Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (14)

14

Главоболието на Лизи и неприятностите й продължиха чак до късния следобед. Без значение с какво се занимаваше, дали със случайните пътници, които се бяха отбили за топъл обяд, или с оплакванията на Нида, че в миялната имало мишки, мислите за Джон Карлтън се промъкваха потайно покрай стражите на съзнанието й и я жегваха тогава, когато тя най-малко очакваше.

Дали пък не беше прав? Дали тя наистина не се страхува да вземе това, което иска? Дали съзнателно се прави на глупачка и бяга от миналото, вместо да посегне и да сграбчи бъдещето?

Объркващите въпроси не й даваха мира през цялата сутрин и целия следобед, докато най-накрая тя с облекчение дочу един от помощниците на коняря да казва, че Ламбер и неколцина от хората му тъкмо слизат от конете си в двора на хана. Поне лейтенантът щеше малко да я разсее и както лесно успяваше да я изкара извън кожата й, имаше прекрасни изгледи да не мисли за нежелания си гост най-малко десет минути, може би дори цял четвърт час, ако има късмет.

Лизи чу Ламбер да влиза в салона и надменно заповядва на Хълдспет да потърси господарката си, но някакво извратено желание да го ядоса я накара да остане при Берта в килера и заедно с нея да прави оглед на запасите.

— По-добре да идеш — каза Берта, която във всеки случай доста неохотно се бе заела с този оглед. — Няма нужда да му даваш повод пак да обръща всичко с главата надолу.

— Нека да го видя как ще се опита.

Лизи хлопна дървения капак на една каца с брашно, вдигайки облак бял прах.

— Със сигурност ще го видиш — изфуча Берта, гледайки с неодобрение как белият прах се сляга по чисто измитите плочи на пода й. — А ако лейтенантът не го направи, аз ще се изкуша. Цялата сутрин се мотаеш насам-натам, но да вземеш да ми цапаш килера, това вече е върхът на всичко, така да знаеш! Излизай! Излез ми от килера и ме остави на мира!

Лизи изтупа брашното от ръцете си, отвърза престилката и излезе.

Хълдспет предвидливо беше поднесла на лейтенанта халба с бира, но той я бе бутнал настрана и се разхождаше неспокойно напред-назад пред голямото огнище. Вече почти не накуцваше, а от ожулванията по лицето не бе останала почти никаква следа. Жалко. Според Лизи възвръщането на обичайния му изглед го бе направил дори по-отблъскващ.

— Искали сте да ме видите?

— Да. — И като че ли, за да смекчи краткостта на отговора си, той дръпна един стол и й го предложи с широк, подканваш жест. — Моля, седнете.

Лизи замръзна на място.

— По-добре да остана права, благодаря. Имам още много работа, така че предпочитам този разговор да бъде възможно най-кратък.

За миг й се стори, че той ще възрази. Но вместо това лейтенантът само кимна.

— Много добре. Наистина, във всеки случай няма да ви отнемам много време.

Той извади от джоба на аленочервената си куртка един сгънат лист дебела кремава хартия.

— Мисля, че би трябвало да прочетете това.

Лизи погледна подозрително хартията, но не посегна да я вземе от ръцете му.

— Какво е това?

— Публично известие, че лорд Малоран е обявил награда за залавянето на някой си Джон Гидиън, който с непочтена цел се е опитал да се представя за Джон Карлтън. Прочетете го!

Тя обаче сложи ръце зад гърба си.

— Награда! Но… защо?

— Защото е заплашвал негова светлост. Защото се е представял за човек, какъвто не съществува, с цел да изнудва за пари и да представя претенции за нещо, което не му принадлежи по право. — Ламбер разгъна хартията, и пак й я подаде. — Трябва да го прочетете. Тук има и предупреждение за всеки, който бъде хванат, че приютява този беглец.

Тъй като тя все още отказваше да вземе хартията, Ламбер я сгъна и я върна във вътрешния джоб на куртката си.

— Най-разумно ще постъпите, ако го предадете още сега, докато все още можете да претендирате за наградата. Двайсет фунта са голяма сума за един нищожен колонист.

