погали по рамото и я целуна по врата. Луси не обърна внимание на чувствата, предизвикани от докосването му.

— При тях ли беше днес следобед?

— Да.

— Показа ли им писмото, което получи днес?

— Да.

Изведнъж притесненията, които беше крила толкова дълго в себе си, взеха връх и сложиха край на сдържаността, на която толкова дълго се бе учила. Реагирайки както ако беше момиче, тя се извърна и го удари в областта на стомаха.

— Ох! Защо ме удари? — попита я той снизходително, разтърквайки мястото, което беше улучила.

— Защото ме остави на тъмно. Кажи ми сега какво пишеше в писмото, което се получи днес?

Гледаше го с такъв поглед, сякаш той би могъл да бъде авторът на писмото.

— Споменаваше се за брошката, която ти се е изгубила, и се правеше намек, че скоро и друго нещо ще изчезне по същия начин.

— Брошката ми ли? Какво биха искали да докажат с това? Тя даже не е и толкова ценна.

— Мъжете, които съм наел, предположиха, че това е просто предупреждение. Ако този, който е доставил писмото, е могъл да вземе брошката…

Ричард се отказа да довърши изречението, страхувайки се, че ако изрече опасенията си на глас, те наистина ще се случат.

— Друго бижу ли могат да вземат? Ричард, трябва да сложим всички твои подаръци в сейфа на татко.

Луси се отдръпна от него и понечи да слезе от леглото.

Ричард я улови за ръката и я придърпа към себе си.

— Не мисля, че имат това предвид — обясни той.

Луси отново се настани на предишното си място и облегна глава на рамото му.

— А какво?

Доста колебливо, сякаш страхувайки се, че ако облече догадките си в думи, те ще придобият реалност Ричард каза:

— Луси, трябва много да внимаваме. Ако пожар обхване тази къща, баща ти…

— Татко?

Очите й се разшириха. Извърна се, за да го погледне.

— Ричард, да не искаш да кажеш…

Също като него тя не посмя да изрече на глас мислите си.

— … че пожарът не е бил нещастен случай.

Тихо изречените от него думи като че прогориха мозъците им. Макар душата му да беше изпълнена с не по-малък ужас от мисълта какво би могло да се случи, Ричард все пак запази самообладание, докато на лицето на Луси можеше да се прочете силен страх.

— И ти мислиш, че в последното писмо намекват за това — каза тя с внезапно одрезгавял глас.

— Не зная. Единственото, което си спомням, е, че миналия път се оставих Джулия да ме убеди, че няма никаква опасност. А толкова я молих да отидем някъде другаде. Този път възнамерявам да се подготвя по-добре.

Ледената нотка, която Луси усети в тона му, бе по-режеща, отколкото зимен вятър.

— Значи Джулия е знаела за заплахите?

— Да. И също като мен си мислеше, че са свързани с работата ми като куриер. Но и двамата сме грешали и това струва живота на Джулия. Не възнамерявам да излагам нечий друг живот на опасност — приключи гневно Ричард.

Луси придоби замислен вид. Тя се прозя, но не притвори очи, напротив, като че се беше втренчила в нещо невидимо. Най-накрая изрече:

— По-добре наистина да се подготвим този път. Сега нищо не можем да направим. Но утре…

— Утре ще слезем в сутерена — довърши твърдо Ричард, прехвърли ръка през раменете й и я придърпа надолу.

Даже и когато усети по равномерното й дишане, че най-накрая се е успокоила и заспала, той остана буден — като на пост.

 

След закуската на следващата сутрин Луси предприе първата стъпка по осъществяване на плана им да изследват сутерена. Срещна се с икономката и й обясни, че баща й възнамерява да предприеме някои промени из къщата и я е помолил да инспектира местата, където ще се правят подобренията.

