Мария Антонова
Рада Казалийска (10) (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

„На майката и нейната реч“ (1853)

Второто стихотворение — „На майката и нейната реч“ (1853) — е открито от нейните родственици в архива й, които го предоставят на регионалния печат в Смолянско. То е публикувано във в. „Родопски устрем“ в бр. 87/1966 г.

На майката и нейната реч

Мили майки, родени в епоха робска,

когато нашата земя свята

бе покрита с черен воал —

каква възвишена цел пренесохте за нас?

Вашите гърди бяха изпълнени с беззаветна

любов

и пътя ни сочехте с вашето светило.

Мир в вашите гърди нямаше.

Непрогледен бе българският хоризонт.

В тревога се свиват нашите сърца,

сънят ни бяга, нощта за нас е неспокойна,

че майки, ний, вашите деца, дар голям да ви

дадем не можем,

освен дълбок синовен поклон

и с благоволение да целунем напуканите ви

ръце.

За благодарност за всичко добро, що сте

сторили за нас

от век на век и до днес.

Ний говорим майчин език, а не бащин.

Много страхотни времена минахте,

когато диви азиатски орди свирепствуваха

навред.

Държава, църква, училища разориха

и книгите ни изгориха.

Веч нищо българско не се е чувало,

освен тих плах шепот.

Това бе вашия глас, мили майчици.

Това бе хубавият нежен майчин език,

що вий запазихте и предавахте на нещастните

си рожби

докато избухна като могъща струя бистра

българската реч.

Векове робски обезправни живяхте,

насила карани на тежка ангария по нивя,

баири и долове

измъчени, изпити, сякаш че не бяхте човеци,

а скотове волове.

Но там с дихание загадъчно, дълбоко

изпълвахте гърди и запявахте

родни тъжни песни, за тежки мъки, за гнет

и лъжи,

за кървавия път на вашите деца,

та тъй, майки, запазихте родната песен.

А когато настъпваха тъмните нощи

и нашите бащи вървяха из далечни опасни

пътища на гурбет,

 

с чер труд корица хляб да донесат —

тогава вий, майки, събирахте плахи дечица

при искрящи огнища,

та им разправяхте:

за наши царе, за боляри, за патриарси,

за Крали Марко, за Момчил войвода, Дичо

Караджата, Сивко Зулумджи,

за феи, за русалки, за олтари и тъмни гори.

Та тъй, майки, запазихте стари родни

приказки.

В тия робски времена изчезват народи и

племена

като вековни дънери, разядени от червеи,

и вий, майки, вечните весталки,

с труд и любов, със сурова чистота

запазихте

най-ценната съкровищница от разруха-род

и семейство,

за което, майки, ви благодарим!

Навред из нашата поробена земя

загнездели се кървави паши и аги,

като кърлежи кръв да смучат от българската

снага.

Така и тук в Родопа централна, горда,

там до падащата вода, дерибей Салих ага

свил конаци, пълни с гнусни читаци

и без милост на ангария ни водят,

да работим за него, а кой не иде —

в урва водна да загине се хвърля.

В тежки мъки, рано превити и от стена и

рудана за кесьота на гърка Гюмюш Гердана

прави грабеж, без милост, без срам, пред

вашия дрипав вид

станал богат на вашия гръб.

Па християнин се нарича —

по сто пъти от Бога се отрича

и за прошка при поп Глигорко тича.

А той му не даде, върна го, отрече.

Но, майки, скъпи идва време —

зората ще изгрее на свободата.

Ний, вашите деца, даваме клетва,

че ще турим край на това тежко бреме.

Просветени и в ръка с меч, ще затреперят

балкани,

ще скъсаме вериги робски и ще изгоним

кървавите отомани.

И за вас не ще има мъки веч —

свобода ще ви дарим!

И в тихи кьошкови песни ще пеете

на големи свободни челяди.

 

Рада Казалийска

с. Райково, 1853 г., май 11-ти

Преписал от оригинала — внукът на авторката, Пантелей Христов Попов, Асеновград

Докато стихотворението „На баща ми“ е израз преди всичко на тежненията, мъките и патриотичния порив на баща й, у когото през годините на гнет прозира ярката мисъл и желание за възраждане на българския дух, който единствен ще изведе народа от тежкото робство, то в стихотворението „На майката и нейната реч“ Рада Казалийска подчертава водещата роля на жената-майка — закрилница на семейството. Тя е тази, която е съхранила традициите, съхранила е песните и легендите през вековете, за да закърми децата си с тях и да им даде сили да устояват себе си през тежките години на робството. Авторката разкрива почитта си към нея с думите: „… и вий майки, вечните весталки с труд и любов, със сурова чистота запазихте най-ценната съкровищница от разруха — род и семейство, за което майки ви благодарим“.