— Наистина голяма сума — съгласи се Лизи със студен тон. — Човек може да се изкуши, ако, разбира се, знае къде е.

Очите на лейтенанта се присвиха и той започна да я изучава.

— Би трябвало да е повече от изкушаващо, госпожо Тинсдейл. Би трябвало да е достатъчна награда за риска, който поемате.

— За риска, който поемам ли? Че какъв трябва да е той? Щети за хана ми и оскърбление за мене, ако не пусна вас й хората ви да се разпореждате в заведението ми?

Тънките му устни се извиха в крайно неприятна усмивка и той пристъпи една крачка към нея.

— Не бих ви съветвал да ми пречите, скъпа моя. Мога да бъда… неприятен, когато ме предизвикат.

Лизи вдигна глава и нарочно оскърбително се втренчи в него.

— Само когато бъдете предизвикан?

Усмивката му замръзна в израз на ядовита заплаха.

— Доста бързо схващате. Това е приятно допълнение към вашата красота, предполагам, макар че бих ви посъветвал да не разчитате много нито на едното, нито на другото. Може да установите, че и двете могат да ви изневерят точно когато най-много се нуждаете от тях.

С огромно усилие на волята Лизи се въздържа да не свие ръце в юмруци.

— Ще се опитам да го запомня.

— Ще ви дам още един съвет. От чисто приятелство.

Той протегна ръка и леко докосна бузата й с върховете на пръстите си.

Лизи трепна и се насили да изтърпи допира му.

— Внимавайте какво правите, госпожо Тинсдейл — каза той много меко. Вдигна ръка, за да й покаже брашното, което бе полепнало по пръстите му. — Дори най-обикновените неща оставят следи с присъствието си, и то винаги когато най-малко го очаквате.

Лизи отстъпи назад и започна да трие брашното от лицето си.

Ламбер пристъпи към нея, но се блъсна в табуретката, която внезапно се бе изпречила на пътя му.

— Какво… По дяволите!

— По-добре внимавайте, лейтенанте — намеси се Лизи. — Може да ви се случват много странни неща, и то винаги когато най-малко ги очаквате.

И тя бързо отупа ръцете си, за да премахне и последните остатъци от брашното, обърна се рязко и изхвърча от салона.

 

Представата на Джон за добре прекаран ден със сигурност не се състоеше в съзерцаването на вездесъщия прах, четирите голи стени и леглото. Особено много не му се искаше да се заглежда в леглото. И докато часовете се нижеха бавно един след друг, той се люшкаше между незадоволената страст и почти паническото усещане, че е попаднал в капан, но във всеки случай това чувство никак не го интересуваше.

Понеже не можеше да направи нищо нито по въпроса с Рандал, нито с Ламбер, поне за момента виждаше само един изход от дилемата.

— Бес? Бес! Тук ли си?

Джон се почувства много глупаво, говорейки на празната стая, но нямаше никаква представа как човек може да се свърже с призрак.

— Става дума за Лизи — добави той и с облекчение видя как Бес се материализира пред очите му.

— Какво за Лизи? — запита Бес.

Полите й сякаш вдигнаха лек ветрец, като че ли и те бяха усетили напрежението у нея.

— Няма нищо страшно. Но имам нужда от помощта ти.

— Да? — Тя още се държеше недоверчиво, но явно имаше намерение да го изслуша.

— Аз… Ъ-ъ… — Джон затвори уста и се огледа наоколо. — Тук ли е Оливър?

— Отиде да поязди малко и няколко часа няма да го има, така че можем спокойно да говорим. — Тя литна, настани се на края на леглото и го подкани с жест да седне до нея. — Седни тук и ми разкажи всичко.

Джон изпълни желанието й с вътрешно напрежение. Само допреди минута му се струваше, че ще е съвършено разумно да повика Бес, но сега се чудеше дали малко не е прибързал.

И все пак, който не рискува, не печели…

Той преглътна, изтри внезапно овлажнелите си длани в полите на дрехата си и изтърси:

— Искам да ме научиш как мога да съблазня дъщеря ти… без Оливър да ми се пречка.