— Не бих искала да попреча на никого в работата му. Моля ви просто да осведомите готвачката и останалите от персонала да не се безпокоят излишно, а ние ще се постараем да бъдем колкото е възможно по-незабележими.

— Ние? — попита икономката.

— Съпругът ми и аз — уточни кратичко Луси, чудейки се как да обясни присъствието на съпруга си, ако бъде попитана.

За щастие икономката само кимна и излезе от стаята й.

Когато не след дълго те слязоха в сутерена, икономката ги чакаше на най-долната площадка на стълбите.

— Ще съм щастлива да отговоря на всички ваши въпроси — каза тя и ги последва.

Луси и Ричард се спогледаха. Не бяха очаквали подобна компания. Колкото бе възможно по-бързо те обиколиха всички стаи — навсякъде имаше слуги, които се трудеха над ежедневните си задачи — търсейки прозореца, за който им беше споменал Роулс. Отначало не откриха нищо. Вече бяха готови да се откажат, тъкмо когато надникваха в стаята, където обработваха храната. Там забелязаха сводест прозорец и тъй като беше отворен, видяха, че води към градината.

— Откога този прозорец е в такова състояние — попита Луси, сочейки дъските, които частично го покриват.

— Така е, откакто за пръв път дойдохме в тази къща — каза икономката, чудейки се на внезапния интерес на господарката си.

— Нека да проверя — прошепна Ричард. — Отвлечи й вниманието, за да мога да проверя.

Луси кимна.

— Доволни ли сте от обстановката тук долу — попита Луси жената, която ги беше придружила навсякъде в тяхната обиколка из сутерена. — Какви промени бихте направила?

— Сигурна съм, че ще остана удовлетворена от всички промени, които господарят ще направи. Той настоя кухнята да бъде оборудвана със съвсем нова готварска печка. Много по-удобна е и е много по-чисто с нея — каза икономката.

— Не намирате ли кухнята малко тъмна?

— О, даже е много по-светло, отколкото в някои други къщи. И с тия лампи на тавана навсякъде става по-светло. Няма нужда от повече.

Тя замълча, за да си поеме дъх и се огледа. Забелязвайки Ричард до прозореца, прекоси стаята и се приближи до него.

— Този прозорец си е чиста загуба на материал. Освен това и много духа. Изобщо няма нужда от него.

Ричард кимна.

— Ето една промяна, която може да се направи. Зазидайте го.

— Съгласен съм — каза Ричард, приближавайки се до Луси. — Ще предадем на господин Мередит вашите препоръки.

Той лекичко постави ръка на рамото на Луси и допълни:

— Благодаря за помощта ви. Ако ни потрябват повече сведения, ще се върнем. Моля да ни извините, че ви отнехме толкова време.

Луси извърна глава и го загледа, но не можа по израза на лицето му да разбере дали това е търсеният от тях прозорец. Тя се сбогува с икономката и позволи на Ричард да я поведе по стълбите нагоре.

Той избра да влязат в приемната. След като вратата след тях се затвори, тя се извърна към него.

— Е, какво мислиш? Прав ли е бил Роулс?

— Да. Дъските едва се държат на гвоздеите. Всеки би могъл без усилие да ги махне.

Лицето му беше замислено.

— И какво ще правим сега? — настоя да узнае Луси, хващайки една с друга ръцете си, надявайки се треперенето им така да не личи.

— Ще го зазидаме.

Ричард се насочи към вратата, после спря.

— Забравих. Ще кажем ли на баща ти?

— За кое?

— Че ще правим промени в собствената му къща. Не можем да го залъжем, както направихме с икономката.

— О!

Луси се смълча. Но това трая само миг.

— Просто ще му обясним всичко.

На лицето на Ричард се изписа неохота.

— Той ще разбере.

— Ще разбере, че съм изложил на опасност дъщеря му ли? Ако ти беше Карълайн, а аз ти бях баща, не съм сигурен, че бих се отнесъл с разбиране към подобно нещо.

