Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендарни любовници (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Highwayman’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 35 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Ан Ейвъри. Дъщерята на разбойника

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“, 2000

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

7

Джон се свести от обгърналия го мрак само за да открие, че над него се е навел един от ония ангели отмъстители със златист ореол около главата и с огромни черни очни дупки, от които лъхаше мрачна закана за това, което му предстои.

Той изстена — най-малкото, стори му се, че този ужасен звук излиза от неговото гърло — и се помъчи да седне. Ангелът обаче грубо го бутна обратно на пода.

— Не мърдайте, глупак такъв! Да не искате кръвта ви съвсем да изтече?

— Лизи?

Джон издаде слаб звук, обезпокоително подобен на скимтене.

— Лизи, значи? За вас съм мис Тинсдейл, любезни! Да се благодарите, че не ви убих!

Главата отстрани го болеше ужасно. Пръстите му напипаха една дълбока рязка на слепоочието и топла лепкава кръв, която мокреше косата му и се стичаше по лицето му.

— Казахте, че не сте ме убили?

— Не че не се опитах, уверявам ви! Всъщност имахте късмет, че бяхте с шапка. Ако бях по-опитна в тези неща, сигурна съм, че щях добре да се справя!

Той изстена.

— Почти успяхте. С какво го направихте? С някоя цепеница ли?

— Не бъдете по-глупав, отколкото трябва — сряза го тя. — Използвах ръжена.

Джон трепна. Дори това дребно движение пробуди отново туптящата болка в главата му.

— Повярвайте ми, никой не би казал, че нямате дългогодишен опит.

— Доникъде няма да стигнете с ласкателства.

Тя го изгледа сериозно и се обърна. Джон затвори очи. Светлината на единствената свещ на масата зад нея му причиняваше достатъчно много болка. Всяко движение караше двадесет дяволи да танцуват в черепа му.

Той я чу как налива вода в легена и топи някакъв парцал и се учуди, че толкова прости действия могат да вдигат такъв непоносим шум.

— Ако сте се опитвали да ме похитите — продължи тя, безучастна към страданията му, — защо, по дяволите, първо така пронизително изпищяхте?

— Не съм пищял и не съм се опитвал да ви похитя. Аз…

Джон затаи дъх под леденостудения мокър парцал, който се притисна към слепоочието му.

— Вие какво?

— Аз се опитвах да ви ограбя — прошепна той.

— Наистина ли?

Гласът й бе по-леденостуден и от парцала, ако това изобщо беше възможно.

Джон реши да отвори едното си око. Тя му се скара и той веднага го затвори.

— Е, не наистина да ви ограбя. Да си взема нещата.

— Преместих ги, за да ги държа на сигурно място.

— Забелязах, макар да не се чувствам нито на косъм по-сигурно, но все пак благодаря.

Тя смени парцала с друг, също толкова леденостуден и мокър.

— Ако бяхте влезли през вратата, посред бял ден и учтиво си бяхте поискали вещите, с радост щях да ви ги върна. Без това, което ми дължите, разбира се.

Той отвори очи и се взря в нея.

— Това е друга работа. Помолих ви да ми запазите стаята, но още преди да минат и три дни, вие ме изхвърляте оттам заедно с нещата ми.

— Не съм ви изхвърлила, бяхте отвлечен…

Излязох оттам!

— … и аз ви запазих нещата на сигурно място. Всичките. А сега излиза, че не сте имали намерение да си платите за стаята! — добави тя кисело.

— Вие изобщо не ми изпратихте бельо, както обещахте!

— Войниците отказаха да го занесат.

— Компанията беше тъпа, леглото отвратително, а храната десет пъти по-лоша — продължи той ядосан. — Дори сънувах проклетото ви овнешко варено!

Тя сви вежди. После примигна. Отметна назад глава и се разсмя.

Никога преди не я бе чувал да се смее. Звукът се разля над него, плътен и топъл като сироп, успокоително сладък.

