Мария Антонова
Рада Казалийска (8) (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

В автобиографията на Рада Казалийска четем: „И ако не беше дошъл баща ми да ме забере, аз щях да приема монашеския чин и да остана там в манастира“ (акцент. мой), от което се разбира, че след завършването на училището в Калофер тя се премества в манастира и остава там като послушница. Пишещата тези редове се опитва да разбере подтикът за оставането й в манастирската обител, защото Рада Казалийска е силно интуитивна личност. Макар и да пише за оставането си зад манастирските порти, тя едва ли би стояла там, защото от автобиографията й разбираме, че при направеното предложение да бъде условена за учителка много спонтанно отговаря: „Па затова съм учила“ (акцент. мой), което показва готовността й да се посвети на една голяма мисия-просвещение на децата от Райково. Освен това, и тя като баща си е предусещала полъха на бъдещите промени, които тепърва ще се случат в този край, поради което не случайно води два курса на обучение — с деца и с възрастни.

Повикът на гражданското й съзнание й заговорва и тя знаейки предаварително или не, че в селото ще се открива българско училище се завръща тъкмо навреме. И още нещо. Главна роля за духовното й израстване несъмнено изиграва баща й Вълчо Казалията. Защото той заявява: „Реч народна искам“, а тя знае, че всеки има своя път в живота и трябва да го следва неотклонно с радост и любов, защото само тогава се постига духовно съвършенство. И тя го прави така, както Божията промисъл повелява в душата й.

Личността на Рада Казалийска заинтригува не само местните изследователи на живота и делото й като първа новобългарска учителка в Родопите и известни български художници. Така например художничката Милка Пейкова, възхитена от житейския път на Рада Казалийска, я рисува по предоставена й снимка, а портретът й по-късно е изложен в Общата художествена галерия „Родопа“ под наслов „Учителката Рада Казалийска от Райково“.

По силата на природните закони се ражда една личност, която съумява да намери изходните артерии на човешкия живот, устоява себе си и дава сили на сънародниците си за преодоляване на трудностите, за откриване смисъла на човешкия живот в тежките времена на робството, за да останат верни на национално си самосъзнание.

Една такава личност се ражда в началото на XIX в. — Рада Казалийска (1821–1907), която носи родолюбивия дух на голямата планина и нейните жители. Тя е първата новобългарска поетеса.

„Църковен вестник“ от 1964 година помества редакционна бележка под заглавие: „Първата новобългарска поетеса-възрожденка е монахиня от Калоферския девически манастир“. В нея по-нататък четем: „Името й е Рада Вълчева Казалийска. Родена в с. Райково, Смолянски окръг на 8 юли 1821 година…“

Прочетеното в синодалния седмичник ме заинтригува. Водена от желанието да представя на българската общественост поетичното наследство, което ни остави, се осмелих да тръгна по дирите на житейския и поетичния й талант.

В сп. „Септември“ по повод книгата „И слънцето върни“ на Иван Спасов известната литературна критичка Милена Цанева пише, че когато става дума за отдавна отишли си от този свят личности, целта на авторите е не да възкрасят „мъртъвците“, на които можем само да отдадем заслужена почит, „а да свързваме нишките на едно минало, което в естетически смисъл никога не може да принадлежи само на себе си“.

Трябва да отбележим, че и четирите стихотворения, които предлагаме на читателите, са с осъвременен правопис, който е направен от нейния син Христо. Като човек, който осмисля ставащото със сънародниците й, както и поради загубата на баща си, Рада Казалийска пише стихотворението „На баща ми“ (1852). То е израз на голямата й болка по починалия й баща. В същото време тя изпитва и гордост, че именно Вълчо Казалията е бил нейн родител, защото в негово лице е имала истинската подкрепа на човека с богата духовност, който през всичките години на съзряването й е бил до нея.

За първи път стихотворението „На баща ми“ се появява във в. „Родопски устрем“, бр. 80/1963 година. Намерено е в Асеновград в дома на сина й Христо Пантелеев, възпитаник на Цариградската духовна семинария и дългогодишен църковен певец в първия български храм „Св. Димитър“ в града. Стихотворението е пропито с възрожденски дух. В него Рада Казалийска казва: „Ще отворим българско училище за светлина, ще турим лоста, за да преминем моста“. И продължава по нататък: „Но и аз няма да те забравя, защото вкусих от плода на Паисий и Венелина до века и амина…“. Стихотворението разкрива непоносимия живот, при който българинът живее, разкрива мечтите на своя родител за духовното възраждане на народа ни. През годините на робството баща й е разбрал, че националното освобождение ще дойде само и единствено чрез просвета. И ясно заявява: „Реч народна искам“. Както той, така и тя разбира, че „народното зло е наше зло“ и още, „народното щастие е наше щастие“. Тези нейни мисли са в съзвучие с веруюто на апостола на свободата Васил Левски, който казва: „Ако спечеля, печели цял народ, ако губя, губя само себе си“. Навярно така могат да мислят само големите умове, подчинили себе си в служба на народ и отечество. Вероятно това нейно възприемане на света я е съпътствало не само в учителската й работа, но и в живота. Прозрял, че духовната и политическата свобода ще дойдат само чрез просвещение на населението, героят на творбата категорично заявява: „Искаме българско четмо и българско писмо“.

Стихотворението е написано с акростих: „В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията“ (акцент. мой). Известно е, че акростихът се появява в литературата през 450–440 година пр.Хр. Той е ползван сред александрийските и византийските поети. В българската литература се използва още през IX в., след като светите братя Кирил и Методий създават славянската азбука. Обяснима е появата на акростиха в стихотворението на самобитната наша поетеса. Рада Казалийска учи при даскал Райно Попович в Карлово, който е изтъкнат учител и книжовник, съвсем естествено е, да познава акростиха като похват в литература. Освен това идването на таксидиотите от Света гора също спомогнали да се запознае с някои технически средства при писане на поезия.

Те носили със себе си много ценна литература, до която вероятно тя има достъп чрез йеромонах Григорий. С употребата на акростиха в стихотворението „На баща ми“ Рада Казалийска изразява преклонението си към своя баща — не само като към близък човек, но и като пръв помощник и съидейник за просвещението на населението в Родопите. Може да се приеме, че тя е първата българска поетеса, която прилага акростиха в новобългарската литература.