— Татко няма да застане на пътя ни. Ще видиш — обеща му тя.

За нейна изненада, баща й реагира точно както й беше казал Ричард.

— Заплахи? В моята къща? Кой ги отправя? — гласът му беше подобен на рев.

Когато Ричард обясни, че все още нямат никаква представа кой би могъл да бъде, бащата на Луси като че, противно на очакванията им, се поуспокои.

— С какво мога да ви помогна? — попита той, като местеше поглед от единия към другия и обратно.

— Открихме прозорец, през който може да се проникне в къщата, и мислим, че точно него е използвал авторът на писмата — каза Луси.

Тя се наведе над баща си и прехвърли ръка през раменете му.

— И? — попита господин Мередит доста рязко.

Но в същото време прегърна дъщеря си през кръста.

— Бихме искали да го зазидаме — обясни Ричард. — Вашата икономка мисли, че това е много добра идея. Сложили са няколко дъски, но въпреки това оттам продължавало да духа. А ако го зазидаме, ще спрем достъпа на външни хора.

— Сигурно и някои от слугите го използват, за да си правят срещи — предположи господин Мередит.

После погледна първо Луси, след това Ричард, после отново Луси. Най-накрая се прокашля. Луси се изправи и се приближи до съпруга си. Ричард я прегърна през кръста.

— Добре, зазидайте го — каза тихо старият мъж. — И ми съобщете, ако се появят нови писма.

 

Преди залез-слънце прозорецът беше зазидан. Наблюдавайки работата откъм градината, Ричард въздъхна с облекчение, после се извърна към съпругата и децата си, които бяха дошли с него. Особено за децата беше много интересно. Ако Ричард не ги беше спрял, момчетата щяха да се спуснат да помагат на мъжете, които се трудеха с тухлите.

— Можехме да им помогнем да пренесат тухлите, татко — опита се да протестира Робърт, когато Ричард ги дръпна и ги отведе настрани.

— Можехме също да им носим инструментите — обади се Дейвид.

Гледаха го толкова умолително, че на Ричард не му даде сърце да им откаже направо.

— И така да се изцапате, че да не можете да се появите в парка — каза Луси.

И се усмихна на съпруга си.

— Ще ходим в парка ли? — попита Робърт.

— Оня с кравите ли? — попита Карълайн и очите й се разшириха от вълнение. — Татко каза, че следващия път можем да си поискаме малко мляко. Нали, татко?

— Това ли съм казал? — попита Ричард, все още загледан в работниците.

После се извърна и се усмихна на дъщеря си.

— Да. Ти обеща. Кажи му, Дейвид! — примоли се Карълайн, подскачайки около тях.

— Ще предпочетеш мляко пред сладолед? — попита я баща й.

Той видя как работниците положиха последната тухла и след това се обърна изцяло към семейството си.

— Днес мислех да ви заведа на друго място.

— Къде? — поиска да узнае Дейвид.

Ричард за миг вдигна очи към Луси и се усмихна.

— В менажерията.

— Какви животни има там? — попита Робърт.

— Сами ще видите. Аз самият не съм бил там от години — отвърна баща му. — Хайде сега бързо по стаите си да се приготвите.

Последва ги с поглед, докато се изгубиха по посока към къщата. После се извърна към Луси.

— Ще дойдеш ли с нас?

Тя отвърна на усмивката му с усмивка.

— С удоволствие…

Неспособен да устои на обхваналата го страст, макар да бяха на открито и всеки от слугите би могъл да ги види, той я целуна.

Тя инстинктивно отстъпи назад. Лицето й беше поруменяло.

— Трябва да се преоблека в нещо по-подходящо — смотолеви Луси. — Кажи на децата, че няма да се забавя.

И забърза към къщата.

Ричард се приближи към току-що зазидания прозорец и плати на работниците. После и той се запъти към къщата, удовлетворен, че достъпът до къщата е затворен.