* * *

Вестта за обявената награда се разнесе с мълниеносна бързина.

— Двайсет фунта — рече Нида със страхопочитание в гласа. Тя се бе заела да лъска халбите за бира, за да ги приготви за вечерните посетители, но вниманието й бе привлечено от далеч по-интересни неща. — Това трябва да е голяма купчина сребро. Човек може да си купи къща с него, ако го има.

Лизи се бе оттеглила в кухнята, търсейки един от билковите чайове на Берта, за да прогони непоносимото си главоболие. Нервите й се късаха дори като си помислеше за тази награда.

— Все пак това са си кървави пари. Има хора, които не могат да използват тия двайсет фунта — изфуча Лизи.

— Особено щом колониста го няма тук — намеси се намусено дебелата Берта, пробождайки овнешкия бут, който се печеше на шиша. — Хем никой няма да се притеснява за съвестта си. Нида, можеш да освободиш Скръф. Това месо е готово. Викни хората да вечерят. Не искам да стане на камък, докато някой реши да дойде да се наяде…

Бяха впрегнали Скръф към малък чекрък, закрепен от едната страна на огнището, и той послушно припкаше, въртейки, приспособлението, което обръщаше шиша с печеното месо.

Нида, която предпочиташе да се държи настрана от каквито и да било кучета, дори от кроткия Скръф, с готовност остави халбите и отиде да свърши възложената й работа. Берта не й беше дала нито минута отдих от следобедните задачи, затова и тя не бе успяла да види драгуните или да поговори с конярите, които винаги носеха най-добрите клюки за такива неща. Ако се съди по нетърпението й, миячката очакваше да дочуе от разговорите на слугите на вечеря възможно най-пресните и достоверни новини.

Скръф не обърна внимание на момичето, но уважително приклекна пред готвачката. Бе изплезил език от умора, но ушите му бяха наострени и в очите блестеше очакване, защото винаги му даваха парче от прясно опеченото месо като награда за положените усилия.

— Ето, ето ти — каза Берта, хвърляйки на кучето солиден къс месо, който бе отрязала от единия край на бута.

Скръф улови лакомството и го излапа на два бързи залъка. Когато разбра, че няма да получи друго парче, той почеса муцуната си отдолу и бързо се оттегли на любимото си място под кухненската маса.

— Безсловесните животни поне са благодарни за полученото — отбеляза Берта. — Вземат каквото им се пада и не тръгват да търсят нещо, дето не им се полага.

Лизи изобщо не беше сигурна дали предупреждението се отнася за Нида… или за нея.

 

Джон подръпна за последен път покривката на леглото, после отстъпи назад и се залюбува на постижението си.

Не беше кой знае какво. След цяла седмица упражнения все още не можеше да постила чаршафите дори горе-долу, какво остава пък да са изпънати и гладки, както се полага. Мислеше, че няма какво толкова да се учи. Но това нарочно зле застлано легло, което да накара Лизи да се заеме да го оправя…

Той изгледа с недоверие съмнителната постановка.

— Сигурна ли си, че това е добра идея?

Бес се отлепи от прозореца, където наблюдаваше кога ще се върне Оливър.

— Разбира се, че е добра идея! Идеята е моя, нали?

Тя се зарея във въздуха покрай него.

— Да, идеята е твоя, добре. Защо, смяташ, съм така ужасно нервен?

— Стига си се правил на дете. Мъже! Ама че работа!

Тя наведе глава настрани и заоглежда критично резултата от усилията му, после изсумтя пренебрежително.

— Моите поздравления. Наистина не мислех, че ще можеш така ужасно да го постелеш, но ти някак си успя. Май не съм виждала човек над шестгодишна възраст да показва такова неумение.

— Чудесно, много ти благодаря. — Имаше известни области на умение, които Джон би бил много щастлив да не познава, а оправянето на легло решително бе една от тях. — Но ти наистина ли смяташ, че Лизи толкова ще се вбеси, като види как не мога да си оправям леглото, та да вземе сама да го оправя? Лизи?

