Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (17)

17

Лизи се събуждаше бавно. Странна мускусна миризма подразни ноздрите й. Тя се размърда и почувства как чаршафите се плъзгат по тялото й необикновено интимно. Мисълта й схвана това, което сетивата вече бяха уловили — че е гола и че чаршафите още пазят уханието на любовта, неговото ухание.

Отвори очи. Седна в леглото, а сърцето й подскочи. Беше съвсем сама в стаята.

Тя се спусна нерешително от леглото, с настръхнала от студения въздух кожа, претича през стаята, грабна захвърления шал и го уви около раменете си. Трябваше й малко време, за да вдъхне живот на въглените, тлеещи под пепелта, и още повече, докато огънят се разгори добре.

Докато чакаше пламъците да станат по-големи, Лизи се сви на креслото, загърната в одеялото, което бе смъкнала от леглото, и се замисли какво ще прави по-нататък. Още не бе стигнала до никакво решение, когато стаята се стопли достатъчно, за да се реши да се изкъпе, да се облече и да се среши.

Наложи се да рови по пода, докато открие всичките си захвърлени фуркети. Дори тези познати действия — сресването и забождането на фуркетите — извикаха в паметта й спомени, които никак не й помагаха да мисли.

Нямаше друг изход. Трябваше да говори с Джон Карлтън. Независимо че хората от хана вече започваха да сноват нагоре-надолу. Тя не можеше да остави деня да мине, без да е говорила с него.

Но какво ще му каже? Снощи беше абсолютно сигурна в него, в себе си и в това, което искаше. Тази сутрин нищо не й беше ясно.

Навела глава и дълбоко замислена, Лизи бавно тръгна през мрачното преддверие. Почти бе отминала началото на стълбите, когато спря, долавяйки някакво движение на долната площадка. Нида? Но защо? Миячката нямаше никаква работа в тази част на хана.

Лизи наостри всичките си сетива, повика девойката, после се спусна по стълбите след нея. Нямаше никой. Не чу нито звук.

Лизи се поколеба. Наистина ли беше видяла миячката? Или въображението й просто си играеше с нея? Хладното преддверие не даваше никакъв отговор.

Джон също не отговори на лекото й почукване. Може би още спи.

Мисълта за мъжа в леглото, гол, с разбъркана от съня коса, и очите му… Не, по-добре да не мисли за очите му.

Лизи внимателно натисна дръжката на вратата и с учудване откри, че не е заключена. Бутна я и замря, смаяна от опустошенията, които се откриха пред погледа й. Носът й се сви в гримаса на отвращение. Цялата стая смърдеше на бира.

Джон седеше край масата, мрачно вторачен в отсрещната стена, и явно потънал в мисли. Когато тя влезе, той скочи на крака и я посрещна с ироничен поклон.

— Добре дошли в скромното ми убежище, госпожо.

— Какво си направил, по дяволите? Да не си полудял? — запита Лизи и се огледа смаяна наоколо. — Не може да си направил всичкото това само от една бутилка вино.

— Не съм. Цялата тази работа — и той направи широк жест с ръка — е изцяло заслуга на баща ти. Аз си влязох, невинен като бебе, а той запрати по мене халбата с бира. Забележи, след като ме беше замерил с нощното гърне и каната с вода. Сети се за свещниците и за книгите ти едва когато му се свършиха запасите от тежки снаряди.

Джон изгледа навъсено глинените парчета, пръснати по мокрия под.

— Можеше обаче да бъде и по-зле. Поне не хвърли по мене бутилката с вино.

— Моят ба… — Устните на Лизи помръдваха, но не успяваха да произнесат докрай думата. Тя махна към локвите и парчетиите, осеели целия под. — Той ли направи това?

Джон кимна.

— Точно преди да ме прониже с рапирата си.

— Той… какво?

— Заби я чак до дръжката. — Джон потърка корема си с тъжно изражение. — Ужасно неприятно преживяване. Ако имах слабо сърце, щях да пукна на място.