Той примижа и усети, че омайващият образ на ангел, за каквото я бе взел отначало, съвсем не е далеч от истината. Съвършеният овал на лицето, огромните очи, фините черти и деликатният тен, дори огромната бяла нощница с надиплена дантела на яката и бухнали ръкави — така изглеждаха и така бяха облечени благочестивите предвзети ангели, които украсяваха половината църкви в християнския свят.

Ангел или не, у Лизи Тинсдейл нямаше нищо благочестиво или предвзето. Тя бе преместила свещта, за да вижда по-ясно. Сега, вместо да прави ореол около главата й, тя позлатяваше кожата й и запалваше малки пламъчета в очите й. Лизи нямаше нощна шапчица и дългата й черна коса, сплетена на хлабава плитка, се спускаше от рамото й и падаше на гърдите като въже от ослепителна черна коприна, което подканваше да бъде разплетено.

Гърдите й надигаха нощницата като меки, плътни могили. Те се местеха леко, следвайки нейните движения, а гънките на дрехата само отчасти скриваха великолепните им овали. Щом се наведеше по-близо до него, той забелязваше извивката на бедрото й там, където то опъваше плата на дрехата, затисната от коляното й. От равната права линия на коленете й тръгваше една изкушаваща, закрита от белия плат, долина, която изчезваше в гънките на нощницата, набрана на скута й. Гънките се разместваха, събираха и разделяха заедно с движенията й, загатваха, но не разкриваха докрай женските тайни, скрити зад белите дипли.

Джон изстена, затвори очи и отпусна глава на пода.

Цяло щастие бе според него това, че главата му тежи и мислите му са размътени, иначе навярно още в същия миг щеше да се влюби в нея.

 

Ако Самюел беше тук, тя щеше да го повика да й помогне. Наистина щеше да го повика.

Но Самюел го нямаше, дебелата Берта не можеше да бъде събудена по никакъв начин, а Моли, Хълдспет и Нида само щяха да създадат още по-голяма бъркотия. За слугите от конюшнята изобщо не помисли. Дори само да дочуят нещичко, още до утре вечерта мълвата ще е стигнала на половината път до Йорк. Ако ги помоли за помощ, седмици наред после няма за нищо друго да приказват и само ще се тупат по гърдите.

О, само ако тоя надежден, сигурен Самюел беше тук, тя никога нямаше да остане сама в спалнята си с мъж, ранен или не. Особено с такъв, който е избягал от стражите на негово величество. Да не говорим, че беше само по нощница, и то посред нощ. Това не й беше минало през ума. Наистина.

Логиката бе необорима. Щом Самюел го няма и няма друг човек в хана, когото да помоли за помощ, трябва сама да се оправя с Джон Карлтън.

В сегашното си състояние той не представляваше особена заплаха.

Лизи сви вежди, наблюдавайки смазания окървавен мъж, който лежеше на пода пред нея. Не е ли по-блед отпреди малко? Или просто светлината го прави да изглежда така?

Без съмнение беше го подредила доста зле. Събуждайки се в паника от зловещия писък, виждайки как някакво рогато чудовище нахлува в стаята й, тя се бе защитила с първото попаднало в ръката й оръжие. Удивително наистина колко страшен може да бъде един ръжен, когато човек замахне силно с него!

Джон помръдна и изстена.

— По дяволите!

Отвори очи и изпусна болезнен стон, заслепен от светлината, после опипа главата си, и отново изстена.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Ръженът, очевидно не го бе наранил чак толкова силно.

Лизи пусна в легена окървавения парцал, който държеше.

— Можете ли да седнете?

Той я изгледа недоверчиво.

— Защо? Да не смятате пак да ме цапнете?

— Не точно сега, но за в бъдеще не обещавам.

— Не е много успокояващо.

— Повече е, отколкото заслужавате. Хайде. Сядайте!

Тя се наведе да му помогне, но той я отблъсна раздразнено и бавно се надигна, отначало на лакът, а после полека успя да седне. След миг обаче клюмна напред, подпря лакти на коленете си и стисна главата си с ръце.

— По дяволите!

— Май вече го казахте.

Без да иска, бе започнала да изпитва известно чувство за вина, задето го е наранила. Което само показваше колко мекосърдечна може да бъде една жена към подобен мъж.