— Само като види тая бъркотия, няма да се сдържи!

Джон вдигна ръце в жест на недоволство.

— И после какво? Трябва ли да я поздравя за това, че го прави толкова добре? Мислех, че жените обичат да ги ласкаят, да се посвещават стихотворения на красивите им очи и всеки ден на прага им да се оставят букети.

— По принцип е така. Но това е последното, с което ще направиш впечатление на моята практична Лизи. Тя ще плюе на букета ти… при положение че успееш да намериш в тоя късен сезон. Тя е прекарала по-голямата част от живота си в усилена работа, така че не е особено романтична. — Бес, хвърли поглед към горния край на чаршафа и поклати отчаяно глава. — А това означава, че трябва да действаме с наличните средства.

— Никак не е много.

— Стига си се оплаквал! Поне имаш легло!

— Ти така ли кацна в леглото на Оливър? Като се опитваше да изправиш ъглите на чаршафите?

Бес вирна нос и изсумтя възмутено.

— Не е твоя работа. Освен това беше през пролетта, Оливър не беше отседнал в хана и аз можех да се разхождам из тресавищата, колкото ми душа иска.

Това даваше отговор на въпроса му относно нейните любовни приключения… но изобщо не му помагаше.

 

Разговорите в кръчмата тази вечер се въртяха изключително около публичното известие на лорд Малоран и наградата — поне в началото. Всички хвърляха любопитни погледи към Лизи, когато предполагаха, че не гледа към тях, но тя не им обръщаше никакво внимание. Не смяташе изобщо да говори за това. Не искаше да мисли за неприятностите, които може би криеше тази награда.

Досега симпатията на местните хора клонеше към Джон Карлтън, но двадесет фунта си бяха цяло съкровище, много повече, отколкото хората бяха виждали накуп през живота си. Смайването, което Нида бе показала при вестта за наградата, само показваше какъв интерес е предизвикала. Не можеше да се каже докъде биха стигнали хората, за да спечелят подобна сума, ако имаха дори бегла представа къде може да се е скрил беглецът.

Лизи почувства облекчение, когато разговорите се насочиха към завръщането на Самюел. Но то не трая дълго.

— Чувах, че сестра му искала той да направи собствен хан и кръчма — обяви Томас Гейнс, когато Лизи беше достатъчно далеч, за да не може да му грабне халбата с бира. Той я изгледа с любопитство. — Ти нали не си му показала как си вариш бирата, а, Лизи? Няма да стане тая, той с твоите майстории да ти вземе собствените ти клиенти.

— Ще му платя да те вземе тебе, Томас Гейнс — върна му го Лизи. — Никога не съм срещала човек толкова зает да обсъжда чуждите работи, колкото си ти. Може би ще си спестя половината тревоги и една трета от излишните приказки, ако си намериш огнище, което да ти е по-удобно от това на „Крал Джордж“.

Томас се изкикоти със задоволство на тази похвала.

— Ти намирай работа на твоите хора, че много народ ходи насам-натам. — Той премлясна с беззъбите си челюсти, размишлявайки над скитническите наклонности на местното население. — Ето например тоя господин Рандал. Той май много обича да скитори. Дойде, поседи един месец в оная голяма къща и какво? Пак дим да го няма! Тая сутрин отпраши покрай мене с каретата си, ами да. И един наперен… Свалям шапка, той кима и вика добър ден, все едно е ходил да пие чай с викария!

— То негова светлост го гони него — намеси се друг. — Рандал и Малоран не си говорят още открай време, откак се обеси майката на Рандал. Само ако се наложи. Всички го знаят!

— Ъхъ — потвърди старият Томас. — Знае се за какво не се понасят. Негова светлост си мисли, че имотите на господин Рандал трябвало по право да бъдат негови, заради това са неприятностите през всичките тия години.

— Жалко, че господин Рандал няма да остане много — каза трети със съжаление. — Добър човек, така си е. Сякаш не му се ще много да си стои тук и да се занимава с хубави работи за себе си, вместо да се разкарва насам-натам из селата и да върши добрини за хора, дето някой път и не знаят как му е името.