Лизи го загледа слисана.

— Но… защо?

— За да те защити!

Един висок красив мъж с ботуши над коленете и кадифена дреха се материализира изведнъж пред нея.

Лизи подскочи цяла педя над пода. Джон се сниши зад нея, така че тя остана между него и баща си. Или по-скоро, призрака на баща си.

Гърлото на Лизи се присви в напразно усилие да преглътне.

Оливър изрева презрително:

— Страхливо копеле! Безмозъчна крастава жаба! Да се крие зад полата на жена като бебе в рокличка! Предупреждавам те, веднага щом мога, ще…

— Ще замълчиш, Оливър, ето това ще направиш!

Една красива жена се материализира до Лизи, карайки я да подскочи още по-високо.

— И ще се извиниш на Лизи за тоя боклук. И — добави натъртено призрачната жена, когато Оливър се накани да протестира — ще направиш това, което отказваше да направиш вчера, ще се извиниш на Джон, задето беше толкова груб с него.

— Груб ли? Груб! Ако можех, щях да му измъкна черния дроб и да го сваря на закуска!

— Оливър Хардуик! Ако не внимаваш какво говориш…

— Лично аз — намеси се Джон — винаги съм смятал, че черният дроб е най-вкусен изпържен, но…

— Тихо! Замълчете всички!

Лизи накара Джон да пусне рамото й. Отстъпи настрана, за да подпре гръб о стената и същевременно да вижда ясно тримата спорещи. Джон наблюдаваше внимателно новодошлите, но те се бяха втренчили в Лизи и не му обръщаха никакво внимание.

Лизи също ги фиксираше с поглед.

— Вие… вие двамата… наистина ли сте…?

Жената кимна.

— Вярно е. Аз съм Бес, майка ти, а това — и тя посочи красивия кавалер до себе си — е баща ти, Оливър Хардуик.

Оливър й хвърли замъглен поглед и кимна плахо.

— Лизи.

Лизи облиза устните си, които изведнъж пресъхнаха.

— Вие сте… призраци. Наистина сте… призраци.

— Точно така. — Очевидно Бес се бе заела с всичко. — Винаги сме били тук. Още откакто… Тоест, ние те наглеждахме през годините. За да сме сигурни, че си добре, нали разбираш.

Оливър хвана дръжката на рапирата си и изгледа кръвнишки Джон, който обаче пъхна ръце в джобовете и нахално му се ухили.

Лизи гледаше красивия мъж, облечен в призрачно кадифе и дантела. Дори такъв, той изглеждаше невероятно внушителен, макар че тя спокойно виждаше ламперията на отсрещната стена през него. Лизи започна да разбира защо майка й бе забравила всичко друго заради любовта си към него. Почти я разбра.

Тя присви очи, обхваната от внезапен гняв.

— Значи ти си прогонвал всичките ми ухажори.

— Не исках ония крастави кучета да се въртят покрай тебе, Лизи — заоправдава се Оливър. — Винаги съм казвал, че заслужаваш нещо по-добро.

— И си намушкал Джон!

Оливър изправи рамене възмутен.

— Никой не намушква някого с рапира. Пронизах копе… Тоест пронизах го. — Той изгледа намръщено Джон. — Не че свърших кой знае какво. Той си е тук.

— И ще бъда, докато Лизи стане готова да замине за Америка с мене — каза Джон с нарочно предизвикателен вид.

— Тя няма…

— Аз няма…

— Стига! — Бес вдигна ръце, за да въдвори ред. — Всички имаме да вършим по-полезни работи, вместо да се караме, не мислите ли?

Оливър погледна нервно към Бес, после хвърли яростен поглед към Джон и се усмихна на Лизи. Джон му отвърна на погледа, без да обръща внимание на Бес, и се усмихна на Лизи. Бес просто грееше, обгръщайки с поглед всички като квачка, гордееща се с пиленцата си.