Лизи се залюля напред-назад на пети и се замисли.

— Не можете да си тръгнете — каза тя. — Не и тази нощ.

— Трябва — промърмори той.

Не изглеждаше особено щастлив при тази перспектива.

Лизи не му обърна внимание.

— Не мога да ви настаня в предишната ви стая. А не мога да ви оставя и тук.

Той обърна глава, както бе подпряна в ръцете му, точно колкото да я погледне с крайчеца на окото си.

— Какво великодушие. Учуден съм, че не ми предлагате най-тъмната и най-влажната си изба.

— Бих могла… особено щом вече така си и миришете.

Той трепна.

— Проклетото мухлясало сено.

Лизи се направи, че не чува мърморенето му.

— Лошото е, че първо ще ви търсят в избата. И веднага след това ще проверят конюшнята. Може да сметнат, че си търсите по-чисто местенце от последното, където са ви настанили.

Той изръмжа. Лизи сметна, че това е знак на съгласие.

Тя сви вежди, размишлявайки върху възможностите.

— В стаите на другите гости е доста рисковано. Ламбер ще ги провери до една, а пък никой нищо не казва, когато на Моли или Хълдспет им хрумне да влязат в някоя от тях.

— Предани работнички, нали? — подхвърли той язвително.

Тя се засмя. Не можа да се сдържи.

— Не, но когато си мислят, че не ги виждам, влизат в някоя стая и изкарват по една следобедна дрямка.

— Аха — каза той, и отново отпусна глава в ръцете си.

Лизи поклати глава. Мъжете по някой път са такива жалки същества. И все пак…

За пръв път, откакто бе разбрала кого е ударила, Лизи го погледна — наистина го погледна. Не представляваше особено внушителна гледка.

Тридневната брада замазваше ясната линия на челюстта му. Косата му изглеждаше така, сякаш никога не е виждала гребен, а от едната страна се беше слепнала от кръв. Раната щеше да се затвори до сутринта, но отстрани на главата му имаше подутина, голяма колкото гъше яйце. Лизи бе свалила наметалото, но палтото му беше изпомачкано и изцапано, панталоните мръсни, а чорапите и обувките целите в кал.

И миришеше ужасно.

В този момент Джон Карлтън беше опърпан, мръсен, окървавен и в никакъв случай нямаше героичен вид. Защо тогава въздействаше така силно на чувствата й и пораждаше у нея такъв трепет, такива странни усещания, без дори да си го е поставял за цел?

Лизи се застави да върне мислите си обратно към настоящия проблем.

— Къде си оставихте коня?

С доста усилия Джон успя да се съсредоточи върху въпроса й.

— Пуснах го при реката — каза той най-накрая със слаб глас, като едва изричаше думите. — Все едно се е спънал в камъните и ме е хвърлил.

— Хъм. Това може малко да ги забави.

— Трябват ми само няколко часа, за да стигна достатъчно далече и да не могат да ме хванат. — Той вдигна бавно глава от ръцете си и простена. — И друг кон. И нещата ми.

— И глава, която да ви върши работа! В това състояние никъде няма да ходите!

— А кой е виновен за това, ако позволите да ви попитам?

— Самият вие, и не ми казвайте, че не е така!

Само като си помисли, че преди миг и се бе сторил привлекателен! Този мъж е един самонадеян грубиян с непоносимо лош характер.

А тя е глупачка.

Лизи въздъхна. Ако имаше поне малко здрав разум, щеше да го изхвърли и да оставя Ламбер да се оправя с него. Но когато ставаше дума за Джон Карлтън, всякакъв здрав разум незабавно излиташе през вратата, от която влезеше той.

Тя го хвана за ръка.

— Хайде, елате. Има едно наистина сигурно място, където ще ви скрия, колкото и да не ми се иска да го правя. Само че никога няма да стигнем там, ако не се изправите и не престанете с това бебешко скимтене.

 

Откакто бе влязъл тук, виждаше всичко двойно. Ето, двойната Лизи не беше никак лошо нещо. Но решително не му харесваше да вижда пред себе си две студени, мрачни стаи. Особено щом вътре в черепа му биеха безмилостно поне една дузина чукове.