— Да — рече Томас Гейнс и всички кимнаха утвърдително. За облекчение на Лизи никой от тях не погледна към нея, за да види дали тя внимава в най-новите клюки. Ако я бяха погледнали, тя със сигурност не би могла да прикрие внезапното трепване на ръцете си.

 

Къде е? Дяволите да го вземат! Тази вечер закъснява.

Той нямаше часовник, но му се стори, че е късно, много по-късно, отколкото обикновено идваше Лизи.

Какво прави? Да не би да дава бал и вечеря в кръчмата?

Ако можеше, просто щеше да слезе долу, да я извлече оттам и да я домъкне тук. Неособено романтично желание, но Лизи така и така нямаше да му даде шанс да го направи.

Бес имаше право… Единственото решение беше да се промъкне до нея, така да се каже, и да я превземе с изненада.

Джон погледна към леглото. Никоя добра домакиня нямаше да понесе дълго време да гледа такава неразбория. И тъй като Лизи беше съдържателка на хан, навярно нейните инстинкти бяха още по-изострени.

Надяваше се да е така.

Но къде, по дяволите, беше Лизи?

 

— Къде е тя? — запита раздразнено Лизи.

— Нида знае, че вечерта трябва да бъде тук, за да почисти и да измие. Къде може да се е запиляла?

— Измъкнала се да се види с оная нейна червена куртка, няма съмнение — каза неодобрително Берта. — Казвах ти много пъти, само неприятности ще ти създава. Само че ти хич не слушаш! Разбира се, че няма да слушаш! Само една минута и толкоз, а виж докъде сме я докарали…

Лизи се опита да насочи мислите на Берта към по-практически въпроси.

— Цяла камара халби за миене и няма кой да ги измие… само ние двете.

— Аз ли? Аз съм готвачка, не съм миячка. И ако не можеш да намериш Нида, имаш Моли и Хълдспет, те могат да ти свършат работата. Аз пък ще си легна.

Берта взе увитото в кърпа среднощно ядене, което си беше приготвила, и сърдито се заклатушка към вратата.

Лизи изруга, грабна свещта и се запъти към стълбите, които водеха към стаите на прислужничките.

Намери обаче само едната. Моли се събуди стресната, когато Лизи нахлу в стаята й.

— Къде е Хълдспет?

Моли я зяпна сънена.

— Хълдспет ли?

— Къде е тя?

— Тя… ами… — Моли придърпа завивките до брадичката си. — Самюел дойде да я вземе. Докато вие бяхте в кръчмата. Каза, че искал да поговори с нея.

Лизи изпъшка, приседна на леглото на Хълдспет и притвори очи, мъчейки се да пропъди главоболието, което заплашваше да се върне с предишната си острота.

Може би Джон има право. Може би трябва в края на краищата да избяга от всичко.

 

Лейтенант Рандолф Айвс Ламбер тъкмо довършваше самотната си вечеря, когато прислужницата му съобщи, че неговите хора са отвън с някаква жена, която настоявала да говори с него.

— Някаква повлекана! — изсъска жената. — Сигурна съм, че на господин Дрейтън няма да му хареса тая да влезе тука, затова им казах да я заведат в кухнята. Ама и на готвачката няма да й хареса, така си е!

Ламбер изруга мълком неприятностите, наложени от квартируването у местни хора, и с нежелание последва възмутената прислужница до кухнята. Готвачката, двете слугини, лакеят и малкият кухненски помощник изхвърчаха от помещението след две негови резки думи, колкото и да не бяха доволни, че ги пъдят от тяхната, така да се каже, законна територия.

Създанието, което му бяха довели неговите хора, беше слаба, лукава на вид девойка с хитри малки очички, дълбоко хлътнали насред отблъскващото й лице. Още от първия поглед Ламбер не я хареса. Сержантът я избута напред.

— Тя е миячка в „Крал Джордж“, господине. Казва, че името й е Нида и че имала нещо да ви казва за оня колонист, обаче иска да говори само с вас и с никой друг.

Ламбер се обърна към нея:

— Вярно ли е?