Лизи затвори очи, облегна глава на стената зад себе си и се зачуди дали не греши и дали в края на краищата не сънува.

 

Следващия половин час всеки говореше за своите планове. Бес искаше да обсъждат женитбата. Джон се отнасяше благосклонно към плановете за женитба и за устройване на живота след това, но искаше да знае дали Лизи възнамерява да прави нещо с хана, или той ще трябва цял живот да точи бира. Оливър изгледа Джон навъсено, започна да се кара с Бес и непрестанно уверяваше Лизи, че тя може да се справи по-добре от това безмозъчно, страхливо колониално куче.

Лизи, от своя страна, настояваше, че не е сигурна дали иска да се омъжва, че не знае дали иска да продаде хана, ако се омъжи, и нямаше никакво намерение да разисква този въпрос в създалите се обстоятелства.

Тя просто си хвърляше думите напразно. Никой не я слушаше. А на всичкото отгоре двама от тримата бяха призраци! Призраци, които с безразсъдните си действия я бяха оставили сираче още от люлката.

Лизи с учудване констатира, че не им се сърди и с още по-голямо учудване разбра, че не иска да ги предизвиква с всичките си въпроси, които винаги бе искала да им зададе, с всичките си обвинения, които винаги бе искала да им отправи. Вместо това тя седеше тук и спореше с тях, все едно още имаха право да се месят в живота й!

— Ако вие, останалите, имате желание да продължавате спора — каза тя твърдо, — аз нямам какво да кажа. Но си имам работа за вършене и лично аз си отивам.

— Ето, видя ли какво направи! — каза Оливър и изгледа свирепо Джон.

— Няма да избягаш без мене, нали? — реагира Джон и посегна да хване Лизи за полата, докато минаваше край него.

Тя прибра полата си по-далеч от ръцете му, но преглътна острия отговор и не каза нито дума. Извивката в ъгълчето на устата щеше да го издаде, дори без хитрото му намигване.

Но тъкмо онова, което намигването разкриваше, накара дъха й да спре и сърцето й заби учестено. Тя приглади полата си с надежда призрачните й родители да не забележат руменината, избила по бузите й.

— Не бягам и не оставям вие тримата да решавате вместо мене.

Тя тръгна към вратата, но Джон бе по-бърз.

— Тогава една целувка — каза той. — Като извинение, че ме оставяш.

Лизи се опита да се промъкне покрай него, но той я прегърна.

— Две целувки, задето ми се противиш — изрече той с внезапно предрезгавял глас, малко по-груб, отколкото преди миг. — Дори ще удвоя наказанието, ако много учтиво ме помолиш.

Лизи си каза, че е загубила равновесие, че той я е изненадал, но нямаше никакво съмнение, че стои притисната до него като някаква разпасана проститутка. Никак не можеше да си обясни защо изведнъж ръцете й прегръщат шията на Джон или защо брадичката й се изправя точно под подходящия ъгъл, за да може Джон да приложи наказанието.

— Брр — изръмжа Оливър.

Лизи се изправи на пръсти. Само няколко инча, нищо кой знае какво.

— Хайде, Оливър — каза строго Бес.

— Но, Бес! Не можем точно сега да си тръгнем. Той ще я целуне!

— Точно навреме, ако питаш мене! — каза Бес.

Джон вдигна лице, осветено от вътрешна усмивка… и от още някакво, по-трудно определимо, чувство, което накара сърцето на Лизи да забие ускорено.

— Довиждане, Бес.

С ъгълчето на окото си Лизи зърна как Бес и Оливър започват да изчезват, но дори жалното „Ама, Бес…!“ на Оливър не бе достатъчно да я отвлече от по-важното, с което имаше сега да се занимае.

Джон бе даже утроил наказанието, когато Лизи престана да брои.