Джон се намръщи, сгърчи лице и присви очи, докато почти се превърнаха на цепки, опитвайки се да види стаята като единна, цялостна картина. Успя, но от това самото място не стана по-привлекателно.

Тук ли ще ме напъхате?

— Никога няма да им хрумне да ви търсят тук. Тази стая е стояла затворена почти двайсет и пет години.

— Сигурно — измърмори той. — Такива паяжини не се събират за една седмица.

Той се обърна и заразглежда стаята. Движението вдигна облак прах от гъстите сиви талази по пода и той кихна.

— И толкова прах — прибави Джон кисело.

Дори невинното кихане накара чуковете в главата му да заблъскат два пъти по-силно.

Лизи не му обръщаше внимание. Тя се движеше из стаята като замаяна, придържайки с една ръка тежкия шал, който бе метнала на раменете си като щит срещу нещо, което само тя бе в състояние да види. Очите й се разшириха, когато вдигна свещта по-високо, за да разгледа оплетените с паяжина ъгли.

— Двайсет и пет години — каза тя малко по-високо, за да го чуе и Джон.

В гласа й се долавяше странна нотка на смайване и възхита, сякаш стаята и всички спомени в нея я омайваха толкова силно, колкото я плашеше видът й.

Ако не беше толкова слаб, Джон щеше да вземе някой кон и да се махне оттук много преди Ламбер и хората му да вземат да ровят с мръсните си зурли из двора на „Крал Джордж“.

За съжаление Лизи беше права — той не можеше никъде да мръдне. Дори идването от нейната стая дотук му струваше огромни усилия; точно сега беше толкова замаян, че не можеше и да стои изправен. В такова състояние не можеше да излезе и в двора на хана… ако изобщо успееше да стигне дотам.

Стаята поне беше суха. Трябваше да се примири единствено с паяжините и праха, които тук заместваха плесента и влагата заедно с всичките им отвратителни спътници. Като се има предвид къде бе спал последните три нощи, няколко паяка със сигурност нямаше да обезпокоят съня му.

Лизи беше права и за друго — докато пази тишина, никой няма да заподозре, че е тук. Никой не бе влизал в стаята от четвърт век насам. През цялото това време хората винаги я бяха мислили за заключена, дори навярно изобщо бяха забравили за нея. Ключът, който Лизи бе изровила от дъното на един сандък в стаята си, едва не се счупи под натиска и в ръждясалата ключалка.

Джон погледна към Лизи. Тя стоеше там, осветена от свещта, оглеждайки мълчаливо стаята. Беше с гръб към него, но дори под грубия, шал той долавяше напрежението в раменете й.

Въздъхна, почувствал внезапен прилив на срам. Видя се отстрани — един невъзпитан неблагодарник с отвратителен характер. Тя поемаше голям риск, като го укриваше. Може би още по-голям от този, който той поемаше, укривайки се тук. Не можеше да направи кой знае колко за нея, но поне можеше да й отвърне с малко любезност.

— Сигурно едно време е била приятна стая — каза той, хващайки се за първото, което му дойде наум, като се опитваше да смекчи одевешната си грубост. — Защо дядо ви я е затворил така?

В първия момент изобщо не беше сигурен, че го е чула. После тя бавно се обърна с лице към него, а очите й бяха така разширени, че сякаш бяха погълнали побледнялото й лице.

— Майка ми е умряла тук.

Гласът й бе равен, без никаква следа от вълнение.

Джон трепна и мълком се прокле заради глупостта си. Трябваше да се досети. Ако главата му беше в ред, сигурно щеше да се сети.

— … Съжалявам. Как е умряла? При раждане ли?

— Не.

Тази единствена дума преряза с напрежението си студения неподвижен въздух и увисна в него.

Точно когато Джон мислеше, че тя няма да каже нищо повече, Лизи добави:

— Самоубила се е. Застреляла се в сърцето с мускета на една червена куртка, а аз съм лежала в люлката си в кухнята. — Пое дъх дълбоко и с мъка. — Тогава съм била на четири месеца.