— Аха — каза Нида, поглеждайки разтревожено нагоре към него изпод рошавата си сплъстена коса. Тя се приближи още към лейтенанта, жадна да получи одобрението му. — Видях го завчера в кухненския двор. И тя беше с него. Като стари приятели, така се държаха, никой нямаше наоколо, само аз, а те не знаеха, че съм там.

Ламбер повдигна неодобрително горната си устна, отвратен от усърдието й.

— Сигурна ли си, че е бил той? Как можеш да го разпознаеш в тъмното? Видя ли го в лице? Чу ли го да говори?

Тя отвори уста, но като улови предупредителния му поглед, я затвори и само поклати глава.

— Не го видях много добре, но мога да се закълна, че беше той. Трябва да е бил той. Висок е. По-висок от вас. Виждала съм го преди в хана, така че знам. Няма друг мъж в хана, който да е толкова висок, нито пък в селото. А пък мис Лизи няма никакви любовници, даже никой не я и ухажва. С кого да е била тогава там, в тъмното и на студа, ако не е бил той?

Злонамереният тон и подигравателните намеци за Лизи и нейните любовници породиха у Ламбер желание да изхвърли от къщата това отблъскващо човешко създание. Възпираше го само мисълта, как ще побеснее лорд Малоран, ако той не намери онзи колонист, но дори при тези обстоятелства той едва сдържаше гнева в гласа си.

— Ако приемем, че действително си видяла колониста и ако той все още е някъде в околностите на „Крал Джордж“, къде се крие тогава?

Този въпрос накара Нида да изпадне в доста неудобно положение.

— Може да е в избата?

— Хората ми претърсиха там. Не намериха никаква следа от него, нито пък стана ясно къде се е крил.

— Ами… — Тя смачка мръсната си престилка с ръце, после я пусна, явно притеснена от въпроса. — Ами в конюшнята…

— Не и там.

— Ами онази стая, дето стои заключена от години.

Ламбер замря на място.

— Казаха ми, че стаята е стояла заключена двайсет и пет години.

Тя направи нервна гримаса.

— Да, така е било, ама кой казва, че сега някой не я е отворил, а?

— Виждала ли си го след онази нощ в двора?

— Ами…

— Предупреждавам те, не съм милостив с лъжците.

— Не съм го виждала точно него — съгласи се тя нерешително. — Обаче Берта…

— Коя е Берта?

— Готвачката. Дебела като свиня и още по-грозна.

— Не ме интересува готвачката, дебела или не. Интересува ме мъжът. Говори по същество!

За миг му се стори, че тя ще започне да спори с него, но предупредителното смушкване на сержанта я накара да премисли.

— Ами, Берта, нали разбирате, тя винаги си отмъква храна за през нощта. Мисли, че никой не забелязва, ама аз съм я виждала и знам, че отделя много повече, отколкото по-рано. Мисля си, че е за оня, дето го търсите. Дори и тя не може да изяде толкова много.

— Това ли е? Само това ли имаше да ми казваш?

— Ще науча повече. Обещавам.

— Как?

Нида се ухили с лукав израз.

— Такъв голям стар хан като „Джордж“… — Тя вдигна рамене. — Хич не се кахърете. Аз си знам работата.

Устата на Ламбер се изпъна на тънка черта. Общуването с това същество го караше да се чувства… омърсен. Малоран му беше длъжник заради тази работа. Наистина много му дължеше, много.

Той отпрати миячката с махване на ръка.

— Много добре. Виж какво можеш да научиш. Ако си струва, ще получиш някой и друг шилинг. Факти, запомни добре, не клюки или предположения.

— Не, господине. Няма такова нещо. — Лицето й се изпъна. — Ами наградата от двайсет фунта?

— И това ще получиш. — Лицето му стана сурово. — Ако го хванем благодарение на сведенията, които си ни дала.

Дори Нида да бе дочула заплахата в гласа му, тя не се издаде. Лицето й внезапно грейна от алчната жажда, която я правеше сляпа за всичко останало.

— Ще ги имате. Вярвайте ми, ще ви ги дам.