 

Самюел я чакаше в кръчмата, но този път с него беше Хълдспет, която нервно приглаждаше гънките на полата си. Когато тя влезе, двамата се изправиха.

— Реших, че ще е най-добре да ви кажем всичко, Хълдспет и аз — изрече той.

Тази сутрин нямаше шапка, която да мачка, и това го поставяше в неизгодно положение.

Хълдспет закима енергично. Самюел изглеждаше нервен, но тя грееше от щастие тази сутрин и цялата и досегашна суровост бе изчезнала, като че ли никога не бе съществувала.

Лизи се отпусна на един стол срещу тях. Много добре знаеше какво искат да й кажат двамата и не беше сигурна дали да се радва заради Хълдспет, или да се натъжи заради себе си. Но беше съвсем сигурна, че не е готова да разрешава техните проблеми, когато тя самата си имаше достатъчно.

— Вчера размислих за това, което казвахте — изрече, запъвайки се, Самюел. — За… за Хълдспет и за това, което аз искам, и реших, че сте права, мис Лизи.

— Права ли съм?

Лошо, че нямаше никой, който толкова лесно да поправи и нея самата.

— Да — кимна Самюел и потърси потвърждение от Хълдспет.

Трудно се променят старите навици, помисли си Лизи. Той явно излизаше изпод един чехъл, за да влезе под друг, но Хълдспет щеше да бъде далеч по-благосклонна и по-сговорчива господарка, отколкото някога е била стиснатата му сестра.

— Помолих Хълдспет да се омъжи за мене — добави Самюел, а Хълдспет грейна. — Нямам нищо против детето, няма какво да се безпокоим и си помислихме, че може би ще се намери местенце за нас тука. Щом се оженим, както си му е редът и така… — побърза да прибави той.

— Да. Да, наистина. Но не преди да сте се оженили — каза строго Лизи. — Не искам повече скандали тук, тия, дето ги имахме, ми стигат.

Двамата тържествено кимнаха.

— И очаквам от вас да си вършите работата, както винаги.

Тържественото двойно кимване се повтори.

— И ще обещаете — продължи Лизи с най-строгия си глас, което накара двамата пред нея да настръхнат, — че ще танцувам на сватбата ви.

Самюел и Хълдспет грейнаха в толкова широки усмивки, че Лизи я заболя устата само като ги гледаше.

— Да, мис — отвърнаха те в един глас.

Накрая Лизи ги изпроводи с пожелания за всичко най-добро, но не и преди да изтръгне от Самюел обещанието, че довечера няма да пропусне да се яви на работа в кръчмата.

Докато гласовете им затихваха в коридора, усмивката на Лизи постепенно се изпаряваше. Как и се искаше собствените й притеснения и грижи да могат да се разрешат също толкова лесно.

 

— Знаех си, че така ще стане — каза мрачно Берта, докато сипваше чая на Лизи.

Лизи вдигна поглед от огъня, който гледаше вече над десет минути.

— Какво да стане?

— Ти с оня колонист. Също като майка ти, нали те предупреждавах, но ти изобщо не ме слушаш.

— Защо мислиш…?

— Имам си очи на челото, не е ли така? — озъби се Берта. — Мислиш, че не виждам как грееш? Достатъчна си да осветиш цялата кухня, въпреки че така си се намръщила.

— О…

Лизи не можа да измисли какво да отговори, затова си сипа още една лъжичка мед в чая.

Берта въздъхна, явно се бе примирила с неизбежното.

— Най-добре е да се омъжиш веднага за него, ако така трябва. — Тя присви очи във внезапно подозрение. — Предложи ти да се ожени за тебе, нали?

Лизи кимна.

— Да, помоли ме преди повече от седмица. Но не съм сигурна…

— Разбира се, че си сигурна! Просто не искаш да го признаеш!

Берта премести тестото за хляба върху набрашнената дъска и започна да го меси.