Преди Джон да измисли какво да отговори, тя тръгна към вратата и рязко я отвори. Застанала с ръка на резето, тя се поколеба за миг, после изведнъж се обърна и го погледна.

— Спокойни сънища, Джон Карлтън. Оздравявайте бързо. Искам да се махнете оттук веднага щом бъде безопасно и можете да яздите.

Погледите им се срещнаха.

— Ако не и преди това — прибави тя твърдо.

В следния миг Лизи затвори вратата след себе си, оставяйки го в тъмното.

 

— Това не ми харесва, Бес — изръмжа Оливър. — Тая работа хич не ми харесва.

Бес погледна със смутено изражение първо него, после вратата, през която бе излязла дъщеря им. След това изгледа опърпания мръсен колонист, който стоеше насред стаята като ударен с дърво по главата.

— И на мене не ми харесва, любов моя, но ако наредим нещата както трябва, може да се получи нещо добро. Имам някакво предчувствие за него и Лизи, нали се сещаш. Хубаво предчувствие.

— Брр — изръмжа отново Оливър с отвращение. Той изгледа враждебно и раздразнено неканения колонист, преди да се обърне отново към възлюбената си. — Ела, Бес. Не ми дава сърце точно сега да се разправям с него. Ей Богу! Колонист! Хайде! И само като си помисля, че нашата Лизи го доведе! Това вече на нищо не прилича!

С тези думи той профуча през вратата и излетя от стаята, без да погледне дали Бес идва подире му.

 

Джон чу изскърцването на ключа в ключалката, а след това звука от чехлите й, които се отдалечаваха по коридора.

После не чуваше нищо друго, освен тишината в стаята, която бе стояла празна четвърт век, обитавана само от призраци, горчиви спомени и нищо друго.

Какво има в тази Англия, че хората тук така отчаяно се вкопчват в миналото? Баща му беше построил къща и бъдеще за себе си в Новия свят, но въпреки това миналото властваше в мислите му. Дори на смъртното си легло се бе борил да поправи грешки от преди половин век, бе изпратил сина си да направи онова, което той не бе могъл. А сега и Лизи, оплетена в спомени за събития от времето, когато е била кърмаче.

Джон не разбираше нищо. Никога не бе успял да го разбере. Може би самият той е прекалено много плод на Новия свят, където от значение бе само бъдещето, не и миналото.

Той пое дълбоко дъх, после още веднъж. Не смяташе да се занимава с този въпрос през нощта. Главата го болеше ужасно там, където Лизи го бе цапнала, а студът в стаята вече проникваше в костите му. Трябваше да си почине, колкото може, в кратките часове, които му предстояха. Утре вечер на всяка цена трябва да бъде далече оттук, колкото може по-далече, повече заради Лизи, отколкото заради себе си.

Върна мислите си към стаята, опитвайки да се ориентира отново в тъмното.

На единствения прозорец нямаше капаци, но двайсет и пет години прах и мръсотия така добре бяха замазали стъклата, че вътре проникваше само един слаб лъч лунна светлина. Повечето подробности се губеха в тъмнината, но поне леглото като огромна сива камара се мержелееше в мрака.

Той закопня за удобното топло и чисто пухено легло на долния етаж. За своето пухено легло, независимо че Лизи бе преместила нещата му.

Е, добре.

Отправи се примирено към леглото. Удари челото си в страничния му стълб миг, преди брадичката му да се сблъска с таблата. Болка прониза главата му и пропълзя по крака. Той сграбчи стълбчето, изруга тихо и внимателно опря глава в дървото. Главата му се завъртя и усети, че му се повдига.

Толкова силно ли трябва да го цапардоса Лизи?

Когато замайването премина, той се пусна от безценната си опора и полека пропълзя по покривката до горния край на леглото. Неуверените му движения вдигнаха невидим прах, който му влезе в носа й изкара сълзи от очите му.