— Колко хубави мъже са те ухажвали в последните пет години? Половин дузина? Дузина? Някои имаха доста дебели кесии и нито един не беше даже наполовина толкова хубав, че да му обърнеш внимание, нали? И никой не те е карал да блееш над чая си или да се изчервяваш като момиченце на половината от твоите години.

— Но…

— Ако имаш капчица акъл, ще потърсиш господин Рандал. — Тя здравата бухна с юмрук втасалото тесто, преобърна го и започна отново да го меси. — Така твоят господин Карлтън ще свърши това, за което е дошъл тука, и тогава ще си свободна да заминеш.

— Да замина! Защо мислиш, че искам да замина?

Берта я погледна над тестото си и веднага сведе очи.

— Най-добре е за тебе. Най-добре е за двама ви. Не му е мястото на него тука, а и сега, откакто Ламбер го издирва… — Тя поклати глава, но не се реши да погледне смаяната Лизи в очите. — Няма да има никаква полза, ако и на тебе ти се случат същите неприятности, както на майка ти.

Лизи премига и спусна очи към чашата с чай. Ароматната пара се издигаше нагоре като дим… или по-скоро като слабата мъглица, която оставя призракът, щом отлети.

Сега, когато бе видяла баща си, когато се бе любила с Джон Карлтън, тя започваше да разбира какво е изпитвала майка й преди толкова години, когато е решила да пожертва себе си заради своя любим, независимо от последиците.

Тя не можеше да забрави, но разбираше любовта достатъчно добре, за да може да прости.

— Освен това — добави Берта, прекъсвайки размислите й, — струва ми се, че така е трябвало да стане, както се нареждат нещата.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа ли? Искам да кажа, като дойде тоя Карлтън, и Хълдспет забременя, и Самюел получи такова наследство. — Тя събра вежди и сви неодобрително уста, поглеждайки към Лизи. — Не ми казвай, че не си си помисляла да продадеш хана на Самюел!

Неразбиращото изражение на Лизи показваше, че дори не се бе замисляла върху подобна възможност.

— Но… аз не мога да те оставя! — възпротиви се тя. — Все едно изоставям собственото си семейство!

— Хъм! — изсумтя Берта, бухвайки поредния юмрук в тестото. — Не мога да кажа, че и на мен ми се иска кой знае колко, обаче аз си имам моята работа, а и с Хълдспет ще се занимавам, а ти можеш да пишеш, нали? Няколко писма в годината не са кой знае какво трудно нещо, а?

— Но… но… — запъна се смаяна Лизи.

— Не се опитвай да ми кажеш, че не си искала да видиш Америка! Знам ги аз ония твои книги. И не ме гледай така, сякаш мислиш, че съм те шпионирала. Знаеш, че тук тайна дълго не се задържа скрита, колкото и да се опитваш.

Тя хладнокръвно отмести първия самун, омесен в правилна кръгла форма, и започна да меси втора топка тесто.

— И това е още една причина по-бързо да решиш какво да правиш с Джон Карлтън. Няма да можеш дълго да опазиш в тайна, че е тук. Независимо колко се опитваш.

 

Лизи стресна Джон, почуквайки на вратата му посред бял ден. Той върна пистолета в джоба си едва когато се убеди, че зад гърба й не стои драгун с насочен мускет, който да я е накарал да дойде тук в такъв необичаен час.

— Откъде го взе? — запита тя, хвърляйки нервни погледи към смъртоносната играчка.

— Това е единият от двата. Винаги ги нося в джобовете си.

— Дори снощи ли?

Той разкри зъби в усмивка.

— Дори снощи. Макар че, както си спомням, ти не се интересуваше точно от съдържанието на джобовете ми.

Тя се изчерви. Раздразнена или не, въпреки това беше дяволски красива така с порозовели бузи. Изглеждаше още по-красива и когато червенината бе единствената й дреха, но точно сега Джон не би имал никаква полза отново да разбужда въображението си. Не и посред бял ден.