Стисна горния край на покривката и я дръпна рязко, за да махне праха, наслоен там от двайсет и пет години. В следния миг едва не се задуши от неудържима нужда да кихне. Кихавицата му скоро премина, но това накара още една дузина чукове да заблъскат така яростно в черепа му, че сякаш щяха да го строшат.

Помисли да се загърне в наметалото и да се свие на някой стол, но столовете и подът щяха да му убиват и бяха също толкова прашни, колкото и покривката на леглото, а наметалото не можеше да го опази от студа. Нямаше друг начин — без да сваля ботушите, той нерешително се покатери на леглото и отдръпна завивките.

Джон кихна, изруга слабо, после затвори очи и уморено положи глава на възглавницата.

 

— Ти си го какво? Него? Тука? — Дебелата Берта престана да меси хляба за сутринта и се втренчи смаяна в нея. — Да не си се побъркала?

Лизи трепна, смаяна от явното недоверие на готвачката. Беше разчитала Берта да я подкрепи, а не да я осъжда. Докато Самюел отсъстваше, тук нямаше друг, на когото да разчита.

— Нямах никакъв избор, Берта. Какво очакваш да направя? Да го задържа и да го предам на Ламбер? Аз?

Берта отвори уста, после я затвори, след това остави скъпоценния си хляб и бавно се отпусна на стола. Поклати глава учудена и въздъхна.

— Като се вземе всичко предвид, не бих допуснала, че ще го направиш. Но това не означава, че си направила нещо разумно. Внимавай, предупреждавам те!

— Уверявам те, няма защо да ме предупреждаваш! Никой по-добре от мене не знае на какво са способни тия червени куртки.

— И никой повече от тебе не изглежда склонен да си го припомни!

Лизи не сметна за нужно да й отговори.

— Берта, аз само те моля тайно да отделяш малко храна за него. Не мога, разбира се, да му занеса нищо през деня, и няма да ставам толкова рано, както тази сутрин. Но през нощта мога да се промъкна и да му занеса толкова, колкото да изкара до другата вечер. Няколко дни, може би седмица, и ще се оправи от удара ми.

— И тогава ще си тръгне. — Това не беше въпрос.

— Наистина.

Берта изсумтя.

— Никакво „наистина“. Снощи може да е мислил само как да избяга, но ти гарантирам, че щом главата му се оправи, ще започне да мисли за онова, заради което е дошъл тук. — Тя млъкна, после се наведе над масата, сякаш да се увери, че Лизи ще чуе всяка нейна дума. — И щом започне да мисли за това, само ще си имаме повече неприятности.

Лизи отвори уста да протестира, но веднага я затвори.

— Познавам те още от бебе. Познавах майка ти преди това, а ти приличаш на нея повече, отколкото човек можеше да се надява.

— Не е така!

— Точно така е! Каквото и да казваш, приличаш на нея толкова много, че дори не можеш да си представиш. Изглеждаш като нея. И имаш същия характер.

— Няма значение как изглеждам, това няма нищо общо. А тоя Ламбер с неговите хора и тоя досаден колонист с неговите проблеми могат да вбесят и светец.

Берта я гледаше внимателно от другата страна на масата.

— Може и така да е… макар че, ако някой вземе да те сравнява със светица, само ще си хаби напразно устата. Дори да имаше душа на светица, а ти я нямаш, това твое лице и фигура щяха само да те въвличат в неприятности, колкото и да не искаш. Няма мъж, когото да не въведеш в изкушение, точно както майка ти ги изкушаваше.

— Никога не съм…

— Не, никога не си, но това е, защото главата ти досега е работила както трябва… и е много повече от онова, което Бес някога е направила за себе си. Но аз видях този колонист и кълна се, че дяволският му чар е не по-малък от този на баща ти. Когато оставиш сърцето си да вземе връх…

Берта подсмръкна и стисна устни, без да каже друго, сякаш всяка по-нататъшна дума щеше да бъде проява на лошо възпитание.

Друг път Лизи щеше да почне спор с нея. Но сега мислеше само за това, което бе казал той, за топлината му, която усещаше под ръката си.

И колкото и да не й се искаше да си го признае, Лизи имаше неприятното чувство, че Берта май ще излезе права.