— Донесох ти хартия, перо и малко мастило — каза тя, докато нареждаше нещата на масата едно след друго.

— За какво? Оливър сигурно не ми е толкова разгневен, че да се налага да си пиша завещанието? Лично аз нямам никакво намерение да умирам, докато не съм го направил поне прадядо.

Лизи се изчерви още повече.

— Не е за това. А за да напишеш писмо на господин Рандал.

Джон отвори уста да възрази, после я затвори.

— Ти трябваше довечера да се промъкнеш да го видиш, нали така? — каза Лизи с обвинителен тон.

— Повече не мога да издържам затворен в тая проклета кутийка, Лизи! И щом като Рандал си е тук…

— Тогава ще знае, че властите те търсят.

— Които власти впрочем включват моя чичо — изсумтя Джон. — Не познавам Рандал, но знам за него достатъчно, за да съм сигурен, че няма да ме предаде по нареждане на Малоран, освен ако не е заставен да го стори. И със сигурност не преди да е чул онова, което имам да му кажа!

— Може да няма избор — каза рязко Лизи. — Особено пък ако първо попаднеш в ръцете на Ламбер!

— Така че какво…

Лизи го прекъсна:

— Аз ще занеса писмото на Рандал вместо тебе. Ако трябва, ще го помоля да дойде тук. Нито Ламбер, нито чичо ти могат да го спрат, но тебе могат да те спрат!

Джон понечи да възрази, но тя имаше право. Нейното предложение беше по-безопасно. Но това не означаваше, че му харесва.

Джон изпъшка престорено и седна да пише.

 

Лизи не бързаше. След тези няколко дни беше много радостна, че има възможност да излезе извън хана и да се откъсне от всичко. Трябваше й време да помисли, а напоследък това беше най-добрата възможност да го направи, без да се страхува, че някой ще я прекъсне.

Когато конят й се изкачи на хълма, тя видя малка фигурка, която бързаше по пътеката, водеща към Туистълдийн Менър. От тази далечина Лизи не можеше да бъде сигурна, но й се стори, че прилича на Нида.

Тя реши да попита Берта дали е пращала девойката някъде да върши някаква работа. Ако излезеше другояче и Нида бе избрала да изостави задълженията си и да хукне подир оная червена куртка, тогава „Крал Джордж“ щеше да се нуждае от нова миячка още от утре сутринта. Лизи не пожела да пилее драгоценното си време с по-нататъшни размисли относно Нида.

Лизи още прехвърляше всичко в главата си, когато спря пред дома на господин Дрейтън, където бе отседнал Ламбер. За нейно успокоение Ламбер го нямаше, но адвокатът си беше у дома. Той за съжаление бе повикан по работа и не можеше да й отдели време за разговор, но се съгласи да дойде в хана тази вечер на път за дома си.

В къщата на Рандал Лизи има дори още по-малък късмет. Него го нямаше и икономът му не се решаваше да предположи кога ще се върне. Лизи настоя да остане да го дочака, но ставаше късно и тя не искаше да се връща сама по тъмно. В края на краищата просто остави писмото на Джон със строго нареждане да бъде предадено на Рандал веднага щом бъде възможно.

Угнетена, Лизи обърна коня си към дома. Беше все още на цели две мили от „Крал Джордж“, когато Ламбер, последван от трима войници, излезе от един страничен път.

Лизи щеше да го отмине само с едно кимване, но лейтенантът препречи коня си пред нейния.

— Госпожо Тинсдейл. Каква щастлива среща.

— Не и за мен.

Усмивката му изтъня, стана опасна.

— Може би. Виждате ли, аз реших, че ще бъде много по-удобно да накарам господин Гидиън да дойде при мене, вместо да го гоня из цялата околност.

— Сигурна съм, че би било така… ако успеете да го уредите.

— О, ще го уредя. Иначе защо да ви арестувам с обвинение, че укривате човек, избягал от правосъдието на негово величество?